Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (27)

Глава 26
Съображения

— Не ми харесва, че ще се бием редом с тези сеанчанци — каза Гавин. На Егвийн също не й харесваше и знаеше, че той ще го усеща от нея. Какво можеше да каже? Не можеше да върне сеанчанците. Сянката беше довел шараите да се бият под знамето му. Тъй че Егвийн щеше да използва всичко, което имаше. Каквото и да беше.

Вратът я засърбя, когато тръгна през полето към мястото на срещата на около миля източно от брода към Арафел. Брин вече бе строил повечето от силите й при брода. По билата на хълмовете южно от брода се виждаха Айез Седай, под тях на склоновете стояха на позиции големи отряди стрелци и пиконосци. Бойците се чувстваха по-освежени. Дните, през които силите на Егвийн се бяха оттегляли, бяха облекчили донякъде бремето на войната въпреки опитите на врага да ги принуди да влязат в сражение.

Шансовете на Егвийн зависеха от включването на сеанчанците в боя и ангажирането на преливащите шараи. Стомахът й се сви. Чула беше това веднъж в Кемлин — за безскрупулни мъже, които хвърляли прегладнели кучета в яма и се обзалагали кое от тях ще оцелее в предстоящия бой. Сегашното щеше да е същото. Сеанчанските дамане не бяха свободни жени. Не можеха да избират дали да се бият. От онова, което бе видяла от преливащите мъже шараи, те също не бяха много повече от животни.

Трябваше да се бори със сеанчанците с всеки свой дъх, а не да се съюзява с тях. Инстинктите й се разбунтуваха, докато се приближаваше към събраните сеанчанци. Водачката им бе настояла за тази аудиенция с Егвийн. Светлината дано да дадеше да свърши бързо.

Егвийн бе получила донесения за тази Фортюона, така че знаеше какво да очаква.

Дребничката сеанчанска императрица стоеше на малка платформа и наблюдаваше бойните приготовления. Беше с лъскава рокля с нелепо дълъг шлейф, носен от осем да’ковале, онези имперски слуги с ужасно неприличните облекла. Наоколо на групи и в прилежни пози стояха в очакване членове на Кръвта. Гвардейците от Смъртната стража, в почти черната им броня, се извисяваха около императрицата като канари.

Егвийн се приближи, обкръжена от своите войници и много жени от Съвета на Кулата.

Отначало Фортюона беше настояла Егвийн да я посети в лагера. Егвийн беше отказала, разбира се. Няколко часа им беше отнело, докато стигнат до споразумение. Двете щяха да дойдат на това място в Арафел и двете щяха да стоят прави, без да сядат, за да не се създава впечатлението, че едната е над другата. Все пак Егвийн се подразни, като видя, че жената я чака. Искала беше срещата да се съгласува така, че двете да пристигнат едновременно.

Фортюона извърна очи от войнишкия строй и погледна Егвийн. Много от донесенията на Сюан, изглежда, бяха неверни. Вярно, императрицата наистина приличаше донякъде на дете с дребничката си фигура и деликатни черти, но тези сходства бяха маловажни. Никое дете не можеше да има толкова проницателен, преценяващ поглед. Трябваше да ревизира очакванията си. Беше си представяла Фортюона като лекомислено момиче, разглезено от изнежения дворцов живот.

— Размислях — каза Фортюона — дали ще е уместно да говоря с теб лично, със собствения си глас.

Неколцина от сеанчанската Кръв наблизо — с боядисаните им нокти и наполовина обръснати глави — ахнаха. Егвийн ги пренебрегна. Стояха до няколко двойки сул-дам и дамане. Ако си позволеше да привлекат вниманието й, гневът й щеше да избухне.

— А аз размислях — отвърна тя — дали ще е уместно да разговарям с такава като теб, извършила такива ужасни жестокости.

— Все пак реших да говоря с теб — продължи Фортюона, без да обръща внимание на забележката й. — Смятам, че засега би било по-добре да гледам на теб не като на марат-дамане, а като на кралица сред хората на тази земя.

— Не — отвърна Егвийн. — Ще ме приемаш такава, каквато съм. Настоявам на това.

Фортюона присви устни.

— Добре. Говорила съм и преди с дамане. Обучаването им ми беше любимо занимание. Да те приема за такава не нарушава протокола, тъй като императрицата може да говори с домашните си любимци.

— Тогава аз също ще говоря с теб откровено — отвърна Егвийн, като запази лицето си безизразно. — Защото Амирлин съди много дела. Трябва да може да разговаря с убийци и изнасилвачи, за да им наложи присъда. Смятам, че ще си на място в компанията им, макар да подозирам, че би ги отвратила.

— Разбирам, че този съюз ще е нестабилен.

— Друго ли очакваше? — попита Егвийн. — Държиш мои сестри в плен. Това, което си им причинила, е по-лошо от убийство. Изтезавала си ги, прекършила си волята им. По-добре да ги беше убила, в името на Светлината.

— Не бих очаквала да разбереш какво трябва да се прави — рече Фортюона и отново извърна очи към бойното поле. — Ти си марат-дамане. За теб е… естествено да търсиш собственото си благо, така, както го разбираш.

— Естествено е, разбира се — отвърна тихо Егвийн. — Точно за това настоявам да ме приемаш такава, каквато съм, защото представлявам окончателното доказателство, че вашето общество и империя са изградени върху лъжи. Ето ме тук, жена, за която настояваш, че трябва да бъде окаишена заради общото благо. Но не проявявам нито една от дивите или опасни наклонности, които твърдиш, че са ми присъщи. Докато съм свободна от твоите нашийници, доказвам на всеки мъж и жена, които дишат, че си лъжкиня.

Другите сеанчанци замърмориха. Самата Фортюона запази хладнокръвие.

— Много по-щастлива би била с нас.

— О, нима?

— Да. Говориш, че мразиш нашийника, но ако го носеше, щеше да видиш, че животът с него е по-безметежен. Ние не измъчваме своите дамане. Грижим се за тях и им осигуряваме привилегирован живот.

— Не го знаеш, нали? — каза Егвийн.

— Аз съм императрицата — заяви Фортюона. — Господството ми се простира отвъд морета, а областите под моя закрила обхващат всичко, което човечеството знае и мисли. Ако има неща, които не зная, то те се знаят от хора в империята ми, защото аз съм империята.

— Прекрасно — каза Егвийн. — А осъзнава ли империята ти, че аз носех един от вашите нашийници? Че бях обучавана от ваша сул-дам?

Фортюона я погледна стъписано, макар да го прикри мигновено.

— Бях във Фалме — продължи Егвийн. — Дамане, обучавана от Ренна. Да, носех нашийника ви. И не намерих никакъв мир в него. Намерих болка, унижение и ужас.

— Защо не знаех за това? — попита високо Фортюона и се обърна. — Защо не ми казахте?

Егвийн погледна към събраните сеанчански благородници. Фортюона като че ли се беше обърнала към един определен мъж, в пищно облекло в черно и златно, обшито с бяла дантела. Имаше превръзка на едното си око, черна, в тон с облеклото му, и ноктите на двете му ръце бяха лакирани в тъмно…

— М-мат?! — заекна Егвийн.

Той й махна някак смутено.

„О, Светлина. В какво се е въвлякъл?“ Умът й запрескача бясно от план на план. Мат се преструваше на сеанчански благородник. Не беше възможно да знаят кой всъщност е той. Можеше ли да се спазари за нещо и да го спаси?

— Приближи се — каза му Фортюона.

— Този мъж не е… — почна Егвийн, но Фортюона я прекъсна:

— Кнотаи, знаеше ли, че тази жена е избягала дамане? Познаваш я от дете, нали?

— Знаеш ли кой е той? — попита Егвийн.

— Разбира се, че знам — отвърна Фортюона. — Наречен е Кнотаи, но преди се наричаше Матрим Каутон. Не си мисли, че ще служи на теб, марат-дамане, въпреки че сте отраснали заедно. Той вече е Принцът на Гарваните, пост, който си спечели от брака си с мен. Служи на Сеанчан, на Кристалния трон и императрицата.

— Дано да живее вечно — измърмори Мат. — Здрасти, Егвийн. Радвам се, че си се измъкнала от ония шараи. Как е Бялата кула? Още е… бяла, предполагам?

Очите й зашариха от Мат към сеанчанската императрица и обратно. Най-сетне, след като не можеше да направи нищо друго, Егвийн прихна.

— Омъжила си се за Матрим Каутон?

— Поличбите го предрекоха — каза Фортюона.

— Оказала си се твърде близо до тавирен и Шарката те е обвързала към него?

— Глупави предразсъдъци — отвърна Фортюона.

Егвийн погледна Мат.

— Това, че съм тавирен, никога не ми е носило нещо кой знае какво — каза той кисело. — Сигурно трябва да съм благодарен, че Шарката не ме е обесила за ботушите над Шайол Гул. Голям късмет, няма що.

— Не отговори на въпроса ми, Кнотаи — настоя Фортюона. — Знаеше ли, че тази жена е избягала дамане? Ако е така, защо не ми го каза?

— Не мислех, че е кой знае какво — отвърна Мат. — Не беше много дълго такава, Тюон.

— Пак ще си поговорим за това — каза тихо Фортюона. — Разговорът няма да е приятен. — Обърна се отново към Егвийн. — Да разговарям с бивша дамане не е същото като да говоря с наскоро пленена или с някоя, която винаги е била свободна. Вестта за това събитие ще се разнесе. Създаде ми… неудобство.

Егвийн я изгледа объркано. Светлина! Тези хора бяха напълно безумни.

— Каква беше целта ти да настояваш за тази среща? Прероденият Дракон казва, че ще ни помогнете в борбата ни. Помогнете ни тогава.

— Трябваше да се срещна с теб — отвърна Фортюона. — Ти си моята противоположност. Съгласих се да се присъединя към този мир, който предложи Дракона, но има условия.

„О, Светлина, Ранд — помисли Егвийн. — Какво си им обещал?“ Стегна се, готова за най-лошото.

— Наред със съгласието си да се бием — каза Фортюона — ще признаем суверенните граници на държавите така, както са картирани понастоящем. Няма да налагаме покорство на никоя марат-дамане освен на онези, които нарушат нашите граници.

— А тези граници са?

— Както са очертани понастоящем, както…

— Бъди по-точна — каза Егвийн. — Кажи ми го ясно. Кои граници?

Фортюона присви устни. Явно не беше свикнала да я прекъсват.

— Ние контролираме Алтара, Амадиция, Тарабон и Равнината Алмот.

— Тремалкинг — каза Егвийн. — Ще освободите ли Тремалкинг и другите острови на Морския народ?

— Не ги включих, защото не са на сушата ви, а в морето. Те не са ваша грижа. Освен това не бяха включени в споразумението с Преродения Дракон. Той не ги спомена.

— Той има да мисли за много неща. Тремалкинг ще бъде част от споразумението с мен.

— Не знаех, че правим такова споразумение — каза сдържано Фортюона. — Вие искате помощта ни. Бихме могли да напуснем всеки момент, ако заповядам. Как ще се справите с онази армия без помощта ни, която така скоро помоли да ти окажа?

„Помоли?“

— Разбираш ли какво става, ако загубим Последната битка? Тъмния разбива Колелото, убива Великата змия и всичко ще свърши. И то ако имаме късмет. Ако нямаме късмет, Тъмния ще пресътвори света според собствената си изкривена представа. Всички хора ще бъдат обвързани към него във вечно страдание, робство и мъчение.

— Знам това — отвърна Фортюона. — Държиш се все едно точно тази битка — тук, на това бойно поле — е решителната.

— Ако армията ми бъде унищожена — заяви Егвийн, — цялото ни усилие ще бъде изложено на риск. Наистина всичко може да зависи от това, което стане тук.

— Възразявам — каза Фортюона. — Вашите армии не са съдбоносни. Съставени са от децата на клетвопрестъпници. Воювате със Сянката и за това ви уважавам. Ако загубите, ще се върна в Сеанчан, за да вдигна Всепобедната армия в пълната й мощ, и ще доведа нея да се противопостави на този… ужас. Пак ще спечелим Последната битка. Без вас ще е по-трудно и не бих искала да похабим полезния живот на бъдещи дамане, но съм убедена, че можем сами да устоим на Сянката.

Погледна я в очите.

„Толкова хладнокръвна — помисли Егвийн. — Обаче блъфира. Няма начин да не блъфира.“ Според донесенията на очите и ушите на Сюан отечеството на сеанчанците беше в хаос. Криза в наследството на трона.

Може би Фортюона наистина вярваше, че империята може сама да се противопостави на Сянката. В такъв случай грешеше.

— Вие ще се биете редом с нас — заяви Егвийн. — Като си сключила договор с Ранд, си му дала клетва, предполагам.

— Тремалкинг е наш.

— О? А назначила ли си управител там? Някой от Морския народ, който признава властта ти?

Фортюона замълча.

— Имаш васалната вярност на повечето други земи, които завладяхте — каза Егвийн. — За добро или лошо, алтарците и амадицийците ви се подчиняват. Тарабонците също, както изглежда. Но Морският народ… Нямам никакви сведения някой от тях да ви подкрепя или да живее мирно под петата ти.

— Границите…

— Границите, които току-що спомена, както са на картите, показват Тремалкинг като земя на Морския народ. Тя не е ваша. Ако договорът ни запазва сегашните граници, би трябвало да имаш управител в Тремалкинг, който да те признава.

Беше слаб аргумент. Сеанчанците бяха завоеватели. Какво ги интересуваше дали имат някаква легитимност? Фортюона обаче като че ли се замисли над думите й. И се намръщи.

— Това е… добър довод — каза накрая. — Те не са ни приели. Глупави са, че отхвърлят мира, който предлагаме, но наистина не го приемат. Добре. Ще оставим Тремалкинг, но ще добавя условие към споразумението ни, както направи ти.

— И какво е условието ти?

— Ще оповестиш във вашата Кула и по всички земи — каза Фортюона. — Всяка марат-дамане, която пожелае да дойде в Ебу Дар и да бъде окаишена, както подобава, ще има правото да го направи.

— Смяташ, че някои ще искат да бъдат окаишени? — Тази жена беше луда.

— Разбира се, че ще искат — отвърна Фортюона. — В Сеанчан много рядко някоя, която може да прелива, бива пропусната в издирванията ни. Когато разберат какво са, идват при нас и настояват да бъдат окаишени, както е редно. Няма да ги принуждаваш да стоят далече от нас. Ще им разрешиш да идват.

— Гарантирам ти, никоя няма да дойде.

— Тогава не би трябвало да имаш проблем с прокламацията — каза Фортюона. — Ще пратим емисари, които да образоват хората ви за предимствата на дамане — учителите ни ще идват мирно, защото ще спазваме договора. Вярвам, че ще се изненадаш. Някои ще разберат кое е правилното.

— Както желаеш — отвърна Егвийн с насмешка. — Стига да не нарушават законите, подозирам, че повечето ще допуснат вашите… емисари. Не мога да говоря от името на всички владетели.

— А земите под твоя власт? Тар Валон? Ще допуснеш ли там емисарите ни?

— Стига да не нарушават законите ни — повтори Егвийн. — Няма да им запушвам устата. Бих допуснала и Белите плащове, стига да говорят с мир и да не бунтуват хората. Но, Светлина! Не е възможно наистина да вярваш, че…

Замълча и се взря във Фортюона. Наистина го вярваше. Доколкото Егвийн можеше да прецени, вярваше го.

„Поне е искрена. Луда. Луда, но искрена.“

— А тези дамане, които сега държиш? — попита Егвийн. — Ще ги освободиш ли, ако го пожелаят?

— Никоя правилно обучена не би пожелала това.

— Трябва да е равнопоставено за двете страни — каза Егвийн. — А някое момиче, което откриете, че може да прелива? Ако не пожелае да бъде направена дамане, ще й разрешите ли да напусне земите ви и да дойде при нас?

— Би било все едно да пуснеш на воля побеснял гролм на градски площад.

— Каза, че хората ще разберат истината. Ако вашият начин на живот е добър, ако идеалите ви са правилни, то хората ще видят, че са. Ако не, не би трябвало да ги принуждавате. Разреши на всеки, които пожелае да е свободен, да си замине свободно и аз ще разреша на хората ти да говорят в Тар Валон. Светлина! Ще им дам стаи и безплатна храна и ще се погрижа това да се направи във всеки град!

Фортюона я погледна.

— Много от нашите сул-дам дойдоха на тази война с очакването да пленят нови дамане сред тези, които служат на Сянката. Тези шараи може би. Ще настояваш ли да пускаме на свобода тях или сестрите на Сянката? Да унищожават, да убиват?

— Да бъдат съдени и екзекутирани, под Светлината.

— Защо да не бъдат използвани? Защо да хабим живота им?

— Това, което правите, е отвратително! — каза Егвийн, изгубила търпение. — Дори Черната Аджа не го заслужава.

— Не бива толкова нехайно да се пренебрегват ресурси.

— Нима? Съзнаваш ли, че всяка една от вашите сул-дам, вашите скъпи учителки, е марат-дамане?

Фортюона се сопна:

— Не разпространявай такива лъжи!

— О? Искаш ли да го проверим, Фортюона? Каза, че ти самата си обучавала. Ти си сул-дам, предполагам? Сложи си ай-дам на шията. Предизвиквам те. Ако греша, нищо няма да ти причини. Ако съм права, ще бъдеш подчинена на силата му и ще се докаже, че си марат-дамане.

Очите на Фортюона се разшириха от гняв. Беше пренебрегнала язвителността, с която Егвийн я нарече престъпничка, но това обвинение като че ли я прониза дълбоко… тъй че Егвийн се постара да извие ножа още по-дълбоко.

— Да. Хайде да го направим и да проверим колко силно е убеждението ти. Ако се докаже, че можеш да преливаш, ще направиш ли това, което твърдиш, че другите са длъжни да направят? Ще тръгнеш ли сама към нашийника и ще го щракнеш ли на врата си, Фортюона? Ще се подчиниш ли на собствените си закони?

— Подчинила съм се — отвърна хладно Фортюона. — Много си неосведомена. Може би е вярно, че сул-дам могат да се научат да преливат. Но не е същото като да си марат-дамане. Все едно мъж, който може да стане убиец, да го смяташ за убиец.

— Ще видим — каза Егвийн, — когато повече от народа ви разберат, че им се казват лъжи.

— Аз лично ще те прекърша — промълви Фортюона. — Някой ден твоите хора ще те предадат в ръцете ми. Ще се самозабравиш и наглостта ти ще те доведе до границите ни. Ще чакам.

— Смятам да живея столетия — изсъска Егвийн. — Ще гледам как империята ти рухва, Фортюона. И ще го гледам с радост. — Вдигна пръст, за да я потупа по гърдите, но Фортюона се задвижи с мълниеносна бързина и ръката й я сграбчи за китката. За толкова дребничка жена определено беше бърза.

Егвийн инстинктивно прегърна Извора. Дамане наоколо ахнаха и светлината на Единствената сила изригна около тях.

Мат скочи между двете и ги избута настрани, с ръка на гърдите на всяка. Егвийн запреде инстинктивно, за да махне ръката му с нишка Въздух. Сплитът се разпадна, разбира се.

„Кръв и пепел, това е неприятно!“ Беше забравила за него.

— Хайде по-възпитано, ако обичате — каза Мат и изгледа накриво едната, после другата. — Не ме карайте да ви хвърля и двете на коляното си.

Егвийн го погледна ядосано и Мат задържа погледа й. Опитваше се да отклони гнева й от Фортюона към себе си.

Тя наведе очи към ръката му, неудобно притисната до гърдите й. Фортюона също гледаше другата му ръка.

Мат отдръпна ръцете си, но без да бърза и с привидно равнодушие.

— Хората на този свят се нуждаят от вас двете и им трябвате хладнокръвни, чувате ли ме? Това е по-важно от всички нас. Когато се биете помежду си, Тъмния печели, и толкова. Тъй че престанете да се държите като пикли.

— Много думи ще си кажем за това тази нощ, Кнотаи — закани се Фортюона.

— Обичам думите — отвърна Мат. — Има едни такива много хубави думички. „Усмивка“. Винаги ми е звучала много хубаво. Не мислиш ли? Или, примерно, думите „Обещавам да не убивам Егвийн тутакси затова, че се опита да докосне мен, Императрицата, дано да живея вечно, защото всъщност адски много ни трябва през следващите една-две седмици.“ — Изгледа я многозначително.

— Наистина ли се омъжи за него? — попита Егвийн. — Честно?

— Беше… необичайно събитие — отвърна Фортюона. Овладя се и я изгледа ядосано. — Той е мой и нямам намерение да го пускам.

— Вижда се, че не си склонна да пускаш каквото и да е, щом се докопаш до него — каза Егвийн. — Матрим не ме интересува в момента. Армията ти — да. Ще се биеш ли, или няма?

— Ще се бия. Но армията ми не ти е подчинена. Накарай генерала си да ни изпрати предложенията си. Ще ги обсъдим. Но виждам, че ще ти е трудно да защитиш брода срещу нашественика без голям брой от вашите марат-дамане. Ще ти пратя малко от моите сул-дам и дамане да защитят армията ви. Това е всичко, което мога да направя засега. — Обърна се и тръгна към хората си. — Хайде, Кнотаи.

— Не знам как си се забъркал в това — промълви Егвийн на Мат. — Не искам и да знам. Ще направя каквото мога да ти помогна да се освободиш, щом свърши боят.

— Много мило от твоя страна, Егвийн — отвърна Мат. — Но мога сам да се оправя с това. — И затича след Фортюона.

Винаги го казваше това. Щеше да намери начин да му помогне. Егвийн поклати глава и се върна при чакащия Гавин. Лейлвин беше отказала да дойде, макар Егвийн да беше очаквала, че ще се радва да види съотечественици.

— Ще трябва да ги държим под око — каза тихо Гавин.

— Съгласна съм.

— Все пак ще се биеш редом със сеанчанците, въпреки онова, което направиха?

— Стига да държат шараите ангажирани, да. — Егвийн погледна към хоризонта… към Ранд и страховитата битка, в която трябваше вече да се е въвлякъл. — Изборът ни е ограничен, Гавин, и съюзниците ни намаляват. Засега всеки, който е готов да избива тролоци, е приятел. Толкова.

 

 

Андорската линия се огъна и тролоците — ръмжащи зверове, чийто вонящ дъх изригваше на облаци пара в ледения въздух — я разкъсаха. Бойците с алебарди на Елейн се разпръснаха и затичаха презглава назад. Първите тролоци ги пренебрегнаха и прескочиха падналите, за да отварят място за още през отвора, и те се изляха като тъмна кръв от зейнала рана.

Елейн се помъчи да събере малкото сила, която й бе останала. Имаше чувството, че сайдар ще й се изплъзне всеки момент, но мъжете, които се сражаваха отпред и умираха, нямаше да са по-силни от нея точно сега. Всички се сражаваха вече почти цял ден.

Запреде със сетни сили, изпече с огнени кълба първите няколко чудовища и запуши потока през раната в човешките редици. Последваха бели жилки, стрели от лъка на Биргит. Тролоци захъхриха и впиха ноктести пръсти в гърлата си, поразени от стрелите.

Елейн отпращаше удар след удар от гърба на коня, вкопчила уморени ръце в седлото, и мигаше с клепачи, натежали като олово. Мъртви тролоци падаха и се трупаха като кора над дупката, запушваха пробива за другите след тях. Резервните отряди тръгнаха напред, за да изтласкат чудовищата.

Тя въздъхна разтреперана. Светлина! Чувстваше се все едно я бяха принудили да тича около стените на Кемлин с оловни тежести на краката. Едва можеше да седи изправена, камо ли да държи Единствената сила. Взорът й помръкна, после още повече потъмня. Звукът в ушите й заглъхна. След това… мрак.

Първо се върна звукът. Далечни викове, грохот. Смътният зов на рог. Воят на тролоците. Тътен от драконите. „Не стрелят толкова често“, помисли тя. Алудра беше вкарала в ритъм стрелбата си. Башийр изтегляше част от бойците си, за да отдъхнат. Тролоците пробиваха, а драконите ги бомбардираха. Докато тролоците се опитваха да изпълзят горе и да унищожат драконите, конницата връхлиташе и ги удряше по фланговете.

Тактиката избиваше много тролоци. Това им беше работата — избиване на тролоци…

„Много бавно — помисли тя. — Много бавно…“

Осъзна, че лежи на земята. Притеснената Биргит се беше навела над нея.

— О, Светлина… Паднах ли?

— Хванахме те навреме — промърмори Биргит. — Просто се отпусна в ръцете ни. Хайде, изтегляме се.

— Аз…

Биргит повдигна вежда, очаквайки възражение.

Трудно беше да възрази, легнала така на гръб само на няколко крачки от първите редици. Сайдар й беше избягал и сигурно нямаше да може да го задържи отново дори животът й да зависеше от това.

— Да… — отрони тя. — Трябва да… да видя Башийр.

— Много разумно. — Биргит махна на един от гвардейците да й помогне да вдигнат Елейн на коня. Помълча малко и добави: — Добра работа свърши тук, Елейн. Те знаят как се би. Хубаво беше, че видяха.

Забързаха назад през редиците. Тилът бе много рехав — повечето войници бяха хвърлени в боя. Трябваше да спечелят преди да е дошла втората армия, а това означаваше да хвърлят всичко, което имаха, срещу тази сила.

Все пак Елейн се изненада, като видя оределите резерви, малкия брой, който можеше да бъде заделен, за да се сменят другите в челото да отдъхнат. Колко време бе продължило?

Облаците бяха затулили откритото небе, което често я съпътстваше. Изглеждаше лош знак.

— Проклети облаци — промърмори тя. — Кое време на деня е?

— Може би два часа до залез-слънце — отвърна Биргит.

— Светлина! Трябваше да ме накараш да се върна в лагера преди часове, Биргит!

Биргит я изгледа ядосано и Елейн смътно си спомни усилията й да направи точно това. Е, нямаше смисъл да се карат, нали. Възвърна си донякъде силите и изправи гръб на седлото, щом я поведоха към долчинката между хълмовете край Кайриен, откъдето Башийр водеше битката.

Продължи на коня чак до командния пост, тъй като не можеше да разчита, че краката й ще издържат, и остана на седлото, когато се обърна към Башийр:

— Действа ли?

Той вдигна глава.

— Разбирам, че не мога да разчитам повече на вас на фронта?

— В момента съм твърде слаба да преливам. Съжалявам.

— Издържахте по-дълго, отколкото се надявах. — Отметна нещо на картите си. — Добре. Почти съм склонен да мисля, че бяхте единственото, което опази източния фланг да не рухне. Ще трябва да пратя повече подкрепления натам.

— Действа ли?

— Идете и вижте сама. — Башийр кимна към склона.

Елейн стисна зъби, но смуши Лунна сянка нагоре, за да си потърси по-добра гледка. Вдигна далекогледа. Пръстите й трепереха ужасно.

Тролокската сила беше сразила извитата им отбранителна линия. Естественият резултат от това беше отстъпването на пехотата и купата се свиваше навътре, докато тролоците натискаха напред. Това бе накарало Тварите на Сянката да си въобразят, че печелят предимство, и им бе попречило да осъзнаят истината.

Докато те настъпваха, пехотата ги беше обкръжила по фланговете. Елейн беше пропуснала най-важния момент, когато Башийр бе заповядал на айилците да атакуват. Бързото им заобикаляне, за да ударят тролоците в тил, бе подействало.

Огромен кръг гърчещи се тролоци се бореха с обкръжилата ги сила, която ги притискаше от всички страни, ограничаваше движенията им и възможността да се бият.

Планът действаше. Светлина, действаше. Айилците биеха по задните редици на тролоците и ги избиваха. Клупът се затягаше.

Кои обаче надуваха рогове? Тролокски рогове.

Елейн затърси с далекогледа сред Тварите на Сянката, но не можа да види тръбачи. Зърна обаче няколко мъртви мърдраали при айилските редове. Един от драконите на Алудра — закрепен на талига и теглен от два коня — беше с конниците на Бандата. Разполагаха талигите на хълмовете, за да стрелят долу по чудовищата.

— Елейн… — каза Биргит.

— О, извинявай. — Тя смъкна далекогледа и го подаде на Стражничката си. — Виж. Добре върви.

— Елейн!

Елейн се сепна от тревожния й глас. Обърна се рязко, за да проследи погледа й на юг, далече зад градските стени. Звукът на онези рогове… беше толкова тих, че не бе осъзнала, че идва отзад.

— О, не… — Вдигна далекогледа отново.

Там, като черно петно на хоризонта, се приближаваше втората орда тролоци.

— Башийр нали каза, че ще са тук утре? — попита Биргит. — Най-рано?

— Все едно — отвърна Елейн. — Тъй или иначе са тук. Трябва да сме готови да обърнем драконите натам! Прати заповедта на Талманес и намери лорд Трам ал-Тор! Искам мъжете на Две реки на оръжие и в готовност. Светлина! Арбалетите също. Трябва да забавим втората армия на всяка цена.

„Башийр — помисли си. — Трябва да кажа на Башийр.“

Обърна Лунна сянка толкова бързо, че се замая. Опита се да прегърне Извора, но й убягна. Беше толкова уморена, че едва държеше юздите.

Успя някак да подкара надолу по склона, без да падне. Биргит беше тръгнала да предаде заповедите й. Добра жена. Елейн влезе в лагера и се натъкна на спор в самия му разгар.

— … няма да слушам това! — ревеше Башийр. — Няма да търпя да бъда обиждан в собствения ми лагер!

Обектът на гнева му беше не кой да е, а самият Трам ал-Тор. Здравият мъж от Две реки се обърна към Елейн и очите му се разшириха, сякаш се изненада, че я вижда.

— Ваше величество — каза Трам. — Казаха ми, че още сте на бойното поле. — Обърна се отново към Башийр, чието лице почервеня.

— Не исках да идеш при нея с…

— Стига! — Елейн подкара Лунна светлина между двамата. Защо точно Трам спореше с Башийр? — Башийр, втората тролокска армия е почти до нас.

— Да. — Башийр вдиша дълбоко. — Току-що ми съобщиха. Светлина, това е разгром, Елейн. Трябва да се изтеглим през портали.

— Изтощихме Родственичките в кампанията си тук, Башийр — каза Елейн. — Повечето едва могат да прелеят толкова, че да стоплят чаша чай, да не говорим за портал. — „Светлина, аз не бих могла и чай да стопля.“ С усилие запази гласа си твърд. — Това беше част от плана.

— Аз… Да, така е. — Башийр погледна картата. — Да помисля. Градът. Ще се изтеглим в града.

— И да дадем време на Тварите на Сянката да си починат, да се съберат и да ни атакуват? — попита Елейн. — Вероятно точно това се опитват да ни принудят да направим.

— Не виждам никакъв друг избор — каза Башийр. — Градът е единствената ни надежда.

— Градът? — каза задъхано току-що дошлият Талманес. — Не може да говорите за изтегляне в града.

— Защо не? — попита Елейн.

— Ваше величество, пехотата ни тъкмо успя да обкръжи тролокска армия! Бият се със зъби и нокти! Никакви резерви не са ни останали, а конницата ни е изтощена. Изобщо няма да можем да се откъснем от този бой, без да понесем тежки загуби. А след това оцелелите ни ще бъдат натикани в града и заклещени между две армии на Сянката.

— Светлина — прошепна Елейн. — Все едно са го замислили нарочно.

— Мисля, че е точно така — каза тихо Трам.

— Стига вече с това! — изрева Башийр. Изобщо не приличаше на себе си, макар Елейн да знаеше, че салдейците са избухливи. Все едно беше друг човек. Жена му пристъпи до него, със скръстени ръце, и двамата застанали срещу Трам.

— Кажи, Трам.

— Аз… — почна Башийр, но Елейн вдигна ръка да го прекъсне.

— Той знаеше, ваше величество — каза тихо Трам. — Това е единственото обяснение. Не е използвал айилските съгледвачи.

— Какво? Разбира се, че ги използва. Нали чета донесенията.

— Донесенията са фалшиви или подправени. Говорих с Баел. Каза, че нито един от неговите айилци не е пращан на разузнаване през последните няколко дни от похода ни. Мислел е, че моите хора го правят, но не бяха те. Говорих с Арганда, но според него го правели Белите плащове, само че Галад каза, че е била Бандата.

— Не бяхме ние — отрече намръщено Талманес. — Никой от моите не е пращан на разузнавателни патрули.

Всички очи се извърнаха към Башийр.

— Кой наблюдаваше тила ни, Башийр? — попита Егвийн.

— Аз… — Той вдигна глава и я погледна, отново пламнал от гняв. — Показах ви проклетите донесения и вие ги одобрихте.

— Всичко е прекалено изрядно — каза Елейн. Прониза я внезапен студ в гърба и се плъзна по тялото й, вълна от леден вятър, задухал в жилите й. Бяха ги хванали в съвършен капан. Преливащите — изтощени докрай, войниците — ангажирани в близък бой, втора армия — оставена да се приближи тайно ден преди времето, в което трябваше да пристигне според подправените донесения.

Даврам Башийр беше Мраколюбец.

— Башийр е освободен от длъжност — заяви тя.

— Но… — почна той. Жена му сложи ръка на рамото му и погледна Елейн изпепеляващо. Башийр изпъна пръст към Трам. — Изпратих хората на Две реки! Трам ал-Тор е виновният. Опитва се да ви заблуди, ваше величество!

— Талманес. — Елейн се чувстваше смразена до костите. — Петима Червени ръце да поставят лорд Башийр и жена му под стража.

Башийр избълва низ от проклятия. Елейн се изненада колко спокойна беше, докато гледаше как го отвеждат.

Нямаше време за чувства.

— Съберете командирите — каза на другите. — Галад, Арганда… Приключете с онази тролокска сган над града! Оповестете войниците. Хвърлете всичко, което имаме, в това сражение! Ако не можем да съкрушим тролоците в следващия час, загиваме тук!

— Талманес, драконите няма да са от голяма полза срещу тролоците, след като са обкръжени: рискуваш да поразиш нашите хора — продължи тя. — Нареди на Алудра да премести всички талиги с дракони на най-високия хълм и да удари по новия ни враг, идващ от юг. Огиерите да направят кордон около хълма, на който са драконите. Трам, постави стрелците на Две реки на околните хълмове. Легионът на Дракона да оформи предните линии, арбалетите в челото, тежката конница зад тях. Ако Светлината благоволи, това ще ни спечели време да довършим обкръжените тролоци.

Щеше да е на косъм. Светлина! Ако втората армия обкръжеше хората й…

Пое си дъх и се разтвори за сайдар. Единствената сила нахлу в нея, макар и само на тънка струя. Можеше да прикрие изтощението, но тялото й знаеше истината.

Все едно. Щеше да ги води.