Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Спомен за светлина (26)

Глава 25
Бързи откъслеци

Сюан въздъхна облекчено, когато Амирлин — с пламнали сякаш очи — прекрачи през портала и стъпи в лагера им с Дезине, Серин и още няколко Заседателки.

Брин прекрачи след тях и забърза към Сюан.

— Какво се реши? — попита тя.

— Стоим и държим — отвърна Брин. — Заповеди на Елейн и Амирлин е съгласна с тях.

— Превъзхождат ни числено — каза Сюан.

— Така е навсякъде — отвърна той и погледна на запад.

През последните няколко дни шараите бяха събирали войските си, разположени на миля-две от лагера на Егвийн, вдигнат до широката река, която очертаваше границата между Кандор и Арафел.

Врагът не бе предприемал пълномащабна атака — бе изпращал само по някоя нападателна група през портали, докато изчакваше да пристигне по-бавната тролокска армия. И сега тролоците вече бяха тук.

Брин беше избрал това място на югоизточния връх на Кандор, защото теренът им даваше предимство, макар и малко. Реката, която течеше от север на юг по източната граница на Кандор, беше дълбока, но на по-малко от четвърт миля от хълмовете, от изток на запад по южната граница, имаше брод. Армията на Сянката щеше да подходи към брода, за да навлезе в Арафел. Брин бе разположил силите си при брода и на хълмовете над него и можеше да влезе в бой с нашественическата армия от две посоки. Ако го притиснеха, можеше да се изтегли през брода на арафелската страна и водната преграда щеше да затрудни тролоците. Малко предимство, но в боя понякога малките неща решаваха всичко.

На равнините западно от реката Сянката бе строила армиите на Шара и тролоците.

Егвийн наблизо оглеждаше лагера. Светлина, какво облекчение беше за Сюан, че Амирлин е оцеляла. Хубаво беше да види отново лицето й.

Стига наистина да беше нейното лице… Амирлин се беше върнала в лагера след тежкото си изпитание, но бе прекарала няколко часа в срещи със Заседателките на тайни места и Сюан все още не беше имала възможност да поговори с нея.

— Егвийн ал-Вийр — извика тя. — Кажи ми къде се срещнахме за първи път!

Всички се извърнаха към нея, намръщени от дързостта й. Егвийн обаче я разбра.

— Във Фал Дара — отвърна тя. — Ти ме върза с Въздух при пътуването ни надолу по реката, като част от урок по Силата, който така и не забравих.

Сюан за втори път си пое облекчено дъх. Никой не беше на онзи урок на кораба освен Егвийн и Нинив. Но Сюан, за съжаление, беше казала за това на Шериам, Надзорничката на Новачките и от Черната Аджа. Е, все още вярваше, че това наистина е Егвийн. Уподобяването на лицето на една жена беше лесно, но да разкриеш спомените й беше друга история.

Все пак се постара да погледне Амирлин в очите. Носеха се приказки за случилото се в Черната кула. Миреле беше говорила за това, за събитията, споделени от новите й Стражници. Нещо тъмно.

Казваха, че можело да се познае. Сюан щеше да види промяната в Егвийн, ако тя беше променена, нали?

„Ако не можеш да го познаеш, значи всички сме обречени“, помисли Сюан. Трябваше да се довери на Амирлин така, както го беше правила толкова много пъти.

— Съберете Айез Седай — каза Егвийн. — Командир Брин, знаете заповедите си. Държим при тази река, освен ако загубите не станат толкова непоносими, че… — Замълча. — От колко време са тук онези?

Сюан погледна нагоре в небето към съгледвачите ракен.

— Цяла сутрин. Нали получи писмото му.

— Проклетник — промърмори Егвийн.

Съобщението на Преродения Дракон, донесено от Мин Фаршоу, беше кратко.

„Сеанчанците воюват със Сянката.“

Беше изпратил Мин при тях, по причини, които тя не пожела да обясни. Брин веднага й беше възложил работа: писар на майсторите в обоза.

— Вярвате ли на думата на Преродения Дракон за сеанчанците, Майко? — попита Серин.

— Не знам — отвърна Егвийн. — Но няма значение. Оформете бойните линии, но дръжте под око онези същества горе в случай, че атакуват.

 

 

Щом Ранд влезе в пещерата, нещо във въздуха се промени. Тъмния усети идването му едва сега и беше изненадан. Камата си беше свършила работата.

Нинив бе от лявата му страна, Моарейн — от дясната. Проходът водеше дълбоко надолу. Беше му познат — от спомена на друг човек, от друг Век.

Пещерата сякаш ги поглъщаше, всмукваше ги към огньовете долу. Таванът с острите като зъби на хищник сталактити като че ли се снишаваше, докато слизаха. С всяка стъпка. Пещерата сякаш се променяше, висока в един момент, по-ниска в следващия.

Приличаше на челюсти, които бавно се стягаха над плячката си. Главата на Ранд се опря във върха на един сталактит, а Нинив се присви, погледна нагоре и изруга тихо.

— Не — каза Ранд и спря. — Няма да дойда при теб на колене, Шай’тан.

Пещерата изтътна. Тъмното й пространство сякаш се размърда, за да го всмуче. Ранд обаче не помръдна.

И скалите се раздвижиха и се отдръпнаха. Ранд пристъпи напред и издиша, след като натискът отслабна. Това, което бе започнал, не можеше вече да бъде спряно. Забавянето напрягаше и него, и Тъмния. Врагът му бе пленен в тази неизбежност също като него. Тъмния не съществуваше в Шарката, но Шарката все пак му влияеше.

Зад него, там, където беше спрял, остана малка локва кръв.

„Ще трябва да побързам — помисли Ранд. — Не мога да оставя да ми изтече кръвта, преди тази битка да свърши.“

Земята се разтърси отново.

— Точно така — прошепна Ранд. — Идвам. Не съм овца, поведена на заколение, Шай’тан. Днес аз съм ловецът.

Трусът почти приличаше на смях. Ужасен смях. Ранд пренебрегна тревожния поглед на Моарейн.

Продължиха надолу. До ума му достигна странно усещане. Една от жените беше в беда. Елейн ли беше? Не можеше да разбере. Пространството и времето тук бяха така изкривени, че това влияеше на връзката. Той се движеше във времето различно от тях и бе изгубил усета си къде са те. Можеше само да усети болката на една от тях.

Изръмжа и закрачи по-бързо. Ако Тъмния ги бе наранил… Не трябваше ли да стане по-светло тук? Налагаше се да разчитат на блясъка на Каландор, щом извлече през него сайдин.

— Къде са огньовете? — попита Ранд и гласът му отекна. — Стопеният камък в края на пътя?

— Огньовете бяха погълнати, Луз Терин — отвърна му глас от сенките напред.

Ранд спря. После пристъпи напред, изпънал Каландор, и в края на светлината се очерта фигура, на едно коляно, с наведена глава и с меч, опрян в каменния под.

Зад фигурата… нищо. Непрогледен мрак.

— Ранд — прошепна Моарейн и сложи ръка на рамото му. — Тъмния се надига в оковите си. Не докосвай тази чернота.

Коленичилият се изправи и сиянието на Каландор освети лицето на Моридин. Зад него на пода лежеше празна коруба. Не можеше да се опише другояче. Като черупката, която някои насекоми оставят зад себе си, когато израснат, само че беше с формата на мъж. Мъж без очи. Мърдраал?

Проследил погледа на Ранд, Моридин погледна към корубата и каза:

— Съсъд, вече ненужен на моя господар. — Саа плуваха в бялото на очите му, подскачаха, потръпваха, движеха се с неистова сила. — Роди онова, което е зад мен.

— Нищо няма зад теб.

Моридин вдигна меча си за поздрав.

— Точно така. — Очите му бяха вече почти черни от саа.

Ранд махна на Моарейн и Нинив да останат назад и пристъпи напред.

— Настояваш за дуел? Тук? Сега? Елан, знаеш, че това, което правя, е неизбежно. Забавянето ми е безсмислено.

— Безсмислено ли, Луз Терин? — Моридин се изсмя. — Ако те отслабя, макар и съвсем малко, задачата на господаря ми ще стане по-лесна! Не, мисля все пак да застана на пътя ти. А ако спечеля, тогава какво? Победата ти не е сигурна. Никога не е била.

„Аз печеля отново, Луз Терин…“

— Би могъл да се отдръпнеш — каза Ранд и вдигна Каландор. Блясъкът на светлината му се отклони от черния стоманен меч на Моридин. — Ако моята победа не е сигурна, твоето падение — също. Пусни ме да мина. Поне веднъж направи избора, който знаеш, че трябва да направиш.

Моридин се изсмя.

— Сега ли? Сега ли ме молиш да се върна към Светлината? Обещано ми е забвение. Окончателно. Нищо, унищожение на цялото ми същество. Край. Няма да ми отнемеш това, Луз Терин! Кълна се в гроба си, няма!

И Моридин замахна.

 

 

Лан изпълни Черешов цвят целува езерцето — трудна задача от конския гръб, а и не беше форма, измислена за седло. Мечът му се вряза във врата на един тролок само на пръст дълбочина. Достатъчно обаче, за да плисне мръсната кръв. Съществото с бича глава пусна куката, посегна с ръка да притисне шията си и от клокочещото му гърло излезе задавен стон.

Лан дръпна Мандарб назад, щом втори тролок налетя отстрани срещу него, завъртя се и посече ръката му. Тролокът залитна и Андийр го прониза отзад.

Андийр измести коня си до Мандарб и над грохота на боя Лан чу учестения дъх на приятеля си. От колко време вече се биеха тук, в челото на битката? Ръцете му тежаха като олово.

Дори по време на Кървавия сняг не беше чак толкова зле.

— Лан! — извика Андийр. — Продължават да прииждат!

Лан кимна и подкара Мандарб назад, когато двама тролоци се провряха през труповете, за да нападнат. Тези двамата също имаха дълги пръти с куки. Не беше необичайно за тролоците — те разбираха, че пешаците не са толкова опасни, колкото конниците. Все пак Лан се зачуди дали не се опитват да го пленят.

Двамата с Андийр оставиха тролоците да се приближат и да нападнат, докато двама от Висшата гвардия препуснаха към тях отстрани, за да отвлекат вниманието им. Тролоците налетяха срещу Лан и той се хвърли напред, замахна и посече прътите на куките им.

Зверовете не спряха, изпънаха дълги ноктести пръсти и се опитаха да го смъкнат. Вонящият им дъх го лъхна, щом заби меча си в гърлото на единия. Колко бавно се движеха мускулите му! Дано Андийр да се окажеше на мястото си.

Конят на Андийр връхлетя в галоп, блъсна с бронирания си хълбок втория тролок и го събори настрани. Съществото се олюля и двамата конни гвардейци го посякоха с дългите си брадви.

И двамата бяха плувнали в кръв, както и Андийр. Както и самият Лан. Много смътно си спомняше как бе получил раната в бедрото. Беше ужасно уморен. Не беше в състояние да се бие повече.

— Оттегляме се — заяви той с неохота.

Усети облекчението на петдесетината си бойци от Висшата гвардия, щом ги поведе назад. Изтеглиха се, а група шиенарци се придвижиха напред, за да запълнят върха на клина. Лан почисти меча си и го пъхна в ножницата. В небето изтрещя мълния. Да, облаците наистина изглеждаха по-близо днес. Като длан, натискаща надолу да ги премаже.

Затрещяха мълнии и Лан рязко обърна Мандарб. Много мълнии беше имало днес, но тези бяха твърде чести. Замириса на пушек.

— Властелини на ужаса ли? — попита Андийр.

Лан кимна и затърси с очи атакуващите. Оттук обаче можеше да види само редиците на сражаващите се мъже и кипящата маса тролоци, настъпваща на вълни. Трябваше да се качи на по-високо.

Посочи един от хълмовете и смуши Мандарб натам. Мъжете в ариергарда го гледаха, докато подминаваше, вдигаха ръка за поздрав и викаха: „Дай Шан“. Броните им бяха целите в кръв. Резервите се въртяха до първата линия и отново назад, през целия ден.

Мандарб забави по склона. Лан го потупа по шията, после се смъкна от седлото и уморено закрачи до жребеца. На билото спря и огледа полесражението.

Армиите на Пограничните земи се бяха врязали като сребърни и цветни шипове в черното тролокско море.

Толкова много. Властелините на ужаса отново бяха излезли на голямата им платформа с механизма, теглен от десетки тролоци. Трябваше им височина, за да виждат накъде да насочат атаките си. Лан стисна зъби, когато пред очите му низ от мълнии порази кандорците, разхвърля тела във въздуха и отвори пролука в бойната им линия.

Преливащите на Лан отвърнаха на удара — мятаха мълнии и огън по настъпващите тролоци, за да ги спрат да не се изсипят през разлома в отбранителната линия на Пограничниците. Щеше да подейства само за малко. Неговите Айез Седай и Аша’ман бяха много по-малобройни от Властелините на ужаса на Сянката.

— Светлина — каза принц Кайсел. — Дай Шан, ако направят достатъчно пробиви в линиите ни…

— Резервите идват. Там. — Андийр посочи. Лан погледна накъде сочи. Група шиенарски конници тръгваха към редиците, по които падаха стрелите на мълниите.

— И там. — Кайсел посочи на изток. Отряд арафелци тръгваше в същата посока. Двете сили се сляха, за да запушат пробива.

По платформата на Властелините на ужаса западаха мълнии. Добре. На Наришма и Мерайз бе наредено да се опитат да ги избият, щом се появят. Може би това щеше да отвлече вниманието на врага. Но Лан се замисли за нещо друго.

Защо трябваше две групи от резервите да се пратят да запушат един и същи пробив? Всяка от двете части щеше да е достатъчна, за да свърши работата. Толкова много щяха да си пречат. Грешка ли беше?

Яхна отново Мандарб, макар да не трябваше да го натоварва пак толкова скоро. Но трябваше да провери тази грешка.

 

 

Във вълчия сън Перин и Гаул спряха над долина със стръмен връх отсреща. Над върха кипяха черни облаци.

Ветровете раздираха долината и Перин сътвори гънка спокойствие около себе си и Гаул. Далече долу кипеше свирепа битка. Айилци, тролоци и мъже с брони се появяваха във вълчия сън за миг от дима и прахта, размахали оръжия, разпадащи се миг преди да посекат с тях. Хиляди и хиляди.

Много вълци имаше тук в съня — навсякъде. Чакаха… нещо. Нещо, което не можеха да му обяснят. Имаха име за Ранд: Сенкоубиеца. Може би бяха тук, за да видят какво ще направи.

— Перин? — попита Гаул.

— Той е тук, най-после — каза Перин. — Влязъл е в Ямата на Ориста.

В някой момент в тази битка Ранд щеше да има нужда от него. За жалост той не можеше просто да стои и да чака тук. Работа имаше да се свърши. С помощта на вълците двамата с Гаул бяха намерили Грендал край Кайриен. Беше говорила с някакви хора в сънищата им. Мраколюбци сред армиите може би?

„Преди това е надничала в сънищата на Башийр — помисли Перин. — Така поне твърди Ланфеар.“ Не й вярваше. Изобщо.

Все едно, по-рано този ден беше намерил Грендал и се канеше да удари, когато тя изведнъж бе изчезнала. Знаеше как да проследи някого във вълчия сън, когато изместеха, и я беше проследил дотук, до Такан’дар.

Миризмата й в долината долу внезапно изчезна. Беше Отпътувала обратно в истинския свят. Перин не беше сигурен колко време е минало във вълчия сън. Двамата с Гаул все още имаха храна, но сякаш бяха изтекли много и много дни. Ланфеар бе казала, че колкото повече се приближава към Ранд, толкова повече ще се изкривява времето. Сигурно можеше да провери поне това твърдение.

„Той е тук, Млади бико!“ стигна до него изпратеното, внезапно и настойчиво, от вълк с име Слънчев изгрев. „Коляча иде! Побързай!“

Перин изръмжа, сграбчи Гаул за рамото и ги измести. Озоваха се на камениста пътека към зейнала в скалата дупка, прохода към самата Яма на Ориста.

На пътеката лежеше вълк, със стрела в ребрата. Миришеше на смърт. Други виеха наблизо. Вятърът виеше страховито. „Вътре, Млади бико — изпрати вълкът. — Вътре, в устата на мрака.“

Без дори да помисли, Перин се втурна в дълга тясна зала, пълна с нащърбени скали, стърчащи от пода и тавана. Отпред нещо излъчваше ярка пулсираща светлина. Перин вдигна ръка да заслони очите си и едва различи фигурите в дъното на залата.

Двама мъже, вкопчени в битка.

Две жени, като замръзнали.

И само на няколко стъпки от него — Убиеца, изпънал тетивата до бузата си.

Перин изрева, вдигна чука и се измести между него и Ранд. Плесна стрелата с чука в мига, в който онзи пусна тетивата. Убиеца облещи очи и изчезна.

Перин измести до Гаул, сграбчи го за рамото, отново измести там, където бе стоял преди миг Убиеца, и улови миризмата му.

— Внимавай — каза на Гаул и пак измести.

Озоваха се сред айилци, но вместо обичайните шуфи тези носеха червени була.

Изместването не ги беше пренесло далече. Бяха в нещо като село, толкова близо, че се виждаше върхът на Шайол Гул.

Червените була нападнаха. Перин не беше особено изненадан, че вижда айилци на страната на Сянката. Имаше Мраколюбци сред всички народи все пак. Но защо се издаваха с цвета на булата си?

Замахна в широк кръг, за да ги задържи надалече, после измести зад тях и натресе чука в главата на един. Гаул се превърна в мътно петно от копия и кафяви дрехи, мушкаше, после изчезваше… отново се появяваше и пак мушкаше. Да, беше се научил бързо, много по-бързо, отколкото бяха успели тия червени була, защото явно не можеха да му устоят. Перин удари още един в капачката на коляното и затърси с очи Убиеца.

Ето го! Стоеше на близкия склон и ги гледаше. Перин се обърна към Гаул и той му кимна бързо. Бяха останали осем червени була, но…

Земята под краката на Гаул започна да се надига и изригна, докато той скачаше. Перин успя да защити приятеля си — вдигна стоманена плоча, за да отбие взрива — но беше на косъм. Перин измести до него, отби атаката на връхлитащия зад Гаул айилец с червено було и изрева:

— Внимавай! Поне трима от тия могат да преливат!

Светлина! Сякаш това, че айилци се биеха на страната на Сянката, не стигаше. Но преливащи айилци? Светлина!

Докато замахваше към друг, се появи Убиеца, с меч в едната ръка и дълъг нож в другата — от тези, с които се дере убитият дивеч.

Перин изръмжа, хвърли се към него и двамата започнаха странен танц. Единият атакуваше, а другият изчезваше, за да се появи пак и да атакува на свой ред. И кръжаха така: единият изместваше, после другият, всеки търсеше нищожно предимство. Перин едва не съкруши с удар на чука си Убиеца, после на косъм се размина със стоманата в корема си.

Гаул се оказа много полезен — на Перин щеше да му е ужасно трудно да се противопостави и на Убиеца, и на червените була. За жалост Гаул не можеше да направи нещо повече, освен да отвлича вниманието на червените була — а и с това едва се справяше.

Огнен стълб, хвърлен от един от червените була, едва не го порази и Перин взе решение. Измести до Гаул… и едно копие едва не го прониза в рамото. Той го превърна в тъкан и копието се огъна на кожата му.

Гаул зяпна, но Перин не му даде шанс да проговори — сграбчи го за ръката и ги измести. Изчезнаха тъкмо когато пламъците изригнаха около тях.

Появиха се отново пред входа на Ямата на Ориста. Наметалото на Перин пушеше, а от бедрото на Гаул течеше кръв. Кога беше станало пък това?

„Тук ли сте?“ — изпрати той настойчиво.

Десетки и десетки вълци се отзоваха.

„Тук сме, Млади бико.“

„Ще ни поведеш ли, Млади бико? Последният лов!“

„Гледай за Лунна ловкиня, Млади бико. Дебне те като лъвица във високата трева.“

„Имам нужда от вас — изпрати Перин на вълците. — Коляча е тук. Ще се биете ли с него и мъжете с него, за мен?“

„Това е Последният лов“ — отвърна един и десетки, стотици след него се врекоха да му помогнат. Появиха се на склоновете на Шайол Гул. Перин подуши тревогата им. Не обичаха това място. Тук вълци не идваха — нито в будния свят, нито в съня.

И тогава Убиеца дойде. Или беше разбрал, че Перин ще брани това място, или искаше да довърши атаката си срещу Ранд. Все едно, Перин го зърна, застанал горе на хребета над долината — тъмна фигура с лък и с черно наметало, развято от бурните ветрове. Под тях битката продължаваше да бушува сред прах и мътилка. Хиляди и хиляди долу умираха, убиваха, бореха се в будния свят, но само призрачните им сенки достигаха тук.

Перин стисна дръжката на чука и прошепна:

— Хайде, опитай. С друг враг си имаш работа този път.

Убиеца вдигна лъка и стреля. Стрелата се раздвои, станаха четири, шестнайсет, градушка от стрели, полетели към Перин.

Перин изръмжа срещу тях и яростна вихрушка подхвана стрелите и ги разпиля.

Убиеца изникна пред него, размахал ножа и меча. Перин скочи към него в мига, в който се появиха и червените була. Вълците и Гаул се заеха с тях и този път Перин можа да се съсредоточи върху врага си. Изрева, отби настрани оръжието на Убиеца и замахна с чука към главата му.

Убиеца отскочи и сътворени от него каменни ръце изригнаха от земята, изхвърляйки камъчета и парчета скала, за да сграбчат Перин. Той съсредоточи мисълта си и те се пръснаха и рухнаха на земята. Лъхна го острата миризма на изненада.

— Ти си тук телом — изсъска Убиеца.

Перин скочи към него и измести във въздуха, за да го достигне по-бързо. Убиеца блокира с появил се в ръката му щит. Мах’алейнир остави голяма вдлъбнатина, преди да отскочи.

Убиеца изчезна и се появи отново пет крачки назад, на ръба на пътеката, водеща нагоре към пещерата.

— Толкова се радвам, че дойде за мен, кутре. Беше ми забранено да те търся, но сега си тук. Одрах кожата на стария. Сега е ред на кутрето.

Перин се хвърли към него с мълниеносен скок, като онези, с които скачаше от хълм на хълм. Блъсна го от скалната издатина и двамата пропаднаха десетки стъпки надолу.

Чукът беше на колана му — не помнеше да го е закачал там, но той не искаше да удари с него. Искаше да усети Убиеца — и заби юмрук в лицето му, докато падаха. Лицето на противника му обаче изведнъж стана твърдо като камък.

И в този момент битката стана не плът срещу плът, а воля срещу воля. Докато падаха, Перин си представи как кожата на Убиеца омеква, как поддава под удара му, как костите се пропукват и пращят. Убиеца на свой ред си представи, че кожата му е камък.

И скулата му стана твърда като скала, но Перин все пак я пропука. Паднаха тежко на земята, разделиха се и се превъртяха на различни страни. Когато Убиеца се изправи, дясната му страна беше като статуя, ударена с чук, по кожата плъзнаха пукнатини.

Кръв закапа от тези пукнатини и Убиеца се стъписа. Вдигна ръка и сложи длан на бузата си. Камъкът отново стана плът и се появиха шевове, зашити сякаш от майстор хирург. Човек не можеше да се самоизцери във вълчия сън.

Убиеца изръмжа и се хвърли към Перин. Двамата се биеха, обкръжени от кипнала прах, сред която се мяркаха лица и тела на хора, борещи се на живот и смърт някъде другаде, в друг свят. Перин се блъсна в двама от тях и от Мах’алейнир се посипа прах, щом замахна. Убиеца се плъзна назад, сътворил вятър, който да го издуха от връхлитащото оръжие, после налетя в атака с мълниеносна бързина.

Перин се превърна във вълк, без да помисли, и мечът на Убиеца изсвистя над главата му. Младия бик скочи към него и го блъсна назад в привидението с двама айилци, биещи се един с друг. Те се пръснаха на пясък и прах. Други се очертаха встрани и вихърът ги издуха.

Воят на бурята ревеше в ушите на Младия бик, прахта дращеше в кожата и очите му. Той се превъртя над Убиеца и се хвърли към гърлото му. „Колко сладка ще е кръвта на този двукрак в устата ми.“ Убиеца измести далече от него.

Младия бик се превърна в Перин, с чука в ръцете, присвит за атака на равнината с призраци на биещи се хора. „Внимавай — каза си. — Ти си вълк, но повече човек.“ Изумен осъзна, че някои от тези отражения не са напълно човешки. Зърна двама, които бяха съвсем змиеподобни на вид — стопиха се бързо.

„Други светове ли отразява това място?“ — зачуди се той, объркан от привиденията.

Убиеца отново връхлетя към него, стиснал зъби. Чукът на Перин се нажежи в ръката му, а кракът му запулсира там, където бе поразен и след това Изцерен в предишната битка с Убиеца. Той изрева, остави меча на Убиеца да го доближи съвсем, да остърже бузата му — и натресе чука си в ребрата му.

Убиеца изчезна.

Перин продължи със замаха и за миг предположи, че го е поразил. Но не — чукът му едва бе срещнал плътта, преди Убиеца да изчезне. Беше го чакал, готов да измести. Перин усети кръв в космите на брадата си, течеше към брадичката. Острието беше закачило бузата му на същото място, където той бе натресъл юмрука си в лицето на Убиеца.

Подуши във въздуха и се завъртя, мъчеше се да улови миризмата на Убиеца. Къде бе отишъл? Нямаше нищо.

Убиеца не беше изместил към друго място във вълчия сън. Знаеше, че Перин може да го проследи. Сигурно бе скочил обратно в будния свят. Осъзнал, че е изгубил плячката си, Перин нададе вой. Вълкът в него негодуваше от този пропаднал лов и му струваше голямо усилие, за да се овладее.

Върна го миризма. Горяща козина. Последва я болезнен вой.

Перин измести отново горе на пътеката. Вълци лежаха наоколо, изгорени и издъхващи, сред труповете на червени була. Двама от мъжете все още стояха, опрели гърбове един в друг и смъкнали нелепо булата си. Имаха остри зъби, усмихваха се безумно и преливаха. Изгаряха на въглен вълк след вълк. Гаул се беше свил зад една скала и дрехите му димяха. Миришеше на болка.

Двамата усмихнати преливащи изглеждаха съвсем безразлични към приятелите си, които лежаха по земята целите в кръв.

Перин закрачи към тях. Единият вдигна ръка и изстреля към него огнена струя. Перин я превърна на дим и го раздвои, като навлезе право в него, сиво-черният пушек се завихри и се разпръсна.

Другият айилец също преля и се опита да разкъса земята под Перин. Той обаче знаеше, че земята няма да поддаде и ще устои на сплитовете. Така и стана. Перин не можеше да види сплитовете, но знаеше, че земята — станала изведнъж по-твърда — няма да им се подчини.

Първият айилец изръмжа и посегна за копието си, но Перин го сграбчи за врата.

Толкова ужасно искаше да прекърши гърлото му. Беше изгубил Убиеца отново, а вълците бяха мъртви заради тия двамата. Задържа се. Убиеца… Коляча заслужаваше по-лошо и от смърт за това, което бе направил. Не знаеше нищо за тези двама мъже и не беше сигурен дали убиването им тук ще ги убие завинаги, без прераждане.

Но пък всеки, дори същества като тези, трябваше да има друг шанс. Червеното було в ръката му се бореше, опитваше се да го овърже със сплитове Въздух.

— Ти си идиот — каза тихо Перин. После погледна другия. — Ти също.

Двамата примигаха и го погледнаха с помръкнали очи. От устата на единия потекоха лиги. Перин поклати глава. Убиеца изобщо не ги беше обучил. Дори Гаул, само след… колко време беше изтекло? Все едно, дори Гаул се беше научил да не се оставя така — да го спипа за врата някой, който може да промени дори собствения му ум.

Трябваше да продължи да мисли за тях като за идиоти, за да се задържи превръщането. Перин коленичи и затърси между вълците ранени, на които можеше да помогне. Представи си превръзки на раните им. Щяха бързо да се изцерят тук. Вълците като че ли бяха способни на това. Бяха изгубили осем от своите и Перин зави от скръб за тях. Другите се отзоваха, но нямаше съжаление в посланията им. Бяха се борили. Затова бяха дошли тук.

След това Перин огледа падналите червени була. Всички бяха мъртви. Гаул докуца до него и вдигна опърлената си ръка. Раната беше лоша, но не смъртоносна.

— Трябва да те изнесем оттук — каза Перин. — И да ти намерим Цяр. Не съм сигурен колко е часът, но мисля, че трябва да отидем на Мерилор, и да изчакаме портала.

Гаул му отвърна със зъбата усмивка.

— Убих двама от ония сам, Перин Айбара. Единият можеше да прелива. Мисля, че спечелих голяма чест, а после дойде ти и взе двама пленници. — Поклати глава. — Баир щеше да се скъса от смях чак до Триделната земя, ако го видеше това.

Перин се обърна към двамата си пленници. Убиването тук изглеждаше безсърдечно жестоко, но да ги пусне означаваше, че ще се бие отново с тях… може би да изгуби още вълци, още приятели.

— Не допускам, че тия спазват джи-е-тох — каза Гаул. — Все едно, би ли взел за гай-шайн мъж, който може да прелива? — Потръпна от тази мисъл.

— Просто ги убий и да се свърши — каза Ланфеар.

Перин я изгледа накриво. Не беше подскочил от изненада, когато заговори — започнал бе някак да свиква с начина, по който тя изникваше и изчезваше. Все пак си беше дразнещо обаче.

— Ако ги убия тук, това ще ги убие ли завинаги?

— Не — отвърна тя. — С хората не става така.

Вярваше ли й? Точно по този въпрос — да. Защо щеше да лъже? Все пак, да убие невъоръжени хора… Не бяха много повече от бебета тук за него.

„Не — каза си той, щом помисли за мъртвите вълци. — Не са бебета. Напротив — ужасно опасни са.“

— Били са Обърнати — рече тя, като скръсти ръце и кимна към двамата преливащи. — Мнозина бяха съживени в последно време, но тези двамата имат наострени зъби. Били са взети и Обърнати.

Гаул промърмори нещо. Прозвуча като проклятие, но също така и почтително. Беше на Древната реч и Перин не схвана смисъла. След това обаче Гаул вдигна копие. Миришеше съжалително.

— Плюхте в окото му и той ви използва, братя мои. Ужасно…

„Обърнати“, помисли Перин. Като онези мъже в Черната кула. Намръщи се, пристъпи и хвана главата на единия в ръцете си. Можеше ли с воля да го върне към Светлината? Щом насила можеше да бъде направен зъл, можеше ли да бъде възстановен?

Удари в нещо огромно, когато натисна срещу ума му. Волята му отскочи като клонка, с която човек би се опитал да разбие желязна порта.

Перин се олюля, погледна Гаул и поклати глава.

— Нищо не мога да направя за тях.

— Аз ще го направя — каза Гаул. — Те са братя.

Перин кимна с неохота и Гаул сряза гърлата и на двамата. Така беше по-добре. Все пак гледката разкъса Перин отвътре. Мразеше това, което войната правеше на хората, това, което правеше на него. Перин отпреди няколко месеца изобщо нямаше да стои и да гледа това. Светлина… ако Гаул не го беше направил, щеше да се наложи да го направи той. Знаеше го.

— Такова дете си понякога — каза Ланфеар, скръстила ръце под гърдите си и загледана в него. Въздъхна и го хвана за ръката. Ледената вълна на Цяра го обля. Раната на лицето му се затвори.

Перин си пое дъх и кимна към Гаул.

— Не съм ти слугиня, вълче — каза тя.

— Искаш да ме убедиш, че не си враг, така ли? — попита той. — Е, това е добро начало.

Тя въздъхна, после махна нетърпеливо на Гаул да се приближи. Той изкуцука до тях и Ланфеар го Изцери.

Далечен тътен разтърси пещерата зад тях. Ланфеар погледна към нея с присвити очи и каза:

— Не мога да остана тук.

И изчезна.

— Не знам какво да мисля за нея — каза Гаул и потърка ръката си. Кожата под изгорелия плат беше зараснала. — Мисля, че си играе с нас, Перин Айбара. Не знам обаче каква е играта.

Перин изсумтя в съгласие.

— Този Коляча… Убиеца… ще се върне — каза Гаул.

— Да. И се чудя какво да направя за това. — Перин отвърза сънния шип от кръста си. — Ти пази тук — каза на Гаул и влезе в пещерата.

Тръгна между острите като зъби камъни. Трудно му беше да се отърве от чувството, че пълзи в устата на Мракохрът. Светлината долу бе ослепителна, но Перин сътвори около себе си мехур, като опушено стъкло. Успя да различи Ранд — биеше се с някого с мечове на ръба на дълбока яма.

Не. Не беше яма. Перин зяпна. Целият свят сякаш свършваше тук. Пещерата свършваше в необятна пустош. Безкрайно пространство, като чернилката на Пътищата, само че това сякаш го дърпаше към себе си. Него и всичко останало. Беше свикнал с бушуващата буря навън, тъй че не бе забелязал вятъра в тунела. Сега, щом обърна внимание, го усети — вееше през пещерата към онзи отвор.

А когато погледна към отвора, проумя, че никога досега не е разбирал истински какво означава „черно“. Това беше чернота. Това беше нищо. Абсолютният край на всичко. Обикновеният мрак беше плашещ заради онова, което може да се крие в него. Този мрак бе различен. Погълнеше ли те, щеше да свършиш напълно.

Вятърът не беше силен. Просто беше… неспирен, като река, изтичаща в нищото. Перин стисна сънния шип и с усилие обърна гръб на Ранд. Някаква жена бе коленичила наблизо, с наведена глава и стегната сякаш срещу огромна сила, идваща от нищото. Моарейн? Да. А онази вдясно от нея, и тя на колене, беше Нинив.

Булото между световете тук беше много тънко. Щом той можеше да види Нинив и Моарейн, може би те можеха да го чуят.

Пристъпи към Нинив.

— Нинив? Можеш ли да ме чуеш?

Тя примига и извърна глава. Да, чуваше го! Но май не можеше да го види. Заоглежда се объркано и се вкопчи в каменния зъб на пода.

— Нинив! — извика Перин.

— Перин? — прошепна тя и се огледа. — Къде си?

— Ще направя нещо, Нинив. Ще направя невъзможно отварянето на портали тук. Ако искате да Пътувате дотук и навън, ще трябва да отворите портала си пред пещерата. Чу ли ме?

Нинив кимна, но продължи да се озърта. Макар истинският свят да се отразяваше във вълчия сън, обратното явно не ставаше. Перин заби сънния шип в земята, включи го, както му беше показала Ланфеар, и сътвори пурпурния мехур. Забърза назад през тунела и излезе през стена от пурпурно стъкло при Гаул и вълците.

— Светлина — каза Гаул. — Вече се канех да вляза да те потърся. Защо се забави толкова?

— Колко? — попита Перин.

— Нямаше те поне два часа.

Перин поклати глава.

— Въртела си играе с усета ни за време, Гаул. Е, поне забих сънния шип. На Убиеца ще му е трудно да стигне до Ранд.

Беше направил защитния мехур точно колкото да се побере в пещерата и да заслони Ранд, Въртела и другите с него. Това означаваше, че всички граници на купола освен тази тук, отпред, ще са в скалата.

Убиеца нямаше да може да скочи в пещерата и да удари. Трябваше да влезе. Или това, или да намери начин да мине през скалата, което сигурно беше възможно във вълчия сън. Само че това щеше да го забави, а точно време бе нужно на Ранд.

„Трябвате ми, за да пазите това място — изпрати Перин на събраните вълци. Много от тях все още ближеха раните си. — Сенкоубиеца се бие вътре с най-опасната плячка, която е познавал този свят. Не бива да позволим на Коляча да стигне до него.“

„Ще пазим тук, Млади бико — отвърна един. — Други се събират. Няма да мине през нас.“

— Можете ли да правите това?

И изпрати образ на вълци, пръснати из Пограничните земи, които бързо си предаваха съобщения. Хиляди и хиляди вълци, бродещи наоколо.

Горд беше от изпратеното. Не бяха думи или образи, а понятие, смесено с миризми, с намек за инстинкт. С такава мрежа можеха да му съобщят мигновено, ако Убиеца се върнеше.

„Можем“, отвърнаха вълците.

Перин кимна и махна на Гаул да тръгват.

— Няма ли да останем? — попита айилецът.

— Твърде много неща стават — каза Перин. — Времето тук се движи твърде бавно. Не искам войната да ни подмине.

А и трябваше да разберат какво крои Грендал.