Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 31 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.


Глава 38
Мястото, което не беше

Ранд видя как падна Лан и болката от това го прониза. Тъмния го притискаше, поглъщаше го, разкъсваше го. Беше почти невъзможно да устои на тази атака. Беше изчерпан.

„Освободи се.“

Гласът на баща му.

— Трябва да ги спася… — прошепна Ранд.

„Дай им правото да се пожертват. Не можеш да направиш това сам.“

— Трябва да… Точно това означава…

Унищожителната ярост на Тъмния се изсипа върху него като хиляди врани. Закълваха плътта му, закъсаха я от костите му. Едва можеше да мисли през непосилния натиск и скръбта. Смъртта на Егвийн и на толкова много други…

„Освободи се.“

„Те трябва да направят избора си.“

Така ужасно искаше да ги защити — хората, които вярваха в него. Смъртта им и опасността, пред която се изправяха, беше огромно бреме на плещите му. Можеше ли човек просто да… се освободи? Не беше ли това освобождаване от отговорност?

Или означаваше да им отстъпи отговорността?

Стисна очи и помисли за всички, които бяха загинали за него. За Егвийн, която се беше заклел да защити.

„Глупак.“ Нейният глас в ума му. Обичлив, но рязък.

— Егвийн?

„Нямам ли и аз право да съм герой?“

— Не е това…

„Тръгваш към своята смърт. Но забраняваш на всеки друг да направи същото?“

— Аз…

„Освободи се, Ранд. Позволи ни да загинем за това, в което вярваме, и не се опитвай да ни отнемеш това право.“

„Прегърнал си своята смърт. Прегърни моята.“

Сълзи се надигнаха в очите му.

— Съжалявам — прошепна той.

„Защо?“

— Провалих се.

„Не си. Все още не си.“

Тъмния го разкъсваше. Ранд се присви пред необятното нищо, неспособен да помръдне. Изкрещя от болка.

И се освободи.

Освободи се от чувството за вина. Освободи се от срама, че не е спасил Егвийн и всички други. Освободи се от нуждата да ги защити, да ги опази всичките.

Даде им правото им да са герои.

От ума му се заизливаха имена. Егвийн, Хюрин, Башийр, Айсан от Чарийн Айил, Сомара и хиляди още. Едно след друго — бавно отначало, все по-бързо след това — изреждаше ги назад по списъка, който бе съхранил в ума си. Списъка, който беше в началото само на жени, но беше нараствал с всеки, за когото знаеше, че е загинал за него. Не беше съзнавал колко много си е позволил да носи в себе си.

Имената се откъсваха от него като полетели гълъби и всяко име отнасяше бреме със себе си. Тежестта се стопи от раменете му. Дъхът му се укрепи. Все едно Перин беше дошъл с чука си и беше разбил хиляда вериги, които се бяха влачили зад Ранд.

Илиена беше последната.

„Ние сме преродени — помисли Ранд. — Значи можем да се справим по-добре следващия път.“

„Направи го тогава.“

Отвори очи и изпъна ръка пред себе си, с длан опряна в черния мрак, плътен на допир. Същността му, която се беше разсипала, която бе станала едва различима, докато Тъмния я разкъсваше, се сбра. Опря другата си ръка в земята и се вдигна на колене.

А след това Ранд ал-Тор — Прероденият Дракон — се изправи отново, за да се опълчи на Сянката.

 

 

— Не, не… — прошепна Шендла, зяпнала мъртвия Демандред. Заскуба коси в безутешна скръб и се олюля. Без да откъсва очи от възлюбения си, бавно си пое дъх, а когато издиша, беше смразяващ от ужас писък:

— Бао Вайлд е мъртъв!

Цялото бойно поле сякаш затихна.

 

 

Ранд се изправи срещу Тъмния в това място, което не беше, обкръжено от цялото време и от нищо. Тялото му продължаваше да стои в пещерата на Шайол Гул, заключено в онзи миг на двубой с Моридин, ала душата му беше тук.

Съществуваше в това място, което не беше, това място извън Шарката, това място, където бе родено злото. Взираше се в него и го познаваше. Тъмния не беше същество, а сила… същност безгранична като самата вселена, която Ранд не можеше да види в пълни подробности. Планети, звезди в необятната им чет, като прашинки над огън.

Тъмния все още се стремеше да го унищожи. Въпреки атаките обаче Ранд се чувстваше силен. Освободен, цялостен. След като бремето бе паднало от плещите му, можеше да се бори отново. Задържа се цял. Беше трудно, но устоя.

И пристъпи напред.

Мракът се разтърси. Затрепери, завибрира сякаш в неверие.

АЗ ГИ УНИЩОЖАВАМ.

Тъмния не беше същество. Беше междинният мрак. Между светлини, между мигове, между мигновения.

ВСИЧКО Е МОЕ ТОЗИ ПЪТ. ВИНАГИ Е ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ. ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕ.

Ранд отдаде чест на тези, които умираха. На кръвта, потекла по камъните. На плача на онези, които виждаха как други падат. Сянката хвърли всичко това срещу него, за да го унищожи. Но не успя.

— Никога няма да се предадем — прошепна той. — Аз никога няма да се предам.

Необятната Сянка изтътна и потрепери. Отпрати трусове през тъканта на света. Земята се раздра, природните закони се разбиха. Мечове се обърнаха срещу онези, които ги държаха, храната се развали, камъкът стана на кал.

Сянката отново настъпи към Ранд. Силата на самото небитие се опита да го разкъса. Мощта на атаката не намаля. И все пак изведнъж той я усети като глухо лениво жужене.

Нямаше да се предадат. Не само Ранд. Всички те щяха да продължат да се борят. Атаките на Тъмния изгубиха смисъл. Щом не можеха да го накарат да се огъне, щом не можеха да го принудят да отстъпи, какво бяха те тогава?

Ранд потърси празнотата, както го беше научил Трам. Всички чувства, всички тревоги, цялата болка. Сбра ги и ги хвърли в пламъка на една-единствена свещ.

Изпита покой. Покоя на капка вода, падаща във вир. Покоя на мигове, покоя между мигновения, покоя на празнотата.

— Няма да се предам — повтори той и думите прокънтяха в душата му като чудо.

АЗ ВЛАСТВАМ НАД ВСИЧКИ ТЯХ. ПРЕКЪРШВАМ ГИ ПРЕД СЕБЕ СИ. ТИ ЗАГУБИ, ДЕТЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.

— Ако мислиш така, то е защото не можеш да видиш — прошепна в тъмното Ранд.

 

 

Задъханият Лоиал се върна на северния край на Височините и донесе на Мат вестта за храбрата битка на Лан.

Съобщението порази дълбоко Мат и всички в армията му — особено Пограничниците, загубили своя крал и брат. Сред шараите също се възцари смут. Вестта за смъртта на Демандред вече се беше разнесла.

Мат потисна скръбта. Не това щеше да иска Лан. Вместо да й се поддаде, вдигна високо своя ашандарей и изкрещя колкото му сили държат:

— Тай’шар Малкиер! Лан Мандрагоран, проклетнико възхитителен! Ти успя!

И препусна към войските на Сянката. Още викове закънтяха след него:

— Тай’шар Малкиер! — Викове от всички народи, Пограничници и не. Връхлетяха с Мат вкупом на щурм срещу стъписания враг.