Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (47)

46.
Боби

Един от най-ярките спомени на Боби бе от деня, когато получи заповед да се яви в центъра за обучение на Втори специален експедиционен корпус. Командосите. Върхът на сладоледа за един марсиански пехотинец. В новобранската школа бяха тренирали с един от техните сержанти. Той носеше лъскава червена броня и им демонстрираше употребата й в различни тактически ситуации. Накрая им беше казал, че първите четирима от випуска ще бъдат прехвърлени в центъра за обучение на командоси на склона на вулкана Хеката, за да се научат да носят такава броня и да се влеят в редиците на най-страшната бойна част в Слънчевата система.

Боби реши, че трябва да е сред тях.

Горяща от желание да спечели едно от четирите заветни места, тя даде всичко от себе си в новобранската подготовка. Това „всичко“ се оказа изненадващо много. Тя не само се класира сред първите четири, но беше и номер едно с голяма преднина пред останалите. А после дойде писмото, с което й заповядваха да се яви в база Хеката за специално обучение, и това осмисли всичките й усилия. Тя се обади на баща си и през първите две минути просто крещя. Когато най-после се успокои достатъчно, за да може да му каже за какво се обажда, той закрещя по-силно и от нея. „Сега си сред най-добрите, миличка“, каза й накрая и топлината, която се разля в сърцето й при тези думи, никога не изчезна напълно.

Усещаше я дори сега, докато седеше на сивата метална палуба в мръсната работилница на краден марсиански боен кораб. Въпреки че всичките й другари бяха разкъсани на парчета и разпилени по ледената повърхност на Ганимед. Въпреки че статутът й във въоръжените сили бе неясен, а лоялността й към нейната нация — поставена под въпрос. Въпреки всичко това думите „Сега си сред най-добрите, миличка“ я караха да се усмихва. Копнееше да се обади на баща си и да му каже какво се е случило. Двамата бяха близки открай време и когато нито един от братята й не тръгна по неговите стъпки, избирайки военната кариера, тя го направи. Това само бе заздравило връзката между тях. Боби знаеше, че той би разбрал какво й струва да обърне гръб на всичко свято, за да отмъсти за своя взвод.

И имаше силното предчувствие, че никога повече няма да го види.

Дори да стигнеха до Юпитер с половината флот на ООН по петите им и дори адмирал Нгуен и дузината кораби под негово командване да не ги взривяха на секундата, и дори да успееха да спрат онова, което ставаше в орбита около Йо, и „Росинант“ останеше цял, Холдън пак планираше да кацне и да спаси дъщеричката на Пракс.

А чудовището щеше да е там.

Тя знаеше, че ще е така. Никога не се бе чувствала по-сигурна в нещо. Всяка нощ сънуваше как се изправя пак срещу него. Създанието шаваше с дългите си пръсти и се взираше в нея с онези огромни, сияйни сини очи, готово да довърши започнатото преди толкова месеци на Ганимед. В сънищата си тя вдигаше пушка, израснала от ръката й, и започваше да стреля, докато то тичаше насреща й и черни паяжини хвърчаха от дупките, които се затваряха като вода. Боби винаги се будеше, преди да е стигнало до нея, но знаеше как ще свърши сънят: с разкъсаното й тяло, изстиващо върху леда. Знаеше също, че когато Холдън поведе отряда си към лабораториите на Йо, където се създаваха чудовищата, тя ще тръгне с него. Сънят й щеше да се разиграе наяве. Беше убедена в това, също както бе убедена в любовта на баща си. И го приемаше с радост.

На пода около нея лежаха частите на бронята й. Тъй като пътуването до Йо траеше седмици, тя имаше време да я разглоби изцяло и да я ремонтира. Работилницата на „Росинант“ бе добре оборудвана и инструментите бяха марсианска изработка. Мястото беше идеално. Бронята бе видяла много употреба и твърде малко поддръжка, но ако Боби беше честна със себе си, всъщност го правеше, за да се разсее. Един марсиански боен скафандър беше ужасно сложна машина, фино настроена към човека, който го носи. Да го разглобиш и сглобиш наново не бе проста задача. Изискваше пълна концентрация. Всеки миг, който прекарваше в работа върху него, бе миг, в който не мислеше за чудовището, което я чакаше на Йо, за да я убие.

За съжаление сега това занимание бе свършило. Тя бе приключила с ремонта, като дори откри микропукнатината в един мъничък клапан, която предизвикваше бавния, но непрекъснат теч в коляното на скафандъра. Сега трябваше да сглоби всичко наново. Чувстваше го като някакъв ритуал. Последно пречистване, преди да отиде да срещне смъртта на бойното поле.

„Гледала съм прекалено много филми на Куросава“, помисли си тя, но не можеше да избие съвсем мисълта от главата си. Този образ бе прекрасен начин да превърнеш угризенията и самоубийствените наклонности в чест и благородна саможертва.

Тя вдигна торса и го избърса внимателно с влажен парцал, за да премахне дори най-малките прашинки и следи от машинно масло по повърхността му. Въздухът бе изпълнен с мириса на метал и смазка. Докато завинтваше върху рамката частите на бронята, чиято червена емайлирана повърхност бе покрита с хиляди дребни вдлъбнатини и драскотини, тя престана да се противи на желанието да превърне задачата в ритуал и просто му се отдаде. Беше много вероятно да сглобява собствения си ковчег. В зависимост от това как се развиеше последната битка, това изделие от керамика, гума и метална сплав можеше да подслонява трупа й до края на вечността.

Тя обърна торса и започна да работи върху гърба. Една дълга бразда в емайла показваше с каква сила се бе плъзгала по леда на Ганимед, след като чудовището се самоунищожи точно пред нея. Боби взе един гаечен ключ, а после го остави, почуквайки с кокалчета по палубата.

Защо тогава?

Защо чудовището се бе взривило именно в онзи момент? Тя помнеше как бе започнало да се променя, как нови крайници се подадоха от тялото му, докато я гледаше. Ако Пракс беше прав, значи в този момент бе рухнала системата от ограничения, наложени от учените на Мао. А те бяха настроили бомбата да се взриви, ако създанието се измъкне от контрола им. Но това само изместваше въпроса една стъпка по-нататък. Защо контролът им над физиологията на създанието бе рухнал в този конкретен момент? Пракс казваше, че регенеративните процеси са подходящо място за пробив в ограничените системи. А нейният взвод бе надупчил създанието с куршуми, когато то атакува строя им. В онзи момент не изглеждаше да го боли, но всяка от тези рани предизвикваше внезапна бурна активност в клетките му, или каквото там имаше вместо клетки, за да се изцери. Всяка от тези рани даваше шанс на новия растеж да се освободи от каишката.

Може би това беше отговорът. „Не се опитвай да убиеш чудовището. Просто му нанеси достатъчно поражения, за да се включи програмата му да се разпада и да се задейства самоунищожението.“ Дори не бе нужно да оцелее, а само да издържи достатъчно дълго, за да го нарани дотолкова, че да не може да се поправи.

Тя остави парчето броня, което държеше, и взе шлема. Видеозаписът от битката още си стоеше в паметта на скафандъра. Не го беше гледала, откакто Авасарала го пусна за екипажа на „Роси“. Не бе в състояние да го гледа.

Изправи се и натисна бутона на комуникационното табло на стената.

— Хей, Наоми? В командния център ли си?

— Аха — отговори Наоми след няколко секунди. — Имаш ли нужда от нещо, сержант?

— Дали би могла да накараш „Роси“ да си поговори с шлема ми? Радиото ми е включено, само че не иска да разговаря с цивилен персонал. „Роси“ е един от нашите кораби, така че трябва да знае кодовете.

Настъпи дълга пауза. Боби остави шлема на една работна маса до най-близкия стенен монитор и зачака.

— Виждам радиовъзел, който „Роси“ нарича МКР МР Голиат III 24397А15.

— Това съм аз — каза Боби. — Можеш ли да прехвърлиш контрола над този възел към таблото в работилницата?

— Готово — съобщи Наоми след секунда.

— Благодаря — рече Боби и прекъсна връзката. Трябваше й малко време да си припомни как се работи с марсианския военен софтуер и да убеди системата да използва остарял алгоритъм за разархивиране на данни. След няколко фалстарта необработеният запис от битката й на Ганимед се появи на екрана. Тя го пусна да се повтаря до безкрай, след което пак седна на палубата и се зае със скафандъра си.

Докато се извърти веднъж, Боби бе свършила със завинтването на бронята на гърба и бе започнала да прикрепва към торса електрозахранването и главната хидравлична система. Опитваше се да не изпитва нищо към образите на екрана, да не им придава никакво значение и да не мисли за тях като за главоблъсканица, която трябва да бъде решена. Просто се съсредоточи върху работата си по скафандъра и остави на подсъзнанието си да смила информацията от екрана.

Това я разсейваше и я караше понякога да се връща и да прави наново нещо, но тя нямаше нищо против. Не гонеше краен срок. Свърши с прикрепването на електрозахранването и главните мотори. Зелени лампички светнаха на ръчния терминал, който бе свързала с мозъка на скафандъра. На стенния екран до шлема й един войник на ООН беше запокитен по повърхността на Ганимед към нея. Последва въртележка от образи, докато тя отскачаше настрани. Когато картината се стабилизира, и земния пехотинец, и нейния приятел Тев Хилман ги нямаше.

Боби взе едната ръка и започна да я прикрепва към торса. Чудовището беше вдигнало войник в броня, подобна на нейната, и го бе хвърлило с достатъчно сила, за да убие мигновено. Нямаше защита срещу такова нещо, освен да гледаш да не те улучат. Тя се съсредоточи върху сглобяването на ръката.

Когато вдигна пак поглед към екрана, записът бе започнал отначало. Чудовището тичаше по леда, преследвайки войниците на ООН. Уби един от тях. Боби от записа започна да стреля, а после и целият й взвод откри огън.

Създанието беше бързо. Но когато земните войници изведнъж свиха настрани, за да отворят пространство за стрелба на марсианците, то се забави с реакцията си. Значи може да бе бързо по права линия, но нямаше толкова голяма странична скорост. Това можеше да се окаже полезно. Видеото стигна пак до момента, когато войникът на ООН бе запратен по редник Хилман. Създанието реагираше на стрелбата, на раните, въпреки че те не го забавяха. Тя си спомни записа, който бе гледала — как Холдън и Еймъс влизат в бой със съществото в товарния отсек на „Росинант“. То почти не им обръщаше внимание, преди Еймъс да почне да стреля по него, а после изведнъж изригна.

Само че първото създание беше нападнало поста на ООН. Значи поне до известна степен можеха да бъдат направлявани. Да получават заповеди. Но след като останеха без заповеди, като че ли изпадаха в основното си състояние, в което се опитваха да се сдобият с повече енергия и да разрушат ограниченията. Докато се намираха в него, не обръщаха внимание почти на нищо, освен на храната и на насилието. Следващия път, когато Боби попаднеше на някое от тях, освен ако то нямаше изрични заповеди да я нападне, вероятно би могла сама да избере бойното поле, да го привлече там, където иска. Това също бе полезно.

Тя свърши с прикрепването на ръката и я изпробва. Зелено по целия екран. Дори да не беше сигурна за кого работи, поне не беше забравила как да си върши работата.

На екрана чудовището се закатери пъргаво по гигантския механобот „Йоджимбо“ и изтръгна капака на пилотската кабина. Пилотът Саид беше захвърлен надалеч. Отново късане и хвърляне. Беше логично. След като разполагаш с комбинацията от огромна сила и практическа неуязвимост за куршуми, да се втурнеш право към противника и да го разкъсаш на парчета бе доста печеливша стратегия. Мятането на тежки предмети със смъртоносна скорост вървеше ръка за ръка със силата. А кинетичната енергия беше гадно нещо. Бронята би могла да отклони куршуми или лазери и да смекчи ударите, но никой никога не бе създал броня, която да погълне цялата кинетична енергия на голяма маса, движеща се с висока скорост. Или поне не броня, която да се носи от човек. Ако си достатъчно силен, един контейнер за боклук бе по-добро оръжие от автомат.

Значи, когато атакуваше, чудовището се втурваше право към врага с надеждата да го докопа, което в общи линии слагаше край на битката. Ако не можеше да направи това, се опитваше да хвърля тежки предмети по него. Онова в товарния отсек едва не бе убило Джим Холдън, като метна един масивен сандък. За нещастие бронята й притежаваше кажи-речи същите ограничения. Макар да правеше Боби много бърза, когато пожелае, не бе особено добра в страничното движение. Това важеше за повечето неща, създадени за висока скорост. Леопардите и конете не тичат много-много настрани. В скафандъра си тя беше силна, но далеч не колкото създанието. Вярно, разполагаше с предимството на оръжията, така че би могла да бяга от него и през цялото време да го обстрелва отдалеч. За да я замери с някакъв тежък предмет, то трябваше първо да спре и да се закрепи. Можеше да е нечовешки силно, но нямаше кой знае каква маса, а Нютон имаше да каже едно-две неща за леки обекти, които хвърлят по-тежки.

Докато свърши със сглобяването на скафандъра, тя бе изгледала записа над сто пъти и тактиката на битката започваше да се оформя в главата й. При обучението си по ръкопашен бой бе успявала да надвие повечето си противници. Но дребните и бързи бойци, онези, които знаеха как да удрят и да се отдръпват, й създаваха проблеми. Ето такава трябваше да е тя в тази битка. Трябваше да удря и да бяга, и да не спира нито за миг. Но дори и тогава щеше да се нуждае от солидна доза късмет, защото се биеше с някого далеч извън нейната категория, а един удар на чудовището бе гарантиран нокаут.

Другото й предимство бе, че всъщност не се налагаше да побеждава. А само да му нанесе достатъчно поражения, за да го накара да се самоубие. В момента, когато влезе в прясно излъскания си скафандър и го остави да се затвори около нея за последна проверка, вече бе почти сигурна, че може да го направи.

* * *

Боби си мислеше, че душевният покой, който бе постигнала по отношение на предстоящата битка, най-после ще й позволи да заспи, но след три часа въртене в леглото се отказа. Нещо продължаваше да човърка ума й. Опитваше се да намери своя бушидо, пътя на воина, ала все още имаше твърде много неща, от които не можеше да се откъсне. Нещо не й позволяваше.

Затова тя облече голяма мъхеста хавлия, която бе откраднала от „Гуаншийн“, и се спусна с асансьора към командния център. Беше трета смяна, така че корабът беше пуст. Холдън и Наоми си имаха обща каюта и Боби откри, че в момента завижда на този човешки контакт. Той беше нещо сигурно, в което да се вкопчиш, сред цялата тази несигурност. Авасарала беше в своята каюта и вероятно пращаше съобщения на разни хора на Земята. Алекс трябва да спеше в стаята си и за един кратък момент тя се зачуди дали да не го събуди. Приказливият пилот й харесваше. Беше искрен по начин, който не бе срещала често, откакто напусна активна служба. Но Боби също така знаеше, че да събудиш мъж в три през нощта по хавлия праща определени сигнали, каквито тя нямаше наум. Затова вместо да се опитва да му обясни, че просто има нужда да си поговори с някого, подмина жилищния отсек и продължи нататък.

Еймъс, който бе поел късната смяна, седеше пред един пулт в командния център с гръб към нея. За да не го стресне, тя се покашля. Той не помръдна, нито пък реагира по друг начин, така че Боби се отправи към комуникационния пулт. Когато погледна назад към Еймъс, видя, че очите му са затворени и той диша дълбоко и равномерно. На кораб от МКРФ спането на пост щеше да ти докара сурово наказание. Но явно Холдън бе поохлабил малко дисциплината след напускането на флота.

Боби включи комуникационния пулт и намери най-близкия теснолъчев предавател. Първо се обади на баща си.

— Здрасти, тате. Не съм сигурна дали трябва да се опитваш да ми отговаряш. Ситуацията тук е взривоопасна и се развива стремително. Но през следващите дни може да чуеш много шантави неща. Някои от тях може да се отнасят за мен. Просто искам да знаете, че ви обичам и обичам Марс. Всичко, което съм направила, е било за да опазя вас и нашия дом. Може да съм се залутала за кратко, защото нещата се усложниха и станаха трудни за разбиране. Но сега мисля, че виждам ясен път и ще поема по него. Обичам теб и мама. Кажи на момчетата, че са скапаняци. — Преди да изключи записа, тя посегна и докосна екрана. — Чао, татко.

Натисна бутона за изпращане, но все още имаше чувството, че не е свършила всичко. Нямаше логика, защото, като се изключи семейството й, всички, които се бяха опитали да й помогнат през последните три месеца, бяха на този кораб.

Впрочем имаше. Защото не всички бяха на кораба.

Боби набра друг номер по памет и каза:

— Здравейте, капитан Мартенс. Аз съм. Мисля, че знам какво се опитвахте да ме накарате да проумея. Тогава не бях готова, но думите ви се запечатаха в паметта ми. Така че не сте си загубили времето. Сега вече разбирам. Знам, че грешката не е била моя. Знам, че просто съм се озовала на грешното място в грешното време. И в момента се връщам към началото именно защото разбирам. Не съм ядосана, не съм наранена, не виня себе си. Просто е мой дълг да довърша битката.

В мига, щом натисна бутона за изпращане, нещо в гърдите й се отпусна. Всички нишки бяха навързани и сега можеше да отиде на Йо и да направи каквото трябва без никакви съжаления. Тя въздъхна дълбоко и се свлече в противоускорителното кресло. Изведнъж се бе почувствала уморена до смърт. Струваше й се, че може да спи със седмици. Зачуди се дали някой ще се ядоса, ако откърти направо в командния център, вместо да се връща по целия път до долу.

* * *

Не си спомняше кога е заспала, но ето че лежеше в креслото пред комуникационния пулт и до главата й се бе събрала малка локвичка слюнка. За нейно облекчение хавлията й бе останала кажи-речи на място, така че не си бе показала голия задник на всички минаващи оттук.

— Сержи? — повика я Холдън с тон, който подсказваше, че не го прави за първи път. Стоеше над нея със загрижена физиономия.

— Извинявам се — каза тя, като се надигна и придърпа хавлията по-плътно около тялото си. — Снощи трябваше да пратя някои съобщения. Сигурно съм била по-уморена, отколкото си мислех.

— Да, да — каза Холдън. — Няма проблем. Спи където искаш.

— Добре — отвърна Боби и заотстъпва към стълбата. — Мисля, че ще сляза долу, ще си взема един душ и ще се опитам да се превърна отново в човек.

Холдън кимна със странна усмивка на лицето.

— Разбира се. Ела при мен в работилницата, след като се облечеш.

— Тъй вярно — отвърна тя и се спусна бързо по стълбата.

След неприлично дълъг душ се преоблече в червено-сивата си униформа, взе си чаша кафе от каюткомпанията и отиде в работилницата. Холдън вече бе там. На една от масите имаше сандък с размерите на калъф за китара, а един по-голям стоеше в краката му. Когато Боби влезе, той потупа по сандъка на масата.

— Това е за теб. Като се качи на борда, забелязах, че твоята май липсва.

Боби се поколеба за момент, после отиде до сандъка и го отвори. Вътре имаше двумилиметрова трицевна картечница с електрическо задействане, от онези, които пехотинците наричаха „Тъндърболт Марк V“. Беше нова и лъскава и точно по мярка на бронята й.

— Това е изумително — възкликна Боби, след като си пое дъх. — Но без муниции е просто една голяма тояга.

Холдън ритна сандъка на пода.

— Пет хиляди безгилзови двумилиметрови патрона. Със запалителни върхове.

— Запалителни?

— Забравяш, че аз също съм виждал чудовището отблизо. Бронебойните куршуми не са от никаква полза срещу него. Даже намаляват пораженията по меките тъкани. Но след като от лабораторията са решили да сложат в тях запалителни бомби, предполагам, това означава, че не са огнеупорни.

Боби извади тежкото оръжие от сандъка и го сложи на пода до наново сглобения боен скафандър.

— Мамка му, да!