Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (33)

Глава 32
Паяк жълто цвете

Дамане държеше отворена дупка на пода. Дупка, която гледаше към самото бойно поле.

Мат се потърка по брадичката, все още впечатлен, макар да бе използвал тези дупки през последния час, докато противодействаше на капана, заложен от Брин за войските на Егвийн. Беше пратил още сеанчански конни знамена да укрепят двата фланга на бойците му при реката и още дамане, които да се противопоставят на шарайските преливащи и да удържат пороя тролоци, натискащ срещу отбраната.

Разбира се, това все пак не беше толкова добро, колкото ако беше на бойното поле лично. Може би трябваше пак да отиде да се побие малко. Хвърли поглед към Тюон, която седеше на трон — внушителен, десет стъпки висок трон — от едната страна на командното здание, а тя присви очи, сякаш можеше да погледне право в мислите му.

„Тя е Айез Седай — каза си Мат. — О, не може да прелива — още не си е позволила да се научи. Но все пак е скапано една от тях. И аз съм женен за нея.“

Но пък беше нещо невероятно. Мат изпитваше възбуда всеки път, когато тя издадеше заповеди. Правеше го толкова естествено. Елейн и Нинив можеха да взимат уроци при нея. И освен това Тюон изглеждаше много приятно на този трон. Мат задържа погледа си на нея и това му спечели мръщене, което си беше направо нечестно. Ако един мъж не може да гледа похотливо жена си, коя тогава може да гледа похотливо?

Обърна се отново към бойното поле.

— Хубав трик — измърмори, наведе се и пъхна ръката си в дупката. Бяха много нависоко. Ако паднеше, щеше да има време да изтананика три куплета на „Не мога глезените да й видя“, преди да тупне долу. Може би дори с припева.

— Тази го научи, като погледа сплитовете на Айез Седай — каза сул-дам. Имаше предвид новата си дамане. Сул-дам, Катрона, едва не се задави от думите „Айез Седай“. Не можеше да я вини. Трудни бяха за изговаряне понякога.

Стараеше се да не поглежда много дамане, нито татуировките й с разцъфнали клонки по страните й, протягащи се от тила й, за да загърнат лицето й като длани. Мат я беше пленил. Беше по-добре, отколкото да се бие за Сянката, нали?

„Кръв и кървава пепел — помисли той. — Чудесно се справяш с убеждаването на Тюон да не използва дамане, Матрим Каутон. Като лично пленяваш такава…“

Беше изнервящо колко бързо жената от Шара бе приела плена си. Всички сул-дам го бяха отбелязали. Много кратка съпротива в началото и след това — пълно покорство. Очакваха обучението на нова пленена дамане да отнеме месеци, а тази бе готова след часове. Катрона направо сияеше, сякаш лично бе отговорна за нрава на жената от Шара.

Дупката наистина беше забележителна. Мат стоеше на самия ръб, гледаше света долу, отмяташе знамена и бригади и ги нанасяше в ума си. Какво ли щеше да направи Класен Байор с една такава далекогледна дупка? Може би Битката за Колисар щеше да свърши другояче. Изобщо нямаше да загуби конницата си в блатото, това — със сигурност.

Силите на Мат продължаваха да задържат Сянката на източната граница на Кандор, но той не беше доволен от текущото положение. Капанът, поставен от Брин, беше хитър, труден за виждане като паяк „жълто цвете“, присвит в цветчето. Така беше познал Мат. Нужен беше истински военен гений, за да поставиш армията в такова лошо положение, без да изглежда, че е в лошо положение. Такива неща не ставаха случайно.

Мат беше изгубил толкова хора, че не искаше да мисли за това. Войниците му бяха притиснати към реката и Демандред — въпреки че продължаваше да беснее за Преродения Дракон — непрекъснато подлагаше на изпитание отбраната му, за да намери слабо място. Пращаше тежка конница в набег срещу едната страна, след това — атака от шарайските стрелци и тролокски щурм от другата. Ето защо Мат трябваше да следи внимателно ходовете на Демандред, за да им противодейства навреме.

Нощта щеше скоро да падне. Щеше ли да се изтегли Сянката? Тролоците можеха да се бият в тъмното, но шараите — едва ли. Мат даде нови заповеди и вестоносците препуснаха в галоп през портали, за да ги отнесат. Сякаш минаха едва няколко мига, преди войските му долу да реагират.

— Толкова бързо… — промълви той.

— Това ще промени света — каза генерал Галган. — Вестоносците могат да реагират моментално, командирите могат да наблюдават битките си и да планират на мига.

Мат изсумтя в съгласие.

— Бас държа, че пак ще отнеме цялата вечер, докато се разнесе храната обаче.

Галган дори се усмихна. Беше все едно да видиш как скала се разпуква и бликва извор.

— Кажете ми, генерале — заговори Тюон. — Каква е преценката ви за способностите на нашия консорт?

— Не знам къде го намерихте този, Превелика, но е диамант с огромна стойност. Наблюдавах го тези няколко часа, докато спасяваше силите на Бялата кула. Въпреки… неконвенционалния му стил, рядко съм виждал толкова надарен командир като него.

Тюон не се усмихна, но по очите й Мат разбра, че е доволна. Хубави бяха очите й. И всъщност, ако Галган не се държеше толкова грубо, може би мястото нямаше да е чак толкова лошо за живеене в края на краищата.

— Благодаря — каза тихо Мат на Галган, след като двамата се наведоха да огледат полето долу.

— Смятам се за човек, който държи на истината, принце — каза Галган и потърка брадичката си с мазолест пръст. — Служите добре на Кристалния трон. Би било срамно да ви видим убит толкова рано. Ще се погрижа първите, които пратя след вас, да са новообучени, за да можете да ги спрете с лекота.

Мат зяпна. Мъжът го каза съвършено откровено, почти дружелюбно. Все едно се канеше да направи услуга на Мат, като се опита да го убие!

— Тролоците тук. — Той посочи група чудовища долу. — Скоро ще ги изтласкам.

— Съгласен съм — отвърна Галган.

Мат се почеса по брадичката.

— Трябва да видим какво прави Демандред с тях. Притеснен съм, че шараите може да се опитат да вкарат от техните марат-дамане в лагера ни през нощта. Показват забележителна преданост към каузата им. Или скапано глупава липса на чувство за самосъхранение.

Айез Седай и сул-дам не бяха особено плахи, но все пак общо взето бяха предпазливи: Преливащите от Шара изобщо не бяха, особено мъжете.

— Доведете ми няколко дамане да направят светлини за реката — каза Мат. — И блокирайте лагера, с кръг дамане, да наблюдават за преливане. Никой да не прелива дори за да запали една проклета свещ.

— Тези… Айез Седай… това може да не им хареса — каза Галган. Той също се колебаеше да използва думите „Айез Седай“. Бяха започнали да използват термина вместо марат-дамане по заповед на Мат и той бе очаквал Тюон да я отмени. Не беше.

Щеше да е истинско удоволствие да разбере тази жена, стига двамата да преживееха цялата тази бъркотия.

Влезе Тилий. Висока, с нашарено с белези лице, тъмнокожата жена крачеше с увереността на стар ветеран. Просна се пред Тюон, с накървавеното си облекло и очуканата броня. Легионът й бе понесъл тежък бой днес и тя сигурно се чувстваше като черга, изтупана от добра стопанка.

— Притеснен съм за позицията ни тук. — Мат се обърна и се наведе отново над дупката. Както беше предвидил, тролоците бяха започнали да се изтеглят.

— В какъв смисъл? — попита генерал Галган.

— Преливащите ни са изтощени — каза Мат. — И сме притиснати до реката, трудна позиция за дълготрайна отбрана, особено срещу такава огромна армия. Ако направят няколко портала и прехвърлят част от армията на шараите отсам реката през нощта, могат да ни разбият.

— Разбирам. — Галган поклати глава. — А и при тяхната сила ще продължат да ни изтощават, докато не отслабнем толкова, че да хвърлят клупа около нас и да го затегнат.

Мат го погледна в очите.

— Мисля, че е време да изоставим тази позиция.

— Съгласен съм. Това, изглежда, е единственият ни разумен ход — каза генерал Галган и кимна. — Защо не изберем по-изгодно за нас бойно поле? Приятелите ви от Бялата кула ще се съгласят ли да отстъпят?

— Да видим. — Мат се изправи. — Някой да повика тука Егвийн и Заседателките.

— Няма да дойдат — каза Тюон. — Айез Седай няма да се срещнат с нас тук. Съмнявам се, че тази Амирлин ще ме приеме в лагера си. Не и с предпазните мерки, които ще поискам.

— Добре. — Мат махна с ръка към портала на пода, който дамане затваряше. — Ще използваме портал и ще говорим през него като през врата.

Тюон не възрази изрично, тъй че Мат изпрати вестоносците. Отне малко време, докато се уреди, но Егвийн, изглежда, хареса идеята. Тюон се позабавлява, докато чакаха, като нареди да преместят трона й от другата страна на помещението — Мат нямаше представа защо. След това започна да дразни Мин.

— А този? — попита я, когато един дългурест член на Кръвта влезе и се поклони ниско.

— Скоро ще се ожени — каза Мин.

— Първо ще даваш поличбата — каза Тюон. — После тълкуването.

— Знам точно какво означава тази — възрази Мин. Беше се настанила на по-малък трон до този на Тюон и бе облечена във фин плат и дантела, така че човек можеше да я сбърка с мишле, скрито в бала коприна. — Понякога разбирам моментално и…

— Първо ще даваш поличбата — повтори със същата интонация Тюон. — И ще се обръщаш към мен с „Превелика“. Висока чест е, че ти е разрешено да говориш с мен пряко. Не позволявай поведението на Принца на Гарваните да ти повлияе.

Мин замълча, макар да не изглеждаше уплашена. Беше живяла твърде дълго с Айез Седай, за да се остави Тюон да я смачка. Това изненада Мат. Имаше известна представа на какво е способна Тюон, ако я ядоса. Обичаше я… Светлина, съвсем сигурен беше в това. Но също така малко се плашеше от нея.

Трябваше да си отваря очите да не би Тюон да реши да „възпита“ Мин.

— Поличбата за този мъж — заговори Мин, сдържайки тона си — с известно усилие като че ли, — е бяла дантела, диплещата се в езерна вода. Знам, че това ще означава женитбата му в близко бъдеще.

Тюон кимна. Завъртя пръсти към Селусия — мъжът, когото обсъждаха беше от Низшата кръв, с недостатъчно висок ранг, за да говори пряко с Тюон. Главата му беше толкова ниско до земята, когато се поклони, че сякаш бе възхитен от буболечки и се опитваше да си хване някоя.

— Лорд Гокан от Кръвта — Огласи Селусия — ще бъде преместен на фронтовите линии. Забранено му е да се жени до края на този конфликт. Поличбите са казали, че ще живее достатъчно дълго, за да си намери съпруга, тъй че ще бъде защитен.

Мин направи гримаса и отвори уста, може би за да възрази, че поличбите не действат така. Мат улови погледа й, поклати глава и тя се отказа.

Тюон нареди да пуснат следващия — млада жена, не от Кръвта. Имаше светла кожа и нелошо лице: Мат не можеше да види нещо повече под бронята. Мъжката и женската броня всъщност не се различаваха много, което според него беше срамота. Беше попитал един сеанчански оръжейник дали определени участъци от женската гръдна броня не трябва малко да изпъкват, тъй да се каже, а оръжейникът го изгледа все едно е малоумен. Светлина, тези хора нямаха никакво чувство за морал. Човек трябва да знае дали се бие с жена на бойното поле. Това си е в реда на нещата.

Докато Мин даваше поличби, Мат се отпусна в стола си, вдигна ботушите си на масата с картите и бръкна в джоба си за лулата. Доста добре изглеждаше войничката, въпреки че не можеше да види някои от важните части. Можеше да се окаже добра партия за Талманес. Горкият човек, много малко време отделяше за гледане на жени. Срамежлив беше някак с тях.

Мат не обърна внимание на хората наблизо, когато килна стола си назад на два крака, отпусна пети на масата и започна да тъпче лулата. Сеанчанците можеха да са доста докачливи понякога.

Не знаеше какво да мисли за това, че толкова много сеанчански жени бяха войници. Много от тях приличаха на Биргит, което не беше зле. Мат по-скоро бе готов да прекара вечер в кръчмата с нея, отколкото с половината мъже, които познаваше.

— Ти ще бъдеш екзекутирана — Огласи Тюон чрез Селусия.

Мат едва не падна от стола. Сграбчи масата пред себе си и предните крака на стола тупнаха на земята.

— Какво?! — попита рязко Мин. — Не!

— Ти видя знака на белия глиган — каза Тюон.

— Не знам значението!

— Глиганът е символът на Хандоин, един от съперниците ми в Сеанчан — обясни Тюон търпеливо. — Белият глиган е поличба за опасност, може би измяна. Тази жена работи за него или ще го направи в бъдеще.

— Не можеш просто да я екзекутираш!

Тюон мигна веднъж и впи очи в Мин. В стаята сякаш изведнъж помръкна и стана по-студено. Мат потрепери. Не му харесваше, когато Тюон станеше такава. Този неин поглед… като че ли беше поглед на друг човек. Човек без състрадание. Дори в една статуя имаше повече живот.

Селусия завъртя пръсти на Тюон и тя ги погледна и кимна.

— Ти си моята Истинореча — обърна се тя към Мин почти с неохота. — Можеш да ме поправяш публично. Виждаш ли грешка в решенията ми?

— Виждам, да — отвърна бързо Мин. — Не използваш уменията ми както трябва.

— А как трябва? — попита Тюон. Жената, която току-що бяха осъдили на смърт, продължаваше да лежи просната на земята. Не възрази — нямаше достатъчно висок ранг, за да може да се обърне към императрицата. Беше толкова низша, че дори ако заговореше на друг в присъствието на Тюон, щеше да е оскърбление на честта.

— Това, което някой би могъл да направи не е основание да го убиваш — каза Мин. — При цялото ми уважение, ако ще убиваш хора заради това, което ти казвам, няма да говоря.

— Може да бъдеш накарана да говориш.

— Опитай — отсече Мин. Мат се стъписа. Кръв и пепел, изглеждаше студена колкото Тюон преди малко. — Да видим как Шарката ще се отнесе с теб, императрице, ако изтезаваш носителката на поличби.

Тюон обаче се усмихна.

— Справяш се добре. Обясни ми какво желаеш, носителко на поличби.

— Ще ти казвам виденията си — отвърна Мин. — Но отсега нататък тълкуванията им — било то мои или каквото ти разчиташ в образите — няма да се огласяват. Най-добре ще е между нас двете. Имаш право да наблюдаваш някого заради казаното от мен, но не и да наказваш. Не и преди да ги заловиш, че правят нещо. Освободи тази жена.

— Тъй да бъде — заяви Тюон. — Ти си свободна — Огласи тя чрез Селусия. — Върви във вярност към Кристалния трон. Ще бъдеш наблюдавана.

Жената се поклони ниско и напусна стаята с наведена глава. Мат забеляза вадичка пот, потекла по страната й. Значи не беше статуя.

Обърна се отново към Тюон и Мин. Продължаваха да се гледат втренчено. Нямаше ножове, но все едно някой беше намушкан. Само да можеше Мин да се научи на малко уважение. Някой ден щеше да му се наложи да я измъкне от сеанчанците за яката на стъпка пред палача — сигурен беше в това.

Изведнъж въздухът в стаята се разцепи от портал, там, където бе посочила Тюон, че трябва да се появи. Чак сега на Мат му хрумна защо беше преместила трона. Ако онази дамане беше пленена и принудена да каже къде седи Тюон, Айез Седай можеше да отворят портал там и да я разрежат на две. Беше толкова невероятно, че чак смешно — една Айез Седай по-скоро можеше да хвръкне, отколкото да убие някой, който не е Мраколюбец, — но Тюон не рискуваше.

Порталът се отвори и от другата страна се показа Съветът на Кулата, насядали в палатка. Зад тях на голям стол седеше Егвийн. Самият Амирлински трон, осъзна Мат. „Кръв и пепел… накарала ги е да го донесат.“

Егвийн изглеждаше изтощена, макар да го прикриваше добре. Другите не бяха по-добре. Айез Седай бяха напрегнати до предела. Ако Егвийн беше войник, никога нямаше да я прати на битка. Кръв и кървава пепел… ако имаше войник с такъв цвят на кожата и такъв поглед в очите, Мат щеше да прати горкия човек да почива на легло цяла седмица.

— Любопитни сме да узнаем целта на тази среща — каза спокойно Серин.

Силвиана седеше на по-малък стол до Егвийн, а другите Сестри бяха събрани по Аджи. Някои липсваха, включително една от Жълтите, доколкото Мат можеше да прецени.

Тюон кимна на Мат. Той щеше да води тази среща. Мат кривна шапката си към нея и тя повдигна вежда. Опасният поглед в очите й си бе отишъл, но все пак беше императрица.

— Айез Седай. — Мат стана и докосна шапката си с два пръста. — Кристалния трон се радва, че скапано сте се вразумили и оставяте на нас да водим битката.

Очите на Силвиана се опулиха все едно някой я изрита. С крайчеца на окото си Мат улови лека усмивка на устните на Тюон. Кръв и пепел, тия жени трябваше да са по-благоразумни и да не го окуражават толкова.

— Красноречив си както винаги — каза сухо Егвийн. — Още ли си имаш онова лисиче?

— Имам си го, да. Гушнало се е тука на топло — отвърна Мат.

— Пази го — каза Егвийн. — Не бих искала да те сполети съдбата на Гарет Брин.

— Значи наистина беше Принуда? — Егвийн го беше известила за това.

— Доколкото можем да преценим — каза Серин. — Нинив Седай може да вижда сплитовете в нечий ум, както съм чувала, но никоя друга от нас не може.

— Оставили сме Брин под грижите на Лечителките ни — каза една набита доманка Айез Седай. — Засега не можем да разчитаме на никакви бойни планове, пипнати от него, поне докато не разберем откога е под палеца на Сянката.

Мат кимна.

— Звучи добре. Също така трябва да изтеглим силите ни от брода.

— Защо? — попита намръщено Лелейн. — Тук сме се укрепили добре.

— Не достатъчно добре — отвърна Мат. — Не ми харесва този терен, а не трябва да се бием там, където не искаме.

— Колебая се дали да дадем и една педя повече на Сянката — каза Серин.

— Една крачка, дадена сега, може да ни спечели две на заранта — отвърна Мат.

Генерал Галган измърмори в съгласие и Мат осъзна, че е цитирал Ястребовото крило.

Серин се намръщи. Другите, изглежда, я бяха оставили да води срещата. Егвийн общо взето стоеше настрана, сплела пръсти пред себе си.

— Може би трябва да ви кажем — заговори Серин, — че нашият Велик капитан не е единствената жертва. Даврам Башийр и лорд Агелмар също се опитаха да поведат своите армии към унищожение. Елейн Седай се справи добре в битката си, като унищожи голяма сила тролоци, но успя само защото Черната кула пристигна на помощ. Пограничниците са разбити, загубили са почти две трети от хората си.

Мат изстина. „Две трети?“ Светлина! Бяха от най-добрите бойци, които имаше Светлината.

— Лорд Мандрагоран е жив — каза Серин.

Е, това поне беше нещо.

— А армията горе в Погибелта?

— Лорд Итуралд падна в бой — отвърна Серин. — Изглежда, никой не знае какво се е случило с него.

— Това е замислено много добре. — Умът на Мат работеше трескаво. — Кръв и кървава пепел! Опитаха се да ни съкрушат и на четирите фронта едновременно. Не мога да си представя каква координация е нужна за това…

— Както отбеляза, трябва да сме много внимателни — каза тихо Егвийн. — Дръж тази своя лисица до себе си непрекъснато.

— Какво иска да направи Елейн? — попита Мат. — Не командваше ли тя?

— Елейн Седай в момента помага на Пограничниците — каза Серин. — Уведоми ни, че Шиенар е почти изгубен, и кара Аша’ман да прехвърлят армията на лорд Мандрагоран на безопасно място. Възнамерява утре да придвижи армията си през портали и да задържи тролоците в Погибелта.

Мат поклати глава.

— Трябва да направим обединен отпор. — Помълча малко. — Можем ли да я доведем през някой от тези портали? Поне да се свържем с нея?

Май нямаше сериозно възражение. Скоро в палатката с Егвийн и Заседателките се отвори друг портал. Елейн прекрачи през него, наедряла с детето в утробата и с пламнали очи. Зад нея Мат зърна за миг уморени войници, тътрещи се през сумрачно вечерно поле.

— Светлина — каза Елейн. — Мат, какво искаш?

— Спечелила си сражението си? — попита Мат.

— На косъм, но да. Тролоците в Кайриен са унищожени. Градът също е спасен.

Мат кимна.

— Трябва да отстъпя от позицията ни тук.

— Добре. Сигурно можем да слеем силите ти с това, което е останало от Пограничниците.

— Искам да направим нещо повече, Елейн. — Мат пристъпи напред. — Този ход, който опита Сянката… беше умен, Елейн. Адски умен. Окървавени сме и сме почти разбити. Не можем да си позволим повече лукса да се бием на много фронтове.

— Тогава какво?

— Последен отпор — каза тихо Мат. — Всички, заедно, на едно място, където теренът ни облагодетелства.

Елейн замълча и някой й донесе стол, за да седне до Егвийн. Държеше се като кралица, но разрошената й коса и изгорялото на няколко места облекло издаваха какво е преживяла. Мат надуши миризмата на пушек от бойното поле, където порталът все още бе отворен.

— Изглежда отчаян ход — отрони най-сетне Елейн.

— Положението ни е отчаяно — каза Серин.

— Трябва да попитаме командирите ни… — Елейн замълча. — Стига да можем да разчитаме, че някои от тях не са жертва на Принудата.

— Има само един — каза мрачно Мат и я погледна в очите. — И той ти казва, че с нас е свършено, ако продължим както досега. Предишният план беше съвсем добър според мен, но след това, което загубихме днес… Елейн, всички сме мъртви, ако не изберем едно място, където да дадем отпор, да се съберем заедно и да се бием.

Едно последно хвърляне на заровете.

Елейн помълча. Най-сетне попита:

— Къде?

— Тар Валон? — каза Гавин.

— Не. — Мат поклати глава. — Те просто ще го обсадят и ще продължат. Не може да е град, където ще сме заклещени. Трябва да е територия, която ще ни предложи предимства, и също така земя, която не може да изхранва тролоците.

— Някое място в Пограничните земи би могло да свърши тази работа — каза с гримаса Елейн. — Армията на Лан изгори почти всички градове и полета през които минаха, за да лишат Сянката от продоволствие.

— Карти. — Мат махна нетърпеливо с ръка. — Някой да ми донесе карти. Трябва ни позиция в Южен Шиенар или Арафел. Някъде достатъчно близо, за да е изкушаващо за Сянката да се срази с всички нас наведнъж…

— Мат — прекъсна го Елейн. — Няма ли това да им даде точно каквото искат? Шанс да ни премахнат веднъж завинаги?

— Да — промълви Мат, след като Айез Седай му донесоха картите. Имаше бележки по тях, като че ли от ръката на генерал Брин, ако се съдеше по съдържанието им. — Трябва да сме изкусителна мишена. Трябва да ги привлечем, да се изправим срещу тях и или да ги надвием, или да ни съкрушат.

Едно продължително сражение щеше да е в полза на Сянката. Щом достатъчно тролоци стигнеха до южните земи, нищо нямаше да може да ги удържи. Трябваше да спечели или да загуби бързо.

Последно хвърляне на заровете, наистина.

Мат посочи един район, място, отбелязано от Брин. Беше добре снабдено с вода, хубаво съчетание на хълмове и реки.

— Тук. Мерилор? Използвахме го за снабдителен център, нали?

Серин се изсмя тихо.

— И се връщаме там, откъдето започнахме, така ли?

— Наистина има няколко малки укрепления — каза Елейн. — Мъжете построиха палисада от едната страна и бихме могли да я разширим.

— Точно това ни трябва — заяви Мат, след като си представи битката там.

Мерилор щеше да ги постави там, където двете тролокски армии можеха да навлязат и да се опитат да съкрушат хората между тях. Щеше да е изкусително. Но теренът щеше да е чудесен за Мат…

Да. Щеше да е като Битката за теснините Прия. Ако поставеше стрелци по онези стръмнини — не, дракони — и ако можеше да даде на Айез Седай няколко дни отдих… Теснините Прия. Беше разчитал на една голяма река, за да заклещи хамарейската армия при устието на Теснините. Но когато задейства капана, проклетата река му пресъхна. Хамарейците я бяха запушили с бент от другата страна на Теснините. Бяха прегазили през речното корито и се бяха измъкнали. „Урок, който няма да забравя.“

— Това ще свърши работа — каза Мат и опря ръка на картата. — Елейн?

— Така да бъде — отвърна Елейн. — Дано да знаеш какво правиш, Мат.

Докато го казваше, заровете затрополиха в главата му.

 

 

Галад склопи очите на Тром. Повече от час беше претърсвал бойното поле северно от Кайриен, докато го намери. Тром беше загубил много кръв и само няколко ъгъла на наметалото му бяха останали бели. Галад откъсна офицерските пискюли от рамото му — странно, бяха останали сухи — и се изправи.

Чувстваше се изморен до кости. Тръгна обратно през бойното поле покрай куповете мъртви. Враните и гарваните бяха дошли — покриваха като пелена цялата околност. Гънещ се, потръпващ мрак, загърнал земята като плесен. Отдалече земята изглеждаше като изгорена, толкова много бяха лешоядните птици.

Тук-там Галад подминаваше мъже като него, които търсеха приятели между труповете. Имаше изненадващо малко плячкаджии — Елейн бе заловила няколко, опитали се да се измъкнат от Кайриен, и беше заплашила да ги обеси.

„Станала е по-твърда“, помисли Галад, докато се тътреше уморено към лагера. Ботушите му бяха натежали като олово. „Това е добре.“ Като дете често беше взимала решения със сърцето си. Сега беше кралица и се държеше като такава. Само да можеше да изправи моралните й принципи. Иначе не беше лоша, но Галад съжаляваше, че и тя — като други монарси — не може да види нещата ясно като него.

Започваше да приема това, че не могат. Започваше да приема, че в това няма нищо лошо, стига да се стараят. Онова, което имаше в себе си, което му позволяваше да вижда всичко правилно, явно беше дар на Светлината и да укорява други хора, че не са родени с него, беше грешно. Все едно да укоряваш човек, защото се е родил с една ръка и поради това е лош дуелист.

Много от живите, които подминаваше, седяха на земята по редките места, където нямаше трупове и кръв. Не приличаха на победители, макар идването на Аша’ман да бе спасило битката. Номерът с лавата беше дал на бойците на Елейн достатъчно време да си поемат дъх, да се прегрупират и да атакуват.

Последвалият бой беше бърз и жесток. Тролоците не се предадоха, а не можеха да ги оставят да избягат. Тъй че Галад и другите се бяха сражавали и загивали много след като бе станало ясно, че побеждават.

Тролоците вече бяха мъртви. Останалите живи мъже седяха по земята, зяпнали пелената от трупове и изтръпнали сякаш пред възможността да намерят малцината все още живи сред многото хиляди мъртви.

Светлината беше червена от гаснещото слънце и облаците и придаваше на лицата им кървав цвят.

Галад най-сетне стигна до дългия хълм, очертал границата между двете бойни полета. Заизкачва се бавно по него, потискайки мисълта за меко легло. Или постеля на пода. Или някоя закътана плоска скала, на която да се загърне в наметалото си.

По-свежият въздух на върха на хълма го стъписа. Толкова дълго бе мирисал кръв и смърт, че чистият въздух сега му замириса някак неправилно. Поклати глава, докато минаваше покрай изтощени Пограничници, извиращи през порталите. Ашаманите бяха отишли да задържат тролоците на север, за да могат войските на лорд Мандрагоран да се измъкнат.

Доколкото беше чул, оцелелите Пограничници бяха нищожна част от предишната сила. Измяната на Великите капитани бе почувствана най-силно от лорд Мандрагоран и хората му. Призля му. Тази битка не беше минала лесно… но колкото и да беше ужасна, Пограничниците бяха пострадали много по-зле.

Галад едва се овладя да не повърне, щом видя от върха на хълма колко много птици са се струпали долу за пир. Слугите на Тъмния падаха и слугите на Тъмния се тъпчеха.

Най-сетне намери Елейн. Страстта, с която говореше на Трам ал-Тор и Арганда, го изненада.

— Мат е прав — каза тя. — Полето на Мерилор е добро за сражение. Светлина! Да можех само да дам повече време за почивка на хората. Ще разполагаме само с няколко дни, седмица най-много, преди тролоците да стигнат до Мерилор. — Елейн поклати глава. — Трябваше да предвидим, че шараите ще дойдат. Когато колодата започне да изглежда подредена срещу Тъмния, той, разбира се, ще добави в играта нови карти.

Гордостта на Галад изискваше да остане прав, докато слушаше Елейн да говори на другите командири. Този път обаче бе изгубил гордостта си, тъй че седна на едно походно столче и се отпусна.

— Галад — каза му Елейн, — наистина трябваше да позволиш някой от ашаманите да отмие умората ти. Настойчивостта, с която се отнасяш с тях като с отхвърлени от Светлината, е глупава.

Галад се изправи.

— Това няма нищо общо с ашаманите — сопна й се. Прекалено язвително. Наистина беше уморен. — Тази умора ми напомня за изгубеното днес. Изтощение, което хората ми трябва да понесат, тъй че ще го понеса и аз, за да не забравя колко са уморени и да не ги напрягам прекалено.

Елейн го погледна намръщено. Отдавна беше престанал да се тревожи дали думите му ще я обидят. Изглежда, не можеше да заяви, че денят е приятен или чашата му с чай е топла, без да я обиди някак.

Щеше да е хубаво, ако Айбара не беше избягал. Онзи човек беше водач — един от малкото, които Галад бе срещал изобщо, — с когото наистина можеше да говориш, без да се притесняваш, че ще се обиди. Може би Две реки щяха да се окажат добро място, където да уседнат Белите плащове.

Разбира се, имаше някаква история за лоша кръв между тях. Можеше да проучи това…

„Нарекох ги Бели плащове — каза си след миг. — В ума си, точно така помислих за Чедата току-що.“ Доста време беше минало, откакто бе направил това случайно.

— Ваше величество — каза Арганда. Стоеше до Логаин, водача на Аша’ман, и Хавиен Нурел, новия командир на Крилатата гвардия. Талманес от Бандата на Червената ръка се домъкна грохнал с неколцина командири от салдейците и Легиона на Дракона. Стареят Хаман от огиерите седна на земята по-настрани и зарея замаян поглед към залеза.

— Ваше величество — продължи Арганда. — Разбирам, че смятате това за голяма победа.

— Това е голяма победа — каза Елейн. — Трябва да убедим хората си да гледат на нея така. Няма и преди осем часа очаквах цялата ни армия да бъде избита. Ние спечелихме.

— С цената на половината ни бойци — промълви Арганда.

— Ще смятам това за победа — настоя Елейн. — Очаквахме пълно унищожение.

— Единственият победител днес е касапинът — отрони Нурел. Изглеждаше измъчен.

— Не — заяви Трам ал-Тор. — Тя е права. Бойците трябва да разберат какво спечелиха загубите им. Трябва да гледаме на това като на победа. Така трябва да бъде записана в историите и войниците трябва да го видят така.

— Това е лъжа — отрони неволно Галад.

— Не е — каза ал-Тор. — Загубихме много приятели днес. Светлина, всички ние. Но Тъмния иска точно това: да се съсредоточим върху смъртта. Нека дръзне някой от вас да ми каже, че греша. Трябва да гледаме и да видим Светлина, не Сянка, иначе Сянката ще удави всички ни.

— Като спечелихме тук — заяви Елейн, натъртвайки на думата, — печелим време за отдих. Можем да се съберем на Мерилор, да се окопаем там и да направим своя последен отпор с цялата си сила срещу Сянката.

— Светлина — прошепна Талманес. — Пак ще минем през това, нали?

— Да — отвърна Елейн с неохота.

Галад се загледа над полята с мъртвите и потръпна.

— Мерилор… ще е още по-лошо. Светлината да ни е на помощ… още по-лошо.