Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Memory of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Спомен за светлина

 

Американска, първо издание

 

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

 

Формат: 70/100/16

Печатни коли: 54

 

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

История

  1. — Добавяне

Глава 1
На изток вятърът задуха

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

На изток задуха вятърът, спуснал се от стръмните планини надолу през запустели хълмове. Навлезе в тъй наречения Западен лес, място изобилствало някога с бор и кожолист. Тук вятърът намери гъсто сплетени трънаци и само тук-таме по някой висок дъб. Дървесата изглеждаха поразени от болест, с унило провиснали клони и белеща се кора. Другаде иглички бяха нападали от боровете и бяха загърнали земята с кафява завивка. Не напъпваха млади филизи по голите като скелети клони на Западния лес.

На североизток задуха вятърът, през храсталаци, които пращяха и пукаха, щом ги разтърсеше. Беше нощ и мършави лисици ровеха в гниещата горска пръст в напразно дирене на плячка или леш. Не ехтеше зов на пролетни птици и — най-поразителното — вълчият вой бе замлъкнал над земята.

Вятърът задуха и над Таренов сал. Над онова, което бе останало от него. Градчето бе чудесно някога, според местните мерки. Тъмни сгради на основи от червен камък, калдъръмена улица, градче, вдигнато при излаза към земята, позната като Две реки.

Димът отдавна бе престанал да се вдига от изгорелите сгради, но малко бе останало от градчето за пресъграждане. Подивели псета ровеха из сметта. Вдигнаха прегладнели очи нагоре, докато вятърът подминаваше.

Вятърът прехвърли реката на изток. Тук купища бегълци, понесли запалени факли, вървяха по дългия път от Бейрлон към Бели мост въпреки късния час. Бяха окаяни хора, с наведени глави и изгърбени рамене. Някои имаха смуглата кожа на доманци, протритото им облекло издаваше несгодите в прехвърлянето на планините. Други идваха от още по-далече. Тарабонци с изнурени очи над мръсни була. Селяни с жените им от Северен Геалдан. Всички бяха чули мълвата, че в Андор има храна. Че в Андор има надежда.

Дотук все още не бяха намерили ни едното, ни другото.

На изток задуха вятърът, покрай реката, която лъкатушеше между селски ниви без жита. Ливади без трева. Овощни градини без плодове.

Изоставени села. Дървета като кокали, с оглозгана плът. Гарвани, накацали в клоните им. Измършавели зайци и по-едър дивеч ровеха тук-там в изсъхналата трева. Над всичко това вездесъщите облаци затискаха земята. Понякога от тази облачна пелена бе трудно да се разбере ден ли е, или нощ.

Щом доближи величавия град Кемлин, вятърът свърна на север, далече от горящия град — оранжев, червен и яростен огън, който бълваше черен дим към гладните облаци горе. Войната бе стигнала Андор в безмълвната нощ. Прииждащите бежанци скоро щяха да разберат, че вървят към гибел. Не беше изненадващо. Опасността дебнеше във всички посоки. Единственият начин да избегнат приближаването си към нея бе да останат на място.

На север задуха вятърът, над насядали край пътищата хора, сами или на малки групи, с изпълнени с безнадеждност очи. Някои лежаха по земята прегладнели, загледани в ръмжащите кипнали облаци горе. Други се тътреха напред, макар да не знаеха към какво. Последната битка, на север, каквото и да означаваше това. Последната битка не беше надежда. Последната битка беше смърт. Но беше място, където трябва да си, където трябва да идеш.

Във вечерния сумрак вятърът достигна голяма войска далече на север от Кемлин. Поле сред осеяната с гори околност, сега обрасло с палатки като гъби по гнил дънер. Десетки хиляди войници чакаха край лагерните огньове.

Вятърът задуха на пориви и захвърля дим от огньовете в лицата на войниците. Хората тук не показваха същото чувство на безнадеждност като бежанците, но на лицата им се четеше страх. Виждаха залинялата от болест земя. Усещаха облаците горе. Знаеха.

Светът умираше. Войниците се взираха в пламъците и гледаха как поглъщат дървото. Въглен след въглен онова, което бе живо доскоро, ставаше на прах.

Отряд мъже оглеждаха броня, започнала да ръждясва, въпреки че беше добре смазана. Айилци с бели халати носеха вода — воини, които бяха отказали да вземат отново оръжия, въпреки че бяха отслужили своя тох. Наплашени слуги, сигурни, че утрешният ден ще донесе война между Бялата кула и Преродения Дракон, подреждаха припаси в разтърсвани от вятъра палатки.

Мъже и жени шепнеха истината в нощта. Краят е дошъл. Краят е дошъл. Светът ще пропадне. Краят е дошъл.

Смях накъса въздуха.

Топла светлина се изливаше от една голяма палатка близо до центъра на лагера, изригваше навън покрай входното платнище и изпод платнените стени.

Вътре в тази палатка Ранд ал-Тор — Прероденият Дракон — се смееше, отметнал глава.

— Та какво направи тя? — попита Ранд, след като спря да се смее. Наля си чаша червено вино, а после друга за Перин, който се изчерви.

„Станал е по-корав — помисли Ранд, — но някак си не е изгубил невинността си. Не напълно.“ За Ранд това изглеждаше удивително. Чудо, като бисер, намерен в риба. Перин беше силен, но силата му не го беше прекършила.

— Е — заговори Перин, — знаеш каква е Марин. Успява понякога даже на Кен да гледа като на дете, което има нужда от майка. Когато ни намери с Файле легнали там на пода като двама глупави млади… ами, мисля, че се разкъсваше между желанието да ни се изсмее или да ни прати в кухнята да мием паници. Та да не направим някоя беля.

Ранд се усмихна, докато се опитваше да си го представи. Перин — якият Перин — толкова слаб, че едва можеше да върви. Образът беше нелеп. Искаше му се да допусне, че приятелят му преувеличава, но Перин нямаше и косъм нечестност на главата си. Странно колко много у един човек може да се промени, докато сърцевината му си остава съвсем същата.

— Та както и да е — каза Перин, след като отпи от виното си, — Файле ме вдигна от пода, качи ме на коня ми и двамата се перчехме и се правехме на важни. Аз не направих много. Боят бе спечелен от другите… нямаше да мога и чаша да вдигна до устните си. — Замълча и златните му очи заблестяха унесено. — Трябва да си горд с тях, Ранд. Без Данил, баща ти и бащата на Мат, без всички тях нямаше да постигна и половината. Не, десетина нямаше да постигна.

— Вярвам го. — Ранд погледна виното си. Луз Терин беше обичал вино. Част от него — онази далечна част, спомените на един мъж, който е бил някога — бе недоволна от качеството. Малко вина в днешния свят можеше да се сравнят с прочутите сортове от Приказния век. Поне нито едно от тези, които бе опитвал.

Отпи малка глътка и остави чашата. Мин все още спеше в друга част на палатката, отделена със завеска. Събития в сънищата му го бяха събудили. Беше се зарадвал от идването на Перин, отвлякло ума му от онова, което бе видял.

„Миерин…“ Не. Нямаше да позволи онази жена да го разсее. Може би това беше смисълът на видяното в съня.

— Ела с мен — каза Ранд. — Трябва да проверя някои неща за утре.

Излязоха в нощта. Няколко Деви тръгнаха след тях, щом Ранд се запъти към Себбан Балвер, чиито услуги Перин му беше заел. Нещо, което напълно устройваше Балвер, склонен да гравитира към хората с най-голяма власт.

— Ранд? — попита Перин, закрачил до него с ръка на Мах’алейнир. — Вече ти разказах за всичко това. За обсадата на Две реки, за боя… Защо отново ме разпитваш?

— Питах те за събитията, Перин. Питах за случилото се, но не те питах за хората, на които се е случило. — Погледна го и направи кълбо светлина, за да могат да виждат в нощта. — Трябва да помня хората. Да забравям за тях е грешка, която твърде често допусках в миналото.

Вятърът носеше мириса на огньове от лагера на Перин наблизо и кънтежа на ковашки чукове. Ранд беше чул приказките за откритите отново оръжия, изковани със Силата. Ковачите на Перин работеха извънредно, като изтощаваха докрай двамата му ашамани, за да направят колкото може повече.

Ранд му беше отстъпил толкова ашамани, колкото можеше да задели, най-вече защото — веднага след като бяха чули — го бяха посетили десетки Деви, за да настояват за изковани със Силата върхове на копия. „Съвсем логично е, Ранд ал-Тор — беше му обяснила Берална. — Неговите ковачи могат да направят четири остриета за копия срещу един меч.“ И се беше намръщила на думата „меч“ все едно тя имаше вкуса на морска вода.

Ранд никога не беше вкусвал морска вода. Луз Терин беше. Знанието на такива неща много го бе притеснявало някога. Вече се беше научил да приема тази част от себе си.

— Можеш ли да повярваш какво е станало с нас? — попита Перин. — Светлина, понякога се чудя кога мъжът с това разкошно облекло, тоест аз самият, ще ме навика и ще ме прати да изрина торта от конюшните, защото забравям къде ми е мястото.

— Колелото тъче така, както то само пожелае, Перин. Станали сме това, което е трябвало да станем.

Перин кимна. Крачеха по пътеката между палатките, огряна от кълбото светлина над дланта на Ранд.

— Какво е… усещането? — попита Перин. — От онези спомени, които си придобил?

— Имал ли си някога сън, който, щом се събудиш, го помниш с безукорна яснота? Не сънят, който бързо изтлява, а такъв, който остава с теб през целия ден?

— Да — отвърна Перин със странна сдържаност. — Да, мога да кажа, че съм имал.

— Същото е — каза Ранд. — Мога да си спомня, че съм Луз Терин, мога да си спомня как правя каквото е правил той, така, както човек помни свои действия насън. Аз бях този, който ги правеше, но не ги харесвам непременно… нито мисля, че бих извършил същите действия, ако бях в будния си ум. Това не променя факта, че в съня изглеждаха правилни.

Перин кимна.

— Той е аз — добави Ранд. — И аз съм той. Но в същото време не съм.

— Е, все още изглеждаш като себе си — каза Перин, макар Ранд да долови леко колебание на думата „изглеждаш“. А ако Перин беше казал „миришеш“? — Не си се променил чак толкова много.

Ранд едва ли можеше да му обясни, без да прозвучи безумно. Личността, в която се бе превърнал, откакто бе понесъл мантията на Преродения Дракон… това не беше просто поза, не беше просто маска.

Беше това, което бе той. Не се беше променил. Не се беше преобразил. Просто беше приел.

Това не означаваше, че има отговори за всичко. Въпреки четиристотинте години спомени, вгнездени в ума му, все още се безпокоеше какво трябва да направи. Луз Терин не беше знаел как да запечата Въртела. Опитът му бе довел до катастрофа. Покварата, Разрушението, всичко това — заради един несъвършен затвор с печати, които вече бяха чупливи.

Един отговор непрекъснато се връщаше в ума му. Опасен отговор. Отговор, който Луз Терин не бе обмислял.

А ако отговорът не беше в запечатването на Тъмния отново? Ако отговорът, окончателният отговор, бе нещо друго? Нещо по-трайно?

„Да — помисли си за хиляден път Ранд. — Но възможно ли е?“

Стигнаха до палатката, в която работеха писарите, и Девите се развърнаха във ветрило зад тях, а Ранд и Перин влязоха.

— Милорд Дракон. — Балвер се поклони сковано, застанал до маса с карти и купища хартия.

— Докладвай — каза Ранд.

— Редран ще дойде. Кралицата на Андор го е повикала, като му е обещала портали, направени от онези нейни Родственички. Според нашите очи в двора му той е ядосан, че му трябва нейната помощ, за да дойде, но е настойчив, че трябва да бъде на това събрание — макар и само за да не изглежда пренебрегнат.

— Чудесно — каза Ранд. — Елейн нищо ли не знае за шпионите ти?

— Милорд! — отвърна възмутено Балвер.

— Разкрил ли си кой шпионира за нея сред нашите писари? — попита Ранд.

— Никой не… — започна Балвер.

— Все трябва да има някой, Балвер — прекъсна го Ранд с усмивка. — Самата тя всъщност ме научи как да правя това в края на краищата. Все едно. От утре намеренията ми ще бъдат ясни за всички. Няма да са нужни повече тайни.

„Никакви освен тези, които държа най-близо до сърцето си.“

— Това означава, че всички ще са тук за събранието, нали? — попита Перин. — Всички важни владетели? Тийр и Иллиан?

— Амирлин убеди всички да присъстват — каза Балвер. — Имам копия на отговорите им, ако желаете да ги видите, милорди.

— Да — каза Ранд. — Прати ги в палатката ми. Ще ги прегледам тази нощ.

Трусът дойде внезапно. Писарите награбиха купища хартия и се развикаха, столовете и масите падаха с трясък. Отвън се разнесоха мъжки викове, едва доловими над шума от кършещи се дървета и дрънчащи оръжия. Земята простена с глух тътен.

Ранд го усети като болезнен спазъм в мускулите.

Далечен гръм разтърси небето, като закана за предстоящи неща. Трусът заглъхна. Писарите стояха, стиснали купчините хартия, сякаш ги беше страх да ги пуснат.

„Тя наистина е тук — помисли Ранд. — Не съм готов… не сме готови… но тя все едно вече е тук.“

Беше прекарал много месеци в страх от този ден. Откакто тролоците бяха дошли в нощта, откакто Лан и Моарейн го бяха извели от Две реки, се беше страхувал от предстоящото.

Последната битка. Краят. Ала сега усети, че не изпитва страх от предстоящото. Тревога, но не и страх.

„Идвам да се изправя срещу теб“, помисли Ранд.

— Кажете на хората — обърна се той към писарите. — Поставете предупреждения. Трусовете ще продължат. Ще има бури. Ужасни. Ще има Разрушение и не можем да го избегнем. Тъмния ще се опита да стрие този свят на прах.

Писарите закимаха, споглеждаха се угрижено на светлината на лампите. Перин замислено кимна, сякаш на себе си.

— Някакви други новини? — попита Ранд.

— Кралицата на Андор може би замисля нещо тази нощ, милорд — каза Балвер.

— „Нещо“ не е особено точна дума, Балвер.

— Съжалявам, милорд. Все още не знам нищо повече. Току-що получих новината. Кралица Елейн е била събудена от някой от съветниците й, преди малко. Нямам човек достатъчно близо, за да разбере защо.

Ранд се намръщи, отпуснал ръка на меча на Ламан на кръста си.

— Може просто да са планове за утре — каза Перин.

— Може — отвърна Ранд. — Уведоми ме, ако откриеш нещо, Балвер. Благодаря ти. Добре се справяте тук.

Балвер изправи рамене. В тези дни — толкова мрачни дни — всеки се стремеше да направи нещо полезно. Балвер беше най-добрият в това, което правеше, и беше уверен в способностите си. Все пак не беше лошо Ранд да му напомни това. Беше си похвала. Особено ако те хвали Прероденият Дракон.

Излязоха от палатката и Перин каза:

— Притеснен си. От това, за което са събудили Елейн.

— Не биха я събудили без сериозна причина — отвърна Ранд. — Предвид състоянието й.

Бременна. Бременна с негови деца. Светлина! Току-що го беше научил. Защо тя не му беше казала?

Отговорът беше прост. Елейн можеше да усеща чувствата на Ранд така, както той нейните. Трябваше да е усетила как се чувстваше, наскоро. Преди Драконова планина. Когато…

Не бе искала да го натовари и с една бременност, докато бе в такова състояние. Освен това и той в последно време не беше особено лесен за намиране.

Все пак беше стъписващо.

„Ще ставам баща“, помисли той, не за първи път. Да, Луз Терин беше имал деца и Ранд можеше да си спомни за тях и за обичта си към тях. Не беше същото.

Той, Ранд ал-Тор, щеше да стане баща. Стига да спечелеше Последната битка.

— Не биха я събудили без сериозна причина — продължи той. — Притеснен съм, не заради това, което може да се е случило, а заради възможното разсейване. Утре е важен ден. Ако Сянката има някакво подозрение за важността на утрешния ден, ще опита каквото може, за да ни попречи да се съберем, да се обединим.

Перин се почеса по брадата.

— Имам хора близо до Елейн. Хора, които следят нещата и ми докладват.

Ранд вдигна ръка.

— Да идем да поговорим с тях. Много неща имам да свърша тази нощ, но… Да, не мога да оставя това да ми се изплъзне.

Забързаха към лагера на Перин. Телохранителките ги последваха като сенки с була и копия.

 

 

Нощта беше някак странно стихнала. Егвийн, в палатката си, се мъчеше над писмо до Ранд. Не беше сигурна дали иска да го изпрати. Пращането не беше важно. Писането на писмото обаче й помагаше да подреди мислите си, да реши какво точно иска да му каже.

Гавин се вмъкна и наметалото му на Стражник прошумоля.

— Ще останеш ли? — попита Егвийн и топна перото в мастилницата. — Или пак ще излезеш?

— Не ми харесва тази нощ, Егвийн. Усещам, че нещо не е наред.

— Светът затаява дъх, Гавин, в очакване на утрешните събития. Прати ли вестта до Елейн, както помолих?

— Да. Но тя сигурно спи. Много е късно там.

— Ще видим…

След малко от лагера на Елейн пристигна вестоносец с малко сгънато писмо. Егвийн го прочете и се усмихна.

— Хайде — каза на Гавин, стана и взе няколко неща. Махна с ръка и въздухът се разцепи от портал.

— Пътуваме до там? — учуди се Гавин. — Съвсем наблизо е.

— Ако идем пеш, тя би трябвало да излезе да ме посрещне — каза Егвийн, докато Гавин прекрачваше през портала, за да провери дали е безопасно. — Не искам да се разбере, че сме се срещали.

„Сюан би убила за тази способност“, помисли си, докато минаваше през портала. Колко още заговори щеше да е скроила онази жена, ако можеше да посещава други толкова бързо, тихо и лесно?

Озова се до топъл мангал и погледна Елейн. Кралицата носеше светлозелена рокля, коремът й беше издут от бебетата вътре. Тя пристъпи към Егвийн и целуна пръстена й. Биргит стоеше до входа на палатката, скръстила ръце, както винаги облечена с късия си червен жакет и широките небесносини панталони, златната й плитка спусната над рамото.

— Изненадан съм, че си будна — каза Гавин на сестра си.

— Очаквам донесение — отвърна Елейн и покани с жест Егвийн да седнат на двата тапицирани стола до горящия мангал.

— Нещо важно ли? — попита Егвийн.

Елейн се намръщи.

— Джесамин отново забрави да се обади от Кемлин. Оставих я с изрични заповеди да ме известява на всеки два часа, но тя още се бави. Светлина, сигурно не е нищо важно. Все пак помолих Сериния да отиде на терена за Пътуване да провери какво става. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Трябва да си почиваш — каза Гавин.

— Много ти благодаря за съвета — отвърна Елейн. — Ще го пренебрегна, точно както пренебрегнах Биргит, когато ми каза същото. — После продължи официално: — Майко, какво да обсъдим?

Егвийн й подаде писмото, над което се беше трудила.

— До Ранд ли е? — попита Елейн.

— Гледната ти точка за него е различна от моята. Кажи ми какво мислиш за това писмо. Може да не му го изпратя. Още не съм решила.

— Тонът е… доста твърд — отбеляза Елейн, след като го прегледа.

— Той май не реагира на нищо друго.

— Може би просто трябва да го оставим да направи каквото иска.

— Да счупи печатите? — попита Егвийн. — Да освободи Тъмния?

— Защо не?

— Светлина, Елейн!

— Трябва да се случи, нали? — попита Елейн. — В смисъл, Тъмния ще бъде освободен. Той на практика вече е свободен.

Егвийн се потърка по слепоочията.

— Има разлика между това да докосва света и да е на свобода. През Войната на Силата Тъмния изобщо не е бил освобождаван истински в света. Въртелът му е позволявал да го докосва, но е бил запечатан, преди да успее да се измъкне. Ако Тъмния беше влязъл в света, самото Колело щеше да се е счупило. Ето, донесох това да ти го покажа.

И извади свитък бележки от чантата си. Листовете бяха събрани припряно от библиотекарите на Тринайсетия депозитар.

— Не казвам, че не трябва да счупим печатите. Казвам, че не можем да си позволим риска да приложим някой от смахнатите планове на Ранд за това.

Елейн се усмихна. Светлина, колко беше измъчена. „Мога да разчитам на нея, нали?“ Трудно беше да се разбере при Елейн напоследък. А и тази нейна връзка с Родственичките…

— За жалост не намерихме нищо конкретно в твоята библиотека тер-ангреал. — Статуята на усмихнатия брадат мъж едва не беше предизвикала бунт в Кулата. Всяка Сестра беше искала да прочете хилядите томове книги. — Всички книги, изглежда, са написани преди Въртелът да бъде отворен. Ще продължат да издирват, но тези бележки съдържат всичко, което можахме да съберем за печатите, затвора и Тъмния. Ако счупим печатите в погрешния момент, боя се, че това би означавало край на всички неща. Ето, прочети това. — Подаде на Елейн няколко листа.

— Каретонският цикъл? — попита Елейн, обзета от любопитство. — „И ще пропадне светлината, а зора няма да дойде, и все още пленникът негодува.“ Пленникът е Тъмния?

— Така мисля — отвърна Егвийн. — Пророчествата никога не са ясни. Ранд възнамерява да влезе в Последната битка и да счупи печатите моментално, но това е глупаво. Чака ни продължителна война. Освобождаването на Тъмния сега ще укрепи силите на Сянката и ще отслаби нас. Ако трябва да се направи — а все още не знам дали трябва, — би трябвало да изчакаме до последния възможен момент. Най-малкото трябва да го обсъдим. Ранд е бил прав за много неща, но и е грешал също така. Това не е решение, което би трябвало да позволим да вземе сам.

Елейн заразгръща страниците и се спря на една.

— „Неговата кръв ще ни даде Светлина…“ — Потърка замислено страницата с палец. — „Изчакайте Светлината.“ Кой е добавил тази бележка?

— Това е копие на Дониела Алиевин на превода на Термендал на Каретонския цикъл — отвърна Егвийн. — Дониела е направила свои бележки и са били предмет на обсъждане между учените точно толкова, колкото и самите Пророчества. Била е Съновница, знаеш. Единствената Амирлин, за която знаем, че е била такава. Преди мен поне.

— Да.

— Сестрите, които ми събраха тези неща, стигнаха до същото заключение като мен — продължи Егвийн. — Може би ще има време за счупване на печатите, но това време не е в началото на Последната битка, каквото и да си мисли Ранд. Трябва да изчакаме за подходящия момент и като Пазителка на Печатите мой дълг е да избера този момент. Няма да изложа света на риск заради някоя от свръхдраматичните военни хитрости на Ранд.

— Знаеш ли, в него има нещо доста веселчунско — каза Елейн. — Аргументът ти е добър, Егвийн. Кажи му го. Той ще се вслуша в тебе.

— Засега ще…

Изведнъж я жегна тревога по връзката с Гавин и Егвийн прегърна Верния извор. Елейн веднага я последва. Биргит вече бе извадила меча си.

Пред палатката спря кон и при тях влезе капнала от умора вестоноска.

— Кемлин е нападнат, ваше величество.

— Какво!? — Елейн скочи. — Как? Джарид Саранд…

— Тролоци — продължи вестоноската. — Започна на свечеряване.

— Невъзможно! — възкликна Елейн, сграбчи жената за ръката и я повлече навън. Егвийн ги последва припряно. — Шест часа вече минаха след свечеряване — заговори Елейн на пратеничката. — Защо не чухме нищо досега? Какво е станало с Родственичките?

— Не ми казаха, кралице — отвърна жената. — Капитан Гайбон ме прати да ви доведа бързо. Той току-що пристигна през портала.

Теренът за Пътуване не беше далече от палатката на Елейн. Беше се събрала тълпа, но мъжете и жените бързо направиха път на Амирлин и кралицата.

Група мъже в окървавени дрехи бавно излизаха през отворения портал. Теглеха талиги, натоварени с новите оръжия на Елейн, драконите. Много от мъжете изглеждаха на ръба да рухнат от изтощение. Миришеха на пушек и лицата им бяха почернели от сажди. Някои падаха в несвяст, докато войниците на Елейн притичваха на помощ и се хващаха да изтеглят колите, явно предназначени за конска тяга.

Наблизо Сериния Седай и някои от по-силните Родственички — Егвийн отказваше да мисли за тях като за Родственичките на Елейн — сътворяваха още портали. През тях прииждаха бежанци като вода от внезапно отприщен речен вир.

— Тръгвай — каза Егвийн на Гавин и затъка свой портал до терените за Пътуване в лагера на Бялата кула наблизо. — Повикай толкова Айез Седай, колкото можем да вдигнем. Кажи на Брин да подготви войниците, кажи им да изпълняват заповедите на Елейн и ги прати през порталите до предградията на Кемлин. Ще покажем солидарност с Андор.

Гавин кимна и се шмугна през портала. Егвийн го остави да изчезне и тръгна към Елейн при тълпата ранени и объркани войници. Сумеко, от Родственичките, бе поела грижата с даването на Цяра на най-застрашените.

Въздухът бе наситен с миризмата на дим. Докато бързаше към Елейн, Егвийн зърна за миг нещо през един от порталите. Кемлин в пламъци.

„Светлина!“ Спря се за миг стъписана и забърза отново. Елейн говореше с Гайбон, командира на Гвардията на кралицата. Красивият мъж едва се държеше на крака, дрехите и бронята му бяха зацапани с кръв.

— Мраколюбци убиха две от жените, които оставихте да пращат съобщения, ваше величество — говореше той с уморен глас. — Друга падна в битката. Но прибрахме драконите. След като… се измъкнахме… — Изглеждаше наскърбен от нещо. — След като се измъкнахме през дупката в крепостната стена, видяхме, че няколко чети наемници около града са се запътили към портата, държана от лорд Талманес. По случайност се оказаха достатъчно близо, за да ни помогнат в бягството.

— Добре сте направили — каза Елейн.

— Но градът…

Добре сте направили — повтори твърдо Елейн. — Прибрали сте драконите и сте спасили толкова много хора. Ще се погрижа да бъдете награден за това, капитане.

— Дайте наградата си на мъжете от Бандата, ваше величество. Заслугата е тяхна. И моля ви, ако можете да направите нещо за лорд Талманес… — Посочи мъжа, когото няколко души от Бандата току-що бяха изнесли през портала.

Елейн коленичи до него и Егвийн се спря до нея. Отначало допусна, че Талманес е мъртъв, както бе почерняла кожата му. После той вдиша хрипливо.

— Светлина! — възкликна Елейн и Вкопа в проснатото му тяло. — Никога не бях виждала такова нещо.

— Мечове на Такан’дар — каза Гайбон.

— Това е непосилно и за двете ни — каза Егвийн на Елейн и се изправи. — Аз… — Замълча, щом до ушите й стигна нещо през стоновете на войниците и скърцането на колите.

— Егвийн? — попита тихо Елейн.

— Направи каквото можеш за него. — Егвийн се изправи и затича. Промуши се през обърканата тълпа, следвайки гласа. Не беше ли това… да, ето там. Намери отворен портал в края на терена за Пътуване, Айез Седай във всевъзможни облекла бързо излизаха през него, за да се погрижат за ранените. Гавин си беше свършил работата добре.

Нинив разпитваше, на доста висок глас, кой ръководи цялата тази бъркотия. Егвийн се приближи към нея отстрани, сграбчи я за рамото и я стресна.

— Майко? — попита Нинив. — Какви са тези приказки, че Кемлин гори? Аз…

Млъкна, щом видя ранените. Вцепени се, а след това понечи да тръгне към тях.

— Има един, когото трябва да видиш първо — каза й Егвийн и я поведе към лежащия на земята Талманес.

Нинив вдиша рязко, смъкна се на колене и избута леко Елейн настрани. Вкопа в Талманес и замръзна, ококорила очи.

— Нинив? — каза Егвийн. — Можеш ли…

Взрив от сплитове изригна от Нинив като внезапната светлина на слънце, пробило през гъстите облаци. Нинив сплете Петте сили в бляскав стълб и го отпрати в тялото на Талманес.

Егвийн я остави да си върши работата. Може би щеше да успее, макар мъжът да изглеждаше безнадеждно. Светлината дано да дадеше, може би щеше да живее. Беше я впечатлил в миналото. Изглеждаше точно този сорт мъж, от който Бандата — и Мат — имаше нужда.

Елейн беше при драконите и разпитваше някаква жена с коса на плитки. Това трябваше да е Алудра, която бе измислила драконите. Егвийн се приближи до оръжията и отпусна длан на една от дългите бронзови цеви. Беше получавала донесения за тях, разбира се. Според някои мъже бяха като Айез Седай, излети от метал и захранвани с праховете от фойерверките й.

През портала се изливаха още и още бежанци, повечето градски хора.

— Светлина — каза Егвийн. — Твърде много са. Не можем да приютим цял Кемлин тук на Мерилор.

Елейн приключи разговора си с Алудра, която почна да оглежда талигите, и се запъти към порталите.

— Войниците твърдят, че извън града е безопасно — каза пътьом на Егвийн. — Ще отида да огледам.

— Елейн… — Биргит пристъпи зад нея.

— Отиваме! Хайде.

Егвийн остави кралицата и се върна да надзирава работата. Романда ръководеше Айез Седай, които подреждаха пострадалите, като ги разделяха на групи според спешността на раните им.

Огледа хаотичната тълпа и забеляза двама души, които стояха наблизо. Мъж и жена, иллианци, ако се съдеше по външността им.

— Какво искате вие двамата?

Жената коленичи пред нея. Светлокожа, с тъмна коса. Имаше някаква твърдост в чертите й въпреки високата й крехка фигура.

— Аз съм Лейлвин — заговори тя с ясно доловим акцент. — Придружавах Нинив Седай, когато вдигнаха призива за Цяр. Последвахме я тук.

— Ти си сеанчанка — каза Егвийн стъписана.

— Дойдох, за да ви служа, Амирлински трон.

Сеанчанка. Егвийн все още държеше Единствената сила. Светлина, не всяка сеанчанка, която срещаше, беше опасна за нея. Все пак нямаше да рискува. Няколко мъже от Гвардията на Кулата излязоха през един от порталите и тя им посочи двамата сеанчанци.

— Отведете ги някъде на безопасно и ги дръжте под око. Ще се оправя с тях по-късно.

Войниците кимнаха. Мъжът тръгна с неохота, жената го прие по-леко. Не можеше да прелива, тъй че не беше освободена дамане. Това не означаваше, че не беше сул-дам обаче.

Егвийн се върна при Нинив, която все още беше коленичила до Талманес. Болестта беше отстъпила и кожата му бе изсветляла.

— Занесете го някъде да почине — каза уморено Нинив на няколко души от Бандата, които гледаха отстрани. — Направих, каквото мога.

Вдигна очи към Егвийн, докато мъжете го отнасяха, и прошепна:

— Светлина! Много ми отне това. Дори с моя ангреал. Впечатлена съм, че Моарейн успя да го направи с Трам преди толкова време… — Имаше сякаш нотка гордост в гласа й.

Искала беше да помогне на Трам, но не беше могла — макар че, разбира се, Нинив не беше знаела тогава какво е правила. Много, много дълъг път бе изминала оттогава.

— Вярно ли е, Майко? — попита Нинив, докато ставаше. — За Кемлин?

Егвийн кимна.

— Дълга нощ ще е тази — каза Нинив, загледана към ранените, които продължаваха да се изсипват през порталите.

— И дълго утре — добави Егвийн. — Хайде да се свържем. Ще ти заема от силата си.

Нинив я погледна стъписана.

— Майко?

— По-добра си в Цяра от мен. — Егвийн се усмихна. — Може да съм Амирлин, Нинив, но все пак съм Айез Седай. Слуга на всички. Силата ми ще е от полза за теб.

Нинив кимна и се свързаха. Присъединиха се към групата Айез Седай, на които Романда бе възложила Цяра за бежанците с най-тежките рани.

 

 

— Файле организираше мрежата ми от очи и уши — каза Перин на Ранд, докато бързаха към лагера му. — Може би е с тях тази нощ. Ще те предупредя, не съм сигурен дали те харесва.

„Трябва да е глупачка, ако ме харесва — помисли Ранд. — Вероятно знае какво ще поискам от теб, преди да свърши това.“

— Е — каза Перин, — предполагам, че й харесва това, че те познавам. Братовчедка е на кралица все пак. Мисля, че още се безпокои, че ще полудееш и ще ме нараниш.

— Лудостта вече дойде — отвърна Ранд. — Държа я в хватката си. Колкото до нараняването ти, вероятно е права. Не мисля, че мога да избегна нараняването на хората около мен. Беше труден урок.

— Намекна, че си луд. — Перин отпусна ръка на чука си. Носеше го винаги, нищо, че беше тежък. Удивително изделие. Ранд все се канеше да го попита дали не е от изкованите със Силата оръжия, които правеха Аша’ман. — Но не си, Ранд. Изобщо не ми приличаш на побъркан.

Ранд се усмихна и една мисъл изпърха в ума му.

Наистина съм луд, Перин. Лудостта ми е тези спомени, тези подтици. Луз Терин се опита да се наложи. Бях двама души, борещи се за власт над същността ми. И единият от тях беше напълно побъркан.

— Светлина — прошепна Перин. — Звучи ужасно.

— Не беше приятно. Но… ето кое е важното, Перин. Все повече се убеждавам, че имах нужда от тези спомени. Луз Терин беше добър мъж. Аз бях добър мъж, но някои неща се объркаха… станах прекалено самонадеян, приех, че мога да направя всичко сам. Трябваше да си спомня това. Без лудостта… без тези спомени, можеше пак да тръгна да щурмувам сам.

— Значи ще действаш с другите? — попита Перин и погледна към лагера на Егвийн и останалите от Бялата кула. — Това ужасно прилича на армии, които се събират да се бият една срещу друга.

— Ще накарам Егвийн да го проумее — заяви Ранд. — Прав съм, Перин. Трябва да счупим печатите. Не знам защо тя го отрича.

— Тя сега е Амирлин. — Перин потърка брадичката си. — Тя е Пазителката на Печатите, Ранд. От нея зависи опазването им.

— Да. Точно затова ще я убедя, че намеренията ми за тях са правилни.

Сигурен ли си за счупването им, Ранд? — попита Перин. — Абсолютно ли си сигурен?

— Кажи ми, Перин. Ако едно метално сечиво или оръжие се строши, можеш ли да го слепиш отново и да върши работа?

— Ами, можеш. По-добре да не го правиш обаче. Строежът на стоманата… ами, почти винаги е по-добре да го изковеш отново. Стопяваш и започваш отначало.

— Същото е тук. Печатите са счупени, като меч. Не можем просто да залепим парчетата. Няма да действа. Трябва да махнем късовете и да направим на тяхно място нещо ново. Нещо по-добро.

— Ранд — каза Перин, — това е най-разумното нещо, което някой е казвал по тази тема. Обяснявал ли си го на Егвийн по този начин?

— Тя не е ковач, приятелю. — Ранд се усмихна.

— Тя е умна, Ранд. По-умна е и от двама ни. Ще разбере, ако й го обясниш правилно.

— Ще видим — отвърна Ранд. — Утре.

Перин спря. Лицето му бе огряно от блясъка на сътвореното със Силата кълбо на Ранд. Лагерът му, до този на Ранд, побираше една от най-големите военни сили, събрани на полето. На Ранд все още му се струваше невероятно, че Перин бе успял да събере на своя страна толкова много хора, включително не кои да е, а Белите плащове. Очите и ушите му съобщаваха, че всички в лагера на Перин като че ли са му верни. Дори Мъдрите и Айез Седай с него общо взето бяха склонни да правят каквото им каже Перин.

Сигурно беше като вятъра и небето, че Перин беше станал крал. Друг вид крал, различен от Ранд — крал на своя народ, който живееше сред него. Ранд не можеше да тръгне по същия път. Перин беше човек. Ранд трябваше да е нещо повече, поне за още малко. Трябваше да бъде символ, сила, на която всеки да може да разчита.

Това беше ужасно уморително. И не само физическа умора, но и нещо по-дълбоко. Да бъде това, от което хората се нуждаеха, го похабяваше, подкопаваше го толкова сигурно, колкото река бряг. Накрая реката винаги печели.

— Ще те подкрепя в това, Ранд — каза Перин. — Но искам да ми обещаеш, че няма да позволиш да се стигне до бой. Няма да се бия с Егвийн. Да се тръгне против Айез Седай ще е още по-лошо. Не можем да си позволим разпри.

— Няма да има бой.

— Обещай ми. — Лицето на Перин стана толкова твърдо, че човек можеше камъни да счупи в него. — Обещай ми, Ранд.

— Обещавам ти, приятелю. Ще ни заведа до Последната битка обединени.

— Е, така става. — Перин навлезе в лагера си и кимна на стражите. Мъже от Две реки, и двамата — Рийд Соален и Керт Фургонджията. Отдадоха му чест, а Ранд изгледаха накриво и се поклониха малко вдървено.

Рийд и Керт. Познавал ги беше и двамата — Светлина, беше ги гледал отдолу като дете, — но Ранд беше привикнал хора, които е познавал, да се отнасят с него като с непознат. Усети как мантията на Преродения Дракон се вкорави на раменете му.

— Милорд Дракон — заговори Керт. — Дали сме… искам да кажа… — Преглътна и погледна към небето и облаците, които сякаш — въпреки присъствието на Ранд — се сгъстяваха над тях. — Нещата изглеждат зле, нали?

— Бурите най-често са лоши, Керт — отвърна Ранд. — Но Две реки ги преживява. Ще ги преживее отново.

— Но… зле изглежда — повтори Керт. — Светлината да ме изгори, лошо ще е.

— Ще бъде както Колелото пожелае — каза Ранд и погледна на север. — Мир, Керт, Рийд. Почти всички Пророчества са се сбъднали. Този ден беше видян и знаем изпитанията си. Не влизаме в тях незнаещи.

Не им обеща, че ще спечелят или ще оцелеят, но и двамата изправиха рамене и кимнаха усмихнати. Хората обичаха да знаят, че има план. Знанието, че някой държи нещата под контрол, беше може би най-силната утеха, която Ранд можеше да им предложи.

— Стига сте досаждали на лорд Дракона с въпросите си — каза Перин. — Гледайте да пазите този пост добре — никаква дрямка, Керт, и никакви зарове.

Двамата отново отдадоха чест, а Перин и Ранд тръгнаха през лагера. Тук цареше повече настроение, отколкото в други лагери на Полето. Лагерните огньове изглеждаха по-ярки, смехът — малко по-силен. Сякаш народът от Две реки бе успял някак да донесе дома със себе си.

— Добре ги водиш — промълви Ранд, докато Перин кимаше за поздрав на хората си.

— Не би трябвало да чакат аз да им казвам какво да правят.

Но когато след миг дотича вестоносец, Перин веднага пое ролята си на водач: извика източения младеж по име и щом видя зачервеното му лице и треперещите му крака — беше се уплашил от Ранд, — го дръпна настрани и заговори с него тихо, но твърдо.

После прати младока да потърси лейди Файле и се обърна към Ранд.

— Трябва пак да поговоря с Ранд.

— Ти говориш с…

— Трябва ми истинският Ранд, не мъжът, който се е научил да говори като Айез Седай.

Ранд въздъхна.

Наистина съм аз, Перин. Повече аз, отколкото съм бил от векове.

— Да, добре. Не ми харесва да говоря с теб, когато всичките ти чувства са прикрити.

Няколко мъже от Две реки минаха покрай тях и отдадоха чест. Изведнъж го жегна хладното чувство на самота, защото знаеше, че никога повече няма да бъде един от тях. Най-трудното беше с хората от Две реки. Но си позволи да бъде малко по-… отпуснат, заради Перин.

— Е, какво става? — попита той. — Какво каза вестоносецът?

— С право се безпокоеше — каза Перин. — Ранд, Кемлин е паднал. Завзет е от тролоци.

Ранд смръщи вежди.

— Не си изненадан — каза Перин. — Притеснен си, но не и изненадан.

— Не съм — призна Ранд. — Мислех, че ще ударят на юг — чул бях за появи на тролоци там и съм почти убеден, че е замесен Демандред. Никога не се е чувствал удобно без армия. Но Кемлин… да, умен ход. Казах ти, че ще се опитат да ни разсеят. Ако успеят да подкопаят Андор и да я отвлекат, съюзът ми става много по-неустойчив.

Перин погледна към лагера на Елейн, вдигнат до този на Егвийн.

— Но не би ли било по-добре, ако Елейн се оттегли? Тя е на другата страна на този конфликт.

— Няма друга страна, Перин. Има една страна, с разногласие по това как да действа тази страна. Ако Елейн не присъства на събранието, това ще подрони всичко, което се опитвам да постигна. Тя е може би най-могъщата от всички владетели.

Ранд можеше да я усети, разбира се, през връзката. Жегналата го тревога от нея му подсказа, че е получила това сведение. Трябваше ли да отиде при нея? Сигурно можеше да прати Мин. Тя се беше събудила и излизаше от палатката, където я беше оставил. И…

Той примига. Авиенда. Беше тук, на Мерилор. Само допреди няколко мига я нямаше, нали? Перин го гледаше, но Ранд не си направи труда да заличи стъписването от лицето си.

— Не можем да позволим Елейн да напусне — каза Ранд.

— Дори и за да защити родната си страна ли? — попита невярващо Перин.

— Ако тролоците вече са завзели Кемлин, е твърде късно Елейн да направи каквото и да било смислено. Силите й ще се съсредоточат върху евакуацията. Не е нужно да е там за това, но трябва да е тук. Утре сутринта.

Как можеше да я накара да остане? Елейн реагираше лошо, когато започнеш да й казваш какво трябва да прави — като всички жени, — но ако намекнеше…

— Ранд — каза Перин, — ами ако изпратим ашаманите? Всички? Можем да си върнем Кемлин.

— Не — отвърна Ранд, макар да го заболя. — Перин, ако градът наистина е превзет — ще пратя хора през порталите, за да се уверя, — значи е изгубен. Връщането му ще отнеме твърде много усилия, поне в момента. Не можем да си позволим тази коалиция да се разпадне, преди да имам възможността да я споя. Единството ще ни съхрани. Ако всеки от нас хукне да потушава пожари в родината си, ще загубим. Точно затова е тази атака.

— Възможно е… — Перин опипа с пръсти чука си.

— Нападението би могло да изнерви Елейн, да я направи по-готова да действа — каза Ранд, докато премисляше десетина различни посоки на действие. — Може би това ще я направи по-уязвима, за да се съгласи с плана ми. Би могло да се окаже за добро.

Перин се намръщи.

„Колко бързо се научих да използвам другите“ — помисли Ранд. Отново се беше научил да се смее. Научил се беше да приема съдбата си и да връхлита към нея с усмивка. Научил се беше да бъде в мир с онзи, който беше някога, с онова, което беше извършил.

Това разбиране нямаше да го спре да използва инструментите, които му бяха дадени. Нужни му бяха, всички. Разликата вече бе в това, че щеше да вижда в тях хората, които бяха, а не просто инструментите, които щеше да използва. Така си казваше.

— Все пак мисля, че трябва да направим нещо в помощ на Андор — каза Перин и се почеса по брадата. — Как са се промъкнали вътре според теб?

— През Пътен портал — отвърна Ранд разсеяно.

Перин изсумтя.

— Добре де, нали каза, че тролоците не могат да Пътуват през портали? Възможно ли е да са се научили?

— Светлината да не дава. Единствените Твари на Сянката, които можеха да минават през портали, бяха голамите, а Агинор не беше толкова глупав, че да направи много от тях. Не, готов съм да се обзаложа дори срещу Мат, че е бил кемлинският Пътен портал. Мислех, че е наредила да го охраняват!

— Ако наистина е бил Пътният портал, можем да направим нещо — каза Перин. — Не можем да позволим тролоците да опустошат Андор. Ако напуснат Кемлин, ще са зад гърба ни и това ще е гибелно. Но ако нахлуват през една точка, бихме могли да прекъснем нахлуването, като ударим точно там.

Ранд се ухили.

— Какво ти е толкова смешно?

Аз поне имам извинение, че знам и разбирам неща, които никой младок от Две реки не би трябвало да знае.

Перин изсумтя.

— Що не скочиш във водата на Винен извор! Наистина ли смяташ, че това е работа на Демандред?

— Точно това би опитал той. Разделяш противниците си и ги съкрушаваш един по един. Една от най-старите стратегии във военното дело.

Самият Демандред го беше открил в древните писания. Нищо не бяха знаели за войната при първото отваряне на Въртела. О, бяха си мислели, че я разбират, но това беше разбирането на древни и отдавна прашасали учения.

От всички минали на страната на Сянката, измяната на Демандред беше най-трагичната. Можеше да е станал герой. Трябваше да е станал герой.

„Аз съм виновен и за това — помисли Ранд. — Ако бях предложил ръка вместо презрителна усмивка, ако го бях поздравил, вместо да му съпернича. Ако тогава бях човекът, който съм сега…“

Все едно. Трябваше да извести Елейн. Правилният курс беше да изпратят помощ за евакуирането на града, Аша’ман и верни Айез Седай да отворят портали и да спасят колкото може повече хора… и да се погрижат поне засега тролоците да останат в Кемлин.

— Е, май има някаква полза от тези твои спомени — каза Перин.

— Искаш ли да знаеш какво стяга мозъка ми на възли, Перин? — промълви Ранд. — От какво ме побиват тръпки като от студения дъх на самата Сянка? Покварата е това, което ме направи луд и което ми даде спомените от миналия ми живот. Дойдоха при мен като шепот на Луз Терин. Но същата тази лудост ми подсказва как да спечеля. Не разбираш ли? Ако спечеля това, самата поквара ще е довела до падането на Тъмния.

Перин подсвирна.

„Изкупление — помисли Ранд. — Когато се опитах последния път, лудостта ми ни унищожи.“

„Този път обаче ще ни спаси.“

— Иди при жена си, Перин. — Ранд вдигна очи към небето. — Това е последната що-годе мирна нощ преди края. Ще видя колко зле са нещата в Андор. — Погледна отново приятеля си. — Няма да забравя обещанието си. Единството трябва да е пред всичко останало. Последния път загубих тъкмо защото отхвърлих единството.

Перин кимна и сложи ръка на рамото му.

— Светлината да те освети.

— И теб, приятелю.