Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (17)

16.
Холдън

Зад вратата имаше дълъг коридор, който изглеждаше на Холдън досущ като всеки друг на Ганимед: ледени стени, покрити с влагоустойчиви изолационни плочи и с вградени в тях кабели, гумен под, светодиодни лампи, които имитираха слънчева светлина, падаща косо от синьото небе на Земята. Можеха да се намират къде ли не.

— Наоми, сигурни ли сме, че това е мястото?

— Това е вратата, през която видяхме да минава Мей на видеозаписа на хакера — отвърна тя.

— Добре — кимна Холдън, а после се смъкна на едно коляно и даде знак на своята армия да направи същото. Когато всички се събраха в неравен кръг около него, каза: — Нашата наблюдателка Наоми разполага с плана на тези тунели, но това е горе-долу всичко. Нямаме представа къде са лошите, нито дали са още тук.

Пракс понечи да възрази, но Еймъс сложи тежката си ръка на гърба му и го накара да млъкне.

— Така че има вероятност да оставим доста кръстовища зад гърба си. Това не ми харесва.

— Да — съгласи се Уендъл, водачът на пинкуотърците. — И на мен не ми харесва особено.

— Ето защо ще оставяме постове на всяко кръстовище, докато не разберем къде отиваме — рече Холдън, а после добави: — Наоми, включи ръчните им терминали към нашия канал. Момчета, сложете си слушалките. Правилата при комуникация са следните: не говорите, освен ако не ви задам директен въпрос или ако някой не е в смъртна опасност.

— Ясно — потвърди Уендъл, последван от останалите от групата му.

— Щом разберем с какво си имаме работа, ще повикам постовите при нас, ако е нужно. Ако ли не, те са билетът ни за излизане оттук, в случай че загазим.

Всички кимнаха.

— Прекрасно. Еймъс тръгва начело. Уендъл, ти ни пазиш гърба. Всички други се разтеглете на метър един от друг — заповяда Холдън, а после потупа нагръдника на Уендъл. — Ако всичко мине гладко, освен че ще ви откарам оттук, ще говоря с моите хора в СВП да сложат по някой кредит в сметките ви.

— Супер — откликна слабата жена в евтината бронежилетка и зареди един патрон в цевта на картечния си пистолет.

— Добре, да вървим. Еймъс, според картата на Наоми има петдесет метра до следващата херметична врата, а зад нея има някакъв склад.

Еймъс кимна и нарами оръжието си, тежка автоматична пушка с дебел пълнител. Разполагаше с няколко допълнителни пълнителя и известен брой гранати, висящи по марсианската му броня. Металът потракваше лекичко, докато вървеше. Той пое по коридора с бърз ход. Холдън хвърли поглед назад и остана доволен да види, че пинкуотърците спазват крачката и дистанцията. Може да изглеждаха измъчени от глад, но си разбираха от работата.

— Капитане, точно преди херметичната врата има тунел, който се отклонява вдясно — докладва Еймъс, след което спря и падна на едно коляно, за да държи под прицел неочаквания коридор.

На картата го нямаше. Това означаваше, че новите тунели са прокопани след последното актуализиране на чертежите на станцията. Подобни изменения означаваха, че разполагат с още по-малко информация, отколкото си мислеха. Това не беше хубаво.

— Добре — рече Холдън и посочи към слабата жена с картечния пистолет. — Ти си…?

— Пола — отговори тя.

— Пола, това е твоето кръстовище. Постарай се да не застрелваш никого, който не стреля по теб пръв, но не пускай никой да мине, по каквато и да било причина.

— Ясно — кимна Пола и зае позиция, обърната към страничния коридор и държейки оръжието си в готовност.

Еймъс свали една граната от колана си и й я подаде.

— Просто за в случай, че нещата се сговнят — подхвърли той. Пола кимна и опря гръб в стената. Еймъс тръгна напред към херметичната врата.

— Наоми — каза Холдън, като оглеждаше вратата и заключващия механизъм. — Херметична врата, хм, 223-В6. Отвори я.

— Нямаш грижи — отвърна тя. След няколко секунди Холдън чу как болтовете се отдръпват.

— Десет метра до следващото кръстовище на картата — обяви той. Погледна към пинкуотърците и избра наслуки един възрастен мъж със суров вид. — Това ще е твоето кръстовище, щом стигнем дотам.

Мъжът кимна и Холдън даде знак на Еймъс. Механикът хвана люка с дясната си ръка и започна да отброява с пръстите на лявата от пет до едно. Холдън зае позиция срещу вратата, готов за стрелба.

Когато Еймъс показа едно, Холдън си пое дълбоко дъх и се хвърли през вратата в мига, щом механикът я отвори рязко.

Нищо.

Само още десет метра коридор, мъждиво осветен от няколкото светодиодни лампи, които не се бяха повредили през десетилетията от последната му употреба. Върху стените в течение на години се бе трупал микроскреж и образуваше шарки, които приличаха на паяжини. Изглеждаше крехък, но бе минерализиран и твърд като камък. Напомняше на Холдън за гробище.

Еймъс тръгна към кръстовището и следващия люк, насочил оръжието си напред по коридора. Холдън го следваше, обърнал автомата си надясно, за да държи под прицел страничния тунел. Инстинктът да покрива всяка възможна точка на подход се бе насадил дълбоко в него през последната година.

Годината, през която работеше като ченге.

Наоми бе казала, че това не е той. Преди да напусне флота, Холдън така и не бе видял битка на живо, като се изключи на ловът на пирати, които водеше от удобното си място в командната зала на боен кораб. Беше работил на „Кентърбъри“ в продължение на години, прекарвайки лед от Сатурн до Пояса, без да е нужно да се опасява от някакво по-голямо насилие от упражняваното от пияни моряци, които се бият, за да разсеят скуката. Той беше умиротворителят, онзи, който винаги намираше начин да успокои нещата. Когато страстите се разпалеха, той ги потушаваше, като пускаше някоя шега, или пък просто седеше кротко и слушаше как някой беснее и си излива каквото му се е насъбрало.

Новият човек, в който се бе превърнал, първо посягаше към оръжието, а после говореше. Може пък Наоми да беше права. Колко кораба бе разтопил на шлака през едната година след случая с Ерос? Дузина? Или повече? Утешаваше се с мисълта, че всички на борда им бяха много лоши хора. От най-гадните лешояди, които се възползваха от хаоса на войната и от оттеглянето на Коалиционния флот, за да плячкосват. От онези, които биха смъкнали всички скъпи части от двигателя ти, биха ти откраднали резервния въздух и биха те оставили да се носиш в космоса, докато се задушиш. С всеки унищожен техен кораб Холдън вероятно бе спасил десетки невинни кораби, стотици животи. Но правейки това, бе загубил нещо, чиято липса усещаше от време на време.

Например, когато Наоми бе казала: „Това не си ти“.

Ако успееха да издират тайната база, където са отвели Мей, имаше сериозна вероятност да им се наложи да се бият. Холдън откри, че се надява това да предизвика смут в душата му, ако не за друго, то за да му докаже, че все още е способен на такива чувства.

— Капитане? Добре ли си?

Еймъс се взираше в него.

— Да — каза Холдън. — Просто имам нужда от друга работа.

— Сега май не е най-подходящият момент за смяна на професията.

— Прав си — съгласи се Холдън и посочи към възрастния пинкуотърец, когото бе избрал преди малко. — Това е твоята пресечка. Същите инструкции. Дръж я, освен ако не ти се обадя.

Мъжът сви рамене и кимна, а после се обърна към Еймъс.

— Аз няма ли да получа граната?

— Тц — цъкна с език Еймъс. — Пола е по-сладка от теб. — Преброи пак до пет и Холдън се втурна през вратата като предишния път.

Очакваше да види още един безличен сив коридор, само че от другата страна имаше просторна стая с пръснати хаотично из нея няколко маси и прашно оборудване. Масивна 3-D копирна машина, изпразнена от гумата и частично разглобена, няколко механични манипулатора, един от онези сложни автоматични шкафове за материали, които обикновено се спотайват под бюрата в научните лаборатории или медицинските центрове. Вкамененият скреж покриваше стените, но не и сандъците и оборудването. В единия ъгъл стоеше стъклен куб със страна два метра. Върху една от масите имаше малка купчина чаршафи или брезент. В далечния край на стаята се виждаше друг затворен люк.

Холдън посочи към изоставеното оборудване и заръча на Уендъл:

— Виж дали можеш да намериш вход за достъп до мрежата. Ако успееш, включи в него това. — Подаде му набързо скалъпения от Наоми мрежов мост.

Еймъс прати двама от останалите пинкуотърци да пазят следващия люк, а после се върна при Холдън и посочи с оръжието си към стъкления куб.

— Достатъчно голям е да побере две-три деца — каза. — Мислиш ли, че са ги държали вътре?

— Може би — предположи Холдън и се приближи към куба да го огледа. — Пракс, можеш ли… — Млъкна, щом осъзна, че ботаникът е отишъл до масите и стои до купчина парцали. Като го видя там, изведнъж нещо в ума му прещрака и онова вече не му приличаше на купчина парцали. Приличаше на малко телце, завито с чаршаф.

Пракс се взираше в него, ръцете му посягаха, а после се отдръпваха. Целият се тресеше.

— Това… това е… — промълви той, без да се обръща конкретно към никого, а ръцете му продължаваха да се стрелкат напред-назад.

Холдън погледна към Еймъс, а после му посочи Пракс. Едрият механик се приближи до мъжа и го докосна по ръката.

— Защо не ни оставиш да погледнем, става ли?

Холдън изчака Еймъс да издърпа ботаника на няколко крачки от масата, преди да се приближи до нея. Когато повдигна чаршафа, за да надникне отдолу, чу как Пракс си пое рязко въздух, сякаш се готвеше да закрещи. Холдън се премести така, че да закрива полезрението му.

На масата лежеше момченце. Беше мършаво, с рошава черна коса и тъмна кожа. Дрехите му бяха ярки: жълти панталони и зелена риза с нарисуван крокодил и маргаритки. От пръв поглед не можеше да се каже какво го е убило.

Холдън чу шум от боричкане, обърна се и видя почервенелия Пракс, който се мъчеше да мине покрай Еймъс, за да стигне до масата. Механикът го държеше с една ръка в нещо средно между борческа хватка и прегръдка.

— Не е тя — каза Холдън. — Дете е, но не е тя. Момче. На четири, може би пет години.

Като чу това, Еймъс пусна борещия се Пракс. Ботаникът се втурна към масата, отметна чаршафа и нададе кратък вик.

— Това е Катоа — промълви. — Познавам го. Баща му…

— Не е Мей — повтори Холдън и сложи ръка на рамото на Пракс. — Трябва да продължим да търсим.

Пракс се отърси от ръката му.

— Не е Мей — каза пак Холдън.

— Но Стрикланд е бил тук — изтъкна Пракс. — Той беше техен лекар. Мислех, че щом е с тях, те ще са…

Холдън не каза нищо. И той си мислеше същото. Щом едно от децата беше мъртво, можеше и всичките да са.

— Мислех, че това означава, че ще ги пазят живи — мълвеше Пракс. — Но са оставили Катоа да умре. Просто са го оставили да умре и са го сложили под този чаршаф. Басиа, толкова съжалявам…

Холдън сграбчи Пракс и го завъртя. Както си представяше, че би го сторило някое ченге.

— Това — посочи той към телцето на масата — не е Мей. Искаш ли да я намериш? Тогава трябва да продължим нататък.

Очите на Пракс бяха пълни със сълзи и раменете му се тресяха в безмълвни хлипове, но той кимна и се отдалечи от масата. Еймъс го наблюдаваше зорко. Изражението на механика бе неразгадаемо. Мисълта дойде неканена: „Надявам се, че е било добра идея да вземем Пракс с нас“.

В другия край на стаята Уендъл подсвирна и махна с ръка. Посочи към устройството за мрежов достъп на Наоми, включено в един куплунг на стената, и вдигна палец.

— Наоми, влезе ли? — попита Холдън, докато покриваше пак с чаршафа мъртвото момче.

— Да, вътре съм — потвърди тя. Тонът й бе отнесен, докато работеше с пристигащите данни. — Трафикът в този възел е криптиран. Възложих на „Сомнамбул“ да работи по кода, но той далеч не е толкова умен като „Роси“. Може да отнеме известно време.

— Продължавай да се опитваш — нареди Холдън и даде сигнал на Еймъс. — Но щом засичаме мрежов трафик, значи тук все още има някого.

— Ако изчакаш малко — рече Наоми, — може би ще успея да ти дам картина от охранителните камери и по-актуален план на етажа.

— Пращай каквото можеш, когато можеш, само че няма да чакаме.

Еймъс се приближи до Холдън и почука по стъклото на шлема му. Пракс стоеше сам до стъкления куб и се взираше в него така, сякаш там имаше нещо за гледане. Холдън очакваше Еймъс да каже нещо по адрес на ботаника, но механикът го изненада.

— Обърна ли внимание на температурата, капитане?

— Да — кимна Холдън. — Всеки път, като погледна, ми показва „адски студено“.

— Ей сега бях до вратата — продължи Еймъс — и тя се покачи с около половин градус.

Холдън се замисли за миг върху това, провери на собствения си дисплей и забарабани с пръсти по бедрото си.

— В съседната стая се поддържа определен климат. Отопляват я.

— Изглежда вероятно — каза Еймъс. Хвана голямата автоматична пушка с две ръце и освободи предпазителя.

Холдън даде знак на пинкуотърците да се приближат.

— Изглежда, сме стигнали до обитаема част от тази база. Еймъс и аз ще влезем първи. Вие тримата — Холдън посочи всички пинкуотърци без Уендъл — влизате след нас и покривате фланговете. Уендъл, ти ни пазиш гърбовете и имаш грижата да можем да се измъкнем бързо, ако нещата тръгнат на зле. Пракс…

Холдън млъкна и се огледа за ботаника. Мъжът тихомълком се бе прокраднал до вратата към съседната стая. Беше извадил от джоба си пистолета, даден му от Еймъс. Холдън видя как той посяга и отваря вратата, а после влиза бавно през нея.

— Да ти го начукам — каза небрежно Еймъс.

— Мамка му — изруга Холдън. После извика: — Давай, давай, давай — и се втурна към вече отворената врата.

Точно преди да стигне до люка, чу Пракс да казва с висок, но треперещ глас:

— Никой да не мърда.

Холдън нахълта в стаята и се дръпна надясно, докато влезлият веднага след него Еймъс се насочи наляво. Пракс стоеше на няколко крачки от вратата, а големият черен пистолет изглеждаше нелепо в бледата му, трепереща ръка. Самата стая много приличаше на тази, която бяха напуснали току-що, само че в нея имаше малка група хора. Въоръжени хора. Холдън се опита да отбележи наум всичко, което би могло да се използва за прикритие. Из стаята лежаха шест големи сиви сандъка с научно оборудване в различна степен на разглобяване. Нечий ръчен терминал стоеше изправен върху една маса и свиреше танцова музика. Върху един от сандъците имаше няколко отворени кутии с пица и повечето парчета липсваха — някои от тях още бяха в ръцете на хората. Той се опита да ги преброи. Четири. Осем. Точно дузина. Всичките бяха ококорени и се озъртаха, чудеха се какво да правят.

На Холдън картинката много му приличаше на стая с хора, които си събират багажа, за да се местят, и са си дали кратка почивка за обяд. Само че хората тук имаха кобури на кръста и бяха оставили един детски труп да гние в съседната стая.

— Никой да не мърда! — повтори Пракс, този път по-силно.

— По-добре го слушайте — добави Холдън, като завъртя бавно дулото на автомата си, така че да обхване цялата стая. За да наблегне на казаното, Еймъс се плъзна към най-близкия работник и небрежно заби приклада на пушката си в ребрата му. Онзи рухна на пода като чувал с мокър пясък. Холдън чу трополенето на пинкуотърците, които се втурнаха в стаята след него и заеха отбранителни позиции.

— Уендъл — каза Холдън, без да сваля автомата. — Моля те, обезоръжи тези хора.

— Не — противопостави се една жена със строго лице и парче пица в ръката. — Няма да стане.

— Моля? — сбърчи вежди Холдън.

— Не — повтори жената и отхапа от пицата си. После с пълна уста продължи: — Вие сте само седмина. Ние сме дванайсет само в тази стая. А отзад има и други, които ще дотичат при първия изстрел. Така че не, няма да ни обезоръжите.

Тя се усмихна мазно на Холдън и отхапа пак от пицата. Холдън усещаше аромата на сирене и пеперони през вездесъщия за Ганимед мирис на лед и вонята на собствената си пот. Това накара стомаха му да изкъркори. Пракс насочи пистолета си към жената, макар че ръката му вече трепереше толкова силно, че тя вероятно не се чувстваше особено застрашена.

Еймъс му хвърли кос поглед, сякаш питаше: „И какво правим сега, шефе?“.

Умът на Холдън прещрака и стаята се превърна в тактически проблем. Единайсетте възможни противници, които все още стояха прави, бяха разделени на три групи. Никой от тях не носеше видима броня. Еймъс със сигурност щеше да повали групата от четирима в далечния ляв ъгъл на стаята с един залп от автоматичната си пушка. Холдън бе почти сигурен, че може да се справи с тримата срещу себе си. Това оставяше четирима за пинкуотърците. На Пракс бе по-добре да не разчита.

Тази преценка на възможните загуби му отне само част от секундата. Палецът му, сякаш по своя собствена воля, бутна предпазителя в положение за автоматична стрелба.

„Това не си ти.“

„Мамка му.“

— Няма нужда да правим това — каза той, вместо да открие огън. — Няма нужда някой да умира тук днес. Търсим едно момиченце. Помогнете ни да го намерим и всички могат да си тръгнат.

Холдън виждаше, че куражът и надменността на лицето на жената са само маска. Зад нея се криеше безпокойство. Тя се поколеба, докато претегляше загубите, които би понесла групата й, срещу риска да поговорят и да видят до какво ще доведе това. Холдън й се усмихна и кимна, за да й помогне да реши. „Говори с мен. Всички тук сме разумни хора.“

Само че не бяха всички.

— Къде е Мей? — изкрещя Пракс, мушкайки напред с пистолета, сякаш движението можеше някак да се предаде през въздуха. — Кажи ми къде е Мей!

— Аз… — започна тя, но Пракс изпищя:

— Къде е момиченцето ми?! — и щракна ударника.

Сякаш на забавен кадър Холдън видя как единайсет ръце се стрелнаха към кобурите на кръста.

„Мамка му.“