Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (37)

Глава 36
Непроменими неща

Нещо не беше наред с Ранд.

Нинив се вкопчи в сталагмита, та ветровете да не я издърпат в нищото пред нея. Моарейн го беше нарекла „естеството на Тъмния“, но не беше ли това Вярната сила? Още по-лошо: щом естеството му беше в света, не означаваше ли това, че се е освободил? Каквото и да представляваше, природата му беше чисто зло и изпълваше Нинив с ужас, какъвто не беше изпитвала никога.

Тъмния притегляше с мощна сила всичко, което беше близо до него. Нинив се страхуваше, че ако се пусне, ще я глътне. Това нещо вече беше откраднало шала й и той беше изчезнал. Ако я издърпаше, животът й щеше да свърши. А навярно и душата й.

„Ранд“, помисли Нинив. Можеше ли да му помогне някак? Той стоеше пред Моридин, меч срещу меч. Замръзнали сякаш във времето. Пот лъщеше по лицето на Ранд.

Кракът му бе докоснал онзи непрогледен мрак. И тогава той беше замръзнал, и Моридин също. Бяха като статуи. Въздухът виеше около тях, но като че ли не им влияеше, както на Нинив. Стояха така от поне петнайсет минути.

Беше минало по-малко от час, откакто бяха влезли в ямата, за да се изправят срещу Тъмния.

Нинив гледаше плъзгащите се по пода камъни и как черното ги засмуква. Дрехите й се диплеха и плющяха под напора на силния вятър, както и на Моарейн, присвита наблизо и също вкопчена в своя каменен зъб. За щастие вонята на сяра, която бе изпълвала пещерата, беше засмукана от чернотата.

Не можеше да използва Единствената сила. Ранд притегляше всяка частица от нея, която можеше да задържи, макар че като че ли нищо не правеше с нея. Можеше ли да стигне до Моридин? Той сякаш не можеше да се движи. Ако хвърлеше камък по главата му? Щеше да е по-добре, отколкото да чака.

Провери дали може да удържи на притеглянето към нищото, като разхлаби хватката си за сталагмита. Мигновено започна да се плъзга и бързо го сграбчи пак.

„Няма да прекарам Последната битка, вкопчена в някаква скала! — помисли си тя. — Не и в една и съща през цялото време поне.“ Трябваше да рискува. Да тръгне право напред изглеждаше твърде опасно, но ако се движеше странично… да, наблизо, вдясно от нея, имаше друг сталагмит. Пусна се и къде с плъзгане, къде с драпане, успя да се добере до него. Оттам зърна друг, пусна се предпазливо и се вкопчи в него.

Беше много бавно обаче. „Ранд, глупак такъв!“, помисли Нинив. Ако беше оставил на нея или на Моарейн да води кръга, сигурно щяха да могат да направят нещо, докато той се биеше!

Посегна към друг сталагмит и спря, щом видя нещо вдясно. За малко да изпищи. Там се беше присвила жена, до стената, защитена от вятъра. И май плачеше.

Нинив погледна към Ранд, който все още бе замръзнал във времето с Моридин, после се приближи към жената. Сталагмитите тук бяха по-нагъсто и й даваха възможност да пропълзи по-безопасно.

Стигна до жената и видя, че е окована с вериги за стената.

— Аланна? — извика Нинив, за да надмогне воя на вятъра. — Светлина, какво правиш тук?

Айез Седай примига към нея. Очите й гледаха мътно, сякаш беше обезумяла. Нинив я огледа и видя, че цялата лява страна на тялото й е в кръв от рана от нож в корема. Светлина!

Защо я бяха намушкали и я бяха оставили тук? „Тя обвърза Ранд — сети се Нинив. — О, Светлина!“ Това беше капан. Моридин бе оставил Аланна тук да й изтече кръвта, преди да се изправи срещу Ранд. Когато Аланна издъхнеше, Ранд — като неин Стражник — щеше да полудее от гняв и Моридин лесно щеше да го унищожи.

Защо Ранд не беше забелязал? Нинив посегна към кесията си да извади билки, но спря. С какво можеха да помогнат билките? Трябваше да прибегне до Единствената сила, за да Изцери такава рана. Отпра парче от дрехата на Аланна да направи превръзка и се опита да притегли сайдар за Цяра.

Ранд обаче го държеше и нямаше да го пусне. Тя се опита да го избута назад, но той задържа още по-здраво. Всъщност като че ли преливаше от него по някакъв начин, но Нинив не можеше да види сплитовете.

Проклятие! Трябваше й сайдар! Не беше виновен Ранд. Не можеше да й даде никаква сила, докато водеше кръга.

Нинив отново притисна раната на Аланна. Чувстваше се безпомощна. Смееше ли да извика на Ранд да я освободи от кръга? Тогава Моридин несъмнено щеше да се нахвърли и върху нея, и върху Аланна.

Какво да направи? Ако Аланна умреше, Ранд щеше да обезумее. И това сигурно щеше да е краят му… и краят на Последната битка.

 

 

Мат сечеше с брадвата, за да заостри върха на дървото, и говореше:

— Значи, няма нужда да е красиво. Няма да впечатляваме щерката на кмета с майсторлък, нали така?

Мъжете и жените, които гледаха, кимаха мрачно. Бяха селяци, земеделци и занаятчии, като хората, които бе познавал в Две реки. Хиляди се бяха стекли под неговата команда. Не беше подозирал, че ще са толкова много. Добрите хора на земята бяха дошли да се бият.

Според Мат бяха побъркани, всички до един. Ако той можеше да избяга, щеше да се е сврял в някое мазе. Да го изгори дано, щеше да се е опитал поне.

Ония зарове трополяха в главата му още откакто Егвийн му даде власт над всички армии на Светлината. Това да си тавирен не струваше и пукната пара.

Продължи да оформя кола за палисадата. Един тип го гледаше особено внимателно — стар селяк с толкова груба кожа, че мечовете на тролоците сигурно щяха да отскачат от нея. Изглеждаше му познат, незнайно защо.

„Да ги изгори дано тия спомени“, помисли Мат. Типът несъмнено приличаше на някого от спомените, които му бяха дадени. Не можеше да си спомни обаче. Някаква… кола? Сенчест?

— Хайде, Реналд — каза непознатият на един от приятелите си — селянин като него, от Пограничниците, ако се съдеше по вида му. — Да идем да накараме другите да се разбързат.

Двамата се отдалечиха, а Мат довърши кола, избърса чело, посегна за следващото дърво — нямаше да е зле да покаже още веднъж на тия овчари как се прави — и точно тогава един в кадин-сор дотича нагоре почти по довършения насип на палисадата.

Юриен беше със светла рижава коса, късо подрязана, ако не се броеше опашката отзад. Вдигна ръка на Мат за поздрав, докато минаваше.

— Възбудени са, Матрим Каутон — подхвърли, без да спира. — Мисля, че идват насам.

— Благодаря — подвикна след него Мат. — Длъжник съм ти.

Айилецът се обърна към него и за секунди продължи да тича заднешком.

— Просто спечели битката! Хванах се на бас за мях уускай за успеха ни.

Мат изсумтя. Единственото по-смущаващо от намръщен айилец беше ухилен айилец. Бас? За изхода от тази битка? Що за бас беше това? Ако загубеха, никой нямаше да живее достатъчно, за да си прибере…

Мат се намръщи. Всъщност залогът си беше доста добър.

— Кого намери да се хване на този бас? — викна Мат. — Юриен?

Но Юриен вече беше много далече и не го чу.

Мат измърмори, после подаде брадвата на слабичката тайренка, която стоеше до него.

— Не им позволявай да се отпуснат, Цинд.

— Да, лорд Каутон.

— Не съм никакъв лорд — сопна се по навик Мат, докато взимаше ашандарея си. Тръгна надолу, но после се обърна да погледне вдигащата се палисада и видя няколко от Смъртната стража, обикалящи покрай редиците работници като вълци овци. Поклати глава и продължи.

Нямаше време войските му да се подготвят. С помощта на порталите бяха изпреварили тролоците, но не се бяха спасили. Светлина, нямаше спасение. Но все пак му бяха дали избор на бойно поле, а това място, наречено Мерилор, щеше да свърши най-добра работа.

„Все едно избираш място за собствения си гроб — помисли Мат. — Бих предпочел изобщо де не се налагаше да избирам.“

Палисадата се вдигаше пред горите източно от полето. Не беше имал време да отдели или обкръжи с отбранителен вал целия район, а и бездруго нямаше да е много смислено да го прави. С преливащите шараи Сянката щеше да разкъса стените като меч коприна. Но някои палисади, с пътеки отгоре по насипа, щяха да осигурят на стрелците му височина за прицел по тролоците.

Разполагаше с две реки. Река Мора течеше на югозапад и минаваше между Височините и хълма Дашар. Източният й бряг беше в Шиенар, северният — в Арафел. Вливаше се в река Еринин, която течеше право на запад, в южния край на полето.

Тези реки щяха да служат по-добре от всякакви валове, особено сега, след като имаше нужните ресурси да ги отбранява правилно. Е, доколкото човек можеше да ги нарече „ресурси“. Половината му войници бяха млади като пролетна трева, а другата половина се бяха сражавали почти до смърт предната седмица. Пограничниците бяха загубили двама мъже от всеки трима — Светлина, двама от трима! По-малка армия щеше да се е разпаднала.

Тролоците щяха да превъзхождат силите му в съотношение четири към едно — това според сведенията от Небесните юмруци. Щеше да е адски скапано.

Мат придърпа шапката си и се почеса по новата превръзка на окото, която му беше дала Тюон. Червена кожа. Харесваше му.

— Я чакайте малко — рече той, щом мина покрай неколцина новобранци от Гвардията на Кулата. Упражняваха се с тояги — върховете на копията все още се ковяха, за да се поставят на краищата им. Мъжете май щяха да наранят повече себе си, отколкото врага.

Мат подаде ашандарея на един и взе тоягата от ръцете на друг, докато първият припряно отдаваше чест. Тия момчета бяха толкова млади, че не им трябваше бръснене повече от веднъж месечно. Ако момчето, чиято тояга беше взел, имаше и ден над петнайсетте, Мат щеше да си изяде ботушите. Без дори първо да ги свари!

— Не може да се свиваш всеки път, когато удариш някого! — каза Мат. — Затвориш ли си очите на бойното поле, смятай, че си мъртъв. Не внимавахте ли последния път бе, хора?

Вдигна тоягата да им покаже как да я държат и почна упражнението с блокиране, което баща му му беше показал още когато беше толкова млад, че да мисли, че боят може да е нещо забавно. Накара ги хубаво да се изпотят, като нападаше всички поред и ги принуждаваше да блокират.

— Да ме изгори дано, ще го схванете това — заговори им високо. — Не че ми пука, че ще ви убият, обаче нали аз трябва да го кажа майките ви. А не искам. Мразя да се чувствам гузен, тъй че внимавайте!

— Лорд Каутон? — попита момъкът, който му беше дал тоягата си.

— Не съм… — Мат спря. — Добре де, какво има?

— Не може ли просто да се научим с меча?

— Светлина! Как се казваш?

— Сигмонт, сър.

— Е, Сигмонт, колко време имаме според теб? Сигурно можеш да идеш да поговориш с Властелините на ужаса и Тварите на Сянката и да ги помолиш да ми дадат още няколко месеца, за да мога да ви обуча, а?

Сигмонт се изчерви, а Мат му върна тоягата. „Градски момчета.“ Въздъхна.

— Вижте сега. Искам само да можете да се защитите. Нямам време да ви направя велики воини, но мога да ви науча да действате заедно, да поддържате строя и да не отстъпвате, когато дойдат тролоците. Това ще ви даде много повече от всяка префърцунена игра с меча, повярвайте ми.

Младоците закимаха неохотно.

— Продължавай с упражнението. — Мат избърса чело и погледна през рамо. Кръв и пепел! Гвардейците на Смъртната стража вървяха към него.

Грабна ашандарея и почти затича, сви покрай една палатка и едва не се сблъска с няколко Айез Седай. И Егвийн беше с тях.

— Мат? — попита тя. — Добре ли си?

— Проклетниците ме гонят — измърмори той и надникна иззад палатката.

— Кой те гони?

— Смъртната стража — отвърна Мат. — Трябваше да се върна в палатката на Тюон.

Егвийн махна с пръсти и другите жени се отдалечиха, освен двете й неизменни сенки — Гавин и онази сеанчанка.

— Мат — заговори Егвийн състрадателно, — радвам се, че най-после се вслуша в разума и напусна сеанчанския лагер, но не можа ли да изчакаш с бягството за след битката?

— Извинявай — рече той, без да я слуша много. — Не можем ли да продължим към вашата част на лагера? Няма да ме проследят дотам. — Може би. Ако всички от Смъртната стража бяха като Карийд, може би щяха да го проследят. Карийд щеше да скочи след човек и в пропаст, само и само да го хване.

Егвийн тръгна отново, явно недоволна от него. Как можеха Айез Седай да изглеждат толкова съвършено равнодушни и все пак да покажат на човек, че не го одобряват? Като си помислиш, една Айез Седай сигурно също щеше да скочи в пропаст след човек, та макар и само за да му обясни — подробно — всички неща, които той прави толкова погрешно, че да се убие.

Жалко, че повечето му мисли напоследък включваха чувството, че той е човекът, скачащ в пропастта.

— Ще трябва да измислим как да обясним на Фортюона защо си избягал — заговори Егвийн, докато се приближаваха към айезседайския участък на лагера. Мат благоразумно го беше поставил възможно най-далече от сеанчанския. — Бракът ти е проблем. Съветвам те да…

— Чакай, Егвийн — прекъсна я Мат. — За какво ми говориш?

— Ти бягаш от сеанчанската охрана — каза Егвийн. — Не ме ли слушаше? Не, разбира се. Приятно е да се знае, че докато целият свят рухва, няколко неща са непроменими. Куендияр и Мат Каутон.

— Бягам от тях — отвърна Мат и се озърна през рамо, — защото Тюон иска да седя и да съдя. Всеки път, когато войник потърси милостта на императрицата за престъпление, аз съм този, който трябва да изслушва проклетия му случай!

— Ти ли отсъждаш?

— Да де. Адски скапана работа, ако ме питаш. Цял ден се крия от гвардейците и се опитвам да си открадна малко лично време.

— Малко честна работа няма да те убие, Мат.

— Стига де. Знаеш, че не е вярно. Войнишката служба си е много честна работа и на всичкото отгоре войниците ги убиват непрекъснато.

Гавин Траканд трябваше да се е упражнявал за Айез Седай като малък, защото му хвърляше гневни погледи, с които щеше да се гордее дори Моарейн. Е, негова си работа. Гавин беше принц. Беше възпитаван да прави такива неща като раздаване на присъди. Сигурно беше пращал по няколко души на бесилото всеки ден през обедната си почивка, просто за упражнение.

Но Мат… Мат нямаше да заповядва да екзекутират хора, и толкова.

Подминаха група айилци, упражняващи се в бой. Към тях ли беше хукнал Юриен? След като се отдалечиха от тях — Мат се мъчеше да ги накара да вървят по-бързо, за да не ги настигнат сеанчанците, — той се приближи до Егвийн и заговори тихо:

— Намери ли го вече?

— Не — отвърна Егвийн. Гледаше право напред.

Нямаше нужда да споменава какво.

— Как можа да го загубиш? След всичките проклети усилия, които хвърлихме, за да го намерим?

— Хвърлихме? Доколкото знам, Ранд, Лоиал и Пограничниците имат много повече общо с намирането му, отколкото ти.

— Бях там — отвърна Мат. — Обиколих целия проклет континент, нали? Да ме изгори дано, първо Ранд, а сега и ти. Всичките ли сте решили да ме ядосвате? Гавин, искаш ли да пробваш и ти?

— Да. — И май го каза съвсем сериозно, че и с желание даже.

— Млъкни. Май никой не може да си спомни как точно стана, освен мен. Търсех го тоя проклет Рог като побъркан. И държа да напомня, че точно аз го надух това проклето нещо, за да можем всички да се спасим при Фалме.

— Така ли го помниш? — попита Егвийн.

— Ами да — отвърна Мат. — В смисъл, имам някои дупки в спомените, но общо взето съм го сглобил.

— А камата?

— Онази дрънкулка? Едва ли си струва да й отделя време човек. — Неволно посегна към колана си, където я беше носил някога. Егвийн го изгледа учудено. — Все едно, не е това въпросът. Проклетият Рог ще ни трябва, Егвийн. Ще ни трябва.

— Имаме хора, които търсят — отвърна тя. — Не сме сигурни какво точно стана. Имаше утайка от пътуването, но е минало доста време и… Светлина, Мат. Опитваме се. Уверявам те. Това не е единственото, което Сянката ни е откраднала напоследък…

Той я погледна, но тя не издаде нищо повече. Проклета Айез Седай.

— Никой ли не е виждал Перин още? — попита Мат. — Не искам аз да съм този, който ще му каже, че жена му я няма.

— Никой — каза Егвийн. — Мисля, че е отишъл да помага на Ранд.

— Ха! Можеш ли да ми направиш портал до върха на Хълма?

— Нали искаше да дойдеш в лагера ми.

— На път ни е — отвърна Мат. Е, донякъде. — И ония от Смъртната стража няма да го очакват. Да ме изгори, Егвийн, мисля, че се досетиха къде отиваме.

Егвийн — след като помисли малко — отвори портал до терена за Пътуване на Хълма и прекрачиха през него.

Хълмът Дашар се издигаше на цели сто стъпки почти в средата на бойното поле. Скалистите му стени бяха недостъпни за изкачване и единственият достъп до върха беше през портал. Оттук Мат и командирите му щяха да могат да наблюдават как се разиграва цялата битка.

— Не познавам друг човек, готов да свърши толкова тежка работа, за да избегне тежка работа, Матрим Каутон — каза Егвийн.

— Не си живяла достатъчно дълго с войници. — Мат махна на мъжете, които му отдадоха чест щом излезе от терена за Пътуване.

Погледна на север към река Мора и Арафел отвъд нея. После на североизток, към руините на някогашно укрепление или наблюдателна кула. На изток, към вдигащата се палисада и гората. След това се обърна на юг и се загледа към река Еринин в далечината и странната горичка с високи дървета, на които Лоиал толкова се възхищаваше. Казваха, че Ранд ги накарал да изникнат по време на срещата, на която бе подписан мирът. После погледна на югозапад към единствения свестен брод през река Мора, наречен от местните селяци Хавал Форд. Отвъд брода, откъм Арафел, имаше блата.

На запад, отвъд Мора, се издигаха височините Полов — четирийсет стъпки високо плато със стръмен склон на изток и по-полегати скатове на другите страни. Между подножието на югозападния склон и блатата минаваше коридор с ширина около двеста разтега, добре утъпкан от пътниците, които минаваха през брода между Арафел и Шиенар. Мат можеше да използва тези неща в своя изгода. Всичките. Щеше ли да е достатъчно? Усещаше как нещо го тегли на север. Ранд скоро щеше да има нужда от него.

Обърна се, готов да побегне, понеже някой се приближаваше, но не беше Смъртната стража. Беше сбръчканият Джур Грейди.

— Доведох ти ей ония войници — каза Грейди и посочи и Мат видя малката част, идваща през портал до терена за Пътуване край палисадата. Сто души от Бандата, водени от Деларн и развели проклето червено знаме. Придружаваха ги около петстотин души в опърпано облекло.

— Каква беше цялата тая работа? — попита Грейди. — Тия стотината не ги ли прати на юг за набор?

„Спасих ти живота, човече — помисли Мат. — Затова беше цялата работа. А ти доброволно си избрал да се върнеш. Проклет глупак.“

— Пренеси ги нагоре по реката — каза Мат. — Според картите има само едно добро място за блокиране на Мора, тясно дефиле на няколко левги северно оттук.

— Добре — каза Грейди. — Ще се включат и преливащи.

— Ти си се оправяй с тях. Искам обаче да оставиш тия шестстотин мъже и жени да бранят реката. Не се излагай на излишен риск. Остави Дарлин и хората му да си свършат работата.

— Прощавай — каза Грейди, — но тази сила не изглежда много голяма. Повечето не са обучени войници.

— Знам какво правя — отвърна Мат. „Надявам се.“

Грейди кимна неохотно и се отдалечи.

Егвийн изгледа Мат с любопитство.

— Не можем да отстъпим от този бой — каза Мат тихо. — Не се оттегляме. Няма къде. Държим тук или губим всичко.

— Винаги има къде да се отстъпи — възрази Егвийн.

— Не. Вече не. — Мат отпусна ашандарея на рамото си и протегна другата си ръка, с дланта напред. Огледа бавно околността и спомените се появиха сякаш от нищото. Рион при хълма Хюн. Наат и Сан д’ма Шадар. Падането на Пипкин. Стотици и стотици бойни полета. Стотици победи. Хиляди смърти.

Гледаше късчетата спомени, мъждукащи над полето.

— Говорила ли си с началниците на обоза? Храната ни е на изчерпване, Егвийн. Не можем да спечелим продължителна война с боеве и отстъпление. Врагът ще ни премаже, ако го опитаме. Също като Ейал в Блатата на Майганде. В момента сме най-силни, колкото и да сме изтощени. Отстъпим ли, се осъждаме на глад и тролоците ще ни унищожат.

— Ранд — каза Егвийн. — Просто трябва да издържим, докато той победи.

— Вярно е донякъде. — Мат се обърна към Височините. Виждаше в ума си какво може да последва, възможностите. Представи си конници на Височините, като сенки. Щеше да загуби, ако се опиташе да задържи Височините, но може би… — Ако Ранд загуби, ще е все едно. Проклетото Колело е счупено и всички ставаме на нищо, и то ако имаме късмет. Е, нищо повече не можем да направим за това. Но ето къде е проблемът. Ако той направи каквото трябва да направи, пак можем да загубим. Ще загубим, ако не спрем армиите на Сянката.

Примига, щом ги видя в ума си. Цялото бойно поле, проснато пред него. Боевете при брода. Стрелите от палисадата.

— Не можем просто да ги надвием, Егвийн. Не можем просто да стоим и държим. Трябва да ги унищожим, да ги отблъснем и да ги избием до последния тролок. Не можем просто да оцелеем — трябва да спечелим.

— И как ще го направим? — попита Егвийн. — Мат, не говориш разумно. Не казваше ли ти самият едва вчера как ще ни превъзхождат многократно по численост?

Мат се загледа към блатото и си представи сенки, опитващи се да изгазят през него. Сенки от прах и спомен.

— Трябва да променя всичко — промълви той. Не можеше да прави това, което щяха да очакват те. Не можеше да прави това, което шпиони можеше да са съобщили, че замисля. — Кръв и кървава пепел… едно последно хвърляне на заровете. Всичко, което имаме, струпано на купчина…

Няколко мъже в тъмна броня изскочиха през портал наблизо, задъхани все едно са гонили дамане, за да ги прехвърли тук. Гръдната им броня беше боядисана в тъмночервено, но щяха да изглеждат страшно и без нея. Гледаха толкова свирепо, че можеха да изпържат яйца с поглед.

— Ти — каза водачът на Гвардията на Смъртната стража, Гелен, и посочи Мат. — Трябваше да си на…

Мат вдигна ръка да го прекъсне.

— А, не! — каза Гелен. — Имам преки заповеди от…

Мат го изгледа гневно и мъжът замълча. Мат отново се обърна на север. Хладен, познат някак вятър го лъхна, развя дългото му наметало и задърпа шапката му. Той присви очи. Ранд го теглеше.

Заровете затропаха в главата му.

— Те са тук.

— Какво? — попита Егвийн.

— Те са тук.

— Но съгледвачите…

— Съгледвачите грешат — прекъсна я Мат. Вдигна очи към небето и видя два ракена, забързани към лагера. Бяха ги видели. Тролоците сигурно бяха вървели през нощта.

„Шараите ще дойдат първи — помисли Мат. — За да дадат време на тролоците да си поемат дъх. Сигурно са дошли през портали.“

— Пратете бегачи — каза Мат и се обърна към гвардейците от Смъртната стража. — Всички да заемат позициите си. И предупредете Елейн, че ще променя военния план.

— Какво?! — възкликна Егвийн.

— Те са тук! — Мат се обърна към гвардейците. — Още ли сте тук, проклети да сте! Хайде, бегом!

Ракените горе изпищяха пронизително. Гелен, трябваше да му се признае, отдаде чест и затича с приятелите си, запъхтян в тежката броня.

— Това е то, Егвийн — каза Мат. — Поемаш дълбоко дъх, дръпваш за последно от брендито или палиш последната си щипка табак. Хубаво виж земята пред теб, защото скоро ще е плувнала в кръв. До час ще сме в разгара на битката. Светлината да бди над всички нас.

 

 

Перин се носеше в тъмното. Беше ужасно уморен.

„Убиеца все още е жив — помисли частица от него. — Грендал покварява Великите капитани. Краят е близо. Не можеш да се предадеш точно сега! Дръж се.“

За какво да се задържи? Опита се да отвори очи, но беше наистина ужасно изтощен. Трябваше да… трябваше да се измъкне от вълчия сън по-рано. Цялото му тяло беше изтръпнало, освен…

Освен хълбока му. Задвижи пръстите си, натежали като тухли, и опипа топлото. Чукът му. Беше се нажежил. Топлината сякаш тръгна нагоре по пръстите му и Перин вдиша дълбоко.

Трябваше да се събуди. Рееше се на ръба на съзнанието, както преди да заспи, но все още отчасти буден. В това състояние имаше чувството, че е застанал пред раздвояващ се път. Единият път водеше по-надълбоко в тъмното. А другият… Не можеше да види, но знаеше какво означава това… Означаваше събуждане.

Топлината от чука се плъзна нагоре по ръката му. Умът му доби острота. Събуден.

Точно това бе направил Убиеца. Беше се… събудил… някак…

Животът на Перин се изцеждаше. Не оставаше много време. Наполовина в прегръдката на смъртта, той стисна зъби, пое си дълбоко дъх и с усилие се… събуди.

Тишината на вълчия сън се разби.

Перин падна на меката пръст и навлезе в място, изпълнено с викове. Нещо за битка, за стягане на редиците…

Някой извика наблизо. А после друг. И още други.

— Перин? — Познаваше този глас. — Перин, момче!

Майстор Люхан? Клепачите му бяха толкова натежали… Не можеше да ги отвори. Сграбчиха го ръце.

— Дръж се, момче. Дръж се!