Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (8)

Глава 7
В същината

Елейн излезе от павилиона… и се озова сред приказна дъбрава. Дърветата бяха изумителни — здрави, с огромни клони, стотици стъпки високи и с дебели стволове. Елейн щеше да се притесни от това как замръзна на място и зяпна нагоре, ако всички останали не бяха направили същото. Дори Егвийн зяпаше с отворена уста огромните дървета. Слънцето все още грееше отгоре, но зелените листа хвърляха сянка и това обясняваше приглушената светлина в павилиона.

— Тези дървета… — Перин пристъпи напред и опря длан на дебелата грапава кора на едно. — Виждал съм Велики дървеса като това. В стеддинг.

Елейн прегърна Извора. Сиянието на сайдар бе тук, топлина като тази на слънцето. Вдиша Силата и й стана смешно, щом забеляза, че другите преливащи жени са направили същото в мига, в който се спомена за стеддинг.

— Е, каквото и да е Ранд вече — каза Егвийн и скръсти ръце, — не може просто така да накара да се появи стеддинг.

— Къде отиде той? — попита Елейн.

— Оттук излезе. — Перин махна към дърветата. — И изчезна.

Между огромните стволове крачеха хора — войници от различните лагери — и зяпаха нагоре. Елейн чу как един шиенарец заговори на лорд Агелмар:

— Видяхме как израснаха, милорд. Изригнаха от земята. Отне по-малко от пет минути, докато станаха толкова високи. Заклевам се, милорд, ако лъжа, повече никога да не мога да извадя меч.

— Добре. — Елейн освободи Извора. — Да започваме. Държави горят. Карти! Трябват ни карти!

Другите владетели се извърнаха към нея. На срещата с Ранд малцина бяха възразили, че тя е избрана да ги води. Но пък всички биваха пометени от вълните на волята му. Нещата изглеждаха логични, когато той ги кажеше.

Сега обаче мнозина изглеждаха недоволни, че е поставена над тях. Най-добре беше да не им остави време за размишления над това.

— Къде е господин Нори? — обърна се тя към Диелин. — Той би трябвало да има…

— Аз имам карти, ваше величество — каза Гарет Брин, докато излизаше от павилиона. Сюан вървеше до него.

Беше още по-побелял. Носеше бяло палто и панталони, с Пламъка на Тар Валон, извезан на гърдите на палтото. Поклони се почтително, но не се приближи. Униформата му ясно показваше кому служи, както и ръката на Сюан, отпусната покровителствено на рамото му.

Елейн си спомни как беше стоял със същото това кротко изражение пред майка й. Никога самонадеян, винаги готов да защити кралицата. А кралицата му го бе пенсионирала. Събитието не беше по вина на Елейн, но тя можеше да долови разбитото доверие, изписано на лицето му.

Станалото не можеше да се промени. Трябваше да се гледа към бъдещето.

— Ако можете да ни предоставите карти на този район и вероятните полесражения, ще ги разгледаме с радост, лорд Брин. Бих помолила за карти на района оттук до Кемлин, подробна карта на Кандор и най-добрите ви карти на другите Погранични райони. — Обърна се към владетелите и продължи: — Съберете командирите и съветниците си! Трябва да се срещнем незабавно с другите Велики капитани, за да обсъдим следващия си курс на действие.

Не отне много време, въпреки че суматохата бе повсеместна, щом двайсетина различни фракции се захванаха на работа. Слуги разтвориха страните на павилиона, а Елейн нареди на Сумеко да събере Родственичките и гвардейци, които да донесат маси и столове през портал от лагера й. Също така прати вестоносци за изрични доклади за ставащото в Клисурата, където Ранд бе помолил силите на Пограничните армии да се притекат на помощ на Лан. Владетелите и Великите капитани бяха останали за планирането.

Скоро Елейн и Егвийн вече оглеждаха подробните карти на Брин, разпънати на четирите маси. Владетелите стояха по-назад, оставили командирите да обсъждат.

— Добра работа, Брин — каза лорд Агелмар. Шиенарецът беше един от четиримата Велики капитани. Брин беше втори. Последните двама — Даврам Башийр и Родел Итуралд — стояха един до друг до друга маса и нанасяха поправки на карта на западните Погранични земи. Итуралд имаше торбички под очите и ръцете му понякога трепереха. Според това, което беше чула Елейн, бе понесъл тежки изпитания в Марадон и го бяха спасили едва наскоро. Всъщност беше изненадана, че е тук.

— Добре — обърна се тя към събранието. — Трябва да се бием. Но как? Къде?

— Големи сили от Твари на Сянката са нахлули на три места — заговори Брин. — В Кемлин, Кандор и Тарвинската клисура. Клисурата не би трябвало да се изоставя, стига войските ни да са достатъчно, за да помогнат на лорд Мандрагоран да се укрепи там. Вероятният резултат от натиска ни там днес ще е изтеглянето на Тварите на Сянката в прохода. Задържането на врага запушен там е неподходяща задача само за малкиерската тежка конница. Може би ще е най-добре да им изпратим няколко части пиконосци. Ако той продължи да запушва онзи пролом, можем да пратим по-голямата част от силите ни да се сражават в Андор и Кандор.

Агелмар кимна.

— Да. Това би трябвало да е осъществимо, ако дадем на Дай Шан подходящата поддръжка. Но не можем да си позволим риска да оставим Шиенар да бъде прегазен като Кандор. Ако пробият от Клисурата…

— Подготвени сме за продължително сражение — намеси се лорд Еазар. — Съпротивата на Кандор и боят на Лан при Клисурата ни даде нужното време. Хората ни се оттеглят в укрепленията. Можем да държим дори и да загубим Клисурата.

— Храбри думи, ваше величество — каза Гарет Брин. — Но най-добре ще е да не подлагаме шиенарците на такова изпитание. Нека планираме да задържим Клисурата с колкото сили се окажат нужни за това.

— А Кемлин? — попита Елейн.

— Вражеска сила толкова дълбоко в тила ни, с Пътен портал за подкрепления… — каза Итуралд. — Това е неприятно.

— Ранните донесения от тази сутрин сочат, че засега остават на място — каза Елейн. — Опожарили са големи квартали, но други части са оставили на мира… а след като завладяха града, тролоците са пратени да потушават пламъците.

— Рано или късно ще трябва да го напуснат — каза Брин. — Но ще е по-добре, ако ги примамим навън по-скоро.

— Защо не помислим за обсада? — попита Агелмар. — Мисля, че ядрото на армиите ни би трябвало да отиде в Кандор. Не бих допуснал Трона на Облаците и Трите Търговски зали да паднат, както Седемте кули.

— Кандор вече е паднал — каза тихо принц Антол.

Великите капитани извърнаха очи към най-големия син на кралицата на Кандор, висок и обикновено мълчалив мъж. Сега заговори уверено:

— Майка ми се сражава за нашата страна, но това е битка за възмездие и изкупление. Кандор гори и сърцето ми се къса, че знам това, но не мога да го спра. Отдайте най-голямо внимание на Андор. Това е твърде важно тактически, за да се пренебрегне, и не бих искал да видя и друга страна паднала като моята.

Другите кимнаха.

— Разумен съвет, ваше височество — каза Башийр. — Благодаря ви.

— Също така не забравяйте Шайол Гул — каза Руарк от външния кръг, където стоеше до Перин, няколко Айез Седай и айилски вождове. Великите капитани се обърнаха към Руарк сякаш бяха забравили, че е тук.

— Кар-а-карн скоро ще нападне Шайол Гул — каза той. — Ще има нужда от копия зад гърба му, когато го направи.

— Ще ги има — увери го Елейн. — Макар това да означава четири фронта. Шайол Гул, Тарвинска клисура, Кандор и Кемлин.

— Хайде първо да се съсредоточим върху Кемлин — предложи Итуралд. — Не ми харесва идеята за обсада там. Ние трябва да примамим тролоците навън. Ако просто ги обсадим, това им дава време да подсилят броя си през онзи Пътен портал. Трябва да ги издърпаме навън веднага, при наши условия.

Агелмар кимна, изсумтя и погледна картата на Кемлин, изпъната от един слуга на масата пред него.

— Можем ли да запушим този приток? Да си върнем Пътния портал?

— Опитах се — отвърна Елейн. — Тази сутрин изпратихме три отделни сили през портал до подземието с Пътния портал, но Сянката е подготвена и се е окопала. Нито една от силите не се върна. Не знам дали можем да си върнем Пътния портал или дори да го унищожим.

— Ами ако опитаме от другата страна? — попита Агелмар.

— От другата страна? — учуди се Елейн. — Искаш да кажеш, отвътре в Пътищата?

Агелмар кимна.

— Никой не пътува през Пътищата — каза втрещено Итуралд.

— Тролоците го правят — изтъкна Агелмар.

— Минавал съм през тях. — Перин се приближи до масата. — И съжалявам, благородни господа, но не мисля, че завземането на Пътя от другата страна би свършило работа. Доколкото разбирам, не бихме могли да го унищожим — дори с Единствената сила. И не бихме могли да го задържим вътре, не и с Черния вятър там. Най-добрият ни избор е някак да привлечем тролоците извън Кемлин и след това да овладеем тази страна на Пътния портал. Ако се охранява добре, Сянката изобщо няма да може да го използва срещу нас.

— Добре — каза Елейн. — Ще обмислим други възможности. Макар да ми хрумва, че може би трябва да повикаме и ашаманите от Черната кула. Колко души са там?

Перин се покашля.

— Мисля, че не би било зле да внимавате с онова място, ваше величество. Нещо става там.

Елейн се намръщи.

— Нещо? Какво нещо?

— Не знам. Говорих с Ранд за това, той беше обезпокоен и каза, че ще разследва. Все едно… просто бъдете внимателна.

— Винаги съм внимателна — каза Елейн разсеяно. — Та как измъкваме тролоците от Кемлин?

— Бихме могли да скрием голяма нападателна сила в Бремски лес. Тук, почти на петдесет левги северно от Кемлин. — Брин посочи на картата. — Ако по-малък отряд войници отиде до градските порти и примами тролоците да ги подгонят към леса като стръв в капана… Винаги се притеснявах, че нашественическа армия може да използва леса за прикритие като база за щурмуване на града. Не ми беше хрумвало, че аз самият ще обмислям такава възможност някой ден.

— Интересно — каза Агелмар, докато оглеждаше карта на терена около Кемлин. — Изглежда стабилна възможност.

— А Кандор? — попита Башийр. — Принцът е прав, че страната е неспасяема, но не можем просто да позволим тролоците да се изсипят в други земи.

Итуралд се почеса по брадичката.

— Цялата тази работа ще е трудна. Три тролокски армии, а ние сме принудени да разделим вниманието си между трите. Да, все повече разбирам, че правилният ход е да се съсредоточим върху една от тях и да поставим задържащи сили срещу другите две.

— Армията на Сянката в Кемлин вероятно е най-малката — каза Агелмар, — след като размерът на Пътния портал е ограничил достъпа им в града.

— Да — съгласи се Башийр. — Шансът ни за бърза победа на един от бойните фронтове е най-добър при Кемлин. Трябва да ударим там здраво с най-големите си сили. Ако можем да спечелим в Андор, това ще намали броя на фронтовете, на които трябва да продължим да се бием… а това ще е изключително изгодно.

— Да — каза Елейн. — Пращаме подкрепления на Лан, но му казваме, че работата му е да задържи там колкото може по-дълго. Поставяме втора сила на границата на Кандор, със задача също да задържи там — може би бавно отстъпление, ако обстоятелствата го диктуват. Докато тези два фронта се задържат, можем да съсредоточим вниманието си — и най-голямата си армия — върху съкрушаването на тролоците в Кемлин.

— Добре — каза Агелмар. — Това ми харесва. Но каква сила поставяме в Кандор? Коя армия може да забави тролоците, но няма да изисква голямо ангажиране на войски?

— Бялата кула? — попита Елейн. — Ако пратим Айез Седай в Кандор, те могат да забавят настъплението на тролоците през границата. Това ще позволи останалите от нас да се съсредоточим върху Кемлин.

— Да. — Брин кимна. — Харесва ми.

— А четвъртият фронт? — попита Итуралд. — Шайол Гул? Някой знае ли какво замисля лорд Дракона там?

Никой не отвърна.

— Айилците ще осигурят каквото му е нужно — каза Амис. — Не е нужно да се притеснявате за нас. Правете своите бойни планове, а ние ще правим своите.

— Не — каза Елейн.

— Елейн? — намеси се Авиенда. — Ние…

— Точно това искаше да избегне Ранд — заяви твърдо Елейн. — Айилците ще работят с нас. Битката при Шайол Гул би могла да се окаже най-важната от всички. Няма да позволя една група да си позволи да стои настрана и да се бият сами. Ще приемете нашата помощ.

„И нашето указание“, добави тя наум. Айилците бяха превъзходни воини, но имаше някои неща, които просто нямаше да признаят. Полезността на конницата например.

Айилците явно не харесваха перспективата да ги командва влагоземка. Настръхнаха, присвили очи.

— Айилците са чудесни бойци — каза Брин, загледан към тях. — Воювах срещу вас при Кървавия сняг и знам колко сте добри. Но ако лорд Дракона атакува Шайол Гул, вероятно ще трябва да завладеем долината и след това да я задържим толкова дълго, колкото ще е нужно, за да се срази с Тъмния. Не знам колко може да продължи това, но би могло да отнеме часове. Дни. Кажете ми, налагало ли ви се е някога да се окопавате и да водите продължителна отбранителна война?

— Ще направим каквото трябва да се направи — отвърна Руарк.

— Руарк — каза Елейн. — Вие самите настояхте да подпишете Драконовия мир. Сами настояхте да бъдете част от нашата коалиция. Очаквам да държите на думата си. Ще правите каквото ви се каже.

Въпросите на Брин и Итуралд ги бяха взривили, но това, че им се каза пряко какво да правят, ги укроти. Руарк кимна.

— Разбира се — отвърна той. — Имам тох.

— Изпълни го, като слушаш — каза Елейн, — и предложи мнението си. Щом ще се бием на четири фронта едновременно, ще ни трябва голяма координация. — Погледна събраните пълководци. — Хрумна ми нещо. Имаме четири фронта и четирима Велики капитани…

Башийр кимна.

— Не е съвпадение.

— Е, би могло да е.

— Няма никакви съвпадения, ваше величество — каза Башийр. — Ако нещо сме научили от пътуването си с лорд Дракона, това е то. Четирима от нас и четири бойни фронта. Всеки поема един, а кралица Елейн координира действията ни и надзирава кампанията в цялост.

— Аз ще отида при малкиерите — заяви Агелмар. — Повечето Пограничници сега се бият там.

— А Кандор? — попита Елейн.

— Щом Айез Седай ще се бият там, аз също — каза Брин. — Мястото ми е с Бялата кула.

„Не иска да воюва в Андор — помисли Елейн. — Не иска да воюва редом с мен. Иска раздялата да е чиста.“

— Кой идва в Андор с мен тогава?

— Аз — каза Башийр.

— За мен значи остава Шайол Гул — каза Итуралд. — Да се сражавам редом с айилците. Ден, който изобщо не съм се надявал да видя всъщност.

— Добре. — Елейн седна. — Хайде да се заемем с подробностите. Трябва ни централно местоположение, от което да работя, а Кемлин е изгубен. Засега ще използвам Мерилор. Местоположението му е централно и има много пространство за движение на войски и продоволствие. Перин, смяташ ли, че можеш да поемеш командването на логистиката в този лагер? Да устроиш терен за Пътуване и да организираш преливащи, които да помагат с комуникации и снабдителни операции?

Перин кимна.

— Останалите — каза тя, — нека се заемем с разделянето на силите в подробности и да съставим плановете. Трябва ни твърда идея как да изкараме тролоците от Кемлин, за да можем да се сразим с тях на равен терен.

 

 

След няколко часа Елейн излезе от павилиона. Главата й се беше замаяла от подробности по тактики, продоволствени нужди и разполагане на войски. Когато примигнеше, виждаше в ума си карти, изписани ситно с бележките на Гарет Брин.

Другите от заседанието вече тръгваха за лагерите си, за да започнат изпълнението на бойните си планове. Помръкващото небе беше наложило в павилиона да се поставят фенери. Смътно си спомняше, че бяха поднесли обяд и вечеря на срещата. Беше се хранила, нали? Просто имаше толкова много неща да се свършат.

Кимваше за сбогом на минаващите покрай нея владетели. Повечето начални подробности по бойните планове бяха обмислени. На заранта Елейн щеше да прехвърли войските си до Андор, за да започне първата стъпка от контраатаката срещу Сянката.

Земята тук беше мека и гъвкава от тучната зелена трева. Влиянието на Ранд се бе задържало, макар той да си беше заминал. Докато Елейн оглеждаше извисилите се дървета, Гарет Брин се приближи и застана до нея.

Тя се обърна, изненадана, че все още не е напуснал павилиона. Единствените задържали се тук бяха слугите и охраната й.

— Лорд Брин?

— Просто исках да кажа, че съм горд — промълви Брин. — Добре се справихте.

— Едва ли имаше какво да добавя.

— Добавихте водачество — каза й Брин и мина на „ти“. — Ти не си пълководец, Елейн, и никой не очаква да си. Но когато Тенобия се оплака, че Салдеа е оставена без защита, успя да я върнеш към важното. Напреженията са силни, но ти ни опази сплотени, притъпи лошите чувства и предотврати свадите помежду ни. Добра работа. Много добра.

Тя се усмихна широко. Светлина, колко трудно беше да не засияе от думите му. Не й беше баща, но беше най-близо до това от всички, които бе познавала.

— Благодаря ти. И, Брин, Короната се извинява за…

— Нито дума за това — прекъсна я той. — Колелото тъче както пожелае. Не обвинявам Андор за случилото се с мен. — Поколеба се. — Все пак ще се бия заедно с Бялата кула, Елейн.

— Разбирам.

Поклони й се и закрачи към лагера на Егвийн.

Биргит се приближи до нея и попита:

— Е, връщаме ли се в лагера ни?

— Аз… — Елейн замълча, понеже чу нещо. Смътен звук, и все пак някак си дълбок и силен. Намръщена тръгна навън и вдигна ръка, когато Биргит понечи да попита какво става.

Заобиколиха павилиона през зелената трева и разцъфващия дъх на утрото и тръгнаха към звука, който ставаше все по-силен. Песен. Красива песен, по-различна от всичко, което Елейн бе чувала. Песен, която я караше да тръпне с удивителната си звучност.

Заливаше я на вълни, обгръщаше я, пулсираше през нея. Радостна песен, песен на възхита и почуда, макар да не можеше да разбере думите. Приближи се към група високи същества, като дървета и те самите, застанали с длани, опрени на чворестите стволове на дърветата, които бе посадил Ранд, и притворили очи.

Трийсет и шест огиера на различна възраст, от най-старите, с бели като нов сняг вежди, до млади като Лоиал. Той стоеше сред тях и усмивка бе извила устните му, докато пееше.

Перин, скръстил ръце, стоеше наблизо с жена си.

— Думите ви да повикаме Аша’ман ме накараха да се замисля — щом ни трябват съюзници, защо забравяме огиерите? Канех се да видя дали бих могъл да намеря Лоиал, но преди да тръгна ги намерих вече тук, сред тези дървета.

Елейн кимна заслушана. Песента на огиерите достигна върха си, а после заглъхна и огиерите склониха глави. За миг се възцари пълен покой.

Най-сетне един стар огиер отвори очи и се обърна към Елейн. Бялата му брада стигаше до кръста, белите мустаци бяха провиснали от двете страни на устата му. Той пристъпи напред и други стари, мъже и жени, го последваха. С тях дойде и Лоиал.

— Ти си кралицата — каза старият огиер с поклон. — Тази, която води това пътуване. Аз съм Хаман, син на Дал, син на Морел. Дошли сме да ти заемем нашите брадви за войната ви.

— Радвам се — отвърна Елейн. — Три дузини огиери ще ни подсилят в битката.

— Три дузини ли, момиче младо? — Хаман се изсмя гръмко. — Великият пън не се събра, не обсъждахме толкова дълго, за да ти пратим три дузини от нашата чет. Огиерите ще се сражават редом с човеците. Всички ние. Всеки от нас, който може да държи брадва или дълъг нож.

— Чудесно! — възкликна Елейн. — Ще ви използвам с охота.

Една стара огиерка поклати глава.

— Толкова припряно. Толкова бързо. Знай това, младо момиче. Някои искаха да ви оставим, вас и света, на Сянката.

Елейн примига стъписана.

— Наистина ли можехте да го направите? Просто така… да ни оставите? Да се бием сами?

— Някои защитаваха това — каза Хаман.

— Аз самата взех тази позиция — каза жената. — Изложих доводи за това, макар да не вярвах наистина, че бях права.

— Какво? — възкликна Лоиал стъписано. Това, изглежда, беше новост за него. — Не си вярвала?

Жената го изгледа.

— Дървета няма да растат, ако Тъмния вземе този свят.

— Но защо го…

— Един довод трябва да има опозиция, за да се докаже, синко. Този, който наистина спори, научава дълбочината на своята убеденост чрез противопоставяне. Не научи ли, че дърветата пускат най-здрави корени, когато през тях духат ветрове? — Тя поклати глава, макар да го гледаше с обич. — Това не значи, че трябваше да напускаш стеддинга, когато го направи. Не сам. За щастие, погрижихме се за това.

— Погрижихте се? — попита Перин.

Лоиал се изчерви.

— Ами, виждаш ли, Перин, вече съм женен.

— Не го спомена преди!

— Всичко стана толкова бързо. Женен съм за Ерит обаче. Тя е ей там. Чу ли я как пееше? Не е ли красива песента й? Да си женен не е толкова лошо, Перин. Защо не ми каза, че не е толкова лошо? Мисля, че по-скоро ми харесва.

— Радвам се за теб, Лоиал — намеси се Елейн. Огиерите можеха да се отплесват в дълги приказки, ако човек не внимаваше. — И съм благодарна, на всички ви, че се присъединявате към нас.

— Заслужава си цената може би — каза Хаман. — Само за да видиш тези дървета. През целия ми живот хората само са секли Велики дървеса. Да видиш, че някой ги посажда… Взехме правилното решение. Да, да. Другите ще трябва да видят това.

Лоиал махна на Перин, явно искаше да поговори с него.

— Позволи ми да го задържа за малко, Лоиал — каза Елейн и поведе Перин към средата на горичката.

Файле и Биргит тръгнаха с тях, а Лоиал зачака отзад. Изглеждаше захласнат от могъщите дървета.

— Имам едно задължение, което искам да ти възложа — заговори Елейн тихо на Перин. — Загубата на Кемлин ни заплашва да поставим армиите си в продоволствена криза. Въпреки оплакванията за цената на храните успявахме да поддържаме всички нахранени, както и да трупаме припаси за предстоящата битка. Тези припаси вече свършват.

— А Кайриен? — попита Перин.

— Все още има храна — каза Елейн. — Както и Бялата кула, и Тийр. Бейрлон има добри запаси от метали и взривна прах… Трябва да разбера какво можем да привлечем от другите държави и да видя какво е положението с храната при тях. Ще е огромна задача да се координират запасите и дажбите за всички армии. Бих искала едно лице да ръководи всичко това.

— Мислиш за мен?

— Да.

— Съжалявам — отвърна Перин. — Елейн, Ранд има нужда от мен.

— Ранд има нужда от всички ни.

— От мен — повече — каза Перин. — Мин го е видяла, той ми го каза. Без мен на Последната битка той ще умре. Освен това имам да довърша няколко боя.

— Аз ще го направя — каза Файле.

Елейн се обърна към нея и се намръщи.

— Моят дълг е да уреждам проблемите на армията на съпруга ми — каза Файле. — Той е ваш васал, ваше величество, тъй че вашите нужди са негови нужди. Щом Андор ще командва Последната битка, Две реки ще се погрижи за изхранването му. Дайте ми достъп до портали, достатъчно големи да преминават фургони през тях, дайте ми бойци, които да охраняват движенията ми, и ми дайте достъп до записите на всеки интендант, които поискам. Аз ще се погрижа.

Беше разумно и практично, но не каквото й трябваше на Елейн. Доколко можеше да се довери на тази жена? Файле се беше доказала като веща в политиката. Това беше полезно, но наистина ли се смяташе за част от Андор? Елейн я погледна замислено.

— Няма по-подходящ за тази задача, Елейн — каза Перин. — Файле ще се погрижи.

— Перин. Има още нещо, свързано с това. Можем ли да поговорим насаме за малко?

— Така и така ще й кажа какво е, щом приключим, ваше величество. Не пазя тайни от жена ми.

Файле се усмихна.

Елейн изгледа и двамата и тихо въздъхна.

— По време на бойните приготовления Егвийн дойде при мен. Има една… вещ, с особена важност за Последната битка, която тя трябва да достави.

— Рогът на Валийр — каза Перин. — Все още го пазите при вас, надявам се.

— Да. В Кулата е, скрит. Преместихме го много внимателно от съкровищницата. Предната нощ в това помещение е имало нахлуване. Знам го само защото бяхме поставили определени прегради. Сянката знае, че имаме Рога, Перин, и слугите на Тъмния го търсят. Не могат да го използват. Свързан е с Мат, докато той не умре. Но ако слугите на Сянката успеят да го завладеят, това ще попречи на Мат да го използва. Или още по-лошо — Тъмния може да го убие и после те самите да го надуят.

— Искате да прикриете местенето му — каза Файле. — Да скриете с прехвърлянето на продоволствие къде го отнасяте.

— Бихме предпочели просто да го дадем направо на Мат — отвърна Елейн. — Но той е… труден понякога. Бях се надявала, че ще е тук на тази среща.

— Той е в Ебу Дар — каза Перин. — Прави нещо със сеанчанците.

— Той ли ти го каза? — попита Елейн.

— Не точно. — Перин се смути. — Ние… имаме някакъв вид връзка. Виждам понякога къде е и какво прави.

— Този човек никога не е там, където трябва да е.

— И все пак винаги пристига, рано или късно.

— Сеанчанците са врагът — каза Елейн. — Мат, изглежда, не го разбира, ако се съди по това, което е направил. Светлина, дано само да не се вкара в някоя беля…

— Аз ще направя това — заяви Файле. — Ще се погрижа за Рога на Валийр. Ще се погрижа да стигне до Мат, с охрана.

— Не искам да ви обидя двамата — отвърна Елейн, — но се колебая да се доверя на човек, когото не познавам добре. Точно затова се обърнах към теб, Перин.

— Това ще е проблем, Елейн — каза Перин. — Ако наистина търсят Рога, значи ще очакват ти и Егвийн да го дадете на някой, когото познавате добре. Избери Файле. Няма никой, на когото вярвам повече от нея, но тя няма да бъде заподозряна, тъй като няма никакви преки отношения с Бялата кула.

Елейн кимна замислено.

— Добре. Ще ви известя как ще бъде доставен. Засега започнете с доставките, за да се създаде прецедент. Твърде много хора знаят за Рога. След като ви го дадем, ще пратя пет заподозрени посланички от Бялата кула да разпространят подходящите слухове. Надяваме се Сянката да допусне, че се носи от една от тях. Искам да е там, където никой не очаква, докато не успеем да го предадем в ръцете на Мат.

 

 

— Четири фронта, лорд Мандрагоран — повтори Булен. — Това казват пратениците. Кемлин, Шайол Гул, Кандор и тук. Искат да се опитаме да запушим тролоците тук и в Кандор, докато полагат усилия да надвият първо тези в Андор.

Лан изсумтя и подкара Мандарб покрай зловонната грамада от мъртви тролоци. Труповете служеха като защитен вал, след като неговите Аша’ман ги бяха струпали на могили, като тъмни кървави хълмове пред Погибелта, където се сбираха Тварите на Сянката.

Вонята беше ужасна, разбира се. Много от стражите, покрай които минаваше в обиколките си, бяха хвърлили ранилист в огньовете, за да потушат миризмата.

Вечерта наближаваше, понесла със себе си най-опасните часове. За щастие черните облаци горе правеха нощите толкова тъмни, че тролоците трудно можеха да видят каквото и да било. Сумракът обаче беше време на сила за тях — време, когато очите на хората бяха затруднени, но очите на Тварите на Сянката — не.

Мощта на обединената атака на Пограничниците бе изтласкала тролоците назад към устието на Клисурата. Лан получаваше подкрепления ежечасно с пиконосци и друга пехота, за да му се помогне да задържи позицията. Общо взето тук вече изглеждаше много по-добре, отколкото само преди ден.

Но мрачно все пак. Ако казаното от Булен беше вярно, армията му щеше да остане тук като възпираща сила. Това означаваше по-малко бойци за него, отколкото щеше да му хареса. Не можеше да възрази на предложената тактика обаче.

Навлезе в района, където шиенарските пиконосци се грижеха за конете си. От тях се отдели ездач и подкара до него — крал Еазар. Кралят беше набит мъж с бял перчем и наскоро бе пристигнал от Мерилор след дълъг ден в съставяне на бойни планове. Лан понечи да го удостои с поклон от конския гръб, но спря, когато крал Еазар се поклони на него.

— Ваше величество? — попита Лан.

— Агелмар е донесъл плановете си за този фронт, Дай Шан — каза крал Еазар, подкарал до него. — Би искал да ги обсъди с нас. Важно е вие да сте там. Сражаваме се под знамето на Малкиер. Всички се съгласихме по това.

— И Тенобия? — попита Лан, искрено изненадан.

— В нейния случай беше нужно малко окуражаване. Тя склони. Съобщиха ми също, че кралица Етениел ще напусне Кандор и ще дойде тук. Пограничниците водим заедно тази битка и го правим с вас начело.

Продължиха напред в гаснещата светлина, а редиците пиконосци им отдаваха чест. Шиенарците бяха най-превъзходната тежка конница на света и се бяха сражавали — и умирали — по тези скали безброй пъти, защитавайки тучните земи на юг.

— Ще дойда — съгласи се Лан. — Тежестта на това, което ми дадохте, е колкото три планини.

— Знам — каза Еазар. — Но ние ще те следваме, Дай Шан. Докато небето бъде раздрано, докато скалите под нозете ни се разцепят и докато самото Колело спре да се върти. Или, Светлината дано да прати благослова си, докато всеки меч бъде възнаграден с мир.

— А Кандор? Ако кралицата дойде тук, кой ще предвожда онази битка?

— Бялата кула тръгва на бран с Тварите на Сянката там — каза Еазар. — Ти вдигна Златния жерав. Заклели сме се да ти се притечем на помощ и го направихме. — Помълча, а след това продължи мрачно: — Кандор вече е неспасяем, Дай Шан. Кралицата го признава. Работата на Бялата кула е не да го върне, а да спре Тварите на Сянката да не завладеят повече територия.

Обърнаха и подкараха обратно през редиците на пиконосците. От мъжете се искаше да прекарат привечерта на няколко крачки от конете си и се бяха залисали в грижи за броня, оръжия и животни. Всеки мъж носеше дълъг меч, понякога два, стегнати на гърба му, и всички имаха боздугани и ками на коланите си. Шиенарците не разчитаха само на пиките си. Враг, въобразил си, че ще ги притисне без място за атака, скоро откриваше, че може да са много опасни отблизо.

Повечето мъже носеха жълти туники над ризниците си, със знака на черния ястреб. Отдаваха чест със стегнати гърбове и сериозни лица. Шиенарците наистина бяха сериозен народ. Животът в Пограничните земи го правеше това.

Лан се поколеба, а след това заговори високо:

— Защо скърбим?

Войниците наблизо се обърнаха към него.

— Не сме ли се обучавали за това? — извика Лан. — Не е ли това нашето предназначение, самият ни живот? Тази война не е повод за скръб. Други хора може да са били нехайни, но ние не сме. Подготвени сме, тъй че това е време за слава.

Огледа ги и продължи:

— Нека да има смях! Да има радост! Да възхвалим падналите и да пием за нашите предци, които ни учиха добре. Ако утре умрете, очаквайки своето прераждане, бъдете горди. Последната битка е пред нас и ние сме готови!

Не беше съвсем сигурен какво го накара да каже това. Думите му предизвикаха викове:

— Дай Шан! Дай Шан! Напред, Златен жерав!

Видя, че някои от мъжете записват словото му, за да го предадат на другите.

— Наистина имаш душа на водач, Дай Шан — каза Еазар, щом подкараха отново.

— Не е това — отвърна Лан, загледан напред. — Не мога да търпя самосъжаление. Твърде много от тях изглеждаха все едно, че приготвят собствените си плащаници.

— Барабан без палка — каза тихо Еазар и плесна с юздите на коня. — Помпа без ръчка. Песен без глас. Все пак е моя. Все пак е моя.

Лан се извърна към него намръщен, но кралят не даде обяснение за стиховете. Ако хората му бяха сериозни, кралят — още повече. Еазар носеше дълбоко в себе си рани, които предпочиташе да не споделя. Лан не го винеше за това. Самият той бе правил същото.

Тази вечер обаче видя Еазар да се усмихва и попита:

— Това не е ли на Анасаи от леса Ридинг?

Еазар го погледна изненадан.

— Чел си стиховете на Анасаи?

— Беше любимка на Моарейн Седай. Прозвучаха ми като нейни.

— Всяко от стихотворенията й е написано като елегия — каза Еазар. — Това е за баща й. Оставила е указания. Може да се чете, но не и да се изговаря високо, освен ако не е подходящо. Не обяснява кога е подходящо.

Стигнаха до военните палатки и слязоха от конете. В същия миг зазвучаха рогове за тревога.

— Да идем при лорд Агелмар — извика Лан, след като мъжете наоколо завикаха и задрънча снаряжение. — Щом се биете под знамето ми, ще приема с радост ролята на водач.

— Без никакво колебание?

— Какво съм аз? — попита Лан и се метна на седлото. — Някакъв овчар от забравено село? Ще изпълня дълга си. Щом някои са толкова глупави да ме сложат да ги командвам, ще ги командвам.

Еазар кимна, а после отдаде чест и ъгълчетата на устата му се повдигнаха в нова усмивка. Лан отвърна на поздрава и подкара Мандарб в галоп през средата на лагера. Мъжете в околностите палеха вечерните огньове. Ашаманите бяха отворили портали към една от многото изсъхнали гори на юг, за да могат войниците да съберат дърва. Ако зависеше от Лан, тези петима преливащи изобщо нямаше да хабят силата си в убиване на тролоци. Твърде полезни бяха за други неща.

Наришма му отдаде чест. Лан не можеше да е сигурен, че Великите капитани нарочно са избрали Пограничници Аша’ман за него, но не изглеждаше да е съвпадение. Имаше поне по един от тях от всеки пограничен народ — дори един роден от родители малкиери.

„Сражаваме се заедно.“