Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 48
Бляскава пика

Елейн подкара коня си в тръс между купищата мъртви тролоци. Денят беше спечелен. Беше накарала всички, които можеха да се държат на краката си, да търсят оцелели между мъртъвците.

Толкова много мъртви. Стотици хиляди хора и тролоци, лежащи на купища по цял Мерилор. Речните брегове бяха касапница, блатата — масови гробове с плуващи над водата трупове. Пред нея, отвъд реката, Височините простенаха и изтътнаха. Беше изтеглила хората си оттам. Едва успя да се задържи на коня си.

Цялото плато рухна навътре и погреба мъртвите. Елейн гледаше изтръпнала. Усети как земята се разтърси. Беше…

Светлина.

Изправи се на седлото, усетила надигащата се в Ранд сила. Вниманието й се отнесе от Височините и се съсредоточи върху него. Усещането за върховна мощ, красотата на власт и господство. В небето далече на север лумна светлина, толкова ярка, че Елейн ахна.

Краят беше дошъл.

 

 

Том залитна назад от входа към Ямата на Ориста и заслони очите си с ръка, щом светлината — ярка като самото слънце — изригна от пещерата. Моарейн!

— Светлина — прошепна веселчунът.

И то каква Светлина! Откъсна се от върха на Шайол Гул, ослепително ярък лъч, който стопи планинския връх и се изстреля право в небето.

 

 

Мин вдигна ръка към гърдите си и се отдръпна от ранения, над когото се беше навела, за да смени превръзката му.

Ранд. Усети отчаяната му решимост. Далече на север лъч светлина се издигна във въздуха, толкова ярък, че огря Полето на Мерилор, макар и от толкова огромно разстояние. Помагачите и ранените замигаха и заслониха очите си с ръце.

Далечната светлина — бляскава пика в небесата — прогори облаците и откри небесния свод.

 

 

Авиенда примига към светлината и разбра, че е Ранд.

Издърпа я от ръба на мрака и я изпълни с топлина. Той печелеше. Печелеше! Беше толкова силен. Тя видя истинския воин в него.

Грендал се надигна на колене, очите й бяха оцъклени. Разплитащият се портал се беше взривил, но взривът не беше толкова мощен като последния път. Сплитове и Единствената сила изригнаха навън тъкмо когато Грендал се опитваше да запреде Принуда.

Отстъпницата се обърна към Авиенда и я зяпна с благоговение. После наведе глава, все едно се преклони пред нея.

„Взривът“, осъзна Авиенда изтръпнала. Беше направил нещо на сплита на Принудата. Беше очаквала взривът да я убие, но той бе направил нещо друго.

— Моля ви, божествена — промълви Грендал. — Кажете какво желаете от мен. Позволете ми да ви служа!

Авиенда отново погледна към светлината, която беше Ранд, и затаи дъх.

 

 

Логаин пристъпи навън от руините, понесъл в прегръдката си двегодишно дете. Разплаканата майка го пое от ръцете му.

— Благодаря. Благословен да си, Аша’ман. Светлината да те благослови!

Логаин се олюля и спря сред хората. Въздухът вонеше на изгоряла плът и мъртви тролоци.

— Височините ги няма?

— Няма ги — каза с неохота Андрол. — Земните трусове ги сринаха.

Логаин въздъхна. Плячката… беше изгубена значи? Никога ли нямаше да може да я изрови?

„Аз съм глупак“, помисли си. Беше изоставил онази мощ, и за какво? Да спаси тези бежанци? Хора, които щяха да го презират и мразят заради това, което беше. Хора, които…

… които го гледаха с благоговение.

Логаин се намръщи. Бяха обикновени хора, не като онези от Черната кула, свикнали с мъже, способни да преливат. В този момент нямаше да може да различи едните от другите.

Загледа с почуда как хората се стекоха около неговите Аша’ман, разплакани от радост за спасението си. Старци хващаха ашаманите за ръцете, плачеха и благодаряха.

Един младеж наблизо го гледаше с възхита. Не един. Десетима. Светлина, сто! Нито намек за страх в очите им.

— Благодаря — повтори младата майка. — Благодаря ви.

— Черната кула закриля — чу Логаин собствения си глас. — Винаги.

— Ще го пратя при вас да бъде изпитан, като порасне — обеща жената, прегърнала малкия си син. — Бих искала да иде при вас, ако има таланта.

Талантът. Не проклятието. Талантът.

Окъпа ги светлина.

Логаин замръзна. Този лъч светлина на север… преливане, каквото не бе усещал никога, дори в прочистването. Такава мощ.

— Сега — каза Габрел и пристъпи до него.

Логаин посегна към колана си и извади трите печата от кесията. Три диска, наполовина бели, наполовина — черни. Ашаманите се извърнаха към него, спрели с Цяра и утешенията на хората.

— Направи го — каза Габрел. — Направи го, Трошачо на печатите.

И Логаин счупи един по един несъкрушимите доскоро печати и пусна парчетата на земята.