Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (17)

Глава 16
Тишина като писък

Лоиал, син на Арент, син на Халан, тайно винаги беше искал да е припрян.

Хората го очароваха, това изобщо не го криеше. Беше убеден, че повечето му приятели го знаят, въпреки че не можеше да е сигурен. Удивляваше го това, което хората не чуваха. Лоиал можеше да им говори цял ден и накрая да разбере, че са чули само малка част. Нима си мислеха, че някой ще говори, без да очаква да го слушат?

Лоиал слушаше, когато те говореха. Всяка дума, която излизаше от устата им, разкриваше още и още неща за тях. Хората бяха като мълнията. Блясък, взрив, сила и енергия. И край.

Припряността. Имаше какво да се научи от припряността. Започваше да се чуди дали е научил точно този урок добре.

Крачеше през гора с твърде притихнали дървета, с Ерит до него и с други огиери около тях. Всички държаха брадви или носеха дълги ножове. Ушите на Ерит помръдваха. Тя не беше Дървопев, но можеше да долови, че дърветата не се чувстват добре.

Беше ужасно, наистина ужасно. Лоиал не можеше да обясни усещането за здрави дървета, както не можеше да обясни усещането за вятър. Имаше правота, като миризмата на утринен дъжд, в здравите дървета. Не беше звук, но се усещаше като мелодия. Когато им пееше, неусетно се потапяше в тази правота.

Тези дървета нямаха такава правота. Приближеше ли се до тях, имаше чувството, че чува нещо. Тишина като писък. Не беше звук, но беше чувство.

Битката кипеше пред тях в леса. Силите на кралица Елейн се оттегляха на изток, извън леса. Щом излезеха, щяха да тръгнат към мостовете, да минат по тях и да ги запалят. След това войниците щяха да започнат убийствени залпове по тролоците, когато се опитат да преминат реката. Башийр се надяваше да смали значително броя на вражеската армия при Еринин, преди да продължат на изток.

Лоиал беше убеден, че от всичко това ще се получи изумителна информация за книгата му, след като я напишеше. Ако можеше да я напише. Ушите му се изпънаха назад, щом огиерите запяха бойната си песен. Той сля гласа си с техните, зарадван от песента — зов за кръв и за смърт, — запълнила тишината, оставена от дърветата.

Затича с другите, Ерит тичаше до него. Лоиал излезе напред, вдигнал брадвата над главата си. Мислите за книгата изчезнаха, когато го обзе гневът, яростта срещу тролоците. Те не просто убиваха дърветата. Те отнемаха мира от дърветата.

Зов за кръв и за смърт.

Зарева песента и се вряза в тролоците. Ерит и другите го последваха и спряха напора на тролокската орда.

Не беше мислил да поведе огиерската атака. Но така се получи.

Посичаше тролоците, без да прекъсва песента, зова за кръв и за смърт. Нека чуят. Нека чуят! Замах след замах. Сеч на мъртво дърво, това беше всичко. Мъртво, прогнило, ужасно дърво. Рамо до рамо с Ерит. Стареят Хаман до тях — с изпънати назад уши — беше съвсем освирепял. Кроткият Хаман. Той също изпитваше яростта.

Белите плащове — на които огиерите се бяха притекли на помощ — им отвориха път.

Лоиал пееше и се биеше, ревеше и убиваше, сечеше тролоци с брадва, направена да сече дърво и никога плът. Работата с дърво беше благоговеен занаят. Това… това беше сечене на бурени. Отровни бурени. Задушаващи бурени.

Продължаваше да сече, изгубил се в зова за кръв и за смърт. Тролоците започваха да изпитват страх. Виждаше ужаса в лъскавите им като мъниста очи. Свикнали бяха да се сражават с хора, които бяха по-дребни от тях.

Е, сега щяха да се бият с враг, който не им отстъпваше на ръст. Заръмжаха, щом щурмът на огиерите ги изтласка назад. Лоиал нанасяше удар след удар, сечеше ръце и тела. Провря се между двама тролоци с мечешки глави, развъртя брадвата си и изрева с гняв — гняв този път за това, което зверовете бяха причинили на огиерите. Те трябваше да се радват на мира на своя стеддинг. Трябваше да могат да строят, да пеят и да растат.

Не можеха. Заради тези… тези плевели, не можеха! Огиерите бяха принудени да убиват. Тролоците превръщаха строителите в унищожители. Принуждаваха огиерите и хората да станат като тях. Зовът за кръв и за смърт.

Е, Сянката щеше да види колко опасни могат да са огиерите. Щяха да се бият и щяха да убиват. И щяха да убиват по-добре, отколкото всеки човек, тролок или мърдраал можеше да си представи.

Виждаше страха в ужасените очи на тролоците — те започваха да разбират.

 

 

— Светлина! — възкликна Галад. — Светлина!

Огиерската атака беше ужасяваща и възхитителна. Съществата се сражаваха с изпънати назад уши, с облещени очи, с лица твърди като наковални. Сякаш се бяха преобразили. Цялата им кротост беше изчезнала. Врязваха се в тролокските редици, сечаха и поваляха чудовищата. Вторият ред огиери, съставен главно от женски, сечеше тролоците с дълги ножове и поваляше всеки, пробил през първата линия.

Галад беше смятал тролоците за страховити с извратената им смесица от човешки и зверски лица, но огиерите го притесниха повече. Тролоците просто бяха ужасни… но нали огиерите бяха кротки, благодушни, добронамерени същества. Това, че ги виждаше освирепели, ревящи ужасяващата си песен и връхлитащи с брадви, дълги почти колкото човешки ръст… Светлина!

Махна на Чедата да отстъпят назад, после се присви, когато един тролок се натресе в близкото дърво. Някои от огиерите просто сграбчваха чудовищата и ги мятаха настрана от пътя си. Много от тях бяха плувнали в кръв до кръста, сечаха и кълцаха като касапи. Тук-там падаше по някой, но макар да не носеха броня, кожата им изглеждаше корава.

— Светлина! — викна Тром. — Виждал ли си изобщо такова нещо?

Галад само поклати глава. Най-искреният отговор, който можа да измисли.

— Ако имахме армия от такива…

— Те са Мраколюбци — изръмжа Голевер. — Твари на Сянката, със сигурност.

— Огиерите са толкова Твари на Сянката, колкото съм аз — каза сухо Галад. — Не виждаш ли, че избиват тролоците.

— Всеки момент ще се обърнат срещу нас — настоя Голевер. — Внима… — И млъкна, заслушан в бойната песен на огиерите.

Голяма група тролоци побягна назад покрай вбесените мърдраали. Огиерите ги последваха, дългите им брадви ги посичаха и ги събаряха сред плиснала кръв и предсмъртни викове.

— Е? — попита Тром.

— Може… Може да е хитрост някаква. Да ни спечелят доверието.

— Не ставай глупак, Голевер.

— Не съм…

Галад вдигна ръка.

— Съберете ранените. Тръгваме към моста.

 

 

Ранд остави вихрушката от цветове да угасне пред очите му и каза:

— Време е да тръгвам.

— На битката ли? — попита Нинив.

— Не. При Мат. Той е в Ебу Дар.

Беше се върнал от лагера на Елейн. Разговорът му с Трам все още се въртеше в главата му. „Освободи.“ Изобщо не беше толкова лесно. И все пак някаква тежест се беше смъкнала от него в разговора с баща му. „Освободи.“ Имаше сякаш дълбочина в думите на Трам, много над видимото.

Поклати глава. Не можеше да си позволи да губи време за такива мисли. Последната битка… върху нея трябваше да съсредоточи вниманието си.

„Успях да се приближа, без да привлека внимание — помисли той и опипа с пръсти камата с дръжка от сърнешки рог на колана си. — Май е истина. Тъмния не може да ме усети, когато нося това.“

Преди да тръгне срещу Тъмния, трябваше да направи нещо със сеанчанците. Ако казаното от Том беше вярно, може би Мат щеше да е ключът. Сеанчанците трябваше да се присъединят към Драконовия мир. Не го ли направеха…

— Помня това изражение — каза тих глас. — Стъписване. Правиш го толкова добре, Ранд ал-Тор.

Той се обърна към Моарейн. Зад нея, на масата в палатката му, карти, изпратени по куриер от Авиенда, показваха позиции, където армията му можеше да се струпа в Погибелта.

Моарейн пристъпи до Ранд.

— Знаеш, че съм прекарвала часове в размисъл, мъчейки се да проумея какво се върти в този твой ум? Чудо е, че не съм си оскубала всеки косъм от главата в безсилие.

— Глупав бях, че не ти се доверявах — каза Ранд.

Тя се засмя. Тих смях, смехът на Айез Седай, която се владее.

— Доверяваше ми се достатъчно. Точно затова беше още по-обезсърчително, че не искаше да споделиш.

Ранд вдиша дълбоко. Въздухът тук в Мерилор беше по-свеж, отколкото на други места. Беше върнал земята към живот. Растеше трева. Напъпваха цветя.

— Дървета и хора — каза на Моарейн. — Две реки имат и двете, и едното е възможно да се огъне също както и другото.

— Така може би е на пръв поглед — отвърна Моарейн. — Не те тласкаше просто упоритостта. Беше воля да докажеш пред себе си и пред всички други, че би могъл да го направиш сам. — Докосна го по ръката. — Но не можеш сам, нали?

Ранд поклати глава. Посегна към Каландор, стегнат на гърба му, и го докосна. Последната тайна на меча вече му беше разкрита. Беше капан, и то хитър, защото това оръжие беше ша-ангреал не само за Единствената сила, а и за Вярната сила.

Беше захвърлил ключа за достъп, но на гърба си носеше нещо наистина изкусително. Вярната сила, естеството на Тъмния, беше най-сладкото нещо, което бе докосвал. С Каландор можеше да извлече от нея толкова, колкото никой никога не беше изпитвал. Тъй като Каландор бе лишен от мерките за безопасност на повечето други ангреали и ша-ангреали, не се знаеше колко от двете Сили може да извлече.

— Ето пак — каза Моарейн. — Какво замисляш, Ранд ал-Тор, Преродени Драконе? Можеш ли най-сетне да се отпуснеш достатъчно и да ми кажеш?

Той я изгледа.

— Целият този разговор, за да изтръгнеш тази тайна от мен?

— Надценяваш способностите ми.

— Отговор, който не казва нищо.

— Да — каза Моарейн. — Но мога ли да изтъкна, че ти първо отклони въпроса ми?

Ранд се върна няколко стъпки назад в разговора и осъзна, че е направил точно това.

— Ще убия Тъмния. Не просто ще го запечатам. Ще го ликвидирам.

— Мислех, че си пораснал, докато ме нямаше — каза Моарейн.

— Само Перин порасна — отвърна Ранд. — Мат и аз просто се научихме да се преструваме, че сме пораснали. — Помълча. — Мат не се научи толкова добре.

— Тъмния не може да бъде убит.

— Мисля, че мога да го направя — каза Ранд. — Помня какво направи Луз Терин и имаше един момент… кратък… Може да стане, Моарейн. По-сигурен съм, че мога да направя това, отколкото че мога да го затворя. — Беше вярно, макар да не беше наистина убеден, че може да направи което и да било от двете.

Въпроси. Толкова много въпроси. Не трябваше ли да има отговори вече?

— Тъмния е част от Колелото — каза Моарейн.

— Не. Тъмния е извън Шарката — възрази Ранд. — Изобщо не е част от Колелото.

— Разбира се, че е част от Колелото — настоя Моарейн. — Ние сме нишките, които оформят тъканта на Шарката, а Тъмния ни влияе. Не можеш да го убиеш. Това е глупашко начинание.

— Бил съм глупак и преди — отвърна Ранд. — И ще бъда отново. Понякога, Моарейн, целия си живот — всичко, което съм направил — го чувствам като глупашко начинание. Може ли да има по-невъзможно предизвикателство? Посрещнал съм всички други. Навярно бих могъл да се справя и с това.

Тя го стисна по-силно за ръката.

— Толкова си пораснал, но все още си младок, нали?

Ранд мигновено се овладя и не й отвърна с гняв. Най-сигурният начин да те смятат за младок беше да се държиш като такъв. Изправи рамене и заговори спокойно:

— Живял съм четири столетия. Може би все още съм млад, доколкото всички сме млади в сравнение с вечността на самото Колело. С тази уговорка съм един от най-старите съществуващи хора.

Моарейн се усмихна.

— Много хубаво. Това действа ли на другите?

Той се поколеба. После неволно се ухили.

— Подейства много добре на Кацуан.

— Хм, онази… — изсумтя Моарейн. — Е, доколкото я познавам, едва ли си успял да я надхитриш толкова добре, колкото допускаш. Може да имаш спомените на четиристотингодишен мъж, Ранд ал-Тор, но това не те прави стар. Иначе Матрим Каутон щеше да е патриархът на всички ни.

— Мат? Защо Мат?

— Няма значение. Нещо, което не би трябвало да знам. Ти все още си ококорено овчарче в сърцето си. Нямаше и да го приема другояче. Луз Терин, въпреки цялата си мъдрост и мощ, не би могъл да направи това, което трябва да направиш ти. Е, ще бъдеш ли така добър да ми донесеш чай?

— Да, Моарейн Седай — отвърна той и веднага понечи да тръгне към чайника над огъня. После замръзна и я погледна.

Тя му се усмихна лукаво.

— Просто да видя дали все още действа.

— Никога не съм ти носил чай — възрази Ранд и се върна при нея. — Доколкото помня, през последните няколко седмици, когато бяхме заедно, аз ти се разпореждах.

— Така беше — отвърна Моарейн. — Помисли над това, което ти казах за Тъмния. Но сега ти задавам друг въпрос. Какво ще направиш сега? Защо ще ходиш в Ебу Дар?

— Заради сеанчанците. Трябва да се опитам да ги привлека на наша страна, както обещах.

— Доколкото помня, не обеща, че ще се опиташ лично ти. Обеща да се постараеш това да стане.

— Обещания „ще се постарая“ не постигат много в политически преговори. Колкото и да са искрени.

Изпъна напред ръка, с разперени пръсти, и погледна навън през вдигнатото платнище на палатката. Сякаш се готвеше да сграбчи земите на юг. Да ги загребе, да ги направи свои, да ги защити.

Драконът на ръката му засия, златен и пурпурен.

— Веднъж за Дракона, за спомена изгубен. — Изпъна другата си ръка, отсечената до китката. — Дваж за Дракона… за цената, която трябва да плати.

— Какво ще направиш, ако владетелката на Сеанчан отново откаже? — попита Моарейн.

Не й беше казал, че първия път императрицата му бе отказала. Моарейн обаче нямаше нужда да й се казват неща. Просто ги разкриваше.

— Не знам — промълви Ранд. — Ако те не се сражават на наша страна, Моарейн, ще загубим. Ако не се присъединят към Драконовия мир, значи нямаме нищо.

— Твърде много време отдели на този мир — каза Моарейн. — Отвлече те от целта. Дракона не носи мир, а унищожение. Не можеш да промениш това с лист хартия.

— Ще видим — отвърна Ранд. — Благодаря ти за съвета. Сега и винаги. Не мисля, че съм го казвал често. Длъжник съм ти, Моарейн.

— Добре. Все пак ми се пие чай.

Ранд я погледна невярващо. После се засмя и отиде да й налее.

 

 

Моарейн държеше топлата чаша чай. Ранд бе тръгнал. Беше станал владетел на толкова много, откакто се бяха разделили, а си беше останал толкова смирен, колкото беше първия път, когато го намери в Две реки. Ако не и повече.

„Смирен към мен може би. Вярва, че може да убие Тъмния. Това не е признак на смирение.“ Ранд ал-Тор, такава странна смесица от скромност и гордост. Дали най-сетне бе намерил подходящия баланс? Въпреки това, което му беше казала, държането му към нея днес доказваше, че вече не е онова момче, а пораснал мъж.

Мъж, който все пак можеше да прави грешки. А грешките на мъжете често се оказваха по-опасни от грешките на децата.

— Колелото тъче така, както то пожелае — промълви Моарейн и отпи от чая. Приготвен от ръката на Ранд, не от нечия друга. Беше ароматен и ободряващ като в по-добрите времена. Недокоснат от сянката на Тъмния.

Да, Колелото тъчеше така, както то намери за добре. Понякога Моарейн съжаляваше, че тъкането не е малко по-разбираемо.

 

 

— Знае ли всеки какво да прави? — попита Лан.

Андийр кимна. Беше занесъл вестта на владетелите лично, а оттам беше стигнала до пълководците и командирите. Едва в последния момент беше предадена на самите войници.

Между тях щеше да има Мраколюбци. Винаги ги имаше. Невъзможно е да се премахнат плъховете от един град, колкото и котки да вкараш. Светлината ако дадеше, тази вест щеше да е дошла твърде късно, за да могат плъховете да предупредят Сянката.

— Тръгваме — каза Лан и заби пети в ребрата на Мандарб. Андийр вдигна високо знамето, флага на Малкиер, и препусна в галоп до него. С него тръгнаха редиците на малкиерите. Повечето от тях имаха много малко малкиерска кръв в жилите си и бяха всъщност Пограничници от други държави. Все пак бяха избрали да яздят под неговото знаме и носеха хадори.

Хиляди и хиляди конници препуснаха и копитата разтърсиха меката пръст. Дълго и тежко бе отстъплението на армията. Тролоците ги превъзхождаха на брой и заплашваха сериозно да ги обкръжат. Конната армия на Лан беше подвижна, но бързината, която можеше да наложи на войниците, си имаше граници, а тролоците можеха да настъпват бързо. По-бързо от хората, особено с Чезнещите, които ги пердашеха отзад. За щастие пожарите в околността забавяха армията на Сянката. Без тях хората на Лан може би нямаше да успеят да се спасят.

Лан се присви, щом започнаха взривовете от Властелините на ужаса. Вляво от него яздеше Аша’ман Дийпи, вързан за седлото заради откъснатия си крак. Когато едно огнено кълбо изпращя във въздуха и полетя надолу към Лан, Дийпи присви очи към него, изпъна ръце и от тях изригна огън.

Заваляха въглени — като пурпурен дъжд — и се понесе дим. Един падна на шията на Мандарб и Лан го забърса с металната ръкавица. Конят не показа с нищо, че го е усетил.

Яздеха през заоблени хълмове, покрити с изсъхнала трева, скални издатини и горички обезлистени дървета. Отстъплението вървеше по брега на Мора. Реката щеше да попречи на тролоците да ги ударят във фланг от запад.

От две ясно видими точки на хоризонта се вдигаше дим. Фал Дара и Фал Моран. Двата най-големи града в Шиенар, подпалени от населението си, заедно със земите на стопанствата и градините, всичко, което можеше да предложи макар и малко храна на нахлуващите тролоци.

Отбраната на градовете се бе оказала невъзможна. Това означаваше, че трябва да бъдат унищожени.

Време беше да започне ответният удар. Лан поведе атака в центъра на ордата чудовища и тролоците изправиха копия срещу връхлитащата тежка конница на малкиерите и шиенарците. Той сниши пиката си покрай шията на Мандарб и се наведе напред, стиснал здраво с колене. Надяваше се, че преливащите му — вече имаше четиринайсет след помощта, пратена от Егвийн — ще могат да свършат своята част.

Земята пред тролоците се разлюля. Фронтовата им линия се разкъса.

Лан избра целта си, огромен тролок с глиганска зурла, който ревеше на своите, докато те се свиваха уплашено от взривовете. Порази го във врата. Пиката го прониза и Мандарб изхвърли тролока на една страна, докато тъпчеше един от уплашените зверове наблизо. Грохотът на конницата стана оглушителен, щом ездачите удариха здраво и инерцията и тежестта ги изтласкаха в гъмжилото от чудовища.

Щом забавиха, Лан метна пиката на Андийр и той ловко я улови. Охраната му настъпи от двете страни и той измъкна меча от ножницата. „Дърварят посича фиданка“. „Ябълков цвят на вятъра“. Тролоците бяха лесна мишена, когато си на кон — ръстът им поставяше вратовете им, раменете и лицата точно на подходящото ниво.

Беше бърза, брутална работа. Дийпи следеше за атаки от Властелините на ужаса и ги отбиваше. Андийр се приближи плътно до Лан.

Знамето му беше като магнит за Тварите на Сянката. Те зареваха от гняв и Лан чуваше две думи, повтаряни непрестанно на тролокската реч. Мурду Кар. Мурду Кар. Мурду Кар. Сечеше с меча и проливаше хладнокръвно кръвта им, потопен в празнотата.

Вече два пъти му бяха отнели Малкиер. Никога нямаше да вкусят неговата горчивина от поражението и загубата от това, че бе напуснал отечеството си, този път по свой избор. Но в името на Светлината, можеше да ги доближи до това. Мечът му през вратовете им щеше да направи това най-добре.

Битката премина в хаос, като всички битки. Тролоците изпаднаха в бяс. През последните четири дни армията му беше избягвала всякаква схватка с тях. Бяха само отстъпвали, докато не успяха да наложат някакъв ред в оттеглянето си, достатъчно, за да избягват сблъсъци поне, благодарение на пожарите, които оставяха зад себе си.

Четири дни без сражение и сега — тази атака. Това беше първата част от плана.

— Дай Шан! — извика някой. Принц Кайсел. Там, накъдето сочеше, тролоците бяха разкъсали защитния кордон на Лан. Знамето му се накланяше.

Андийр. Конят му падаше. Лан смуши Мандарб напред, между двама тролоци. Принц Кайсел и още няколко войници го последваха.

Не можеше да продължи на коня, за да не стъпче неволно приятеля му. Скочи от седлото и се присви под замаха на един от тролоците. Кайсел посече звяра с меча си.

Лан се втурна напред покрай падащия тролок. Видя знамето си и тяло до него. Не разбра жив ли е Андийр, или мъртъв, но над него вдигаше черно лезвие мърдраал.

Лан връхлетя като вихър от свистяща стомана. Блокира със замах меча Такан’дар и стъпка знамето си, докато нападаше. В празнотата нямаше време за мисъл. Имаше само инстинкт и действие. Имаше…

Имаше втори мърдраал, надигнал се иззад падналия кон на Андийр.

Значи капан. Свалят знамето и привличат вниманието на Лан.

Двамата Чезнещи атакуваха, по един от всяка страна. Празнотата остана несъкрушима. Един меч не можеше да изпита страх, а в този момент Лан беше мечът. „Чаплата разперва криле“. Сечеше наоколо, блокираше лезвиетата им със своето, напред и назад. Мърдраалите бяха като вода, но Лан беше самият вятър. Въртеше се като вихър между мечовете им, отбиваше този отляво и после — втория отдясно.

Чезнещите започнаха да ругаят от гняв. Левият връхлетя към Лан, с презрителна усмивка на бледите устни. Лан отстъпи встрани, парира забиването и отсече ръката на съществото от лакътя. Продължи в плавен замах натам, където знаеше, че ще атакува другият, и отсече ръката му от китката.

Двата меча Такан’дар издрънчаха на земята. Чезнещите замръзнаха, вцепенени за миг. Лан отсече главата на единия, после се изви и натресе меча си в шията и на другия. „Черни камъчета по сняг“. Отстъпи назад и шибна с меча си настрани, за да изтръска смъртоносната кръв от острието. Двамата Чезнещи паднаха и тъмната им кръв зацапа земята.

Сто и петдесет тролоци наоколо рухнаха с гърч. Бяха свързани към Чезнещите. Лан прекрачи и вдигна Андийр. Той примига. Едната му ръка висеше безпомощно. Лан го метна на рамо и надигна знамето си с другата си ръка.

Затича обратно към Мандарб — полето наоколо бе разчистено от зверове — и връчи знамето на един от мъжете на принц Кайсел.

— Почисти го и го вдигни.

Нагласи Андийр пред седлото и яхна Мандарб. Андийр не изглеждаше смъртно ранен.

Едва чу принц Кайсел зад себе си:

— Кълна се в предците си! Чувал бях, че е добър, но… Светлина!

— Това стига — каза Лан, докато оглеждаше бойното поле и освободи празнотата. — Пусни сигнала, Дийпи.

Ашаманът се подчини и запрати във въздуха резка червена светлина. Лан обърна Мандарб и посочи с меча си назад към лагера. Силите му се струпаха около него. Атаката им винаги беше удар и оттегляне. Не бяха поддържали здрава бойна линия — беше трудно с тежка конница.

Бойците му започнаха да се оттеглят, а салдейците и арафелците пристигнаха и препуснаха на бързи вълни, за да разбият тролокските редици и да защитят отстъплението. Мандарб беше плувнал в пот. Носенето на двама мъже в броня беше тежко изпитание за коня, особено след атака. След като се измъкнаха от пряката опасност, Лан забави.

— Дийпи — каза Лан, щом стигнаха до задните линии. — Как е Андийр?

— Счупил е ребра и едната си ръка и има рана на главата — отвърна Дийпи. — Бих се изненадал, ако може да преброи до десет точно сега, но съм виждал и по-лошо. Ще Изцеря раната на главата. Другото може да почака.

Лан кимна и дръпна юздите. Един от охраната му — вечно навъсеният Бениш, който носеше тарабонско було, но и хадори над него — помогна да смъкнат Андийр от Мандарб. Вдигнаха го до коня на Дийпи и еднокракият Аша’ман се наведе от ремъците, които го крепяха на седлото, постави дланта си на челото на Андийр и се съсредоточи.

Очите на Андийр се избистриха, щом Цярът го върна в съзнание.

„Ще се оправи“, помисли Лан, загледан над бойното поле. Тварите на Сянката отстъпваха. Започваше да притъмнява.

Принц Кайсел спря коня си до него и каза:

— Салдейският флаг е с червената ивица на кралицата. Отново язди с тях, Лан.

— Тя е кралицата им. Може да прави каквото пожелае.

— Трябва да поговориш с нея. — Кайсел поклати глава. — Не е редно, Лан. Други жени от салдейската армия започват също да влизат в бой.

— Виждал съм салдейски жени на тренировки — отвърна Лан, без да откъсва очи от бойното поле. — Ако трябва да залагам на двубой между една от тях и мъж от която и да е армия в Юга, винаги бих заложил на салдейката.

— Но…

— Тази война е всичко или нищо. Ако можех да вдигна всяка жена в Пограничните земи и да сложа меч в ръцете й, бих го направил. Засега ще се примиря да не правя нищо глупаво — например да забраня на обучени и разпалени войници да се бият. Ако вие обаче предпочетете да не проявите такова благоразумие, свободен сте да им кажете какво мислите. Обещавам да ви направя хубаво погребение, след като ми позволят да сваля главата ви от кола.

— Ъъ… Да, лорд Мандрагоран.

Лан извади далекогледа си и отново огледа полето.

— Лорд Мандрагоран? — каза Кайсел. — Наистина ли смятате, че този план ще свърши работа?

— Твърде много тролоци има — отвърна Лан. — Водачите на армиите на Тъмния са ги развъждали от много години, отглеждали са ги като плевели. Тролоците ядат много. За да се държи на крака, на всеки от тях му трябва повече храна, отколкото на човек. До този момент би трябвало да са опоскали от Погибелта всичко, което може да ги изхрани. Сянката изразходи всяко късче храна, което можеха да намерят, за да създаде тази армия, разчитайки, че тролоците могат да ядат труповете на падналите.

И да, след като битката беше прекратена, тролоците се изсипаха на полето, за да започнат ужасяващия си пир. Предпочитаха човешка плът, но щяха да изядат и своите. Четири дни Лан беше бягал пред армията им, за да не им даде трупове, с които да пируват.

Бяха успели само заради опожаряването на Фал Дара, Фал Моран и другите градове в Западен Шиенар. Търсенето на храна беше забавило тролоците и бе позволило на армията му да се измъкне и да организира отстъплението.

Шиенарците не бяха оставили нищо годно за ядене. Четири дни без храна. Тролоците не използваха обози с продоволствие, ядяха каквото им попадне. Бяха прегладнели до смърт. Лан ги обходи с далекогледа. Много от тях не чакаха за казаните. Бяха станали много повече скотове, отколкото човешки същества.

„Много повече Сянка са, отколкото звяр или човек“, помисли той и смъкна далекогледа. Планът му беше отвратителен, но Светлината да дадеше, щеше да е ефикасен. Мъжете му щяха да се бият и щеше да има жертви. Тези жертви щяха да се превърнат в стръвта за истинското сражение.

— Сега — прошепна Лан.

Лорд Агелмар също го видя. Засвириха рогове и във въздуха се извиси жълта ивица светлина. Лан обърна Мандарб и конят изцвили недоволно. Беше уморен, но и Лан беше уморен. Но можеха да издържат още една битка. Трябваше.

— Тай’шар Малкиер! — изрева Лан, вдигна меча и поведе войската си назад през полето. Всичките пет Погранични армии настъпиха към разкъсаната орда на Тварите на Сянката. Тролоците бяха разбили строя си напълно и се биеха над труповете.

Лан чу крясъците на мърдраалите, които се опитваха да възстановят реда сред тролоците. Беше повече от късно. Много от прегладнелите зверове дори не вдигнаха глави преди войските да стигнат почти до тях.

Ефектът от удара този път бе много по-различен от предишния. Преди атаката им бе забавена от стегнатите редове на тролоците и бяха успели да проникнат едва на десетина крачки, преди да се принудят да посегнат към мечове и брадви. Този път тролоците бяха разпръснати. Лан даде знак на шиенарците да тръгнат първи. Техните редици бяха толкова стегнати, че трудно щеше да се намери пролука по-широка от две крачки между конете.

Това не оставяше никакво място за тролоците да побегнат и да се измъкнат. Конете ги тъпчеха с тътнещите си копита и ги блъскаха с острите шипове по сбруите, конниците нанизваха чудовищата на пиките си, пронизваха ги със стрели и ги сечаха с двуръчните мечове. Имаше сякаш някаква особена злоба в шиенарците, когато връхлетяха с шлемовете си с открити лица и с плочестите си брони.

Лан вкара малкиерската си конница зад тях и се развърнаха зад шиенарския строй, за да избият всеки тролок, оцелял от първоначалния щурм. След като преминаха и те, шиенарците свърнаха надясно, за да се съберат за втори удар, а арафелците се стовариха зад тях и избиха още Твари на Сянката. Последва коса вълна салдейци като тази на малкиерите, после кандорците пометоха от другата посока.

Запотен — и с изтощена десница — Лан се приготви за нова атака. Едва тогава осъзна, че принц Кайсел лично носи знамето на Малкиер. Момчето беше младо, но беше сърцато. Макар да беше малко глупаво по отношение на жените.

„Светлина, всички сме глупави с тях, по един или друг начин“, помисли Лан. Далечните чувства на Нинив по връзката го утешиха. Не можеше да улови много от толкова разстояние, но му се стори, че е изпълнена с решимост.

Когато поведе втория щурм, земята под бойците му започна да изригва. Властелините на ужаса най-сетне бяха осъзнали какво става и се бяха върнали при първите си линии. Лан подкара Мандарб покрай кратера, изригнал в земята точно пред него, и бучките пръст се посипаха по гърдите му. Появата на Властелините на ужаса беше сигналът му да спре помитанията. Искаше да препусне навътре, да удари здраво и да излезе. За бой с тях трябваше да посвети всичките си преливащи, нещо, което не биваше да прави сега.

— Кръв и кървава пепел! — изруга Дийпи, щом Лан заобиколи поредния взрив. — Лорд Мандрагоран!

Лан погледна назад. Дийпи забавяше коня си.

— Не спирай — подкани го Лан и дръпна юздите на Мандарб. Махна на хората си да продължат напред, но принц Кайсел и бойната му охрана спряха с него.

— О, Светлина! — Дийпи присви очи напред.

Лан огледа полето. Около тях лежаха мъртви и издъхващи тролоци, виеха и скимтяха. Вляво Тварите на Сянката най-сетне започваха да стягат редиците си. Скоро щяха да имат плътна линия и ако Лан и другите се забавеха, щяха да се окажат сами на бойното поле.

Дийпи беше вперил очи в някаква фигура, изправена на върха на нещо като голяма обсадна машина. Имаше плоска платформа и беше с може би двайсет стъпки височина. Юмрук тролоци я бутаха тежко напред и тя се търкаляше на огромни дървени колелета.

Да, имаше някой там горе. Няколко по-скоро. Огнени кълба започнаха да падат към Пограничниците, докато те препускаха назад, и от небето засвяткаха мълнии. Лан изведнъж се почувства като мишена на учебен полигон за стрелба.

— Дийпи!

— Това е М’хаил! — обясни Дийпи.

Таим не беше с вражеската армия през последната седмица… но явно се беше върнал. Не беше възможно да се разбере със сигурност поради разстоянието, но ако се съдеше по това как мяташе бързо сплитове един след друг, беше много ядосан.

— Препускай! — изрева Лан.

— Мога да го сваля — каза Дийпи. — Мога да…

Блесна мълния и Мандарб изведнъж се вдигна на задните си крака. Лан изруга и замига, за да проясни погледа си. Ушите му също не бяха наред.

Мандарб заподскача разтреперан. Жребецът не изпадаше лесно в паника, но мълния, паднала толкова близо, щеше да изнерви и най-издръжливия кон. Вторият блясък на мълния изхвърли Лан от седлото. Той тупна тежко на земята и изпъшка, но нещо — дълбоко в него — знаеше какво трябва да направи. Когато дойде на себе си, вече се беше вдигнал на крака, замаян и с меча в ръката. Простена и залитна напред.

Нечии ръце го сграбчиха и го вдигнаха на седлото. Принц Кайсел, с червено от мълниите лице, държеше юздите. Охраната на Лан се увери, че седи здраво на коня си, и препуснаха назад.

За миг Лан зърна тялото на Дийпи, разкъсано на парчета.