Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (11)

10.
Пракс

— Не съм уха за туй — рече момчето на койката. — Скапана салата, са-са? Таквоз нещо преди струваше десет бона.

Не можеше да е на повече от двайсет. Достатъчно младо, за да му бъде син, също както Мей би могла да бъде дъщеря на момчето. Поначало си бе кльощаво от младежкото източване и живота при ниска гравитация. А сега освен това и гладуваше.

— Мога да ти дам запис на заповед, ако искаш — предложи Пракс.

Момчето се ухили и направи неприличен жест.

От работата си Пракс знаеше, че на вътрешните планети мислят за поясния жаргон като за нещо, указващо месторождението на говорещия. Но докато живееше като ботаник на Ганимед, бе разбрал, че зависи и от класата. Той самият беше израснал с учители, преподаващи китайски и английски без акцент. Беше говорил с мъже и жени от всички краища на системата. От начина, по който някой произнася „алополиплоид“, можеше да определи дали идва от университетите в Пекин или Бразилия, дали е израснал в сянката на Скалистите планини или марсианския Олимп, или в коридорите на Церера. Той самият бе израснал при микрогравитация, но поясните жаргони му бяха също толкова чужди, колкото на човек, току-що пристигнал от вътрешността на системата. Ако момчето искаше да говори неразбираемо за него, можеше да го направи без никакво усилие. Но Пракс беше клиент, който си плаща, и знаеше, че момчето се старае да ограничи жаргона.

Програмиращата клавиатура беше два пъти по-голяма от стандартен ръчен терминал, пластмасата й бе износена от употреба и старост. Покрай единия й ръб бавно се пълнеше лентов индикатор и при всяко негово помръдване се сменяха символи на опростен китайски.

Намираха се в евтино жилище близо до повърхността на луната. Беше широко не повече от три метра и се състоеше от четири груби стаи, издълбани в леда. Коридорът отвън не бе по-широк, нито пък по-добре осветен. Старите пластмасови стени блестяха от кондензирана влага. В момента двамата бяха в най-вътрешната стая: момчето седеше на койката си, а Пракс стоеше прегърбен до вратата.

— Немаш гаранция, че записът шай пълен — рече момчето. — Квото такова, сабе?

— Каквото и да намериш, все ще е страхотно.

Момчето кимна веднъж. Пракс не знаеше името му. За такива неща човек не биваше да пита. През дните, докато издири някого, навит да разбие охранителната система, се луташе между собственото си невежество за сивата икономика на станция Ганимед и растящото отчаяние и глад дори в най-престъпните среди. Преди месец това момче може би бе крадяло търговска информация, която да препродава или да размени срещу лесен за изпиране частен кредит. Днес търсеше Мей в замяна на достатъчно зелена растителност, за да си приготви скромно ядене. Земеделският бартер, най-старата икономика в човешката история, бе дошъл на Ганимед.

— Оригиналът е минал-заминал — рече момчето. — Потънал в сървърите, заровен под куп лайна.

— Щом не можеш да разбиеш сървърите на сигурността…

— Няма нужда. Камерата има памет, паметта има кеш. Откак мрежата изфиряса, се пълни ли, пълни. Никой не гледа.

— Шегуваш се — каза Пракс. — Двете най-големи армии в системата се дебнат зорко, а не поглеждат охранителните камери?

— Зяпат се една друга. Никому не му дреме за нас.

Лентовият индикатор стигна до края и изпиука. Момчето отвори на екрана списък с идентификационни кодове и започна да го превърта, като си мърмореше под нос. От предната стая се разнесе плач на бебе. Беше гладно. Естествено.

— Детето твое ли е?

Момчето поклати глава.

— На роднина — каза то и чукна два пъти върху един код. Отвори се нов прозорец. Широк коридор. Полуразтопена и разбита врата. Белези от изгаряне по стените и което бе по-зле, локва вода. Не би трябвало да има вода. Контролът на околната среда се отдалечаваше все повече от безопасните граници. Момчето вдигна поглед към Пракс. — Се ла?

— Да — потвърди Пракс. — Това е.

Момчето кимна и се приведе пак над конзолата.

— Трябва ми картина отпреди атаката. Преди да падне огледалото — уточни Пракс.

— Окей, шефе. Връткам назад. Прескачам кадрите с нулева делта. Виждаш само когато става нещо, чат ли си?

— Добре. Така е добре.

Пракс пристъпи напред да надникне през рамото на момчето. Образът трепкаше, без нищо на екрана да се променя, освен локвата, която постепенно намаляваше. Движеха се назад във времето, през дните и седмиците. Към момента, в който всичко се бе разпаднало.

На екрана се появиха санитари. В този обратен свят изглеждаше, че вървят назад, за да оставят един труп до вратата. После върху него бе метнат още един. Двата трупа лежаха неподвижно; после единият се размърда, дращейки леко по стената, а после по-силно, докато в един миг се надигна на крака и изчезна.

— Трябва да има момиченце. Търся кой е извел четиригодишно момиченце.

— Туй е забавачка, нъл тъй? Сигур са хиляда.

— Интересува ме само едно.

Вторият труп седна, а после се изправи, притиснал ръце към корема си. Беше жена. В кадър пристъпи един мъж с пистолет в ръка и я изцери, като изсмука куршума от червата й. Те започнаха да спорят, успокоиха се и се разделиха мирно. Пракс знаеше, че вижда всичко наобратно, но гладният му за сън и калории мозък все се опитваше да навърже образите в смислено повествование. Група войници изпълзяха заднешком от разбитата врата, като при някакво странно раждане, после се скупчиха и се оттеглиха на бегом. Проблесна светлина и вратата стана отново цяла, а термитните заряди висяха по нея като плодове, докато един войник в марсианска униформа не се втурна напред, за да ги събере. Щом свършиха с прибирането на тази технологична реколта, всички войници се оттеглиха бързо, оставяйки един скутер, подпрян на стената.

А после вратата се отвори и Пракс се видя да излиза. Изглеждаше по-млад. Заудря по вратата, ръцете му подскачаха трескаво по повърхността й, а после се метна непохватно на скутера и изчезна на заден ход.

Вратата остана мирна, неподвижна. Той затаи дъх. Вървейки заднешком, една жена, понесла петгодишно момченце, изчезна вътре, а после се появи отново. Пракс трябваше да си напомни, че жената не е оставила сина си, а го е прибрала. Две фигури отстъпиха по коридора.

Не. Три.

— Спри. Това е — извика Пракс, усещайки как сърцето блъска в гърдите му. — Това е тя.

Момчето изчака до момента, в който окото на камерата улавяше трите фигури, излезли в коридора. Мей се цупеше; дори и при ниската резолюция на охранителната камера той позна изражението. А мъжът, който я носеше…

В гърдите му се бореха облекчение и гняв, и облекчението победи. Беше д-р Стрикланд. Тя си бе тръгнала с д-р Стрикланд, който знаеше за нейното състояние, за лекарството, за всичко, което трябваше да се прави, за да остане Мей жива. Пракс се отпусна на колене със затворени очи и заплака. Щом д-р Стрикланд я беше взел, значи не бе мъртва. Дъщеря му не бе мъртва.

Освен ако, прошепна една демонична мисъл в съзнанието му, и Стрикланд не бе мъртъв.

Не познаваше жената. Тъмнокоса, с черти, които му напомниха за руските ботанички, с които бе работил. Носеше в ръце руло хартия. Усмихваше се — дали от веселие или от нетърпение, той не знаеше.

— Можеш ли да ги проследиш? — попита Пракс. — Да видиш къде са отишли?

Момчето го изгледа, присвило устни.

— За салата? Не. За кутия пиле и ачи сос.

— Нямам пиле.

— Тогаз получи к’вот получи — заключи момчето и сви рамене. Очите му станаха мъртви като мраморни топчета. На Пракс му се прииска да го удря, да го души, докато то не изкопае образите от умиращите компютри. Но бе много вероятно момчето да има пистолет или нещо още по-лошо, и за разлика от Пракс сигурно знаеше как да го използва.

— Моля те — каза той.

— Получи си услугата, пич. Не наглей, ясно?

В гърлото му се надигна унижение и Пракс го преглътна.

— Пиле? — повтори той.

— Си.

Пракс отвори чантата си и сложи на койката две шепи листа, от оранжев пипер и снежен лук. Момчето грабна половината и ги натъпка в устата си, присвивайки очи в животинска наслада.

— Ще направя каквото мога — каза Пракс.

* * *

Не можеше да направи нищо.

Единственият ядивен протеин на станцията или идваше от бавния, оскъден поток хуманитарни помощи, или вървеше на два крака. Някои хора бяха започнали да опитват стратегията на Пракс и пасяха растенията в парковете и хидропонните градини. Само че не си правеха труда да ги проучат. Изяждаха и неядивните, като по този начин вредяха на въздухопречиствателните функции и разбалансираха още повече екосистемата на станцията. Едно нещо водеше към друго и сега нямаше откъде да се намери пиле, нито пък някакъв възможен заместител. Пък и дори да имаше, той не разполагаше с време да реши този проблем.

В собствения му дом лампите светеха мъждиво и не искаха да се усилят. Соевото стръкче бе спряло да расте, но не вехнеше, което бе интересна информация, или по-скоро би била при други обстоятелства.

По някое време през деня автоматичната система бе превключила на енергоспестяващ режим. В цялостен план това можеше и да е добър знак. Или пък можеше да е мигът на облекчение точно преди катастрофата. Както и да е, то не променяше онова, което трябваше да стори Пракс.

Като момче, той бе започнал училище отрано, когато се отправи заедно със семейството си към лишените от слънце космически простори в преследване на една мечта за работа и благоденствие. Не беше приел добре промяната. През тези първи години, когато трябваше да впечатли наставниците си, да бъде следен като умен и обещаващ, го мъчеха постоянни главоболия, пристъпи на тревога и хронично изтощение. Баща му не го оставяше да почива. „Прозорецът е отворен, докато не бъде затворен“, казваше той и насърчаваше Пракс да прави малко повече, да намери начин да мисли, дори когато е прекалено уморен или болен за умствени усилия. Беше се научил да съставя списъци, бележки, планове.

Като улавяше мимолетните си мисли, той можеше да се издърпа към яснотата като алпинист, пълзящ към някой връх. Сега, в изкуствения полумрак, съставяше списъци. Имената на всички деца от медицинската група на Мей, които можеше да си спомни. Знаеше, че са двайсет, но помнеше само шестнайсет. Умът му се отплесна. Той сложи снимката на Стрикланд и загадъчната жена на ръчния си терминал и се втренчи в нея. Смесени чувства на надежда и гняв се вихреха в душата му, докато образът не помръкна. Пракс имаше чувството, че заспива, но пулсът му препускаше. Той се опита да си спомни дали тахикардията е симптом на гладуване.

За миг се съвзе и почувства разсъдъка си ясен и бистър. Осъзна, че не му се е случвало от дни. Започваше да рухва. Собственият му лавинообразен ефект бе близо и той не можеше да продължава още дълго разследването си без почивка. Без протеини. Вече беше наполовина зомби.

Трябваше да намери помощ. Погледът му се премести върху списъка с детски имена. Трябваше да намери помощ, но първо щеше да провери, само да провери. Щеше да отиде в… да отиде в…

Затвори очи и се намръщи. Знаеше отговора. Знаеше, че го знае. Участъка. Щеше да отиде там и да пита за всяко от тях. Отвори очи и написа „участък“ в долния край на списъка, за да не загуби тази мисъл. После добави: „Хуманитарен център на ООН. Хуманитарен център на Марс“. Всички места, където бе ходил преди, ден след ден, само че този път с нови въпроси. Щеше да е лесно. А после, когато вече знаеше, трябваше да свърши още нещо. Отне му минута да се сети какво, а после го добави най-долу на страницата:

„Намери помощ.“

* * *

— Всички са изчезнали — каза Пракс и дъхът му излизаше на призрачнобели облачета в студа. — Всички те са негови пациенти и всички са изчезнали. Шестнайсет от шестнайсет. Знаете ли каква е вероятността за това? Не е случайно.

Полицаят не се беше бръснал от дни. Дълга яркочервена рана от ледено изгаряне загрозяваше бузата и врата му. Беше прясна и необработена. Лицето му сигурно се бе докоснало до неизолирана част от Ганимед. Имаше късмет, че бе запазил кожата си. Носеше дебело палто и ръкавици. По бюрото му имаше скреж.

— Благодарен съм ви за информацията, сър, и ще се погрижа да стигне до центровете за помощи…

— Не, вие не разбирате, той ги е взел. Те са болни и той ги е взел.

— Може да се е опитвал да ги опази — предположи мъжът. Гласът му бе вял и уморен. В думите му имаше нещо нередно. Пракс знаеше, че има нещо нередно, но не можеше да си спомни какво точно. Мъжът протегна ръка да го отмести внимателно настрани и кимна на жената зад него. Пракс осъзна, че се е зазяпал в нея като пиян.

— Искам да докладвам за убийство — заговори тя с треперещ глас.

Мъжът кимна, без да покаже нито изненада, нито неверие. Пракс си спомни.

— Той ги е взел преди това — намеси се той. — Взел ги е преди нападението.

— Трима мъже нахлуха в апартамента ми — каза жената. — Те… Брат ми беше с мен и се опита да им попречи.

— Кога стана това, госпожо?

— Преди нападението — каза Пракс.

— Преди два часа — отвърна жената. — На четвърто ниво. Синият сектор. Апартамент 1453.

— Добре, госпожо. Ще ви отведа до едно бюро тук. Трябва да попълните жалба.

— Брат ми е мъртъв. Те го застреляха.

— Искрени съболезнования, госпожо. Трябва да попълните жалба, за да можем да хванем извършителите.

Пракс ги гледаше как се отдалечават. Обърна гръб на опашката от травматизирани и отчаяни хора, които чакаха своя ред да помолят за помощ, за справедливост, за законност. В него лумна гняв, а после угасна. Имаше нужда от помощ, но тук нямаше да я получи. Той и Мей бяха само една прашинка в космоса. Нямаха значение.

Полицаят се беше върнал и говореше с някаква висока и красива жена за нещо ужасно. Пракс не го бе забелязал кога е дошъл, не беше чул началото на разказа на жената. Времето започваше да му се губи. Това не беше хубаво.

Малката трезва част от мозъка му нашепваше, че ако той умре, никой няма да търси Мей. Тя ще бъде изгубена. Нашепваше, че се нуждае от храна, и то от дни насам. Че не му остава много време.

— Трябва да отида в центъра за помощи — каза той на глас. Жената и полицаят явно не го чуха. — Въпреки всичко, благодаря.

Сега, когато бе започнал да забелязва собственото си състояние, Пракс бе удивен и разтревожен. Походката му беше провлачена; ръцете му бяха изнемощели и го боляха силно, макар че той не помнеше да е правил нещо, с което да предизвика болката. Не беше вдигал тежко, нито се бе катерил. Не беше правил всекидневните си упражнения вече не помнеше откога. Не помнеше и кога за последно е ял. Помнеше труса от падналото огледало и унищожаването на купола му като нещо, случило се в някакъв предишен живот. Нищо чудно, че рухваше.

Коридорите край центъра за помощи бяха претъпкани като скотобойна. Мъже и жени, много от които изглеждаха по-силни и по-здрави от него, се блъскаха, карайки дори най-широките пространства да изглеждат тесни. Колкото повече се приближаваше до космопорта, толкова по-замаян се чувстваше. Въздухът тук беше почти топъл от струпаните тела. Вонеше на кетоново-ацидозен човешки дъх. Майка му наричаше това „дъха на светеца“. Миризмата на разлагащ се протеин, на тела, които изяждат собствените си мускули, за да оцелеят. Зачуди се колко ли души в тълпата знаят какво означава тази миризма.

Хора крещяха. Блъскаха се. Тълпата около него се люшкаше напред-назад като вълни, напиращи към морския бряг.

— Тогава отворете вратите и ни дайте да видим! — изкрещя някаква жена далеч отпред.

„О, помисли си Пракс, това е бунт за храна.“

Започна да си проправя път към края на тълпата, мъчеше се да излезе. Да се измъкне. Някъде отпред хората крещяха. Зад него напираха. Редиците светодиодни лампи по тавана сияеха в бяло и златисто. Стените бяха невзрачно сиви. Той протегна ръка да се подпре. Беше стигнал до една стена. Някъде бентът се отприщи и тълпата внезапно се юрна напред. Всеобщото движение заплашваше да го повлече. Той задържа ръка върху стената. Навалицата оредя и Пракс се заклатушка напред. Вратите на товарителницата стояха отворени. До тях той зърна познато лице, но не можеше да се сети къде го е виждал. Може би беше някой от лабораторията? Мъжът бе с едър кокал и мускулест. Землянин. Може би го е виждал, докато обикаляше из загиващата станция. Дали не го бе виждал да тършува за храна? Но не, той изглеждаше твърде добре хранен. Бузите му не бяха хлътнали. Пракс го чувстваше като приятел, но в същото време и като непознат. Хем го познаваше, хем не го познаваше. Като генералния секретар или някой известен актьор.

Осъзнаваше, че го зяпа, но не можеше да се спре. Това лице му беше познато. Знаеше, че му е познато. Сигурно имаше нещо общо с войната.

В съзнанието на Пракс внезапно проблесна спомен. Беше в апартамента си, държеше в ръце Мей и се опитваше да я успокои. Тя едва бе навършила годинка, не ходеше и докторите още се мъчеха да открият правилния фармацевтичен коктейл, който да я опази жива. През хленча й от коликите се чуваше непрестанното тревожно бърборене на новинарския канал. Въртяха отново и отново лицето на един мъж.

„Името ми е Джеймс Холдън и моят кораб «Кентърбъри» току-що бе унищожен от боен кораб със стелт технология, използващ части, върху които има марсиански серийни номера.“

Това беше той. Ето защо лицето хем му бе познато, хем имаше чувството, че не го е виждал преди. Сякаш нещо в центъра на гърдите на Пракс го дръпна и той пристъпи напред. После спря. Зад вратите на товарителницата някой нададе радостен вик. Пракс извади ръчния си терминал и погледна списъка. Шестнайсет имена, шестнайсет изчезнали деца. А в долния край на страницата с прости квадратни букви пишеше: „Намери помощ“.

Пракс се обърна към мъжа, който бе започнал войни и спасил планети, внезапно обзет от смущение и несигурност.

— Намери помощ — каза той и тръгна напред.