Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 3
Опасно място

— Лорд Логаин и Таим наистина са изгладили различията си — каза Велин. Носеше звънчета в тъмните си плитки и се усмихваше широко. Винаги се усмихваше прекалено широко. — Двамата бяха притеснени от разделението, което понасяхме, и се съгласиха, че не е добре за бойния дух. Трябва да сме съсредоточени върху Последната битка. Не е време за крамоли.

Андрол стоеше точно до вратата на гостилницата на „Големия набор“, Певара бе до него. Изненадващо беше колко бързо тази сграда — бивш склад — се бе преобразила в хан. Линд добре си беше свършила работата. Имаше голям тезгях и столчета и макар масите и столовете, пръснати из помещението, все още да не си подхождаха, можеха да седнат няколко десетки мъже. Имаше също библиотека с много книги, макар Линд да беше доста придирчива кого да допуска вътре. Замисляше да направи на втория етаж частни трапезарии и спални за гости на Черната кула. Стига Таим да започнеше отново да разрешава гостувания.

Помещението беше доста претъпкано и тълпата включваше много нов набор, мъже, които все още не бяха избрали страна в нарастващия спор — на Таим и хората му или на верните на Логаин.

Андрол слушаше Велин изстинал. Айез Седай на Велин, Дженаре, седеше до него, отпуснала нежно ръка на рамото му. Андрол не я познаваше добре, но познаваше Велин. И лицето му, и гласът му, не бяха неговите.

— Срещнахме се с лорд Дракона — продължи Велин. — Проучва Пограничните земи и подготвя щурм на човечеството срещу Сянката. Събрал е армиите на всички държави под пряпореца си. Всички го подкрепят, освен сеанчанците, разбира се — но те бяха изтласкани. Идва времето и скоро ще бъдем призовани, за да ударим. Трябва за сетен път да се съсредоточим върху уменията си. Мечът и Драконът ще бъдат раздавани щедро през следващите две седмици. Работете упорито и ние ще бъдем оръжията, които ще съкрушат твърдината на Тъмния на тази земя.

— Казваш, че Логаин идва — каза някой настойчиво. — Защо още не се е върнал?

Андрол се обърна. Джонет Доутри стоеше близо до масата на Велин. Скръстил ръце и намръщен, Джонет представляваше застрашителна гледка. Мъжът от Две реки обикновено се държеше приветливо и беше лесно да се забрави, че стърчи с една глава над всички и че има ръце като на мечок. Носеше черната си куртка на Аша’ман, макар да нямаше игли на високата яка — въпреки че беше един от най-мощните Посветени в Единствената сила.

— Защо не е тук? — настоя Джонет. — Каза, че си се върнал с него, че двамата с Таим са говорили. Е, къде е той?

„Не напирай, момче — помисли Андрол. — Остави го да си мисли, че вярваме на лъжите му!“

— Взе М’хаил да посетят лорд Дракона — отвърна Велин. — Двамата трябва да се върнат утре, вдругиден най-късно.

— Защо на Таим му е трябвало Логаин да го води? — продължи упорито Джонет. — Може да отиде сам.

— Това момче е глупак! — изсъска Певара.

— Не. Просто е искрен — отвърна й тихо Андрол. — И иска честни отговори.

Тези младоци от Две реки бяха свестни хора — прями и държащи на думата си. Не ги биваше много в хитруването обаче.

Певара замълча, но Андрол я почувства, докато премисляше дали да запуши устата на Джонет с Въздух. Не че бяха сериозни мисли, просто случайна приумица, но той все пак ги долови. Светлина! Какво си бяха направили един на друг?

„Тя е в главата ми — каза си той. — В главата ми има Айез Седай.“

Певара замръзна и го погледна.

Андрол потърси празнотата, стария войнишки номер, който му помагаше да добие яснота преди битка. Сайдин също беше там, разбира се. Не посегна за него.

— Какво направи? — прошепна Певара. — Усещам те, но долавянето на мислите ти стана по-трудно.

Е, това поне беше нещо.

— Джонет — извика Линд от другия край на помещението и прекъсна следващия му въпрос към Велин. — Не го ли чу човека като каза колко много е пътувал? Уморен е. Остави го да си изпие ейла и да отдъхне малко, преди да го затормозиш с още въпроси.

Джонет я изгледа уязвено и си тръгна, а Велин се усмихна широко и продължи да разправя колко добре се справял лорд Дракона и колко много щял да е нужен скоро всеки от тях.

Андрол се почувства малко по-облекчен и освободи празнотата. Огледа помещението, мъчеше се да прецени на кого може да разчита тук. Много от тези мъже му допадаха и много от тях не бяха напълно на страната на Таим, но все пак не можеше да им се довери. Таим вече имаше пълна власт над Кулата и личните уроци с него и избраниците му бяха желани от новодошлите. Само на младите от Две реки можеше донякъде да се разчита за някаква поддръжка на каузата на Логаин — а освен Джонет повечето от тях бяха твърде неопитни, за да са от полза.

Евин беше застанал до Налаам от другата страна на помещението и Андрол му даде знак с кимване да догони Джонет навън в бурята. Никой не трябваше да остава сам. После се заслуша отново в хвалбите на Велин и забеляза, че Линд си проправя път през тълпата към него.

Линд Таглиен беше ниска и тъмнокоса. Роклята й бе обшита с изящно везмо. Винаги му беше изглеждала като модел на това, което можеше да бъде Черната кула. Цивилизована. Образована. Важна.

Мъжете се отнасяха с нея почтително. Внимаваха да не разливат питиетата си и да не започват крамоли в хана й. Гневът на Линд не беше нещо, което благоразумен мъж държеше да изпита на гърба си. Хубаво беше, че въртеше хана си с толкова твърда ръка. В град, пълен с преливащи мъже, една обикновена кръчмарска свада можеше да доведе до нещо много, много лошо.

— Това притеснява ли те толкова, колкото мен? — попита тихо Линд, щом застана до него. — Не беше ли точно той този, който само преди няколко седмици говореше как Таим трябвало да бъде съден и екзекутиран заради някакви неща, които бил направил?

Андрол не отвърна. Какво можеше да каже? Че подозира, че човекът, когото бяха познавали като Велин, е мъртъв? Че цялата Черна кула скоро няма да е нищо освен тези чудовища със сбъркани очи, фалшиви усмивки и мъртви души?

— Не му вярвам за Логаин — каза Линд. — Нещо става тук, Андрол. Ще накарам Фраск да го проследи тази нощ, да види къде…

— Не — каза Андрол. — Не. Недей.

Фраск беше съпругът й, мъж, който бе нает да помага на Хенре Хаслин в обучението в боравене с меч в Черната кула. Таим беше смятал, че боят с меч е безполезен за Аша’ман, но лорд Дракона бе настоял мъжете да се учат.

Тя го изгледа.

— Не казваш, че вярваш…

— Казвам, че точно сега сме в голяма опасност, Линд, и не искам Фраск да влоши нещата още повече. Направи ми услуга. Следи какво още ще каже Велин тази нощ. Може би нещо ще ми помогне да разбера.

— Добре — отвърна тя и го изгледа недоверчиво.

Андрол кимна на Налаам и Канлер и те станаха и тръгнаха към него. Дъждът пердашеше по покрива и чардака навън. Велин продължаваше да говори и мъжете го слушаха. Да, беше невероятно, че бе сменил страните толкова бързо, и това щеше да направи някои от тях подозрителни. Но много хора го уважаваха, а начинът, по който беше съвсем леко сбъркан, не се набиваше на очи, освен ако човек не го познаваше добре.

— Линд — каза Андрол, щом тя понечи да си тръгне.

Тя го погледна през рамо.

— Виж… заключи здраво хана тази нощ. После може би ще е добре с Фраск да се скриете в мазето с малко храна, нали? Вратата за мазето здрава ли е?

— Да. Не че ще свърши работа.

Все едно щеше да е колко здрава е вратата, ако дойдеше някой с Единствената сила.

Налаам и Канлер дойдоха при тях и Андрол се обърна да излезе — и почти се блъсна в мъж, застанал на прага зад него. Не беше чул приближаването му. Дъжд капеше от палтото му на Аша’ман с Меча и Дракона на високата яка.

Атал Мишраил беше на страната на Таим от самото начало. Нямаше празните очи на другите, злото в него си беше лично негово. Висок, с дълга златиста коса, усмихнат, но в погледа му нямаше нищо весело.

Като го видя, Певара се стъписа, а Налаам изруга и сграбчи Единствената сила.

— Хайде, хайде. Няма нужда от свади.

Мезар пристъпи от дъжда до Мишраил. Въпреки преобразяването си ниският побелял доманец излъчваше благоразумие.

Андрол го погледна в очите — и все едно се взря в дълбока пещера. Място, където никога не беше грейвала светлина.

— Здрасти, Андрол — каза Мезар и отпусна ръка на рамото на Мишраил, сякаш двамата бяха приятели от дълго време. — Та защо трябва добрата стопанка Линд да се плаши и да се залоства в мазето си? Черната кула е едно от най-безопасните места, нали?

— Тъмна и пълна с бури нощ ме прави недоверчив — каза Андрол.

— Може би е разумно — отвърна Мезар. — Но все пак излизаш в нея. Защо не останеш на топло? Налаам, бих искал да ми разкажеш една от историите си. Може би за времето, когато с баща ти сте посетили Шара?

— Не е добра за разказване — каза Налаам. — А и не я помня добре.

Мезар се засмя, а Андрол чу как Велин се изправи зад него.

— А, ето ви и вас! Казвах им, че ще говорите за защитите в Арафел.

— Ела да чуеш — каза Мезар. — Това ще е важно за Последната битка.

— Може би ще се върна — отвърна хладно Андрол. — Щом си свърша работата.

Двамата се изгледаха мълчаливо. До тях Налаам продължаваше да държи Единствената сила. Беше могъщ колкото Мезар, но изобщо нямаше да може да се противопостави на него и Мишраил — особено в помещение, натъпкано с хора, които вероятно щяха да вземат страната на двамата пълни Аша’ман.

— Не си губи времето с пажчето, Велин — каза Котерен зад тях и Мишраил се отдръпна, за да го пропусне. Плещестият Котерен опря ръка на гърдите на Андрол и го избута настрани, докато минаваше. — О, чакай. Не можеш вече да играеш на пажче, нали?

Андрол влезе в празнотата и сграбчи Извора.

Из стаята мигновено се раздвижиха сенки. Удължиха се.

Нямаше достатъчно светлини! Защо не запалеха повече лампи? Тъмнината привличаше тези сенки и той ги виждаше. Бяха съвсем истински, всяка като черно пипало, и посягаха към него. Да го притеглят в себе си, да го унищожат.

„О, Светлина! Аз съм луд. Луд съм…“

Празнотата се разби и сенките милостиво се отдръпнаха. Усети, че се е разтреперил, избутан до стената и задъхан. Певара го гледаше с безизразно лице, но можеше да усети тревогата й.

— А, между другото — каза Котерен. Беше един от най-влиятелните блюдолизци на Таим. — Чу ли?

— Какво да чуя? — едва промълви Андрол.

— Понижен си, пажче — рече Котерен и посочи иглата му с меча. — Заповед на Таим. От днес. Връщаш се войник, Андрол.

— О, да — извика Велин от центъра на помещението. — Съжалявам, че забравих да го спомена. Било е изяснено с лорд Дракона, опасявам се. Изобщо не е трябвало да бъдеш повишаван, Андрол. Съжалявам.

Андрол посегна към врата си и иглата на яката. Не трябваше да е важно за него. Какво значение имаше?

Но беше важно. Целия си живот беше прекарал в търсене. Чиракувал беше в десетина различни професии. Воювал беше в бунтове, плавал беше по две морета. И през цялото време търсеше, търсеше нещо, което не бе могъл да определи.

И го беше намерил, когато дойде в Черната кула.

Изтръгна се от страха. Сенките да горят! Сграбчи отново сайдин и Силата се вля в него. Изправи рамене и погледна Котерен в очите.

А Котерен се усмихна и също овладя Единствената сила. Мезар се присъедини, а в средата на стаята Велин се изправи. Налаам си шепнеше нещо притеснено и очите му шареха. Канлер се вкопчи в сайдин, но изглеждаше примирен.

Всичко, което Андрол може да овладее — всичката Единствена сила, която можеше да събере — се изля в него. Беше нищожна в сравнение с другите. Беше най-слабият мъж в стаята. И най-новият новобранец можеше да постигне повече от него.

— Е, ще пробваш ли? — попита тихо Котерен. — Помолих ги да те оставят, защото знаех, че ще се опиташ, рано или късно. Аз исках удовлетворението, пажче. Хайде. Удряй. Да видим.

Андрол посегна и се опита да направи единственото, което можеше, да сътвори портал. За него това беше нещо повече от сплитове. Просто беше той и Силата, нещо лично, нещо инстинктивно.

Опитът да направи портал беше все едно да дращи по сто стъпки стъклена стена, само с ноктите на пръстите за опора. Скочи, задраска нагоре, опита се. Нищо не се случи: Беше толкова близо: само ако можеше да избута още малко по-силно и щеше да…

Сенките се издължиха. Паниката отново се надигна в него. Стиснал зъби, Андрол посегна към яката си и отпра иглата. Хвърли я на дъските на пода пред Котерен и тя издрънча. Всички в стаята мълчаха.

После погреба срама си под планина от решимост, освободи Единствената сила, мина покрай Мезар и излезе в нощта. Налаам, Канлер и Певара го последваха притеснено.

Дъждът се изля над Андрол. Усещаше загубата на иглата все едно, че му бяха отрязали ръката.

Изтътна гръм.

Зашляпаха през калните локви по черната улица.

— Все едно — каза Андрол.

— Може би трябваше да се бием — заговори Налаам. — Някои от момчетата вътре щяха да ни подкрепят. Не всички са в джоба му. Веднъж с баща ми се бихме и надвихме шест Мракохръта… Светлината гроба ми да освети, истина е. Щом преживяхме това, можем да се справим с няколко псета Аша’ман.

— Щяха да ни избият — каза Андрол.

— Но…

— Щяха да ни избият! — повтори Андрол. — Не бива да им позволяваме те да избират бойното поле, Налаам.

— Но ще има ли битка? — попита Канлер.

— Те държат Логаин — каза Андрол. — Нямаше да отправят заканите, които отправят, ако не е в ръцете им. Всичко загива — бунтът ни, шансовете ни за една обединена Черна кула… ако го загубим.

— Тъй че…

— Тъй че ще го спасим — каза Андрол. — Тази нощ.

 

 

Ранд работеше на меката неизменна светлина на кълбото сайдин. Преди Драконова планина отбягваше такова обичайно приложение на Единствената сила. Посягането към нея го поболяваше и от използването й му призляваше.

Това се бе променило. Сайдин беше част от него и вече нямаше нужда да се страхува, след като покварата се беше махнала. По-важното: беше престанал да мисли за сайдин — и за себе си — просто като за оръжие.

Готов беше да работи на светлината на кълба всеки път, когато можеше. Смяташе да отиде при Флин, за да научи Цяра. Умението му в него беше малко, но и малко можеше да спаси живота на някой ранен. Твърде често досега бе използвал това чудо — този дар — само за да унищожава и убива. Чудно ли беше тогава, че хората гледаха на него със страх? Какво щеше да каже Трам?

„Бих могъл да го попитам“, помисли си Ранд разсеяно, докато си водеше бележки. Все още му беше трудно да свикне с мисълта, че Трам беше ей там, само през един лагер. Беше вечерял с него преди малко. Беше неловко, но не повече, отколкото очакваното за крал, поканил баща си от едно закътано селце на „вечеря“. Бяха се посмели за това и се беше почувствал по-добре.

Ранд беше оставил Трам да се върне в лагера на Перин, вместо да се разпореди да му се дадат почести и богатство. Трам не искаше да го поздравяват като баща на Преродения Дракон. Искаше да си остане това, което е бил винаги — Трам ал-Тор, стабилен мъж, на когото може да се разчита във всяко отношение, но не лорд.

Ранд отново се зае с документа. Писари в Тийр му бяха дали съвети за подходящия език, но самото написване си беше негово. Не би се доверил на чужда ръка — или очи — за този документ.

Дали не беше прекалено предпазлив? Но пък ако враговете му не можеха да предугадят какво прави, не можеха и да му противодействат. Беше станал твърде недоверчив след като Семирага едва не го беше пленила. Признаваше си това. Само че беше таил най-съкровените си тайни твърде дълго и му беше трудно да ги издаде.

Започна да препрочита документа. Веднъж Трам го беше пратил да огледа един плет за слаби места. Ранд го беше направил, но когато се върна, Трам отново го прати със същата задача.

Чак на третия оглед Ранд видя разклатения кол, който трябваше да се смени. Още не знаеше дали Трам е знаел за този кол, или просто е проявил обичайната си грижливост.

Този документ беше много по-важен от един плет. Ранд щеше да го прегледа поне десетина пъти тази нощ за проблеми, които можеше да не е предвидил.

Но му беше трудно да се съсредоточи. Жените крояха нещо. Можеше да ги усети през кълбата от чувства в ума си. Бяха четири… Аланна все още беше някъде на север. Другите три бяха близо една до друга през цялата нощ. Вече бяха стигнали почти до палатката му. Какво замисляха все пак? Дали…

Чакай. Една от тях се бе отделила от другите. Беше почти тук. Авиенда?

Ранд стана, отиде до входа на палатката и отметна платнището.

Тя замръзна пред входа, сякаш се беше канила да се вмъкне вътре незабележимо. Вдигна брадичка и го погледна в очите.

Изведнъж в нощта се разнесоха викове. Ранд чак сега забеляза, че охраната му я няма. Само че Девите си бяха направили бивак до палатката му и като че ли викаха на него. Не с радост, както би очаквал. Обиди. Ужасни при това. Няколко се разкрещяха какво щели да направят с определени части от тялото му, когато го спипат.

— Какво значи това? — промърмори той.

— Не го казват сериозно — отвърна Авиенда. — За тях това е символ, че ме отнемаш от редиците им… но аз вече съм напуснала редиците им, за да се присъединя към Мъдрите. Това е… обичайно за Девите. Всъщност е знак на уважение. Ако не те харесваха, нямаше да реагират така.

Айилци.

— Чакай. Как така съм те отнел от тях?

Авиенда го погледна в очите и на страните й изби червенина. Авиенда? Изчервена? Това беше неочаквано.

— Трябваше да разбираш вече — каза тя. — Ако беше обръщал внимание на това, което ти разказвах за нас…

— За жалост имаш един напълно объркан ученик.

— Имаш късмет, че съм решила да продължа обучението. — Пристъпи към него. — Има много неща, на които все още трябва да те уча. — Изчерви се още повече.

Светлина. Беше красива. Но също и Елейн… също и Мин… и…

Беше глупак. Заслепен от Светлината глупак.

— Авиенда — каза той. — Обичам те. Наистина. Но това е проблем, да ме изгори дано! Обичам и трите ви. Не мисля, че бих могъл да приема това и да избера…

Изведнъж тя се разсмя.

— Ти наистина си глупак, нали, Ранд ал-Тор?

— Да. Но какво общо…

— Ние сме първосестри, Ранд ал-Тор, двете с Елейн. Когато я опознаем по-добре, Мин ще се присъедини към нас. Всички неща ще ни бъдат общи.

„Първосестри?“ Трябваше да се е досетил, след онова странно обвързване. Вдигна ръка към главата си. „Ще те споделяме“, бяха му казали.

Не стига, че беше обвързан с четири жени, с техните планове, но и три обвързани жени, които го обичаха? Светлина, не искаше да им причини болка!

— Казват, че си се променил — каза Авиенда. — Толкова много ми говориха за това за краткото време, откакто се върнах, че почти започва да ми става досадно да слушам за теб. Е, лицето ти може да е спокойно, но чувствата ти не са. Толкова ли е ужасно да си го помислиш, че си с трите ни?

— Искам го, Авиенда. Би трябвало да се крия, защото наистина го искам. Но болката…

— Ти си я приел, нали?

— Не за моята болка ме е страх. За вашата.

— Толкова ли сме слаби, че да не можем да понесем това, което ти можеш?

Погледът й беше изнервящ.

— Разбира се, че не. Но как мога да желая болка за тези, които обичам?

— Болката ние ще си я приемем — заяви тя и вдигна брадичка. — Ранд ал-Тор, решението ти е просто, макар да се опитваш да го направиш трудно. Избери: да или не. Да те предупредя: или и трите, или никоя от нас. Няма да позволим да застанеш между нас.

Ранд се поколеба, а след това — чувстваше се като пълен развратник — я целуна. Девите — той не беше забравил, че ги наблюдават — зареваха още по-силни обиди, макар че той вече долавяше в тях неуместна радост. Отдръпна се от целувката, а после се пресегна и погали Авиенда по бузата.

— Вие сте проклети глупачки. И трите.

— Значи е добре. Равни сме ти. Би трябвало да знаеш, че вече съм Мъдра.

— Тогава може би не сме равни — каза Ранд. — Едва сега започнах да разбирам колко малко мъдрост притежавам.

— Стига приказки — изсумтя Авиенда. — Сега ще легнеш с мен.

— Светлина! Не си ли малко дръзка? Така ли се правят нещата при айилците?

— Не — отвърна тя и отново се изчерви. — Просто… не съм много опитна с това.

— Трите сте го решили, нали? Коя от вас да дойде при мен?

Тя кимна колебливо.

Той се засмя и я придърпа към себе си. Беше скована в началото, но после омекна в прегръдката му.

— Е, първо отивам да се бия с тях ли? — Ранд кимна към Девите.

— То е само за сватбата, ако решим, че си достоен за сватба, глупако. И ще са от семействата ни, не членове на обществото ни. Ти наистина си пренебрегвал уроците ми, нали?

Той я изгледа отгоре.

— Добре, радвам се, че поне не се налага да се бия. Не съм сигурен колко време имаме, а и се надявах да поспя малко тази нощ. Все пак… — Замълча от погледа в очите й. — Аз… не ми се полага сън, нали?

Тя кимна.

— О, добре. Поне не се налага да се притеснявам, че този път няма да измръзнеш до смърт.

— Да. Но може да умра от скука, Ранд ал-Тор, ако не спреш да дърдориш.

Хвана го под мишницата и нежно, но твърдо го вкара в палатката.

А виковете на Девите ставаха все по-силни, по-оскърбителни и по-ликуващи едновременно.

 

 

— Подозирам, че причината е някакъв вид тер-ангреал — каза Певара. Беше се присвила с Андрол в задната стая на един от складовете на Черната кула и не намираше позата им за удобна. Стаята миришеше на прах, зърно и дърво. Повечето сгради в Черната кула бяха нови и тази не беше изключение, кедровите дъски все още бяха сурови.

— Знаеш ли за тер-ангреал, който би могъл да осуетява портали? — попита Андрол.

— Точно за такъв — не — отвърна Певара и се размърда, за да се намести по-удобно. — Но е общоприето, че това, което знаем за тер-ангреалите, обхваща само най-нищожна част от онова, което е било познавано някога. Вероятно има хиляди различни видове тер-ангреали и ако Таим е Мраколюбец, той има достъп до Отстъпниците… които биха могли да му обяснят приложението и построяването на неща, за които можем само да мечтаем.

— Значи трябва да намерим този тер-ангреал — каза Андрол. — Да го блокираме или поне да разберем как действа.

— И да избягаме? — попита Певара. — Нали каза, че напускането ще е лош избор?

— Ами… да — призна Андрол.

Тя се съсредоточи и успя да долови откъслеци от мисълта му. Беше чувала, че обвързването на Стражник позволява съпричастна връзка. Това изглеждаше по-дълбоко. Той беше… да, наистина му се искаше да може да прави портали. Чувстваше се обезоръжен без тях.

— Заради Таланта ми е — каза той с неохота. Знаеше, че рано или късно Певара ще отсее причината. — Мога да правя портали. Поне можех.

— Нима? С твоето ниво в Единствената сила?

— Или липсата му ли? — попита той и Певара успя да долови малко от онова, което мислеше. Макар да приемаше слабостта си, той се притесняваше, че тя го прави неподходящ за водач. Любопитна смесица от самоувереност и притеснение.

— Да — продължи той. — Пътуването изисква голяма мощ в Единствената сила, но мога да правя големи портали. Преди всичко да се обърка, най-големият портал, който направих, беше широк трийсет стъпки.

Певара примига.

— Преувеличаваш!

— Бих ти показал, ако можех. — Изглеждаше съвсем искрен. Или казваше истината, или вярата му се дължеше на лудостта му. Тя се смълча, не знаеше как да подходи към това.

— Всичко е наред — каза той. — Знам, че има… сбъркани неща с мен. С повечето от нас. Можеш да попиташ другите за порталите ми. Неслучайно Котерен ме нарича „пажче“. Единственото, в което съм добър, е да доставям хора от едно място на друго.

— Това е забележителен Талант, Андрол. Сигурна съм, че Кулата би го проучила с охота. Чудя се колко хора са били родени с това, но така и не са го разбрали, защото сплитовете за Пътуване бяха непознати?

— Няма да отида в Бялата кула, Певара — рече той, като натърти на Бялата.

Тя смени темата.

— Копнееш за Пътуването, но не искаш да напуснеш Черната кула. Защо тогава е този въпрос за тер-ангреала?

— Порталите ще бъдат… полезни — каза Андрол.

И помисли нещо, но тя не успя да го долови. Бърз проблясък на образи и впечатления.

— Ще се изненадаш, но… — каза той и надигна глава, за да погледне към уличката. Навън само ръмеше. Дъждът най-после спираше. Небето все още беше тъмно обаче. Утрото щеше да дойде чак след няколко часа. — Аз съм… експериментирал. Опитвал съм някои неща, които не мисля, че някой друг е опитвал изобщо.

— Съмнявам се да има неща, които никога не са били опитвани — каза Певара. — Отстъпниците имат достъп до знанието на Векове.

— Наистина ли смяташ, че някой може да е замесен тук?

— Защо не? — попита тя. — Ако ти се подготвяш за Последната битка и искаш да се погрижиш враговете ти да не могат да ти се противопоставят, би ли позволил куп преливащи да се обучават заедно, да се учат взаимно и да станат силни?

— Да — промълви той. — И след това бих ги откраднал.

Певара го изгледа. Това сигурно беше така. Говоренето за Отстъпниците притесняваше Андрол. Можеше да усети мислите му, по-ясно отпреди.

Тази връзка беше неестествена. Трябваше да се отърве от нея. След това нямаше да има нищо против да го държи обвързан, както му беше редът.

Няма да поема отговорността за това положение, Певара — каза Андрол и отново погледна навън. — Ти ме обвърза първа.

— След като предаде доверието, което ти оказах, като предложих кръг.

— Не те нараних. Какво очакваше да се случи? Не е ли целта на един кръг да ни позволи да съчетаем силите си?

— Този спор е безсмислен.

— Казваш го само защото губиш. — Каза го спокойно и бе спокоен също така. Тя вече започваше да разбира, че Андрол трудно може да бъде ядосан.

— Казвам го, защото е истина. Не си ли съгласен?

Усети, че му стана забавно. Беше разбрал как е овладяла разговора. И… освен че му стана забавно, всъщност май беше впечатлен. Мислеше, че трябва да се научи да го прави като нея.

Вътрешната врата изскърца и Леиш надникна в стаята. Беше белокоса жена, закръглена и приятна, странна двойка с грубоватия Аша’ман Канлер, за когото беше омъжена. Кимна на Певара в знак, че половината час е изтекъл, и затвори вратата. За Канлер се говореше, че е обвързал жена си, което я правеше нещо като… какво? Женски Стражник?

Всичко беше наопаки с тези мъже. Певара като че ли можеше да разбере причината за обвързване на съпругата, макар и само всеки от двамата да има утехата да знае къде е другият, но й се струваше някак нередно да се използва обвързването по толкова банален начин. Това беше за Айез Седай и Стражници, не за съпруги и съпрузи.

Андрол я гледаше. Явно се опитваше да отгатне какво си мисли, макар че мислите й бяха достатъчно сложни и щяха да го затруднят. Странен човек беше този Андрол. Как успяваше всъщност да съчетае решителност и неувереност, като две нишки, сплетени една с друга? Правеше каквото трябва да се направи и през цялото време се притесняваше, че не би трябвало да е този, който го прави.

— Аз също не разбирам себе си — промълви той.

Също така я вбесяваше. Как беше станал толкова добър в разбирането какво си мисли тя? Все още трябваше да опипва, за да отгатне мислите му.

— Можеш ли да го помислиш това отново? — попита той. — Не го схванах.

— Идиот — измърмори Певара.

Андрол се усмихна и отново надникна над перваза.

— Още е рано — каза Певара.

— Сигурна ли си?

— Да. И ако продължаваш да надничаш така, може да го изплашиш, когато наистина дойде.

Андрол с неохота отново се сви долу.

— Значи — каза Певара. — Когато дойде, трябва да ме оставиш аз да водя.

— Трябва да свържем.

— Не. — Нямаше да се остави отново в ръцете му. Не и след това, което се бе случило последния път. Потръпна и Андрол я изгледа.

— Има много добри основания да не свързваме — каза тя. — Не искам да те обидя, Андрол, но способността ти не е достатъчно голяма, за да си струва. По-добре да сме двама. Трябва да приемеш това. На едно бойно поле какво би предпочел да имаш? Един войник? Или двама — като единият е само малко по-неопитен, — които да можеш да пратиш на различни задачи?

Той помисли малко и въздъхна.

— Е, добре. Този път говориш разумно.

— Винаги говоря разумно. — Тя се изправи. — Време е. Приготви се.

Изместиха се от двете страни на вратата към уличката. Беше нарочно оставена открехната, все едно някой е забравил да я затвори.

Зачакаха мълчаливо и Певара започна да се безпокои, че е сбъркала с пресмятанията си.

Вратата се отвори и Добсер надникна вътре, подмамен от небрежното подхвърляне на Евин, че е свил бутилка вино от задната стая, след като видял, че Леиш е забравила да заключи. Според Андрол Добсер беше пияница и Таим неведнъж го бил пребивал до безсъзнание затова, че прекалява с виното.

Тя усети реакцията на Андрол към този мъж. Тъга. Дълбока, съкрушителна тъга. Добсер имаше тъмното зад очите си.

Певара удари бързо. Овърза Добсер с Въздух и заби щит между него и Извора. Добсер се облещи, щом тя го издигна във въздуха. Певара стисна ръце зад гърба си и го огледа критично.

— Сигурна ли си? — попита тихо Андрол.

— Все едно, вече е много късно — отвърна Певара, докато затягаше сплитовете на Въздух. — Описанията изглеждат единодушни. Колкото по-предана е била една личност на Светлината, преди да бъде взета, толкова по-предани ще са на Сянката след падането си. И тъй…

И тъй, този мъж, винаги прекалено апатичен, трябваше да е по-лесен за пречупване, подкупване или предателство. Това беше важно, тъй като лакеите на Таим навярно щяха да разберат какво е станало веднага щом…

— Добсер? — попита нечий глас. Два силуета затъмниха входа. — Взе ли виното? Няма нужда да се пази отпред. Жената не е…

Беше Велин с друг от фаворитите на Таим, Лиймс.

Певара реагира мигновено и преля към двамата, докато запридаше Дух. Те отбиха усилията й да ги заслони — трудно беше да се постави щит между Извора и човек, държащ Единствената сила, — но сплитовете й изплющяха и задушиха виковете им.

Усети увиващия се около нея Въздух — щит, който се опитваше да застане между нея и Извора. Изпердаши с нишка Дух и преряза сплитовете слепешком — само предполагаше къде са.

Лиймс залитна назад изненадан, щом сплитовете му изчезнаха. Певара се хвърли напред, запреде нов щит и го заби между него и Извора, докато го блъскаше с тяло и го отхвърляше към стената. Отвличането подейства и щитът й го откъсна от Единствената сила.

Тя хвърли втори щит по Велин, но той я порази със своите нишки Въздух и те я отхвърлиха назад през стаята. Тя запреде Въздух, но се натресе в стената и изпъшка. Причерня й, но успя да задържи тази единствена нишка и по инстинкт замахна напред и сграбчи Велин за крака, докато той се опитваше да избяга.

Усети как подът се разтърси от нечие тежко падане. Беше се препънал, нали? Както беше замаяна, не можеше да види добре.

Надигна се, вкопчена в нишките Въздух, изпредени за запушване на уста. Пуснеше ли ги, хората на Таим щяха да могат да изкрещят. Ако го направеха, загиваше. Всички загиваха. Или още по-лошо.

Примига, за да махне сълзите от болка в очите си, и видя, че Андрол е застанал над двамата Аша’ман, с кривак в ръка. Изглежда, ги беше ударил и двамата, без да разчита на щитове, които не можеше да види. И толкова по-добре, след като вторият й щит не бе попаднал на място. Тя го намести.

Добсер продължаваше да виси, където го беше оставила, облещил очи. Андрол я изгледа и възкликна:

— Светлина! Певара, това беше невероятно! Успя да свалиш двама ашамани, почти сама при това!

Тя се усмихна доволно, хвана замаяна ръката му и се остави да й помогне да стане.

— Как мислиш, че си прекарваме времето в Червената Аджа, Андрол? Седим си и се оплакваме от мъжете ли? Не. Обучаваме се да се бием с други преливащи.

Усети уважението на Андрол, който издърпа Велин вътре и затвори вратата, а след това надникна през прозорците да се увери, че не са ги видели. Бързо привлече сенките и преля, за да направи светлина.

Певара си пое дъх, вдигна ръка и се подпря на стената.

Андрол я изгледа рязко.

— Трябва да те заведем при някой от другите за Цяра.

— Ще се оправя. Просто си ударих главата и всичко ми се върти пред очите. Ще отшуми.

— Дай да видя. — Приближи се към нея с кълбото светлина, реещо се във въздуха до него. Певара се остави да прегледа очите й и да опипа главата й за цицини. Той притегли светлината си по-близо до очите й. — Боли ли, като погледнеш в това?

— Да — призна тя и извърна очи.

— Гадене?

— Малко.

Той изсумтя, а после извади от джоба си кърпа и я поля с вода от манерката си. Погледът му стана съсредоточен, а светлината угасна. Кърпата изпращя тихо и когато й я подаде, беше замръзнала.

— Дръж това до удареното — каза й. — И ми кажи, ако ти се приспи. Може да стане по-лошо, ако заспиш.

— Загрижен ли си за мен? — попита тя развеселена, докато правеше каквото й каза.

— Просто… какво ми каза преди малко? Загрижен съм за активите ни.

— Убедена съм. — Тя притисна ледения компрес до главата си. — Значи и ти разбираш от полева медицина?

— Чиракувах някога при Мъдрата жена в едно градче — отвърна той разсеяно, докато овързваше двамата им пленници. Певара с радост освободи от тях сплитовете Въздух, но задържа щитовете на място.

— Мъдра жена е взела мъж за чирак?

— Не веднага — отвърна Андрол. — Това е… дълга история.

— Чудесно. Една дълга история ще помогне да не заспя, докато дойдат другите. — Бяха заръчали на Имарин и другите да излязат и да ги видят, за да осигурят алиби за групата в случай, че изчезването на Добсер се забележи.

Андрол я изгледа и върна светлината. После сви рамене и продължи и работата, и разказа си.

— Започна, когато загубих един приятел по време на лов на сребруша край Майен. Когато се върнах на сушата, започнах да мисля, че можехме да спасим Сейър, ако някой от нас знаеше какво да направи. Тъй че отидох да потърся някой, който би могъл да ме научи…