Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (39)

38.
Боби

— Какво друго искаш от нас? — попита Котияр. Двама от хората му вкараха големия сандък с надпис „Официално облекло“ в стаята на Авасарала. Използваха голяма количка за превоз на мебели и пъхтяха от усилие. Дори при слабата гравитация от 0,25 g на „Гуаншийн“ бронята на Боби тежеше над сто килограма.

— Сигурни ли сме, че тази стая не се наблюдава? — попита Боби. — Ще мине много по-добре, ако те нямат представа какво ги очаква.

Котияр сви рамене.

— Няма работещи подслушвателни устройства, които съм в състояние да засека.

— Добре тогава — каза Боби и почука по сандъка от фибростъкло. — Отваряйте го.

Котияр набра нещо на личния си терминал и ключалките се отвориха със силно изщракване. Марсианката свали капака и го подпря на стената. Вътре, окачен на мрежа от ластични въжета, беше скафандърът й.

Котияр подсвирна.

— „Голиат III“. Не мога да повярвам, че са ти позволили да го запазиш.

Боби откачи шлема и го сложи на леглото, след което се зае да вади различни други части и да ги подрежда на пода.

— Дадоха го на вашите техници, за да проверят автентичността на един видеозапис, съхранен в него. Когато Авасарала го издири, събираше прах в един килер. Никой не обърна внимание, когато го взе.

Тя извади дясната ръка на скафандъра. Не беше очаквала да намери от 2-милиметровите муниции, които вградената пушка използваше, но с изненада установи, че изцяло са демонтирали пушката от гнездото. Беше логично да махнат всички оръжия, преди да дадат бронята на шайка цивилни, но това все пак я подразни.

— Мамка му — изруга тя. — Май няма да стрелям по никого.

— Ако можеше да стреляш — каза с усмивка Котияр, — куршумите щяха ли поне да се забавят, докато минават през двойната обшивка на кораба, за да изпуснат всичкия въздух?

— Не — изсумтя Боби и остави последната част от скафандъра на пода, след което извади инструментите, необходими, за да сглоби отново всичко. — Но това може би е в моя полза. Пушката е предназначена да пробива брони от същия клас, носени от други хора. Така че всичко, което би могло да пробие скафандъра ми, вероятно ще пробие и кораба. А това означава, че…

— Никой от охраната няма оръжия, които са в състояние да пробият бронята ти — довърши Котияр. — Както кажеш. Колко от хората ми искаш да дойдат с теб?

— Николко — отвърна Боби, докато прикрепваше към гърба на бронята новия комплект акумулатори, осигурени от техниците на Авасарала, и видя как на екрана светна прекрасен зелен надпис „Напълно зареден“. — След като започна, очевидният ответен ход ще е да хванат заместник секретарката и да я използват като заложник. Вашата работа е да предотвратите това.

Котияр се усмихна пак. Усмивката му не беше весела.

— Както кажеш.

* * *

На Боби й отне почти три часа, за да сглоби и подготви за действие бронята си. Би трябвало да й стигнат само два, но тя се оправда за допълнителния час с напомнянето, че е загубила тренинг. Колкото по-завършен вид придобиваше скафандърът, толкова по-силно се свиваше стомахът й. Това отчасти се дължеше на нормалното напрежение преди битка. А времето, прекарано в пехотинския корпус, я бе научило да се възползва от него. Да позволи на стреса да я накара да проверява всичко по три пъти. Като попаднеше в разгара на битката, щеше да е прекалено късно.

Но дълбоко в себе си Боби знаеше, че възможността за насилие не е единственото, което присвива вътрешностите й. Не можеше да забрави какво се бе случило последния път, когато носеше този скафандър. Червеният емайл на марсианския й камуфлаж бе осеян с вдлъбнатини и драскотини от експлодиращото чудовище и стремглавото й пързаляне по леда на Ганимед. Малкият теч в коляното й напомни за редник Хилман. Хили, нейният приятел. Докато бършеше лицевото стъкло на шлема, се сети за последния си разговор с лейтенант Гивънс, нейния командир, точно преди чудовището да го разкъса на две.

Когато скафандърът бе сглобен и лежеше на пода, отворен и чакащ я да влезе в него, тя усети по гръбнака й да минава тръпка. За първи път вътрешността й се виждаше малка. Като гробница.

— Не — каза тя на себе си.

— Не ли? — попита Котияр. Мъжът седеше на пода до нея и държеше инструментите, които мислеше, че може да й потрябват. Беше толкова тих по време на сглобяването, че Боби почти бе забравила, че е там.

— Не се страхувам да го облека отново — заяви тя.

— Аха — кимна Котияр, после прибра инструментите в кутията. — Както кажеш.

Боби се изправи на крака и измъкна от сандъка черното трико, което носеше под бронята. Без да се замисля, се съблече и се напъха в прилепналата дреха. Докато включваше жиците на бронята към различни сензори по костюма си, забеляза, че Котияр й е обърнал гръб и обикновено светлокафявият му врат почервенява като цвекло.

— О — смути се тя. — Извинявай. Толкова пъти съм се преобличала пред момчетата от взвода ми, че изобщо не се замислям.

— Няма нужда от извинения — каза Котияр, без да се обръща. — Просто бях изненадан.

Рискува да хвърли поглед през лявото си рамо и като видя, че е напълно покрита от трикото, се обърна да й помогне с жиците.

— Ти си… — поде той и млъкна за секунда. — Прекрасна.

Сега беше неин ред да се изчерви.

— Ти не беше ли женен? — попита го ухилено Боби, доволна от това разсейване. Простата човещина в неудобството, предизвикано от сигналите за чифтосване, караше чудовището в главата й да изглежда много далечно.

— Да — потвърди Котияр, докато прикрепваше последната жица към един сензор отзад на кръста й. — Женен съм. Но не съм сляп.

— Благодаря — каза Боби и го потупа дружески по рамото. След няколкосекундна борба с клаустрофобията седна в отворения гръден кош на скафандъра и се плъзна надолу, докато целите й крака и ръце влязат вътре. — Закопчай ме.

Котияр запечата бронята, както му бе показала, след това й сложи шлема и го пристегна. Екранът светна, докато програмата се стартираше. Около нея се разнесе тихичко, почти подпрагово жужене. Тя включи микромоторите и помпите, задвижващи екзомускулатурата, и седна.

Котияр я гледаше с въпросително изражение. Боби включи външния говорител и каза:

— Да, тук всичко изглежда наред. Целият екран е в зелено.

Надигна се на крака без никакво усилие и усети как крайниците й се изпълват с познатото усещане за едва сдържана мощ. Знаеше, че ако се оттласне мощно с крака, ще се удари в тавана достатъчно силно, за да го повреди сериозно. Едно внезапно движение на ръката й можеше да запрати тежкия креват през цялата стая или да прекърши гръбнака на Котияр. Това я караше да се движи с насадена от дългото обучение предпазливост.

Котияр бръкна в пазвата си и извади лъскав черен пистолет. Боби знаеше, че охранителният екип ги е заредил с пластмасови куршуми, които гарантирано не могат да пробият кораба. Същите боеприпаси щяха да използват и хората на Мао. Той понечи да го протегне към нея, но после видя дебелите й бронирани пръсти и далеч по-малкия отвор на спусъка, и сви извинително рамене.

— Няма да имам нужда от това — каза тя. Гласът й бе груб, метален, нечовешки.

Котияр се усмихна пак.

— Както кажеш.

* * *

Боби натисна бутона за повикване на асансьора и закрачи напред-назад из салона, за да привикнат рефлексите й с бронята. Имаше наносекундно забавяне между опита да раздвижи някой крайник и реакцията на скафандъра. Така разходката заприличваше смътно на сън, сякаш желанието за движение и самото движение бяха отделни събития. Дългите часове на тренировки почти я бяха накарали да превъзмогне това чувство, но винаги и трябваха няколко минути обикаляне, за да свикне със странността му.

Авасарала влезе в салона от стаята, която използваха за комуникационен център, и седна на бара. Наля си чист джин, а после, сякаш й бе хрумнало в последния момент, цръкна в него малко лимон. Напоследък старицата пиеше много повече, но не беше работа на Боби да повдига въпроса. Може пък да й помагаше да спи.

Когато и след няколко минути асансьора още го нямаше, тя отиде с тежки стъпки до таблото и натисна отново бутона. На малкия дисплей се изписа „Не работи“.

— Мамка му — промълви на себе си Боби. — Те наистина ни отвличат.

Беше оставила външните говорители включени и грубият глас, излязъл от скафандъра й, отекна в стаята. Авасарала не вдигна поглед от питието си, само рече:

— Помни какво ти казах.

— А? — откликна Боби, без да й обръща внимание. Покатери се тромаво по стълбата до люка за горната палуба и натисна бутона. Люкът се отвори. Значи всички още се преструваха, че това не е отвличане. Биха могли да обяснят за асансьора. Но щеше да им е по-трудно да обяснят защо заместник секретарката е заключена и не я допускат в другите части на кораба. Може би смятаха, че една седемдесетгодишна жена няма да има желание да се катери по стълби, така че спирането на асансьора е достатъчно. Може пък и да бяха прави. Авасарала определено не приличаше на човек, способен да издържи на шейсетметрово катерене, дори и при ниска гравитация.

— Никой от тези хора не е бил на Ганимед — натърти Авасарала.

— Добре — отвърна Боби на наглед нелогичното подхвърляне.

— Не можеш да избиеш достатъчно, за да върнеш взвода си — довърши Авасарала, гаврътна остатъка от джина, а после се надигна от бара и се отправи към стаята си.

Боби не отговори. Изтегли се на горната палуба и остави люка да се затвори зад нея.

Бронята й бе предназначена точно за такива мисии. Оригиналните скафандри от клас „Голиат“ бяха създадени за пехотински абордажни групи при близък бой между кораби. Това означаваше, че са направени да бъдат максимално маневрени в тесни пространства. Колкото и добра да беше бронята, щеше да е безполезна, ако носещите я войници не можеха да катерят стълби, да се промушват през люкове с човешки размери и да маневрират лесно в микрогравитация.

Боби се качи по стълбата до следващия люк и натисна бутона. Конзолата отговори с червена предупредителна светлина. След няколко секунди разглеждане на менюто разбра защо: бяха спрели асансьора за екипажа точно над люка и го бяха изключили, барикадирайки входа. Значи се досещаха, че става нещо.

Боби огледа стаята, в която се намираше — още един салон за отдих, почти еднакъв с онзи, който току-що бе напуснала, — докато не откри най-вероятното място, където би могло да са скрили камерите си. Помаха им. „Това няма да ме спре, момчета.“

Слезе обратно по стълбата и отиде в луксозната баня. След кратко изпробване намери сравнително добре скрит сервизен люк в стената. Беше заключен. Боби го изтръгна.

От другата страна имаше плетеница от тръби и тесен коридор, който едва можеше да побере бронята й. Тя се пъхна в него и се издърпа по тръбите две палуби нагоре, после изби с ритник тамошния сервизен люк и влезе в стаята.

Помещението се оказа втори камбуз, с редица печки покрай едната стена, няколко хладилника и множество маси, всичко това от блестяща неръждаема стомана.

Скафандърът й я предупреди, че я държат на мушка, и промени дисплея й така, че обикновено невидимите инфрачервени лъчи, насочени към нея, да се превърнат в бледи червени линии. Половин дузина от тях обагряха гърдите й и всичките идваха от малките черни оръжия в ръцете на охранителите на „Мао-Квик“ в другия край на стаята.

Боби се изправи. За тяхна чест, горилите не отстъпиха. Дисплеят в шлема й прехвърли базата данни с оръжия и я информира, че мъжете са въоръжени с 5-милиметрови автомати със стандартна вместимост от триста патрона и скорост десет изстрела в секунда. Освен ако не използваха експлозивни бронебойни куршуми — което не бе много вероятно, предвид факта, че зад нея се намираше корпусът на кораба, — скафандърът преценяваше опасността като ниска.

Боби се увери, че външните й говорители работят, и ги предизвика:

— Добре, пичове, хайде да…

Те откриха огън.

За една дълга секунда в помещението цареше хаос. Пластмасовите куршуми отскачаха от бронята й, рикошираха в стените и свистяха из стаята. Пробиваха пакети със сушени храни, откъсваха тенджери и тигани от магнитните им куки и изхвърляха по-дребните принадлежности във въздуха в облак от неръждаема стомана и парчета пластмаса. Един особено злополучен рикошет улучи един от охранителите в носа, проби дупка в главата му и мъжът рухна на пода с почти комична изненада на лицето.

Преди да минат и две секунди, Боби вече се движеше — хвърли се над стоманения кухненски остров в центъра и се заби в петимата останали охранители, разперила ръце като ръгбист. Те отлетяха към далечната стена, блъснаха се в нея с месест звук и се свлякоха неподвижни на пода. Скафандърът й започна да вади на екрана жизнените им показатели, но тя ги изключи, без да ги поглежда. Не искаше да знае. Един от мъжете се размърда и понечи да вдигне автомата си. Боби го бутна лекичко и той отлетя през стаята, за да се строполи в основата на отсрещната стена. Повече не помръдна.

Тя се огледа, търсейки камери. Не откри такива, но се надяваше, че има. Ако бяха видели това, може би нямаше да пращат повече хора срещу нея.

Щом стигна до стълбата, откри, че са блокирали асансьора, като са застопорили люка на пода в отворено положение с помощта на железен лост. Основните протоколи за безопасност на кораба не биха позволили на асансьора да премине на друга палуба, ако горната не е запечатана. Боби изтръгна лоста и го метна през стаята, след това натисна бутона за повикване. Асансьорът се издигна по стълбищната шахта до нейния етаж и спря. Тя се качи на него и натисна бутона, който трябваше да я откара на мостика — осем палуби по-горе. Още осем херметични люка.

Още осем възможности за засада.

Тя сви ръце в юмруци, докато кожата на кокалчетата й не се изпъна болезнено в ръкавиците. „Дайте ги насам.“

Три палуби по-нагоре асансьорът спря и таблото й съобщи, че всички херметични люкове между нея и мостика са отворени. Те бяха готови да рискуват при пробив в корпуса да загубят половината въздух, но не и да я допуснат до мостика. Беше някак ласкателно да си по-страшен от внезапна декомпресия.

Тя слезе от асансьора. На тази палуба имаше предимно жилища за екипажа, но явно беше евакуирана. Не се виждаше жива душа. Боби обиколи набързо дванайсетте малки каюти и двете бани. Тук нямаше позлатени кранчета. Нямаше бар. Нямаше денонощна доставка на храна. Докато оглеждаше доста спартанските условия, при които живееше един редови член на екипажа, тя се сети за последните думи на Авасарала. Това бяха просто моряци. Никой от тях не заслужаваше да умре заради станалото на Ганимед.

Боби откри, че се радва, че няма оръжие.

Намери друг сервизен люк в банята и го изтръгна. Но за нейна изненада коридорът отзад свършваше само на няколко стъпки над главата й. Нещо в структурата на кораба й отрязваше пътя. След като никога не бе виждала „Гуаншийн“ отвън, тя нямаше представа какво може да е. Но трябваше да се качи още пет палуби нагоре и нямаше да позволи на това да я спре.

След десетминутно търсене намери сервизен люк на корпуса. Вече бе изтръгнала два вътрешни люка на две различни палуби, така че ако отвореше този, онези палуби щяха да останат без въздух. Но централната шахта беше запечатана над палубата на Авасарала, така че нейните хора би трябвало да са добре. А самата причина да го прави бе запечатаният люк към горните палуби, където, изглежда, се намираше по-голямата част от екипажа.

Тя си помисли за шестимата долу в камбуза и почувства угризения. Вярно, те бяха стреляли първи, но ако някой от тях бе още жив, не й се искаше да се задуши в съня си.

Оказа се, че това не е проблем. Люкът водеше към малък въздушен шлюз, горе-долу колкото килер. Той извърши цикъла си за минута и Боби излезе върху корпуса на кораба.

Тройна обшивка. Разбира се. Господарят на империята „Мао-Квик“ не би поверил безценната си кожа на нещо, което не е най-безопасното творение на човешките ръце. Пищната украса обхващаше и външния корпус. Докато повечето военни кораби се боядисваха в чисто черно, за да се виждат по-трудно с невъоръжено око в космоса, повечето цивилни кораби или бяха оставяни сиви, или ги боядисваха в основните корпоративни цветове на собственика.

Върху „Гуаншийн“ бе изрисувана ярка фреска. Боби се намираше прекалено близо, за да види какво изобразява, но под краката й имаше нещо като трева и копито на гигантски кон. Мао беше накарал да изрисуват на корпуса на кораба му картина, която включваше коне и трева. Въпреки че почти никой нямаше да я види.

Боби се увери, че магнитите на ботушите и ръкавиците й са достатъчно силни, за да се справят с тягата от 0,25 g, с която продължаваше да се движи корабът, и започна да се катери по корпуса. Бързо стигна до мястото, където започваше преградата между палубите, и видя, че това е празен хангар за совалки. Ех, да беше й позволила Авасарала да направи това, преди Мао да избяга със совалката си.

„Тройна обшивка“, помисли си Боби. Максимално подсигуряване.

Водена от някакъв усет, тя пропълзя от другата страна на корпуса. И естествено, там имаше втори хангар. Само че корабът в него не беше стандартна совалка за къси разстояния. Беше дълъг и лъскав, а кожухът на двигателя му бе два пъти по-голям, отколкото на нормален кораб с тези размери. На носа с горди червени букви бе изписано името му — „Рейзърбек“.

Състезателен скутер.

Тя изпълзя обратно до празния хангар и използва шлюза там, за да влезе в кораба. Военните кодове, които скафандърът й прати на заключената врата, за нейна изненада подействаха. Шлюзът водеше до палубата непосредствено под мостика, която се използваше за складиране на припаси за совалките и за ремонтни дейности. По средата на палубата имаше голяма работилница. В нея стояха капитанът на „Гуаншийн“ и висшият команден състав. Не се виждаха нито охранители, нито оръжия.

Капитанът почука по ухото си — прастарият начин да попита „чувате ли ме?“. Боби направи утвърдителен жест, после включи външните си говорители и отговори:

— Да.

— Ние не сме военни — каза капитанът. — Не можем да се защитаваме срещу бойна техника. Но няма да ви предам кораба, без да знам какви са намеренията ви. Моят старши офицер се намира на горната палуба и е готов да ни взриви, ако не стигнем до споразумение.

Боби му се усмихна, макар че не знаеше дали той я вижда през шлема.

— Вие задържахте незаконно високопоставен член на правителството на ООН. Като представител на нейния охранителен екип, аз дойдох, за да настоявам да я доставите незабавно до избран от нея порт с максималната възможна скорост.

После направи жеста на поясните, който заместваше свиването на рамене.

— Или пък можете да се взривите. Това ми се струва твърде пресилена реакция срещу възстановяването на комуникациите на заместник секретарката.

Капитанът кимна и видимо се отпусна. Каквото и да се случеше оттук нататък, той не бе имал избор. А след като не е имал избор, значи не носеше и отговорност.

— Ние изпълнявахме заповеди. Искам да го отбележите, в бордовия дневник, когато поемете командването.

— Ще се погрижа тя да разбере.

Капитанът кимна пак.

— В такъв случай корабът е ваш.

Боби отвори радиоканала към Котияр.

— Печелим. Дай ми Нейно величество, ако обичаш.

Докато чакаше Авасарала да се обади, каза на капитана:

— Долу има шестима ранени охранители. Пратете им медицински екип.

— Боби? — повика я Авасарала по радиото.

— Корабът е ваш, госпожо.

— Чудесно. Кажи на капитана, че трябва да се отправим с максимална скорост да пресечем пътя на Холдън. Трябва да стигнем до него преди Нгуен.

— Хм, това е яхта за разходки. Направена е да лети с ниска тяга за по-голямо удобство. Обзалагам се, че би могла да развие ускорение от 1 g, ако се наложи, но се съмнявам, че е способна на много повече.

— Адмирал Нгуен се кани да убие всички, които може да знаят какво, по дяволите, става. — Авасарала почти крещеше. — Нямаме време да се влачим, все едно сме тръгнали на лов за мъжки проститутки!

— Ха — възкликна Боби. Секунда по-късно добави: — Ако това е състезание, знам къде има състезателен кораб…