Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (19)

Глава 18
Да се чувстваш прахосан

Полето, на което стоеше Гавин, беше близо до мястото на първия сблъсък на Айез Седай с тролоците. Бяха дошли от хълмовете и се бяха придвижили по-навътре в равнините на Кандор. Продължаваха да задържат тролокското настъпление и дори бяха успели да изтласкат главните сили на врага няколкостотин крачки назад. Общо взето тази битка вървеше по-добре от очакваното.

Сражаваха се вече от седмица на това открито безименно кандорско поле. Беше разровено и раздрано, все едно преорано преди сеитба. Толкова много мъртви имаше тук — най вече Твари на Сянката, — че дори прегладнелите тролоци не можеха да ги изядат всички.

Гавин — с меч в едната ръка и щит в другата — беше пред Егвийн. Задачата му беше да унищожава тролоците, пробили през атаките на Айез Седай. Предпочиташе да се бие с меч и кинжал, но срещу тролоците този щит му трябваше. Някои от войниците го смятаха за глупав, че използва меч. Предпочитаха пики или алебарди, каквото и да е, с което да задържат чудовищата на разстояние.

Само че човек не можеше да се дуелира с пика. С пиката си като тухла в стена. Не си толкова войник, колкото преграда. Алебардата беше по-добра: имаше поне острие, за чието използване трябва известно умение — но нищо не можеше да му даде същото усещане като меча. Когато се биеше с меч, Гавин контролираше боя.

Към него връхлетя тролок, с лице наполовина овнешко, наполовина — човешко. Имаше по-човешки черти, отколкото повечето, и размахваше боздуган с Пламъка на Тар Валон на дръжката, явно откраднат от паднал член на гвардията на Кулата. Беше двуръчно оръжие, но съществото го въртеше с една ръка с лекота.

Гавин се извъртя настрани и вдигна щита си срещу очаквания удар. Щитът се разтърси от ударите — един, два, три. Обичайната свирепа тролокска тактика — удряш здраво, та да повалиш противника.

Мнозина падаха повалени, истина си беше. Тъкмо затова Брин прилагаше стената от пики и редицата алебарди в новия смесен строй. Гавин беше чел за нещо подобно в исторически книги. Пиките задържаха тролоците, а след това алебардите се пресягаха през тях и посичаха краката им.

Гавин се присви настрани и тролокът се оказа неподготвен за мълниеносната му бързина. Съществото се обърна много бавно и той отпра ръката му от китката с Вихрушка на планината. Чудовището изкрещя, а Гавин се завъртя вихрено и заби меча си в корема на друг тролок, пробил през отбраната на Айез Седай.

Издърпа рязко меча от мъртвия и го заби във врата на първия тролок. Мъртвият звяр се изхлузи от острието и рухна. Беше четвъртият, убит от Гавин за днес. Той грижливо избърса меча си в кървавия парцал, който носеше на кръста си.

Погледна към Егвийн. Яхнала коня си, тя разкъсваше тролоците с Единствената сила. Айез Седай се сменяха начесто и само малка част беше в едно и също време на бойното поле. Използването на толкова малко Айез Седай едновременно налагаше войниците да поемат тежестта на боя, но Айез Седай винаги излизаха на позиция отпочинали. Работата им беше да разкъсват тролокските орди, да разбиват редиците им и да оставят на войниците да довършат пръснатите останки.

След като Айез Седай пречеха на чудовищата да се стегнат в плътен строй, битката — макар и изтощителна — вървеше добре. Не им се беше налагало да отстъпят, откакто бяха оставили хълмовете зад гърба си, и задържаха тролокското настъпление тук вече от седмица.

Силвиана яздеше до Егвийн и правеше всичко по силите си, за да спре прииждащите тролоци. Земята точно пред тях беше разровена и раздрана, атаките им я бяха разкъсали на дълбоки изкопи по цялото поле. Въпреки това от време на време по някой тролок изпълзяваше от някоя яма и настъпваше към него.

Гавин видя движение в най-близката. Вътре се беше присвил тролок с вълче лице. Изръмжа му и се закатери нагоре.

„Вода потича по склона.“

Звярът се свлече назад в ямата и Гавин избърса острието в кървавия парцал. Петима. Не беше зле за двучасовата му смяна. Често пъти Айез Седай успяваха да отблъснат тролоците и той оставаше бездеен до Егвийн. Разбира се, днес тя беше придружена от Силвиана — винаги идваха на бойното поле по две — и Гавин беше почти убеден, че Пазителката нарочно оставя по някой да пробие, само за да не го оставя без работа.

Внезапни взривове наблизо го накараха да се изтегли назад. Беше дошла смяната им. Гавин вдигна меча си за поздрав към Слийти и мъжът зае позиция за отбрана със Стражника на Пиава Седай.

Гавин пое с Егвийн и Силвиана назад от бойното поле. Усещаше нарастващата умора на Егвийн. Тя се изчерпваше докрай с настояванията си да се включва толкова често в боевете.

Минаха покрай част иллиански етаири, тръгнали в атака. Гавин не беше имал добра гледка над цялото сражение, за да знае къде точно ще са нужни. Изгледа ги с малко завист.

Знаеше, че е нужен на Егвийн. Сега — повече от всякога. Нощем в лагера се промъкваха Сенчести с мечове Такан’дар, за да отнемат живота на Айез Седай. Гавин пазеше лично Егвийн, докато тя спеше, и разчиташе на нея да отмие умората му, когато го надвиеше. Спеше, докато тя беше на заседания със Съвета на Кулата.

Настояваше всяка нощ тя да спи в различна палатка. От време на време я увещаваше да Отпътува до Майен и леглата в двореца. Не го беше правила от няколко дни. Аргументите му, че трябва да нагледа Жълтите и работата им по Цяра, не вършеха работа. Росил Седай държеше здраво в ръцете си нещата там.

Продължиха навътре в лагера. Някои войници се кланяха — тези, които не бяха дежурни в момента. Други се отправяха бързо към бойното поле. Гавин въздъхна. Твърде млади бяха повечето, твърде неопитни.

Други бяха Заклети в Дракона, а знаеше ли човек какво да мисли за тях? Между Заклетите в Дракона имаше айилци, което според него беше логично. Всички айилци бяха общо взето Заклети в Дракона, поне според него. Но в редиците на Заклетите в Дракона се мяркаха и Айез Седай. Гавин нямаше много добро мнение за избора им.

Лагерът беше огромен. Храната се донасяше ежедневно през портали във фургони — някои теглени от онези неблагонадеждни метални машини от Кайриен. На заминаване фургоните откарваха дрехи за пране, оръжия за поправяне и ботуши за кърпене.

Общо взето беше доста ефикасен лагер. Не гъсто населен обаче, след като почти всички прекарваха дълги часове на бойното поле. Всички освен Гавин.

Знаеше, че е нужен и че това, което върши, е важно, но не можеше да се отърве от чувството, че е прахосан. Беше един от най-добрите майстори с меча, а стоеше на бойното поле само по няколко часа на ден, за да убие някой заблуден тролок, оказал се толкова глупав, че да напада две Айез Седай.

Егвийн кимна на Силвиана да си върви и обърна коня си към командната палатка.

— Егвийн…

— Искам само да проверя как са нещата — каза му тя спокойно. — Елейн уж трябваше да прати нови заповеди.

— Трябва да спиш.

— Напоследък май нищо друго не правя.

— Когато се биеш на бойното поле, струваш колкото хиляда войници — каза Гавин. — Ако трябваха двайсет и четири часа сън, за да си в достатъчно добра форма да опазиш хората за два часа, щях да те посъветвам да спиш. За щастие не трябва толкова — но и не е нужно да се изтощаваш толкова.

Усети раздразнението й по връзката, но тя бързо го потисна.

— Прав си, разбира се. — Изгледа го накриво. — И няма нужда да се чувстваш изненадан, че го признавам.

— Не съм изненадан.

— Мога да усещам чувствата ти, Гавин.

— От нещо съвсем друго е — каза той. — Спомних си нещо, което Слийти каза преди няколко дни, шега, която не бях разбрал досега. — Погледна я невинно.

Най-сетне това му спечели усмивка. Съвсем лека, но и това стигаше. Не се усмихваше много напоследък. То пък кой ли се усмихваше?

— Освен това — каза той, докато хващаше юздите и й помагаше да слезе от коня, щом стигнаха до командната палатка, — така и не бях се замислял много над факта, че един Стражник може, разбира се, да пренебрегне Трите клетви. Чудя се, колко често Сестри са намирали това за удобно?

— Не твърде често, надявам се — отвърна Егвийн. Много дипломатичен отговор.

В палатката Гарет Брин гледаше през обичайния си вече далекогледен портал. Поддържаше го дребничка Сива, която Гавин не познаваше. Брин отиде при отрупаното си с карти писалище, където Сюан се опитваше да въведе ред, нанесе няколко бележки на една карта, кимна на себе си и вдигна очи да види кой е влязъл.

— Майко. — Наведе глава и взе ръката й, за да целуне пръстена.

— Битката, изглежда, върви добре — каза Егвийн и кимна на Сюан. — Добре се задържахме тук. Май имаш планове да натиснем напред?

— Не можем вечно да се мотаем тук, Майко — каза Брин. — Кралица Елейн ме помоли да обмисля настъпление по-навътре в Кандор и смятам, че е благоразумно. Безпокоя се, че тролоците ще се изтеглят в хълмовете и ще се стегнат. Забелязвате ли, че изтеглят все повече трупове от полето всяка нощ?

— Да.

Гавин усети неудоволствието й. Съжаляваше, че Айез Седай нямат достатъчно мощ да изгарят всеки ден тролокските трупове с Единствената сила.

— Събират храна — каза Брин. — Може да решат да се придвижат на изток и да ни обкръжат. Трябва да ги задържим ангажирани тук, което означава да натиснем към онези хълмове. Обикновено би ни струвало скъпо, но сега… — Поклати глава, отиде и надникна отново през портала си към фронтовите линии. — Вашите Айез Седай владеят това бойно поле, Майко. Никога не бях виждал такова нещо.

— Неслучайно Сянката правеше всичко възможно да срути Бялата кула. Знаеше, че Бялата кула е способна да владее тази война.

— Ще трябва да внимаваме за Властелини на ужаса — подхвърли Сюан, докато прелистваше документите. Разузнавателни донесения, подозираше Гавин. Малко знаеше за Сюан Санче, въпреки че беше опазил живота й, но Егвийн често говореше за жаждата й за информация.

— Да. Те ще дойдат — каза Егвийн.

— Черната кула. — Брин се намръщи. — Вярвате ли на сведението от лорд Мандрагоран?

— С живота си — отвърна тя.

— Ашамани се бият на страната на врага. Защо Прероденият Дракон не направи нещо? Светлина, ако всички ашамани минат на страната на Сянката…

Егвийн поклати глава.

— Брин, искам да пратиш конници до района около Черната кула, където все още може да се правят портали. Кажи им да препуснат бързо към Сестрите, които все още са на лагер извън Черната кула.

— Искате да я атакуват ли?

— Не. Трябва да се изтеглят колкото трябва назад, да направят портали и да се присъединят към нас. Не можем да си позволим повече забавяния. Искам ги тук.

Почука с пръст по масата.

— Таим и неговите Властелини на ужаса ще дойдат. Задържаха се настрана от това бойно поле, за да се съсредоточат срещу лорд Мандрагоран. Това им позволява да господстват на тяхното бойно поле, както ние на това. Ще изберем още Сестри и ще ги пратим на армията на Пограничниците. Рано или късно ще трябва да им се противопоставим.

Гавин присви устни. По-малко Сестри тук означаваше повече работа за Егвийн и другите.

— А сега — каза Егвийн, — трябва да… — Спря, като видя изражението на Гавин. — Трябва да поспя. Ако потрябвам, потърсете ми при… Светлина, не знам къде ще спя днес. Гавин?

— Настанил съм ви в палатката на Мерин Седай. Тя е дежурна в смяната след това, тъй че ще имате няколко часа непрекъснат сън.

— Освен ако не потрябвам — напомни му Егвийн и тръгна към входа.

— Разбира се.

Гавин поклати глава към Брин и Сюан, преди да я последва. Брин му се усмихна и кимна. На едно бойно поле нямаше много неща, които да изискват неотложно вниманието на Амирлин. Прекият надзор на армиите беше даден на Съвета на Кулата.

Щом излязоха, Егвийн въздъхна и затвори очи. Гавин я хвана през кръста и тя се отпусна на него. Но това продължи едва няколко секунди, преди тя да се отдръпне, да изправи рамене и да върне на лицето си маската на Амирлин. „Толкова е млада — помисли той. — А толкова много искат от нея.“

Разбира се, не беше много по-млада от самия ал-Тор. Гавин остана доволен и малко изненадан, че мисълта за него не предизвика никакъв гняв. Ал-Тор щеше да води своята битка. Всъщност това, което правеше той, не беше работа на Гавин.

Поведе я към сектора на Зелената Аджа и няколкото Стражници на пост ги поздравиха почтително. Мерин Седай имаше голяма палатка. На повечето Айез Седай им бе разрешено да донесат каквато покъщнина и мебели пожелаят, стига да могат да си направят свой портал за това и да използват своите Стражници за пренасянето. Ако се наложеше армията да се придвижи бързо, такива неща щяха да се изоставят. Много Айез Седай бяха предпочели да вземат съвсем малко, но други… е, някои не бяха свикнали на аскетичност. Мерин беше една от тях. Малцина бяха донесли толкова много като нея.

Лейлвин и Бейл Домон чакаха пред палатката. Те трябваше да уведомят Мерин Седай, че палатката й е заета и че не трябва да казва на никой, че Егвийн ще я използва. Тайната можеше да се разкрие, ако някой поразпиташе — не се бяха крили на идване дотук, — но в същото време ако някой разпитваше къде спи Амирлин, щеше да привлече внимание. Това беше най-добрата предпазна мярка, която Гавин можеше да уреди, тъй като Егвийн не желаеше да Пътува всеки ден за спане.

Усети я как се напрегна, когато видя Лейлвин.

— Каза, че искаш да я държиш наблизо.

— Не ми харесва да знае къде спя. Ако убийците им все пак дойдат в лагера, може точно тя да ги доведе при мен.

Гавин потисна инстинкта си да възрази. Егвийн беше умна и прозорлива, но не беше наясно със сеанчанските неща. Той, от друга страна, изпитваше доверие към Лейлвин. Тя изглеждаше откровена и искрена.

— Ще я държа под око — каза той.

Егвийн се овладя, пое дъх, тръгна към палатката и подмина Лейлвин, без да каже и дума. Гавин остана навън.

— Амирлин явно не иска да ми разреши да й служа — каза Лейлвин.

— Не ти вярва — отвърна й откровено Гавин.

— Толкова ли малко се цени една клетва отсам океана? — попита Лейлвин. — Дадох й клетва, която никой не би нарушил, дори Муями!

— Мраколюбец ще наруши всяка клетва.

Жената го изгледа хладно.

— Започвам да мисля, че според нея всички сеанчанци сме Мраколюбци.

Гавин сви рамене.

— Вие я набихте и я затворихте, превърнахте я в животно, което да се води на каишка.

— Не съм аз — възрази Лейлвин. — Ако един хлебар ти направи лош хляб, ще приемеш ли, че всички хлебари искат да те отровят? Ба. Недей да спориш. Няма смисъл. Щом не мога да служа на нея, тогава ще служа на теб. Яде ли днес, Стражник?

Гавин се поколеба. Кога наистина беше ял за последен път? Тази сутрин… не, беше твърде нетърпелив за боя. Стомахът му изръмжа.

— Знам, че няма да я изоставиш — каза Лейлвин. — Особено ако я пази сеанчанка. Хайде, Бейл. Да донесем на този глупак малко храна, за да не припадне, ако убийците все пак дойдат. — Закрачи и едрият й иллиански съпруг я последва. И хвърли на Гавин през рамо сърдит поглед, който можеше кожа да ощави.

Гавин въздъхна и седна на земята. Извади от джоба си три черни пръстена, избра един, а другите прибра.

Приказките за убийци винаги го подсещаха за пръстените, които беше взел от сеанчанците, дошли наистина за да убият Егвийн. Пръстените бяха тер-ангреали. Благодарение на тях ония Кръвни братя се бяха придвижвали бързо и слети със сенките.

Вдигна пръстена към светлината. Не приличаше на нито един от тер-ангреалите, които бе виждал, но един предмет на Силата можеше да изглежда всякак. Пръстените бяха от някакъв тежък черен камък, непознат за него. Външността беше издялана като тръни, макар че вътрешната повърхност — тази, която се опираше до кожата — беше гладка.

Завъртя го между пръстите си. Знаеше, че трябваше да отиде при Егвийн с него. Знаеше също така, че Бялата кула се занимава с тер-ангреали. Заключваха ги на скрито и ги беше страх да правят опити с тях. Но това бе Последната битка. Ако някое време беше за рискове…

„Ти реши да стоиш в сянката на Егвийн, Гавин — напомни си той. — Реши, че ще я защитаваш, че ще правиш каквото тя иска от теб.“ Тя печелеше тази война, тя и Айез Седай. Щеше ли да си позволи да стане ревнив към нея, както беше към ал-Тор?

— Какво е това? Откъде си го взел?

Гавин вдигна рязко глава и юмрукът му се стегна около пръстена. Лейлвин и Бейл Домон бяха ходили до палатката трапезария и му носеха ядене. Ако се съдеше по миризмата, пак беше ечемичена яхния. Готвачите слагаха толкова много пипер, че ставаше почти гадно. Гавин подозираше, че го правят заради гъгриците.

„Не мога да се държа все едно правя нещо подозрително — помисли той. — Не мога да й позволя да отиде при Егвийн.“

— Това ли? — попита той и вдигна пръстена. — Един от пръстените на сеанчанските убийци, които се опитаха да убият Егвийн. Допускаме, че е някакъв тер-ангреал, макар че в Бялата кула изобщо не са чували за такива.

— Тези пръстени се дават само от императрицата, дано да… — Спря и си пое дъх. — Само назначен за Кръвен нож, който е отдал живота си на императрицата, има право да носи такъв пръстен. Ако ти си сложиш такъв, ще е много, много грешно.

— Виждаш, че не съм си го сложил — отвърна Гавин.

— Пръстените са опасни — каза Лейлвин. — Не знам много за тях, но казват, че убиват тези, които ги използват. Внимавай кръвта ти да не докосне пръстена, защото може да е смъртоносно, Стражник. — Тикна в ръцете му купата с яхнията и си тръгна.

Домон се задържа и се почеса по късата брада.

— Не е от най-любезните, жена ми де — каза тихо. — Но е силна и умна. Добре ще направиш да я послушаш.

Гавин прибра пръстена в джоба си.

— Егвийн бездруго никога не би ми позволила да го нося. — Беше истина. Ако го знаеше. — Кажи на жена си, че съм благодарен за предупреждението. Трябва да те предупредя, че темата за убийците все още е чувствителна за Амирлин. Бих посъветвал да избягвате темата за Кръвните ножове и за техните тер-ангреали.

Домон кимна и тръгна след Лейлвин, а Гавин усети как го жегва срам заради заблудата. Но съвсем малко. Не беше казал нищо невярно. Просто не искаше Егвийн да му задава неудобни въпроси.

Този пръстен и събратята му бяха нещо важно. Но едва ли и за Стражник. Да стои до Егвийн, да бди да не я застраши нещо — това трябваше да прави Стражникът. Щеше да се отличи на бойното поле, като служи на нея, а не като препусне срещу врага като някакъв герой.

Каза си го отново и отново, докато ядеше яхнията си. Когато приключи, беше почти сигурен, че го вярва.

Все пак не каза на Егвийн за пръстените.

 

 

Ранд помнеше първия път, когато бе видял тролок. Не когато нападнаха къщата му в Две реки. Истинския първи път, когато ги беше видял. В предишния Век.

„Ще дойде време, когато няма повече да съществуват“, помисли той, докато запридаше Огън и Въздух, и сътвори взривна стена от пламъци, които закипяха сред глутницата тролоци. Мъжете от Вълчата гвардия на Перин наблизо вдигнаха оръжия за благодарност. Ранд им кимна в отговор. Носеше маска с лицето на Джур Грейди.

Някога по земята не бяха пъплили тролоци. Можеха да се върнат до онова състояние. Ако убиеше Тъмния, щеше ли да стане незабавно?

От пламъците на огнената му стена по челото му изби пот. Извлече предпазливо от дебелия мъж ангреал — не можеше да си позволи да изглежда твърде мощен — и порази нова група тролоци, тук на бойното поле, западно от река Алгуеня. Силите на Елейн бяха прехвърлили Еринин и чакаха да построят мостовете през Алгуеня. Бяха почти довършени, но междувременно авангард тролоци се беше счепкал с тях и армията на Елейн беше заела отбранителни позиции, за да ги задържи, докато успеят да прехвърлят реката.

Ранд беше помогнал с радост. Истинският Джур Грейди отдъхваше в лагера си в Кандор, изтощен от Цяра. Удобно лице, което Ранд можеше да носи, без да привлече вниманието на Отстъпниците.

Крясъците на изгарящите тролоци пълнеха душата му. Обичал беше този звук към края на Войната на Силата. Винаги го караше да чувства, че наистина върши нещо.

Не беше знаел какво представляват тролоците, когато ги бе видял първия път. О, знаел беше за опитите на Агинор. Луз Терин го беше наричал луд по не един повод. Не беше разбрал. Толкова много от тях не бяха разбрали. Агинор твърде много бе заобичал изобретенията си. Луз Терин бе направил грешката да допусне, че Агинор, както и Семирага, се наслаждават на мъчението заради самото него.

А после бяха дошли Тварите на Сянката.

Чудовищата продължаваха да горят, крайниците им потръпваха в пламъците.

Все пак Ранд се тревожеше, че тези твари може да са преродени човешки същества. Агинор беше използвал хора, за да сътвори тролоците и мърдраалите. Дали това бе съдбата на някои? Да бъдат преродени като такива извратени създания? Призля му от тази мисъл.

Огледа небето. Облаците бяха започнали да се отдръпват, както правеха близо до него. Можеше да ги принуди да останат, но… не. Хората се нуждаеха от Светлината, а не можеше да се сражава тук много дълго — щеше да проличи, че един от ашаманите е прекалено могъщ за лицето, което носи.

Остави светлината да дойде.

По цялото бойно поле край реката хората извърнаха очи към небето, щом слънчевата светлина падна над тях, а тъмните облаци се разпръснаха.

„Никакво криене повече“, помисли Ранд. Смъкна Маската на огледалата и вдигна юмрук. Запреде Въздух, Огън и Вода и сътвори стълб от светлина, който се изпъна от него високо в небето. Войниците на бойното поле завикаха възторжено.

Нямаше да унищожава капаните, поставени за него от Тъмния. Върна се през портал на Мерилор. Никога не се задържаше дълго на боен фронт, но винаги се разкриваше, преди да напусне. Разпръсваше облаците като доказателство, че е бил там, и се оттегляше.

Мин го чакаше на терена за Пътуване на Мерилор. Ранд погледна назад, докато порталът се затваряше — бе оставил хората да се сражават без него. Мин отпусна ръка на рамото му. Девите от охраната му също го чакаха. Пускаха го с неохота да се бие сам, понеже знаеха, че присъствието им ще го издаде.

— Тъжен си — промълви Мин.

Някъде от север задуха горещ вятър. Войниците около тях му отдадоха чест. Повечето бяха доманци, тайренци и айилци. Щурмуващата сила, водена от Родел Итуралд и крал Дарлин, която щеше да се опита да задържи долината на Такан’дар, докато Ранд се бореше с Тъмния.

Времето за това почти бе дошло. Сянката го беше видяла да се сражава на всички фронтове. Беше се включил в боевете на Лан, на Егвийн и на Елейн. В момента Сянката бе съсредоточила повечето си армии в боевете на юг. Моментът за удара на Ранд по Шайол Гул наближаваше.

— Моарейн ме нарича глупак заради тези атаки — каза Ранд. — Твърди, че и рискът за мен не заслужава това, което постигам.

— И вероятно е права — отвърна Мин. — Тя е права… почти винаги. Но предпочитам да си човекът, който е готов да прави това. Това е човекът, който може да надвие Тъмния — мъжът, който не може да седи и да крои планове, докато други умират.

Ранд я прегърна през кръста. Светлина, какво щеше да прави без нея? „Щях да съм паднал. През онези тъмни месеци… Щях да съм паднал, със сигурност.“

Над рамото на Мин видя приближаващата се към тях побеляла жена. Зад нея по-дребна фигура в синьо спря и преднамерено обърна гръб. Кацуан и Моарейн страняха една от друга. Стори му се, че долови гняв в очите на Моарейн, когато видя, че Кацуан го е забелязала първа.

Кацуан дойде, обиколи го и го огледа от главата до петите. Кимна няколко пъти замислено.

— Опитваш се да решиш дали съм достоен за задачата ли? — Ранд се постара да не издаде чувствата си — раздразнение в случая.

— Никога не съм се чудила — каза Кацуан. — Дори преди да разбера, че си прероден, никога не съм се чудила дали ще мога да те превърна в мъжа, който трябваше да си. Чуденето, поне за такива неща, е за глупаците. Ти глупак ли си, Ранд ал-Тор?

— Некоректен въпрос — отвърна вместо него Мин. — Ако каже, че е, значи се оказва глупак. Ако каже, че не е, издава, че не търси повече мъдрост.

— Пфу. Прекалила си с четенето, дете. — Каза го сякаш с обич. И отново се обърна към Ранд. — Надявам се, че ще й дадеш нещо хубаво.

— Какво имаш предвид?

— Даваш разни неща на хората в подготовка за смъртта — каза Кацуан. — Обикновено на старци или на мъже, тръгващи на битка, която не мислят, че могат да спечелят. Меч за баща ти, тер-ангреал за кралицата на Андор, корона за Лан Мандрагоран, накит за айилското момиче, и за тази. — Кимна към Мин.

Ранд се вцепени. Съзнавал беше на някакво ниво какво прави, но да го чуе обяснено така беше смущаващо.

Лицето на Мин помръкна.

— Повърви с мен — каза Кацуан. — Само ти и аз, милорд Дракон. — Погледна го. — Ако желаеш.

Мин вдигна очи към Ранд, но той я потупа по рамото и й кимна.

— Ще се видим в палатката.

Тя въздъхна, но отстъпи. Кацуан вече беше тръгнала по пътеката. Ранд трябваше да забърза, за да я настигне. Сигурно й стана приятно от това.

— Моарейн Седай става все по-неспокойна от забавянията ти — каза Кацуан.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че е благоразумна донякъде. Но не смятам, че планът ти е пълен идиотизъм. Не трябва да се бавиш още много обаче.

Той съзнателно не казваше кога ще даде заповедта за атака на Шайол Гул. Искаше всички да гадаят. Ако никой около него не знаеше кога ще удари, имаше добър шанс и Тъмния да не го узнае.

— Все едно — каза Кацуан. — Не съм тук, за да говоря за забавянията ти. Чувствам, че Моарейн Седай добре се справя с… образованието ти в това отношение. Друго нещо ме безпокои.

— И какво е то?

— Това, че очакваш да умреш. Че толкова много отстъпваш. Че дори не се стремиш да останеш жив.

Ранд вдиша дълбоко. Няколко Деви бяха тръгнали след тях. Двамата подминаха малкия бивак на Ветроловките, които се бяха скупчили над Купата на ветровете и си говореха нещо.

— Остави ме да тръгна към съдбата си, Кацуан. Прегърнал съм смъртта. Ще я приема, когато дойде.

— Радвам се за това. И не помисляй — нито за миг, — че не бих разменила живота ти заради света.

— Показа го ясно от самото начало. Тогава защо се тревожиш сега? Тази битка ще вземе живота ми. Така трябва да бъде.

— Не трябва да приемаш, че ще умреш — каза Кацуан. — Дори да е почти неизбежно, не трябва да го приемаш като напълно неизбежно.

— Елейн каза същото.

— Значи е казала нещо умно поне веднъж в живота си. По-добра е като за средно ниво, отколкото допусках.

Ранд отказа да се хване на въдицата и Кацуан се усмихна. Беше доволна от самообладанието му. Точно затова го изпитваше.

Никога ли нямаше да свършат изпитанията?

„Не. Чак до последното. Най-важното.“

Кацуан спря и той също спря.

— Имаш ли подарък и за мен? — попита тя.

— Давам ги на тези, които обичам.

От това усмивката й само стана по-широка.

— Отношенията ни не винаги са били гладки, Ранд ал-Тор.

— Би могло и така да се каже.

— Само че — продължи тя и го изгледа, — държа да знаеш, че съм доволна.

— Значи имам разрешението ти да спася света?

— Да. — Старата жена погледна нагоре към кипналите тъмни облаци. Те започваха да се разкъсват от присъствието му, след като не се опитваше да го скрие или да ги задържи.

— Да — повтори Кацуан. — Имаш разрешението ми. Стига да го направиш скоро. Тъмнината се усилва.

Земята изтътна, сякаш да потвърди думите й. Правеше го все по-често и повече напоследък. Лагерът се разтърси, някои бойци залитнаха и се заозъртаха притеснено.

— Ще има Отстъпници — каза Ранд. — Щом вляза. Някой ще трябва да им се противопостави. Смятам да помоля Авиенда да води съпротивата срещу тях. Помощта ти няма да й е излишна.

Кацуан кимна и каза:

— Ще направя своето.

— Вземи Аливия — каза Ранд. — Тя е силна, но се притеснявам да я поставя с други. Не разбира границите, както би трябвало.

Кацуан кимна отново и погледът й го накара да се зачуди дали вече не е била решила да направи точно това.

— А Черната кула? — попита тя.

Ранд стисна зъби. Черната кула беше капан. Знаеше, че е капан. Таим искаше да го подмами в място, където нямаше да може да се измъкне през портал.

— Пратих Перин да помогне.

— А решимостта ти да отидеш сам?

„Трябва да им помогна. Все някак. Аз позволих Таим да ги събере. Не мога да му ги оставя ей така…“

— Все още не си сигурен — каза недоволно Кацуан. — Би изложил на риск себе си, всички нас, като стъпиш в капан.

— Аз…

— Те са свободни. — Кацуан се обърна, за да си тръгне. — Таим и хората му са прогонени от Черната кула.

— Какво?! — Ранд я хвана за ръката.

— Хората ти са се освободили — каза Кацуан. — Макар че според това, което ми казаха, са пострадали. Малцина го знаят. Кралица Елейн сигурно няма да може да ги използва в битка известно време. Не знам подробности.

— Освободили са се?

— Да.

„Успели са. Или Перин го е направил?“

Обзе го възторг, но в същото време го жегна болезнено чувство за вина. Колко от тях бяха изгубени? Можеше ли да ги е спасил, ако беше отишъл там? Беше знаел от няколко дни за опасността, на която бяха изложени, но ги беше изоставил, беше послушал настойчивия съвет на Моарейн, че това е капан, в който не може да си позволи да стъпи.

А ето, че те се бяха спасили.

— Жалко, че не можах да измъкна отговор от теб — каза Кацуан. — За това какво смяташе да направиш там. — Въздъхна и поклати глава. — Има пукнатини в теб, Ранд ал-Тор, но ще трябва да се справиш.

И си тръгна.

 

 

— Дийпи беше добър мъж — каза Антаил. — Оцеля при падането на Марадон. Беше на стената, когато гръмна, но оживя и продължи да се бие. Накрая Властелините на ужаса дойдоха и го довършиха с взрив. Дийпи до последния миг хвърляше сплитове по тях. Умря добре.

Малкиерските войници вдигнаха чаши към Антаил в чест на падналия. Лан вдигна своята, макар да стоеше извън кръга от мъже около огъня. Съжали, че Дийпи не беше спазил заповедите. Поклати глава и изгълта виното. Беше нощ, но хората му се сменяха, за да са будни в случай на атака.

Завъртя чашата между пръстите си и се замисли за Дийпи. Не можеше да изпита гняв към него. Дийпи беше поискал да убие един от най-опасните преливащи на Сянката. Лан не беше сигурен дали самият той щеше да се откаже от такава удобна възможност, ако му се предоставеше.

Мъжете продължиха тостовете за падналите. Беше се превърнало в традиция всяка вечер и традицията се беше разпространила във всички лагери на Пограничниците. Беше окуражително, че мъжете започваха да се отнасят с Антаил и Наришма като със свои. Ашаманите се държаха отчуждено и надменно, но смъртта на Дийпи бе изковала връзка между тях и обикновените войници. Всички вече бяха платили цената на касапина. Мъжете бяха видели, че Антаил скърби, и го бяха поканили да вдигне тост.

Лан обърна гръб на огъня и тръгна през лагера. Спря при коневръзите да види Мандарб. Жребецът се държеше добре, макар да имаше голяма рана на левия хълбок, където никога вече нямаше да му пораснат косми. Раната обаче като че ли заздравяваше добре. Конярите още говореха приглушено как раненият кон се бе появил от нощния мрак след битката, в която бе загинал Дийпи. Много конници бяха убити или останали без коне в нея. Много малко коне се бяха спасили от тролоците.

Лан потупа Мандарб по шията.

— Скоро ще си отдъхнем, приятелю. Обещавам.

Мандарб изпръхтя в тъмното, а няколко коня наблизо изцвилиха.

— Ще си направим дом — каза Лан. — Сянката ще е надвита, двамата с Нинив ще си върнем Малкиер. Ще накараме полята отново да избуят, ще прочистим езерата. Зелени пасища. Никакви тролоци повече, с които да се бием. Деца, които да те яздят, стари приятелю. Ще можеш да прекарваш дните си в мир, да ядеш ябълки и да се радваш на своите кобилки.

Отдавна не беше помислял за бъдещето с макар и плаха надежда. Странно, че я намираше сега, тук, в тази война. Беше корав мъж. Понякога му се струваше, че има повече общо със скалите и пясъка, отколкото с мъжете край огъня.

Това бе направил от себе си. Личността, която трябваше да бъде, личност, която да може един ден да тръгне към Малкиер и да защити фамилната си чест. Ранд ал-Тор бе започнал да пропуква тази черупка, а любовта на Нинив я беше разбила напълно.

„Дали Ранд изобщо го разбра?“, помисли Лан, докато вземаше чесалото. Знаеше какво е да си избран още от дете да умреш. Знаеше какво е да ти посочат Погибелта и да ти кажат, че трябва да пожертваш живота си там. Светлина, знаеше го! Ранд ал-Тор може би никога нямаше да разбере колко си приличат двамата.

Започна да четка Мандарб, въпреки че беше уморен. Не уморен — капнал беше. Трябваше да поспи. Нинив щеше да му е наредила да спи. Той разигра разговора в ума си и неволно се усмихна. Щеше да е спечелила с довода, че един пълководец има нужда от сън и че си има коняри, които да се грижат за конете.

Но Нинив не беше тук. Така че той продължи с четкането.

Някой се приближаваше. Лан чу стъпките му много преди той да стигне до него, разбира се. Беше лорд Балдер. Взе чесало от конярите, кимна на един от часовоите и тръгна към коня си. Чак тогава забеляза Лан.

— Лорд Мандрагоран?

— Лорд Балдер.

Лан кимна на кандореца. Мечоносецът на кралица Етениел беше слаб мъж с побелели кичури в иначе черната му коса. Макар да не беше от Великите капитани, Балдер беше чудесен командир и беше служил добре на Кандор след смъртта на краля му. Мнозина бяха предполагали, че кралицата ще се омъжи за Балдер. Това беше глупаво, разбира се. Етениел гледаше на него като на брат. Освен това всеки по-наблюдателен щеше да разбере, че Балдер явно предпочита мъже пред жени.

— Съжалявам за безпокойството, Дай Шан — каза Балдер. — Не бях разбрал, че има още някой тука. — Понечи да си тръгне.

— Почти приключих — каза Лан. — Няма да ви спирам.

— Конярите се справят съвсем добре — каза Балдер. — Не дойдох тук, за да нагледам работата им. Открил съм, че понякога правенето на нещо просто и познато ми помага да мисля.

— Не само вие сте забелязали това — отвърна Лан и продължи да четка Мандарб.

Балдер се засмя, помълча, после заговори отново.

— Дай Шан, притеснява ли ви лорд Агелмар?

— В какъв смисъл?

— Безпокоя се, че се пренапряга — каза Балдер. — Някои от решенията, които взима… объркват ме. Не че военните му решения са лоши. Просто ми се струват твърде агресивни.

— Това е война. Не мисля, че някой може да е твърде агресивен в усилието си да надвие противника.

Балдер пък помълча.

— Разбира се. Но забелязахте ли загубата на двата конни ескадрона на лорд Йоката?

— Беше неприятно, но стават грешки.

— Точно тази лорд Агелмар не трябваше да допусне. Бил е в подобни положения преди, Дай Шан. Трябваше да го предвиди.

Беше станало наскоро при един набег срещу тролоците. Ашаманите бяха подложили на огън Фал Ейсен и околностите. По заповед на Агелмар Йоката беше повел войската си в обход покрай един хълм, за да атакува десния фланг на тролокската армия, настъпваща срещу ашаманите. С класическо „заклещване“ Агелмар трябваше да вкара още конница срещу левия фланг на врага, а ашаманите трябваше да обърнат и да нападнат тролоците във фронт.

Но пълководците на Сянката бяха отгатнали маневрата и преди Агелмар и ашаманите да успеят да реагират, голяма орда тролоци беше преодоляла хълма и бе ударила десния фланг на Йоката, докато останалите го атакуваха фронтално и обкръжиха конницата.

Конницата беше избита до крак. Веднага след това тролоците атакуваха ашаманите и те едва бяха успели да се спасят.

— Той е уморен, Дай Шан — каза Балдер. — Познавам Агелмар. Никога нямаше да допусне такава грешка, ако беше отпочинал и бодър.

— Балдер, всеки би могъл да направи такава грешка.

— Лорд Агелмар е един от Великите капитани. Би трябвало да вижда сражението различно от обикновените хора.

— Сигурен ли сте, че не очаквате твърде много от него? — попита Лан. — Агелмар е просто човек. Всички сме хора в крайна сметка.

— Мм… Може би сте прав. — Балдер отпусна ръка на меча си, като че ли притеснен. Не носеше меча на кралицата, разбира се — правеше го само когато тя излизаше с бойците. — Предполагам, че става дума за инстинкт, Лан. Агелмар изглежда много уморен и се безпокоя, че това се отразява на способността му да планира. Моля ви, просто го наблюдавайте.

— Ще го наблюдавам.

— Благодаря ви. — Като че ли се успокои.

Лан потупа Мандарб, остави Балдер да се погрижи за коня си и тръгна през лагера към командната палатка.

Влезе и кимна на двамата шиенарски командири, подчинени на Агелмар. Единият оглеждаше разстланите на пода карти. Самия Агелмар го нямаше. Дори водачите имат нужда от сън.

Лан огледа картата. След утрешното отстъпление, изглежда, щяха да стигнат до едно място, наречено Кървави извори, заради цвета, който скалите придаваха на речната вода. При Кървави извори щяха да имат леко предимство от височината на околните хълмове и Агелмар искаше да предприеме офанзива срещу тролоците, с взаимодействието на стрелците и конницата. И, разбира се, щеше да има още палежи на околността.

Лан огледа бележките на Агелмар коя войска къде ще се бие и как са разпределени атаките. Беше амбициозно, но нищо не му се стори особено притеснително.

Докато разглеждаше, платнищата на входа изшумоляха и влезе самият Агелмар, увлечен в тих разговор с лейди Елс от Салдеа. Спря, щом видя Лан, извини се на дамата и се приближи до него.

Не изглеждаше грохнал от изтощение, но Лан се беше научил да разпознава признаците на умора. Зачервени очи. Дъх, намирисващ на живовляк, билка, която се дъвчеше, за да държи ума буден, когато човек не е лягал много дълго. Агелмар беше уморен — но пък всички в лагера бяха уморени.

— Одобрявате ли това, което виждате, Дай Шан? — попита Агелмар.

— Много агресивно е за отстъпление.

— Можем ли да си позволим някакво друго действие? Оставяме след себе си ивица изгоряла земя, като унищожаваме Шиенар почти толкова, колкото ако го беше превзела Сянката. Ще изгася тези огньове с тролокска кръв.

Лан кимна.

— Балдер дойде ли при вас? — попита Агелмар.

Лан го изгледа рязко.

Агелмар се усмихна вяло.

— Заради загубата на Йоката и хората му.

— Да.

— Беше грешка, несъмнено. Чудех се дали някой ще ми натякне заради нея. Балдер е от хората, които вярват, че изобщо не би трябвало да направя такава грешка.

— Той смята, че се пренатоварвате.

— Умен е в тактиката — каза Агелмар, — но не знае толкова много, колкото си мисли. Главата му е пълна с приказки за Велики капитани. Не съм безгрешен, Дай Шан. Тази грешка няма да е единствената ми. Ще ги виждам, както видях тази, и ще се уча от тях.

— Все пак може би трябва да се погрижим да спите повече.

— Нищо ми няма, лорд Мандрагоран. Ще издържа.

— Но…

— Освободете ме или ме оставете да командвам — прекъсна го Агелмар. — Ще се вслушам в съвет — не съм глупак, — но критики, когато вече е късно, няма да приема.

— Добре — каза Лан и се изправи. — Разчитам на мъдростта ви.

Агелмар кимна и наведе поглед към картите.