Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

История

  1. — Добавяне

Глава 21
Нито грешка пренебрегната

Сюан раздвижи рамо, изкриви лице от острата болка и изръмжа:

— Юкири, трябва да поработиш още доста по този сплит.

Мъничката Сива тихо изруга и се изправи до войника, загубил ръката си. Не го беше Изцерила, а го оставяше на обикновените лечители с превръзките. Изразходването на енергия за Изцеряването на този мъж щеше да е загуба, тъй като никога повече нямаше да се бие. Трябваше да пестят силите си за войници, които можеха да се връщат битката.

Това беше жестоко. Е, времената бяха жестоки. Сюан и Юкири се преместиха при следващия войник в редицата на ранените. Мъжът с откъснатата ръка щеше да оцелее без Цяра. Вероятно. Жълтите бяха в Майен, но енергията им се изразходваше за Изцеряване на Айез Седай, оцелели при бягството, и за войници, които все още можеха да се бият.

В целия импровизиран лагер, вдигнат на арафелска земя източно от речния брод, плачеха и стенеха войници. Толкова много ранени, а Сюан и Юкири бяха от малкото Айез Седай, останали с някаква сила за Цяра. Повечето други се бяха изчерпали в правенето на портали, за да изтеглят армията им, заклещена между двете атакуващи сили.

Шараите бяха нападнали настървено, но завземането на лагера на Бялата кула ги беше задържало малко и бе дало време на армията да избяга. Части от нея поне.

Юкири Вкопа в следващия мъж и кимна. Сюан коленичи и започна сплит на Цяра. Не беше добра в това и дори с ангреал й отнемаше много. Измъкна войника от ръба на смъртта, като изцери раната в хълбока му. Той изпъшка, след като повечето енергия за Цяра идваше от собственото му тяло.

Сюан се олюля и рухна на колене от умора. Светлина, беше нестабилна като благородничка в първия й ден на корабна палуба!

Юкири я погледна, след което се пресегна за ангреала, малко цвете, изваяно от камък.

— Хайде отдъхни, Сюан.

Сюан стисна зъби, но й даде ангреала. Единствената сила се отля от нея и тя въздъхна дълбоко, колкото облекчена, толкова и натъжена от изгубената красота на сайдар.

Юкири се премести при следващия войник, а Сюан легна по гръб. Цялото й тяло беше натъртено и схванато. Събитията от битката й бяха като мъгла. Помнеше как младият Гавин Траканд нахлу в палатката и изрева, че Егвийн иска армията да се изтегли.

Брин беше реагирал бързо. Пусна писмена заповед през портала в пода. Беше най-новото му средство да предава заповедите си — дръжка на стрела с бележка и дълга лентичка, вързана за нея, пусната отвисоко през портал. На дръжките нямаше остриета, само малко камъче за тежест.

Брин беше неспокоен, преди да се появи Гавин. Не му харесваше как се разиграва битката. Начинът, по който се придвижваха тролоците, го бе предупредил, че Сянката замисля нещо. Сюан беше сигурна, че е подготвил заповедите предварително.

А после започнаха взривовете. И Юкири ревеше да скочат през дупката в пода. Светлина, беше решила, че е луда! Достатъчно луда, за да спаси живота на всички обаче.

„Да ме изгори дано, ако ще лежа така като вчерашен улов на палубата“, помисли Сюан, зяпнала към небето. Надигна се с пъшкане и закрачи през новия лагер.

Юкири твърдеше, че сплитът й изобщо не бил чак толкова непознат, макар че Сюан изобщо не беше чувала за него. Голяма възглавница от Въздух, която да загърне някой, паднал от много високо. Създаването му беше привлякло вниманието на шараите — шараи, моля ви се! — но се бяха измъкнали. Тя, Брин, Юкири и няколко помощници. Да я изгори дано, измъкнали се бяха, макар че още потръпваше, щом си спомнеше онова падане. А Юкири продължаваше да дрънка, че според нея сплитът можел да се окаже тайната зад откриването как да се лети! Глупава жена. Създателят не случайно не беше дал на хората крила.

Намери Брин в края на новия лагер, седеше уморен на един пън. Две бойни карти бяха разпънати и затиснати с камъни на земята пред него. Бяха намачкани. Беше ги награбил, когато палатката започна да се взривява.

„Глупав мъж — помисли тя. — Да си рискува живота заради две парчета хартия.“

— … от донесенията — каза генерал Хаерм, новият командир на иллианските етаири. — Съжалявам, милорд. Съгледвачите не смеят да се промъкнат твърде близо до стария лагер.

— Някаква следа от Амирлин? — попита Сюан.

Брин и Хаерм поклатиха глави.

— Продължавайте да търсите, младежо. — Сюан размаха пръст на Хаерм. Той я изгледа учудено, че го нарича така. Да го изгори дано това младежко лице, което й бяха дали. — Сериозно говоря. Амирлин е жива. Ще я намерите, чуваш ли ме?

— Аз… Да, Айез Седай. — Показа известно уважение, но не достатъчно. Тези иллианци не знаеха как да се отнасят с Айез Седай.

Брин махна на младия мъж да напусне. Този път поне не се правеше, че чака да се срещне с някого. Всички сигурно бяха капнали от умора. „Лагерът“ приличаше повече на струпване на бежанци от ужасен пожар, отколкото на армия. Повечето мъже се бяха загърнали в наметалата си и бяха легнали да спят. Войниците бяха по-добри от моряците в спането когато и където могат.

Не можеше да ги вини. Самата тя беше изтощена още преди да се появят шараите. Сега беше уморена до смърт. Седна на земята до Брин.

— Ръката още ли те боли? — попита той и се наведе да разтрие рамото й.

— Сам можеш да го усетиш — промърмори Сюан.

— Просто се опитвам да бъда мил, Сюан.

— Не мисли, че съм забравила, че ти си виновен за този оток.

— Аз ли? — попита Брин с насмешка.

— Ти ме бутна в дупката.

— Стори ми се, че се колебаеш.

— Тъкмо щях да скоча. На ръба бях.

— Сигурен съм.

— Ти си виновен — настоя Сюан. — Прекатурих се. Не мислех да падам така. А и сплитът на Юкири… ужасно нещо.

— Свърши работа — каза Брин. — Едва ли много хора могат да се похвалят, че са паднали от триста стъпки и са оцелели.

— Много беше припряна. Сигурно изгаряше от нетърпение да ни накара да скочим. Всички тия приказки за Пътуване и сплитове на движение… — Замълча, донякъде от яд към себе си. Този ден беше минал достатъчно зле, за да се кара и с Брин. — Колко хора загубихме? — Не беше много по-приятна тема, но трябваше да го знае. — Имаме ли вече доклади?

— Почти половината войници — отвърна тихо Брин.

По-лошо, отколкото бе очаквала.

— А Айез Седай?

— Останали са ни някъде около двеста и петдесет — отвърна Брин. — Макар че много от тях са в шок от загубата на Стражници.

Беше по-скоро катастрофа. Сто и двайсет мъртви Айез Седай за няколко часа? На Бялата кула щеше да й трябва много време, докато се възстанови от това.

— Съжалявам, Сюан — промълви Брин.

— Ба. Те бездруго се отнасяха с мен като с рибешка карантия. Негодуваха, докато бях Амирлин, смяха се, когато бях свалена, а после ме направиха слугиня, когато се върнах.

Брин кимна и продължи да разтрива рамото й. Усещаше, че я заболя, въпреки думите й. Добри жени имаше между мъртвите. Много добри Сестри.

— Тя е там — каза упорито Сюан. — Егвийн ще ни изненада, Брин. Само гледай.

— Ако гледам, няма да е кой знае каква изненада, нали?

Сюан изсумтя.

— Глупак.

— Права си — каза той сериозно. — В две отношения. Мисля, че Егвийн наистина ще ни изненада. И също така съм глупак.

— Брин…

Наистина, Сюан. Как можа да ми убегне, че тролоците печелят време? Искаха да ни ангажират, докато другата сила се събере. Изтеглиха се в хълмовете. Отбранителен ход. Тролоците не отбраняват нищо и никого. Предположих, че се опитват просто да ни подмамят и че точно затова изтеглят трупове и се подготвят да изчакат. Ако ги бях атакувал по-рано, това можеше да се избегне. Бях прекалено предпазлив.

— Който мисли цял ден за улова, пропуснат в бурно време, накрая губи време при ясно небе.

— Умна поговорка, Сюан. Но между пълководците има една сентенция, написана от Фог Неуморимия. „Ако не се учиш от загубите си, ще бъдеш управляван от тях.“ Не мога да разбера как позволих да се случи това. Достатъчно добре съм обучен, достатъчно добре съм подготвен за това! Не е просто грешка, която мога да пренебрегна, Сюан. Заложена е самата Шарка.

Потърка се по челото. На смътната светлина на залязващото слънце изглеждаше стар, с набръчкано лице, с немощни ръце. Сякаш тази битка му бе отнела десетки години. Въздъхна и се наведе изгърбен напред.

Сюан не намери какво да отвърне.

Седяха смълчани.

 

 

Лирел чакаше извън портите на тъй наречената Черна кула. Всяка трошица обучение й беше нужна, за да не издаде безсилието си.

Цялата тази експедиция беше провал от самото начало. Първо, Черната кула им беше отказала вход, докато Червените си свършиха работата, а това бе последвано от неприятността с порталите. Това бе последвано от три мехура на злото, два опита на Мраколюбки да ги избият всички и предупреждението от Амирлин, че Черната кула е минала на страната на Сянката.

Лирел бе изпратила повечето жени да се сражават с Лан Мандрагоран по настояване на Амирлин. Самата тя бе останала с няколко Сестри, за да наблюдават Черната кула. А сега… сега това. Какво трябваше да мисли за това?

— Мога да ви уверя — каза младият Аша’ман. — Опасността е отминала. Прогонихме М’хаил и другите, които се обърнаха към Сянката. Останалите вървим в Светлината.

Лирел се обърна към спътничките си. По една представителка от всяка Аджа, с подкрепление — повикано спешно тази сутрин, когато Аша’ман за първи път се обърнаха към тях — в лицето на още трийсет Сестри. Бяха приели водителството на Лирел тук, макар и с неохота.

— Ще го обсъдим — каза тя и освободи с кимване младия Аша’ман.

— Какво ще правим? — попита Миреле. Зелената беше с Лирел от самото начало, една от малкото, които не беше отпратила, отчасти защото искаше Стражниците на жената да са наблизо. — Ако някои от тях се бият за Сянката…

— Отново може да се правят портали — каза Сеайне. — Нещо се е променило тук в дните след като усетихме онова преливане вътре.

— Не му вярвам — каза Миреле.

— Трябва да разберем със сигурност — продължи Сеайне. — Не можем да оставим Черната кула без надзор по време на самата Последна битка. Трябва да се погрижим за тези мъже, по един или друг начин. — Мъжете на Черната кула твърдяха, че съвсем малко от тях са минали на страната на Сянката и че преливането било заради атаката от Черната Аджа.

Глождеше я, че чуваше да използват тези думи. Черната Аджа. От столетия Бялата кула беше отричала съществуването на Мраколюбки сред Айез Седай. Истината се беше разкрила, за жалост. Това не значеше, че Лирел искаше да чува мъже да подхвърлят името толкова небрежно. Особено мъже като тези.

— Ако искаха да го направят — разсъди Лирел, — щяха да са го направили, докато не можехме да избягаме с портали. Засега ще допусна, че са разчистили… проблемите в редиците си. Както се искаше от самата Бяла кула.

— Значи влизаме? — попита Миреле.

— Да. Обвързваме мъжете, които ни бяха обещани, и извличаме от тях истината, ако е прикрита. — Безпокоеше я, че Прероденият Дракон им бе отказал ашаманите с най-високи звания, но пък беше съставила план още след идването си тук. Трябваше да свърши работа. Първо щеше да помоли за демонстрация на преливане от мъжете и щеше да обвърже най-силния. След това щеше да го накара да й каже кои между обучаваните са най-надарени, за да могат останалите Сестри да обвържат тях.

А после… е, надяваше се това да включи повечето от тези мъже. Светлина, каква бъркотия. Мъже, способни да преливат, и да обикалят безсрамно на свобода! Не приемаше измислицата, че покварата била прочистена. Разбира се, тези… мъже… щяха да го твърдят.

— Понякога ми се ще да можех да се върна и да се напляскам, че приех тази задача — промърмори Лирел.

Миреле се засмя. Никога не приемаше събитията толкова на сериозно, колкото трябваше. Лирел изпитваше яд, че бе пропуснала шансовете, които щеше да е имала в Бялата кула през дългото си отсъствие. Обединението, боят със сеанчанците… В такива времена се доказваха лидерски качества, а една жена можеше да си спечели репутация със силата си.

По време на катаклизми се появяваха възможности. Възможности, които вече бе пропуснала. Светлина, колко мразеше тази мисъл.

— Ще влезем — извика тя към портата и стените. После, по-тихо, продължи към жените: — Дръжте Единствената сила и внимавайте. Не знаем какво може да се случи тук. — Жените й щяха да се справят с недообучените Аша’ман, ако се стигнеше до това. Логично беше да не се стигне. Разбира се, мъжете все пак бяха луди, вероятно. Тъй че да се очаква логика от тях беше неразумно.

Големите крила на портата се разтвориха, за да ги пропуснат. Това, че тези мъже на Черната кула бяха избрали да довършат стените около терена преди да построят самата кула, говореше нещо.

Лирел смуши коня си напред, прегърна Извора и запреде новия сплит, който щеше да й каже дали някой мъж наблизо прелива. Но при портите не ги посрещна младият мъж отпреди малко.

— Какво правиш тук? — попита Лирел, щом видя Певара Тазановни. Познаваше Червената Заседателка, макар и бегло.

— Помолена бях да ви придружа — каза усмихната Певара.

Лирел скри презрението си. Айез Седай не биваше да са весели. Айез Седай трябваше да са спокойни, сдържани и строги, ако не друго. Човек трябваше да погледне към Айез Седай и моментално да се зачуди какво е сбъркал и как да го поправи.

Щом поеха през терена на Черната кула, Певара подкара до нея и продължи:

— Логаин, който командва сега, ви праща поздрави. Тежко е пострадал и още не се е възстановил.

— Ще се оправи ли?

— О, със сигурност. До ден-два. Ще е нужен начело на ашаманите, когато се включат в Последната битка.

„Жалко“, помисли Лирел. Черната кула щеше да е по-лесно управляема без Лъжедракон начело. По-добре да беше умрял.

— Сигурна съм, че помощта му ще е от полза — каза Лирел. — Командването му обаче… Е, ще видим. Кажи ми, Певара. Разправяли са ми, че обвързването на мъж, който може да прелива, е различно от това на обикновен мъж. Минала ли си през това?

— Да.

— Е, вярно ли е? — попита Лирел. — Обикновените мъже може да бъдат принудени да се подчиняват през връзката, но тези ашамани не, така ли?

Усмивката на Певара стана някак тъжна.

— Ох… Не, връзката не може да ги принуди. Ще трябва да прилагаш по-находчиви начини.

Това не беше добре.

— Колко послушни са? — попита Аледрин от другата страна.

— Зависи от мъжа, предполагам — отвърна Певара.

— Щом не може да бъдат принудени, ще се подчиняват ли на своята Айез Седай в битка? — попита Лирел.

— Вероятно. — В гласа на Певара се долавяше леко съмнение. — Трябва да ви кажа нещо, на всички. Мисията, с която бях изпратена и която изпълнявате и вие, е безсмислена.

— Така ли? — попита сухо Лирел. Трудно би повярвала на Червена, особено след онова, което бяха направили на Сюан. — И защо?

— По-рано бях като вас — каза Певара. — Готова да обвържа всички ашамани, за да се опитам да ги контролирам. Но бихте ли отишли в друг град, да изберете там напосоки петдесет мъже и да ги обвържете за Стражници? Обвързването на ашаманите просто за да са обвързани е глупаво. С това не можем да ги контролираме. Според мен от някои ашамани ще се получат чудесни Стражници, но — също като с много мъже — от други няма да се получат. Съветвам ви да изоставите идеята да обвържете точно четирийсет и седем и да вземете тези, които най-много желаят. Ще спечелите по-добри Стражници.

— Интересен съвет — каза Лирел. — Но както спомена, ашаманите ще са нужни на бойното поле. Няма време. Ще вземем най-мощните четирийсет и седем.

Певара въздъхна, но замълча, докато подминаваха няколко мъже с черни палта и с по две игли на високите яки. Лирел усети тръпки по кожата си все едно, че насекоми плъзнаха по нея. Мъже, които можеха да преливат!

Лелейн смяташе, че Черната кула е жизненоважна за плановете на Бялата кула. Да, но Лирел не беше собственост на Лелейн. Беше сама за себе си, и Заседателка при това. Ако намереше начин да постави Черната кула под своя власт, може би най-сетне щеше да изпълзи изпод петата на Лелейн.

За тази цел обвързването на ашаманите си струваше. Светлина, никак нямаше да й е приятно. Трябваше някак да поставят всички тези мъже под контрол. Дракона трябваше вече съвсем да е полудял, покварен от докосването на сайдин от Тъмния. Едва ли можеше да се разчита на него. Можеше ли да бъде подведен да позволи останалите мъже да бъдат обвързани?

„Да нямам контрол през връзката… това ще е опасно.“ Представи си как тръгва на бой с боен строй от двайсет-трийсет ашамани, обвързани и подчинени на волята й. Как ли можеше да стане това?

Стигнаха до строени в редица мъже в черни палта и Лирел бързо ги преброи. Четирийсет и седем мъже, с този, който стоеше най-отпред. Що за номер се опитваха да й изиграят?

Този отпред пристъпи към нея. Беше як мъж на средна възраст и сякаш бе преживял някакво тежко изпитание наскоро. Имаше торбички под очите и бледо изпито лице. Стъпката му беше твърда обаче и погледът му — уверен, когато я погледна в очите и се поклони.

— Добре дошла, Айез Седай.

— А вие сте?

— Андрол Генхалд. Назначен съм да командвам вашите четирийсет и седем, докато бъдат обвързани.

Моите четирийсет и седем? Явно вече сте забравили условията. Трябва да ни бъде даден всеки войник или Вречен, когото пожелаем, и те не могат да ни откажат.

— Да, безспорно — отвърна Андрол. — Така е. За жалост всички други мъже в Черната кула освен тези са или пълни Аша’ман, или са отзовани другаде по спешна работа. Другите, разбира се, щяха да изпълнят заповедите на Дракона, ако бяха тук. Постарахме се да задържим четирийсет и седем за вас. Всъщност четирийсет и шест. Аз вече съм обвързан към Певара Седай.

— Ще изчакаме, докато другите се върнат — каза хладно Лирел.

— Уви, не мисля, че ще се върнат скоро — отвърна Андрол. — Ако възнамерявате да се включите в Последната битка, ще трябва да направите подбора си бързо.

Лирел присви очи към него, после се озърна към Певара. Тя сви мълчаливо рамене.

— Това е номер — каза Лирел на Андрол. — И детински при това.

— Лично аз смятах, че е умен — отвърна хладно Андрол. — Достоен за Айез Седай, така да се каже. Беше ви обещано всеки член на Черната кула, освен пълен Аша’ман, да се отзове на поканата ви. Ще го направят. Всеки от тях, към когото можете да отправите поканата.

— Несъмнено ми избирате най-слабите.

— Всъщност взехме тези, които го приеха доброволно — каза Андрол. — Всички са добри мъже. Това са хората, които поискаха да бъдат Стражници.

— Прероденият Дракон ще чуе за това.

— Доколкото чух, той всеки момент ще тръгне към Шайол Гул — отвърна Андрол. — Ще отидете там при него просто за да му се оплачете?

Лирел присви устни.

— Работата е следната, Айез Седай — каза Андрол. — Прероденият Дракон ни прати послание, преди малко. Нареди ни да научим един последен урок: че не бива да мислим за себе си като за оръжия, а като за хора. Е, хората имат избор, а оръжията нямат. Ето ги вашите хора, Айез Седай. Уважете ги.

Поклони се отново и си тръгна. Певара се поколеба за миг, после обърна коня си и го последва. Лирел забеляза нещо в лицето й, когато го погледна.

„Това е значи. Досущ като Зелена е тази. И то на тези години!“

Искаше й се да отхвърли тази манипулация, да отиде при Амирлин и най-остро да възрази за случилото се. Само че… новините от фронта на Амирлин бяха объркани. Нещо за появила се неочаквана армия. Нямаше подробности.

На Амирлин със сигурност нямаше да й е приятно да чуе оплакванията й точно сега. И със сигурност, призна си Лирел, тя също искаше да приключат с Черната кула.

— Всяка от вас избира двама — каза на спътничките си. — Някои ще вземат само един. Фаолайн и Теодрин, вие сте от тях. И побързайте. Искам да се махнем оттук колкото може по-скоро.

 

 

Певара настигна Андрол, когато той се шмугна в една от колибите.

— Светлина! Бях забравила колко студени могат да са някои от нас.

— О, не знам — отвърна Андрол. — Чувал съм, че някои от вас не са толкова лоши.

— Внимавай с тях, Андрол — каза тя. — Много от тях ще те приемат като заплаха или инструмент, който да използват.

— Спасихме ви — каза Андрол на Канлер, Джонет и Имарин, които чакаха в стаята с чаши топъл чай. И тримата вече започваха да се съвземат, Джонет — най-бързо. Имарин бе понесъл най-тежките рани, повечето — душевни. И той като Логаин беше подложен на Обръщането. Певара бе забелязала, че гледа с празен поглед понякога, с изопнато от страх лице, сякаш си спомня нещо ужасно.

— Не трябваше да сте тук — заговори тя ядосано на Имарин и другите двама. — Знам, че Логаин ви обеща повишение, но още носите само меча на яките си. Ако някоя от онези жени ви види, ще ви вземат за Стражници.

— Няма да ни видят — засмя се Джонет. — Андрол ще ни прехвърли с портал още преди да сме си отворили устата да изругаем.

— И какво ще правим сега? — попита Канлер.

— Каквото поиска от нас Логаин — каза Андрол.

Логаин се беше… променил след изтезанията. Андрол й беше казал, че бил станал по-мрачен. Говорел по-малко. Все още изглеждаше твърдо решен да отиде на Последната битка, но засега беше събрал мъжете и ровеха в нещата, които бяха намерили в покоите на Таим. Певара се безпокоеше, че Обръщането го е прекършило.

— Смята, че може да има нещо в ония бойни карти, които намери в стаите на Таим — каза Имарин.

— Ще отидем там, където Логаин реши, че ще сме най-полезни — каза Андрол. Праволинеен отговор, но всъщност не казваше много.

— А лорд Дракона? — попита предпазливо Певара.

Усети колебанието на Андрол. Аша’ман Наеф беше дошъл при тях с новини и указания — а с тях и няколко намека. Прероденият Дракон беше знаел за всички неприятности в Черната кула.

— Той нарочно ни остави сами — каза Андрол.

— Щеше да е дошъл, ако можеше! — възрази Джонет. — Гарантирам ви.

— Остави ни да се спасяваме сами — каза Имарин. — Или сами да се провалим. Станал е суров. Дори коравосърдечен.

— Все едно — рече Андрол. — Черната кула се е научила да оцелява без него. Светлина! Винаги е оцелявала без него. Той няма почти нищо общо с нас. Логаин ни даде надежда. Аз ще съм верен на Логаин.

Другите кимнаха. Певара усети, че тук става нещо важно. „Все едно, не могат вечно да разчитат на него — помисли тя. — Прероденият Дракон ще умре в Последната битка.“ Съзнателно или не, дал им беше възможност да станат независими.

— Ще взема присърце последната му заповед обаче — каза Андрол. — Няма да съм просто оръжие. Покварата е очистена. Бием се не да умрем, а да живеем. Имаме основание да живеем. Известете другите мъже и нека се закълнем да поддържаме Логаин като наш водач. А след това — на Последната битка. Не като слуги на Преродения Дракон, не като пионки на Амирлинския трон, а като Черната кула. Нашите мъже.

— Нашите мъже — прошепнаха другите трима и кимнаха.