Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (15)

Глава 14
Дози вилняк

— Светлина — прошепна Перин на Гаул, докато оглеждаше околността. — Той умира.

Кипналото, бушуващо, врящо черно небе на вълчия сън не беше нищо ново, но бурята, която това небе предвещаваше от месеци, най-сетне бе дошла. Вятър духаше на могъщи пориви. Перин затвори наметалото си, а след това го изправи с мисъл и си представи връзките, които го държаха стегнато.

Мехурче спокойствие се изду от него и отклони най-опасните ветрове. Беше по-лесно, отколкото очакваше — все едно се пресегна за дъбова цепеница и откри, че е лека като борова.

Околността изглеждаше по-нереална от обичайното. Бушуващите ветрове всъщност заглаждаха хълмовете като при бърза ерозия. На други места земята се надигаше и оформяше гънки от скала и нови склонове. Буци пръст изригваха във въздуха и се пръскаха. Сякаш самата земя се разпадаше.

Той сграбчи Гаул за рамото и измести и двамата. Твърде близо беше до Ранд, сигурно затова бе така. И наистина, щом се появиха на познатата му равнина на юг — мястото, където бе ловувал със Скокливец, — откриха, че бурята тук е по-слаба.

Скриха тежките си пълни с храна и вода торби в храсталаците. Перин не знаеше дали могат да оцелеят с храна и вода, намирани в съня, но не държеше да му се наложи да го разбере. Трябваше да имат достатъчно за около седмица, а след като щяха да имат портал, който да ги чака, беше доволен и рисковете, които поемаше тук, не го притесняваха много.

Пейзажът тук не се разпадаше както близо до Шайол Гул. Само че ако се загледаше достатъчно дълго в една посока, можеше да долови малки късчета от… да, всичко сякаш се издърпваше нагоре от ветровете. Стръкове трева, съчки, бучки кал и камъчета — всичко бавно се издърпваше към лакомите черни облаци. Във вълчия сън, когато погледнеше назад, неща, които се бяха разпаднали, често ставаха отново цели. Перин разбра. Това място бавно се поглъщаше, както и будният свят. Тук просто бе по-лесно да се види.

Ветровете бяха силни, но не чак толкова, че да ги задържат. Бяха като ветровете в началото на буря, точно преди дъжда и мълниите. Вестителите на идващото унищожение.

Гаул беше придърпал шуфата над лицето си и се оглеждаше подозрително. Облеклото му бе променило цвета си, за да се слива с тревите.

— Трябва да си много предпазлив тук, Гаул — каза Перин. — Разсеяните ти мисли може да се превърнат в реалност.

Гаул кимна, след което колебливо разбули лицето си.

— Ще слушам и ще правя каквото ми се каже.

Беше окуражително, че облеклото му не се променяше твърде много, докато вървяха през полето.

— Просто се постарай да опазиш ума си ясен — каза Перин. — Свободен от всякаква мисъл. Действай по инстинкт и следвай примера ми.

— Ще ловувам като гейра — отвърна Гаул. — Копието ми е твое, Перин Айбара.

Перин закрачи през полето, притеснен да не би Гаул да се изпрати случайно някъде другаде само като помисли за това. Мъжът обаче оставаше почти неуязвим за влиянието на вълчия сън. Облеклото му се променяше съвсем малко, когато беше стъписан, булото му шляпваше над лицето му, без да е посягал, но с това като че ли всичко се изчерпваше.

— Добре — каза Перин. — Ще ни пренеса до Черната кула. Дебнем опасна плячка, мъж, наречен Убиеца. Помниш ли лорд Люк?

— Скакунчето?

Перин се намръщи.

— Това е една птица — обясни Гаул. — От Триделната земя. Не съм го виждал често, но приличаше на тия, дето много се хвалят, а вътрешно са страхливци.

— Е, това е било за фасада — каза Перин. — Все едно, в съня е много различна личност — тук е хищник, наречен Убиеца, и дебне вълци и хора. Вълците го наричат Коляча. Силен е. Може да се появи зад тебе за едно мигване на окото и да си представи, че си оплетен от лози и не можеш да се движиш. Ще си заклещен и той ще ти пререже гърлото.

Гаул се изсмя.

— Смешно ли е? — попита Перин.

— Държиш се сякаш това е нещо ново — обясни Гаул. — Но в първия сън, където и да отида, съм обкръжен от жени и мъже, които могат да ме вържат във въздух с мисъл и да ме убият по всяко време. Свикнал съм да бъда безсилен около някои хора, Перин Айбара. Така е на света във всички неща.

— Все пак — каза строго Перин, — ако намерим Убиеца — той е тип с широко лице, с очи, които не изглеждат съвсем живи, и се облича в тъмна щавена кожа, — искам да стоиш настрана. Остави ме аз да се сразя с него.

— Но…

— Каза, че ще се подчиняваш, Гаул. Това е важно. Той взе Скокливец. Няма да му позволя да вземе и теб. Не се биеш с Убиеца.

— Е, добре — отвърна Гаул. — Давам ти клетвата си за това. Няма да танцувам копията с този мъж, освен ако ти не заповядаш.

Перин въздъхна, като си представи как Гаул стои невъзмутимо с копията си и оставя Убиеца да го убие заради тази клетва. Светлина, колко докачливи можеха да са айилците.

— Можеш да се биеш с него, ако те нападне. Но само като начин да се спасиш. Не го преследваш и ако аз се бия с него, стоиш настрана. Разбрано?

Гаул кимна. Перин сложи ръка на рамото на айилеца и ги измести към Черната кула. Никога не беше ходил там, тъй че опита напосоки. Първото изместване се оказа неточно и ги отнесе на някакво място в Андор, където обраслите с трева хълмове сякаш танцуваха сред кипящите ветрове. Перин щеше да предпочете просто да скача от хълм на хълм, но не мислеше, че Гаул е готов за това. Тъй че щеше да е изместване.

След четири-пет опита ги отнесе на място, където зърна прозрачен смътно червен купол, издигащ се в далечината.

— Какво е това? — попита Гаул.

— Целта ни — отвърна Перин. — Това е, което пречи на Грейди и Неалд да правят портали до Черната кула.

— Точно както бяхме поразени в Геалдан.

— Да. — Гледката на купола върна спомени, живи, за умиращи вълци. Перин ги потисна. Тук такива спомени можеха да доведат до разсеяни мисли. Позволи си гневът да пламне дълбоко в него, като топлината на чука му, но само това.

— Да вървим. — Измести ги надолу пред купола. Приличаше на стъкло.

— Измъкни ме, ако рухна — каза на Гаул и пристъпи в преградата.

Все едно се удари в нещо неописуемо студено, което изсмука силата му. Перин се олюля, но задържа ума си върху целта. Убиеца. Коляча на вълци. Убиеца на Скокливец.

Изправи се и силата му се върна. Оказа се по-лесно от последния път. Това, че беше телом във вълчия сън, наистина го правеше по-силен. Нямаше нужда да се притеснява, че може да се въвлече твърде силно в съня и да остави тялото си да умре в реалния свят.

Задвижи се бавно като във вода през преградата и стъпи от другата страна. Зад него Гаул вдигна ръка и мушна стената на купола с показалец.

И веднага рухна, отпуснат като кукла. Копията му се пръснаха по земята, а той остана да лежи неподвижен, дори май не дишаше. Перин бавно се пресегна, сграбчи го за крака и го издърпа.

Щом се озова от другата страна, Гаул изпъшка, превъртя се на гръб и изохка. Надигна се и се хвана за главата. Перин събра копията му.

— Това ще е добро изпитание за изграждане на джи — промърмори Гаул. — Мъдрите наричат идването тук като нас зло? Струва ми се, че с радост биха водили тук мъже да ги научат.

Перин го изгледа. Не беше разбрал, че мъжът го е чул, когато бе говорил с Едара за вълчия сън.

— Какво направих, за да заслужа верността ти, Гаул? — каза той, повече на себе си.

Гаул се засмя.

— Не е нещо, което си направил.

— В смисъл? Измъкнах те от онази клетка. Затова ме последва.

— Затова започнах да те следвам — отвърна Гаул. — Не затова останах. Е, не е ли опасност това, което преследваме?

Перин кимна и Гаул забули лицето си. Закрачиха под купола към голямото здание. Разстоянието от края на един от тези куполи до центъра беше внушително, но Перин не искаше да скача и да го изненадат, тъй че продължиха пешком, през околност, обрасла с трева и осеяна с малки дъбрави.

Вървяха някъде около час, преди да зърнат стените. Бяха високи и внушителни, приличаха на крепостни стени около голям град. Когато ги наближиха, айилецът ги огледа много внимателно, сякаш очакваше да стрелят по тях всеки момент. Само че във вълчия сън тези стени нямаше да са охранявани. Ако Убиеца беше тук, щеше да дебне в центъра на купола. И сигурно щеше да е поставил капан.

Перин отпусна ръка на рамото на Гаул и мигновено ги пренесе горе на стената. Гаул се промъкна крадешком настрани, приведе се и надникна в един от покритите стражеви постове.

Перин отиде до вътрешния ръб на стената и погледна. Черната Кула не беше толкова внушителна, колкото изглеждаше отвън: далечно село с колиби и малки къщи, а отвъд него — голям недовършен строеж.

— Нагли са, не мислиш ли? — попита женски глас.

Перин подскочи, завъртя се рязко, чукът се появи в ръцете му и той вдигна тухлена стена около себе си за защита. До него стоеше дребна млада жена със сребриста коса, беше изправила рамене, сякаш искаше да изглежда по-висока. Носеше бяла дреха, стегната на кръста със сребърен колан. Не разпозна лицето й, но миризмата й познаваше.

— Лунна ловкиня — почти изръмжа Перин. — Ланфеар.

— Вече ми е забранено да използвам това име — каза тя и почука с пръст по стената. — Той е много стриктен с имената.

Перин отстъпи назад и се огледа. С Убиеца ли действаше тя? Гаул се появи откъм стражевия пост и замръзна, като я видя. Перин вдигна ръка да го спре. Можеше ли да скочи до Гаул и да се махнат, преди тя да нападне?

— Лунна ловкиня ли? — попита Ланфеар. — Така ли ме наричат вълците? Не е правилно, никак. Аз не гоня луната. Луната вече е моя. — Наведе се и опря ръце на парапета.

— Какво искаш? — попита настойчиво Перин.

— Отмъщение — прошепна тя. После го погледна. — Също като теб, Перин.

— Трябва да повярвам, че и ти искаш смъртта на Убиеца?

— Убиеца ли? Онзи нещастник, слугата на Моридин? Той не ме интересува. Отмъщението ми ще е срещу друг.

— Кой?

— Онзи, заради когото бях затворена — отвърна тя, тихо и със страст. После изведнъж погледна нагоре към небето, очите й се разшириха от тревога и тя изчезна.

Перин прехвърли чука си от едната ръка в другата. Гаул се опитваше да гледа във всички посоки едновременно.

— Каква беше тази? — прошепна той. — Айез Седай?

— По-лошо — отвърна с гримаса Перин. — Вие айилците имате ли име за Ланфеар?

Гаул вдиша рязко.

— Не знам какво иска тя — каза Перин. — Никога не съм могъл да я разбера. Просто пътищата ни се кръстосаха и тя ще продължи с онова, което си е наумила.

Не го вярваше, не и след онова, което му бяха казали вълците преди. Лунната ловкиня искаше него. „Светлина, сякаш си нямам достатъчно други неприятности.“

Измести ги долу до стената и продължиха.

 

 

Товейн коленичи до Логаин. Андрол видя как го погали по брадичката, докато той я гледаше с ужас, с широко отворени очи.

— Всичко е наред — каза тя мило. — Можеш да спреш да се съпротивляваш. Отпусни се, Логаин. Предай се.

Бяха я Обърнали лесно. Явно беше по-лесно преливащи мъже, свързани с тринайсет Получовеци, да Обърнат преливащи жени, и обратно. Точно затова им беше толкова трудно с Логаин.

— Вземете го — каза Товейн и го посочи. — Да приключим най-после с това. Той заслужава щедрия мир на Великия властелин.

Слугите на Таим издърпаха Логаин навън. Андрол ги гледаше отчаяно. Таим явно смяташе Логаин за ценна плячка. Обърнеха ли го, останалите от Черната кула щяха да тръгнат лесно. Много от момчетата горе щяха да приемат доброволно съдбата си, ако им го заповядаше Логаин.

„Как може да продължи да се бори?“ — помисли Андрол. Величавият Имарин се беше превърнал в хленчеща развалина само след два сеанса, макар че все още не го бяха Обърнали. Логаин беше понесъл повече от десет и все още се съпротивляваше.

Това щеше да се промени, защото Таим вече разполагаше с жени. Скоро след Обръщането на Товейн бяха дошли други, Сестри от Черната Аджа, водени от една ужасно грозна жена, която говореше властно. Другите Червени, дошли с Певара, се бяха присъединили към тях.

Сънна тревога потече през връзката на Певара към Андрол. Беше будна, но замаяна от онази напитка, която й пречеше да прелива. Умът на самия Андрол беше сравнително ясен. Колко време беше изтекло, откакто го бяха принудили да изпие утайката от чашата, дадена първо на Имарин?

„Логаин… няма да издържи дълго.“ Пратеното от Певара беше пълно с умора и нарастващо примирение. „Какво ще…“ Мислите й прекъснаха, размътени. „Да ме изгори дано! Какво ще правим?“

Логаин изкрещя от болка. Не го беше правил досега. Много лош знак. Евин стоеше на прага и наблюдаваше. Изведнъж се озърна през рамо, сякаш сепнат от нещо.

„Светлина — помисли Андрол. — Би ли могло да е… лудостта му, причинена от покварата? Още ли я има?“

Андрол едва сега забеляза, че е заслонен. Никога не го правеха на пленници, освен ако не са оставили дозата вилняк да изчерпа силата си, за да може да бъдат Обърнати.

Прониза го паника. Той ли щеше да е следващият?

„Андрол? — изпрати Певара. — Имам идея.“

„Какво?“

Андрол закашля през парцала, запушил устата му. Евин се сепна, след това се приближи, извади манерката си и изля вода върху парцала. Аборс — един от блюдолизците на Таим — се беше облегнал на стената. Той държеше щита. Погледна към Андрол, но нещо в другия край на помещението привлече вниманието му.

Андрол закашля още по-лошо, тъй че Евин развърза парцала и го превъртя настрани, за да може да изплюе водата.

— Хайде, тихо вече — каза Евин и погледна към Аборс, който беше достатъчно далече, за да може да го чуе. — Не ги ядосвай, Андрол.

Обръщането на човек към Сянката не беше съвършено. Макар това да променяше предаността им, не променяше всичко в тях. Съществото в главата на Евин си имаше своите спомени, своята личност и — Светлината дано да дадеше — своите слабости.

— Ти убеди ли ги? — прошепна Андрол. — Да не ме убиват?

— Да! — Евин се наведе над него, очите му блестяха трескаво. — Продължават да твърдят, че си безполезен, тъй като не можеш да преливаш много добре, но никой от тях не обича да прави портали и да мести хора през тях. Казах им, че ти ще им ги правиш. Ще го правиш, нали?

— Разбира се — отвърна Андрол. — По-добре е, отколкото да умреш.

Евин кимна.

— Спряха ти вилняка. Ти ще си следващият, след Логаин. На М’хаил най-после му пратиха жени от Великия властелин, жени, които не се уморяват да преливат непрекъснато. С тях и с Товейн и Червените вече трябва да тръгне бързо. М’хаил трябва да има Логаин до края на деня.

— Ще им служа — каза Андрол. — Ще се закълна на Великия властелин.

— Това е добре, Андрол. Но не можем да те пуснем, преди да си Обърнат. М’хаил няма да приеме просто една клетва. Всичко ще е наред. Казах им, че ще се Обърнеш бързо. Няма да се съпротивляваш, нали?

— Няма.

— Слава на Великия властелин. — Евин въздъхна облекчено.

„О, Евин. Никога не си бил особено умен.“

— Евин — каза тихо Андрол, — трябва да внимаваш с Аборс. Знаеш го, нали?

— Вече съм един от тях, Андрол. Не е нужно да се притеснявам от тях.

— Това е добре — прошепна Андрол. — Това, което чух да казва за теб, не би трябвало да значи нищо.

Евин се размърда неспокойно. Този поглед в очите му… беше страх. Покварата беше прочистена. Джонет, Имарин и другите нови Аша’ман нямаше изобщо да бъдат поразени от лудостта.

Проявяваше се различно в различните Аша’ман и на различни нива. Страхът обаче бе най-обичайната проява. Идваше на вълни. Беше поглъщал Евин при прочистването. Андрол беше виждал ашамани, които трябваше да усмирят, когато ги обсебеше покварата. Познаваше този поглед в очите на Евин. Макар да беше Обърнат, той все още носеше лудостта в себе си. Щеше да я носи вечно.

— Какво каза той? — попита Евин.

— Не му харесва, че си Обърнат — каза Андрол. — Мисли, че ще заемеш мястото му.

— О!

— Евин… Може би се кани да те убие. Внимавай.

Евин се изправи.

— Благодаря ти, Андрол.

Отдалечи се, като остави устата му незапушена.

„Това… не е възможно да подейства“ — изпрати сънено Певара.

Не беше живяла достатъчно дълго сред Аша’ман. Не беше виждала какво може да направи лудостта и не знаеше как да я разпознае в очите им. Обикновено когато някой от тях полудееше, го хващаха и го затваряха, докато я превъзмогне. Ако това не подействаше, Таим слагаше нещо във виното им и не се събуждаха.

Ако не ги спираха, щяха да се отдадат на унищожение. Щяха да избият най-близките до тях, като най-напред ударят по тези, които би трябвало да обичат.

Андрол познаваше тази лудост. Знаеше, че е в него самия. „Това е грешка, Таим — помисли той. — Използваш собствените ни приятели срещу нас, но ние ги познаваме по-добре от теб.“

Евин удари Аборс с взрив на Единствената сила и щитът на Андрол падна.

Андрол прегърна Извора. Не беше много силен, но имаше достатъчно мощ, за да прогори няколко въжета. Надигна се и огледа помещението.

Беше по-голямо, отколкото бе предполагал, колкото малка тронна зала. В отсрещния край се издигаше широк кръгъл подиум, на който имаше двоен кръг от мърдраали и жени. Андрол потръпна, като видя Сенчестите. Светлина, безокият им поглед беше ужасен.

Изтощените мъже на Таим стояха до отсрещната стена — ашаманите, които не бяха успели да Обърнат Логаин. Той самият седеше на подиума, отпуснат и вързан на стол в центъра на двойния кръг. Като на трон. Главата му бе отпусната, очите — затворени. Като че ли шепнеше нещо.

Таим се беше обърнал побеснял към Евин, който се биеше с Мишраил до димящия труп на Аборс. Евин и Мишраил държаха Единствената сила и се бореха на пода, Евин стискаше нож.

Андрол се затътри към Имарин и едва не падна. Светлина! Беше слаб, но успя да прогори връзките на Имарин, след това на Певара. Тя тръсна глава, мъчейки се да я прочисти. Имарин кимна благодарно.

— Можеш ли да запредеш? — прошепна Андрол. Вниманието на Таим бе отвлечено от биещия се Евин.

Имарин поклати глава.

— Питието, което ни дадоха…

Андрол се вкопчи в Единствената сила. Сенките около него започнаха да се удължават.

„Не! Не, не сега!“

Портал. Трябваше му портал! Засмука в себе си Единствената сила и оформи сплита за Пътуване. И за пореден път удари в някаква преграда… като стена, която му пречеше да отвори портала. Отчаян, Андрол се опита да отвори друг, до по-близка цел. Може би разстоянието имаше значение. Можеше ли да направи портал до склада на Канлер над тях?

Бореше се срещу тази стена с всичко, което имаше. Напрягаше се, все по-близо… още малко и щеше да… Чувстваше, че става нещо.

— Моля те — прошепна Андрол. — Моля те, отвори се. Трябва да се махнем оттук…

Евин падна, поразен от сплита на Таим.

— Какво беше това? — изрева Таим.

— Не знам — отвърна му Мишраил. — Евин ни нападна! Говореше с пажчето и…

Двамата се обърнаха рязко към Андрол. Той спря да се бори и в отчаянието си запокити към Таим сплит на огън.

Таим се усмихна и пламъкът на Андрол изчезна в сплит на Въздух и Вода.

— Наистина си упорит — каза Таим и го натресе в стената със сплит на Въздух.

Андрол изпъшка от болка. Имарин се олюля замаяно, но втори сплит на Въздух го събори долу. Зашеметен, Андрол усети как го надигнаха и го задърпаха през помещението.

Грозната жена в черно пристъпи извън кръга на Айез Седай и тръгна към Таим.

— Е, М’хаил. Не владееш това място толкова добре, колкото твърдеше.

— Имам калпави инструменти — отвърна Таим. — Трябваше да ми се дадат повече жени още отначало!

— Изтощил си ашаманите си — рече жената. — Похабил си силата им. Аз ще поема властта.

Таим стоеше на подиума до отпуснатото тяло на Логаин, жените и Чезнещите. Изглежда, смяташе тази жена, може би една от Отстъпниците, за по-голяма заплаха от който и да е друг в помещението.

— Мислиш, че това ще подейства? — попита я Таим.

— Когато Не’блис чуе каква каша си забъркал тук…

— Не’блис? Моридин не ме интересува. Вече съм осигурил дар за самия Велик господар. Внимавай, радвам се на благоразположението му. Държа ключовете в ръцете си, Хессалам.

— Искаш да кажеш… наистина си го направил? Откраднал си ги?

Таим се усмихна. Обърна се отново към Андрол, който висеше във въздуха и се бореше неуспешно. Не беше заслонен. Запокити нов сплит към Таим, но той го отби небрежно.

Андрол дори не си струваше да го засланят. Таим смъкна сплитовете на Въздух и той падна тежко на пода и изпъшка.

— От колко време се обучаваш тук, Андрол? — попита Таим. — Засрамваш ме. Това ли е най-доброто, което можеш да постигнеш в опит да убиеш?

Андрол се надигна с усилие на колене. Усети болка и тревога от Певара зад себе си. Умът й беше замъглен от вилняка. Пред него Логаин седеше на трона си, завързан и обкръжен от врагове. Очите му бяха затворени.

— Приключихме тук — заяви Таим. — Мишраил, убий тези пленници. Онези горе ще ги вземем и ще ги пренесем на Шайол Гул. Великият властелин ми е обещал повече ресурси за работата ми там.

Лакеите на Таим се приближиха. Андрол вдигна глава. Тъмнината се сгъсти, фигури се движеха в сенките. Тъмнината… ужасяваше го. Трябваше да пусне сайдин, трябваше. И все пак не можеше.

Трябваше да започне сплит.

Таим погледна към него, усмихна се и изтъка белфир.

„Сенки, навсякъде!“

Андрол се вкопчи в Силата.

„Мъртвите! Идат за мен!“

Затъка по инстинкт, най-добрия сплит, който знаеше. Портал. И се блъсна в онази стена, онази проклета стена.

„Толкова съм уморен. Сенките… Сенките ще ме вземат.“

Нажежен до бяло сноп светлина излетя от Таим, насочен право към него. Андрол извика, напрегна се, изпъна ръце напред и заби сплита си. Удари стената и надигна.

Пред него се отвори портал колкото монета. И улови потока от гибелен плам.

Таим се намръщи, а залата затихна. Смаяните Аша’ман спряха сплитовете си.

И в този момент вратата изригна навътре.

Канлер, вкопчен в Единствената сила, нахлу в залата. Последваха го двайсетина момчета от Две реки, дошли да се учат в Черната кула.

— Нападат ни! — изрева Таим.

 

 

Центърът на купола, изглежда, се падаше над започнатия строеж. Това беше лошо. В онези основи и изкопи Убиеца щеше да има много места за криене и засада.

Щом стигнаха до селото, Перин посочи една по-голяма сграда. Беше двуетажна, построена като хан, със здрав дървен покрив.

— Ще те пренеса там горе — прошепна той. — Приготви лъка си. Извикай, ако видиш, че някой се опитва да ме издебне, ясно?

Гаул кимна. Перин ги измести на покрива на сградата и Гаул зае позиция до комина. Облеклото му се сля с цвета на глинените тухли. Лъкът му нямаше обхвата на дълъг лък, но оттук щеше да е смъртоносен.

Перин се спусна долу и прелетя меко последната педя, за да не вдигне шум. Присви се и измести до стената на сградата точно пред него. Отново измести до последната постройка преди изкопа и погледна през рамо. Гаул, много добре прикрит горе, му вдигна пръсти в знак, че го прикрива.

Перин запълзя напред по корем. Не биваше да рискува с изместване към място, което не можеше да види пряко. Стигна до ръба на първия изкоп и надникна долу. Не видя никакви следи — може би вятърът ги беше заличил.

Къде точно щеше да е центърът на купола? Не можеше да определи — строежът беше много голям.

Вниманието му беше толкова съсредоточено върху изкопите, че едва не се блъсна в пазачите. Тихият кикот на единия го предупреди и той измести мигновено, скочи на другата страна и се смъкна на колене, а лъкът от Две реки се появи в ръцете му. Оттук огледа зоната, която бе напуснал, вече от разстояние.

„Глупак“, каза си наум, след като най-после ги видя. Бяха под един навес до основите. Перин се огледа неспокойно, но не видя Убиеца да идва да го нападне, а двамата пазачи изобщо не го бяха забелязали.

Не можеше да различи подробности, тъй че предпазливо измести обратно близо до мястото, където беше преди малко.

Двама бяха, да. Мъже с черни палта. Ашамани. Стори му се, че ги познава, от Думайски кладенци, където бяха спасили Ранд. Бяха му верни, нали? Ранд ли му беше пратил помощ?

„Светлината да го изгори този човек — помисли Перин. — Не може ли просто да е открит с хората, поне веднъж?“

Разбира се, дори ашамани можеше да са Мраколюбци. Замисли се дали да не ги убие.

— Счупени сечива — каза небрежно Ланфеар.

Перин подскочи и изруга, като я видя застанала до него. Гледаше към двамата мъже.

— Обърнати са — каза тя. — Винаги съм го смятала за прахосничество. Губиш нещо в превръщането — никога няма да ти служат толкова добре, колкото ако го правят доброволно. О, верни ще са, но светлината си е отишла. Личната мотивация, искрата разум, която прави хората хора.

— Тихо — прошепна Перин. — Обърнати ли? Какво значи това? Да не би…

— Тринайсет мърдраала и тринайсет Властелини на ужаса. — Ланфеар се подсмихна презрително. — Толкова грубо. Такова разхищение!

— Не разбирам.

Ланфеар въздъхна и почна да му обяснява като на малко дете:

— Преливащите могат да бъдат Обърнати към Сянката насила при подходящи обстоятелства. Тук обаче М’хаил не може да направи процеса толкова лесен, колкото би искал. Трябват му жени, ако иска да Обръща лесно мъже.

„Светлина“, помисли Перин. Ранд знаеше ли, че това може да се случи на хора? Замисляха ли да направят същото и на него?

— Аз бих внимавала с тези двамата — каза Ланфеар. — Силни са.

— Тогава трябва да говориш по-тихо — прошепна Перин.

— Ба. Тук е лесно звукът да се огъне. Мога да викам с цяло гърло и няма да ме чуят. Пият, виждаш ли? Донесли са си вино. Тук са телом, разбира се. Водачът им едва ли ги е предупредил за опасностите от това.

Вярно, пазачите пиеха вино и се кикотеха. След секунди единият се смъкна на една страна, после и другият.

— Какво направи?

— Вилняк във виното — отвърна Ланфеар.

— Защо ми помагаш? — попита Перин намръщено.

— Харесвам те, Перин.

— Ти си от Отстъпниците!

— Бях — отвърна Ланфеар. — Онази… привилегия ми беше отнета. Тъмния разкри, че се каня да помогна на Луз Терин да спечели. Сега съм… — Замръзна, отново загледана към небето. Какво виждаше в облаците? Нещо, което я накара да пребледнее. Миг след това изчезна.

Перин трябваше да реши какво да прави. Не можеше да й се довери, разбира се. Само че тя беше добра във вълчия сън. Успяваше да се появи до него, без да издаде никакъв звук. Това беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Трябваше да усмири въздуха, щом се задвижеше от нея при идването й. Трябваше да се приземи съвършено точно, за да не вдигне никакъв шум, и трябваше да заглуши шумоленето на дрехите си.

Стъписан, Перин осъзна, че този път е прикрила и мириса си. Беше я помирисал — уханието й беше на нежна нощна линия — едва когато бе започнала да му говори.

Приближи се към заспалите мъже. Какво ставаше с хората, когато заспят в съня? Това би трябвало да ги върне в будния свят — не те бяха тук в плът.

Намери сънния шип забит в земята под масата. Приличаше на дълъг клин за палатка, с някакви знаци по сребристия метал. Беше почти като другия, който беше видял, но не съвсем същият. Перин стисна чука и зачака Убиеца да дойде.

— Не е тук — каза Ланфеар.

— Светлина! — Перин подскочи. — Защо непрекъснато се появяваш така изневиделица?

— Той ме търси — каза тя и погледна към небето. — Не очаква да мога да правя това и е станал подозрителен. Ако ме намери, ще го знае със сигурност и ще бъда унищожена, пленена и изгорена завинаги.

— Очакваш да изпитвам съжаление за теб, една от Отстъпниците? — сопна се Перин.

— Аз избрах господаря си. Това е цената ми… освен ако не намеря начин да се освободя.

— Какво?

— Мисля, че имаш най-добрия шанс — рече тя. — Трябва да спечелиш, Перин, и аз трябва да съм до теб, когато спечелиш.

— Май не си научила никакви нови хитрини — изсумтя той. — Прави си предложенията другаде. Не ме интересува. — Завъртя сънния шип между пръстите си. Така и не бе успял да разбере как действаше другият.

— Трябва да го завъртиш отгоре. — Ланфеар протегна ръка.

Перин я изгледа.

— Не мислиш ли, че можех да си го взема, ако исках? — попита тя с насмешка. — Кой ти свали палетата на М’хаил?

Той се поколеба, но накрая й го подаде. Тя прокара палеца си от върха до средата и нещо вътре изщрака. После Ланфеар хвана главата и я завъртя. Смътната виолетова стена около тях избледня и изчезна.

Ланфеар му върна шипа.

— Завърташ го отново и включваш полето — колкото по-дълго извиваш, по-силно ще става, — след това плъзгаш пръста си в обратната посока при изключването. Внимавай. Където го включиш, ще има последствия в будния свят, както и в този, и ще попречиш дори на съюзниците си да влизат или излизат. Можеш да минаваш с ключ, но не го знам за този шип.

— Благодаря — каза Перин с неохота. Един от спящите мъже в краката му изпъшка и се размърда. — Има ли… Наистина ли няма никакъв начин да се противопоставяш на Обръщането? Нищо ли не могат да направят?

— Човек може да се съпротивлява за кратко — каза тя. — Но само за кратко. И най-силният накрая ще се предаде. Ако си мъж, изправен срещу жени, ще те надвият лесно.

— Не би трябвало да е възможно. Никой не би трябвало да може да принуди човек да се обърне към Сянката. Дори всичко друго да ни е отнето, този избор би трябвало да остава.

— О, имат избор — каза Ланфеар и побутна разсеяно единия пазач с крак. — Можели са да изберат да бъдат опитомени. Това би премахнало слабостта от тях и тогава няма как да бъдат Обърнати.

— Не е кой знае какъв избор.

— Това е вътъкът на Шарката, Перин Айбара. Не всички възможности са добри. Понякога трябва да извлечеш най-доброто от лошата съдба и да яхнеш бурята.

Той я изгледа рязко.

— И намекваш, че точно това си направила? Минала си на страната на Сянката, защото това е било „най-добрият“ избор? Не вярвам, изобщо. Минала си заради власт. Всички го знаят.

— Мисли каквото искаш, вълче кутре. — Погледът й стана по-твърд. — Изстрадала съм заради решенията си. Понесла съм болка, агония, разкъсваща скръб заради това, което съм направила в живота си. Страданията ми надвишават всичко, което би могъл да си въобразиш.

— И от всички Отстъпници си избрала мястото си и си го приела с най-голяма охота.

— Смяташ, че можеш да вярваш на истории отпреди три хиляди години? — изсумтя тя.

— По-добре да вярвам на тях, отколкото на думите на такава като теб.

— Както искаш. — Тя отново погледна двамата спящи мъже. — Ако това ще ти помогне да разбереш, вълчо кутре, трябва да знаеш, че според мнозина хора като тези са убити, когато стане Обръщането. Е, след това нещо друго превзема тялото им. Някои поне мислят така.

И изчезна.

Перин въздъхна, а после прибра сънния шип и измести обратно на покрива. Щом се появи, Гаул се завъртя рязко и изпъна лъка.

— Ти ли си, Перин Айбара?

— Аз съм.

— Чудя се дали трябва да питам за доказателство — каза Гаул, все още насочил стрелата към Перин. — Струва ми се, че тук човек лесно може да промени външността си.

Перин се усмихна.

— Външността не е всичко. Знам, че имаш две гай-шайн, едната я искаш, другата — не. Май и двете не се примиряват да се държат като истински гай-шайн. Ако оцелеем в това, едната може да се омъжи за теб.

— Едната бива — съгласи се Гаул и наведе лъка си. — Но май ще трябва да взема или и двете, или никоя. Може би е наказание за това, че са принудени да оставят копията си, макар че ги принуждава не моят избор, а собственият им. — Гаул поклати глава. — Купола го няма.

Перин му показа сънния шип и каза:

— Да, няма го.

— Каква е следващата ни задача?

— Да изчакаме — каза Перин. — И да видим дали премахването на купола ще привлече вниманието на Убиеца.

— А ако не го привлече?

— Тогава отиваме на следващото място, където би могло да го намерим — отвърна Перин. — А то е където има вълци за убиване.

 

 

— Чухме те! — изрева Канлер в разгара на огнения бой. — Да ме изгори дано, ако не е вярно! Бяхме в работилницата ми и те чухме, че говориш, молеше се! Решихме, че трябва да нападнем. Сега или никога.

Из залата затрещяха сплитове. Изригна Земя, а от хората на Таим на подиума се изстреля Огън към мъжете от Две реки. Сенчести се плъзнаха из помещението с наметала, които не се движеха, и извадиха мечове.

Андрол се отдръпна от Канлер, приведе се и тръгна към Певара, Джонет и Имарин от другата страна на залата. Канлер го беше чул? Порталът, който беше направил точно преди Таим да го вдигне във въздуха, трябваше да се е отворил — но толкова малък, че той не го беше видял.

Можеше отново да прави портали. Но само много малки. Каква полза имаше от това? „Достатъчно, за да спрат белфира на Таим“, помисли си, щом стигна до Певара и другите. Никой от тримата не беше в състояние да се бие. Той запреде портал, удари по стената, забута към…

Нещо се промени.

Стената изчезна.

Андрол седна на пода замаян. Гръмовете и взривовете в залата нахлуха в ушите му. Канлер и останалите се биеха добре, но младите мъже от Две реки се бяха изправили срещу напълно обучени Айез Седай и може би дори една от Отстъпниците. Падаха един по един.

Стената я нямаше.

Андрол бавно се изправи и тръгна отново към центъра на залата. Таим и хората му се биеха на подиума. Сплитовете, идващи от Канлер и момчетата му, отслабваха.

Андрол погледна Таим и в гърдите му се надигна мощна, съкрушителна вълна на гняв. Черната кула беше на Аша’ман, не на този мъж.

Време беше Аша’ман да си я върнат.

Андрол изрева, разпери ръце и запреде портал. Силата се вля в него като порой. Както винаги, порталите му се забиваха на място по-бързо от всички други, нарастваха повече, отколкото мъж с неговата сила би трябвало да е способен да направи.

Този го съгради с ширината на голям фургон. Отвори го точно срещу преливащите на Таим и го натресе пред тях точно в мига, в който отпращаха поредния залп убийствени сплитове.

Порталът се измести няколко крачки и се отвори зад тях.

Сплитовете, сътворени от жените и мъжете на Таим, се стовариха в отворения портал — надвиснал пред Андрол във въздуха като мъгла — и изригнаха зад тях.

Убиха създателите си, изпепелиха Айез Седай, избиха ашаманите и малкото останали мърдраали. Напрегнат до краен предел, Андрол изрева още по-силно, отвори малки портали на връзките на Логаин и ги разкъса. Отвори друг, право на пода под стола на Логаин, и го спусна от стаята на място далече от Черната кула — място, което трябваше да е безопасно, ако дадеше Светлината.

Жената, наречена Хессалам, побягна — скочи през портал, отворен от самата нея, и Таим я последва с още двама. Останалите закъсняха — само след миг Андрол отвори портал с ширината на пода и ги запокити през него стотици стъпки надолу.