Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Caliban’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Войната на Калибан

Книга втора от поредицата „Експанзията“

 

Американска, първо издание

 

James S. A. Corey

Caliban’s War

Copyright © 2012 by Daniel Abraham and Ty Franck

 

Превод: Иван Иванов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Петкова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

ISBN: 978-954-655-408-6

История

  1. — Добавяне

2.
Холдън

Кафемашината пак беше развалена.

Пак.

Джим Холдън натисна червения бутон няколко пъти, макар да знаеше, че няма смисъл, но не можеше да се спре. Голямата блестяща кафемашина, която би трябвало да вари достатъчно кафе, за да поддържа щастлив един марсиански екипаж, отказваше да направи и една-единствена чаша. Или дори да издаде звук. Тя не само че отказваше да вари кафе, отказваше даже да се опита. Холдън затвори очи и усети трупащото се в слепоочията му кофеиново главоболие. Натисна бутона на най-близкото стенно табло, за да включи интеркома.

— Еймъс — повика той.

Интеркомът не работеше.

Чувствайки се все по-нелепо, той натисна бутона още няколко пъти. Нищо. Отвори очи и видя, че всички лампички по таблото са угаснали. После се обърна и видя, че лампичките на хладилника и печките също не светят. Не беше само кафемашината; цялата каюткомпания открито се бунтуваше. Холдън погледна към името на кораба, „Росинант“, прясно изписано на стената, и каза:

— Сладурче, защо ме нараняваш, като те обичам толкова много?

Извади ръчния си терминал и се обади на Наоми.

След няколко секунди тя най-сетне отговори:

— Ъъъ, ало?

— Каюткомпанията не работи, къде е Еймъс?

Пауза.

— Обаждаш ми се от каюткомпанията? След като сме на един и същи кораб? Интеркомът далечко ли ти се вижда?

— Интеркомът също не работи. Когато казах „Каюткомпанията не работи“, това не беше остроумна хипербола. Означава буквално, че нищичко тук не работи. А ти се обадих, защото ти си носиш терминала, а Еймъс почти никога не го носи. И също така, защото той никога не ми казва върху какво работи, но винаги казва на теб. И така, къде е Еймъс?

Наоми се засмя. Звукът беше прекрасен и неизменно докарваше усмивка на лицето му.

— Подменя някакви кабели.

— Горе има ли ток? Или се носим неуправляемо и всички вие се мъчите да измислите как да ми поднесете новината?

Холдън чу по линията как Наоми трака по терминала си. Докато работеше, си тананикаше.

— Не — отговори тя. — Изглежда, единствената част от кораба без ток е каюткомпанията. Алекс докладва, че след по-малко от час ще се бием с космически пирати. Искаш ли да се качиш в командния център и да се биеш с пирати?

— Не мога да се бия с пирати без кафе. Ще намеря Еймъс — заяви Холдън, прекъсна връзката и прибра терминала в джоба си.

Отиде до стълбата, която минаваше по дължината на кила, и повика асансьора. Бягащият пиратски кораб можеше да поддържа само около 1 g при продължителен полет, така че пилотът на Холдън, Алекс Камал, бе вдигнал 1,3 g, за да го настигнат. Всичко над 1 g правеше стълбата опасна за употреба.

След няколко секунди люкът на палубата се отвори с трясък и асансьорната платформа спря в краката му. Той стъпи върху нея и чукна бутона за машинното. Асансьорът запълзя бавно надолу по шахтата. Люковете на палубите се отваряха при приближаването му и се затръшваха, след като отмине.

Еймъс Бъртън беше в работилницата, на една палуба над машинното. Беше разглобил върху масата някакво сложно наглед устройство и запояваше нещо по него. Носеше прекалено тесен сив комбинезон, който с мъка удържаше широките му рамене, когато се раздвижеше. На гърба му все още бе изписано старото име на кораба, „Тахи“.

Холдън спря асансьора.

— Еймъс, каюткомпанията не работи — оплака се той.

Механикът махна нетърпеливо с едната си дебела ръка, без да спира работа. Холдън изчака. След още няколко секунди Еймъс най-сетне остави поялника и се обърна.

— Да, не работи, защото извадих оттам тоя малък шибаняк — посочи към устройството, което запояваше.

— Можеш ли да го върнеш?

— Не, поне засега. Още не съм свършил с него.

Холдън въздъхна.

— Налага ли се да изключваме цялата каюткомпания, за да оправим това нещо, и то точно преди срещата ни с кръвожадна шайка космически пирати? Защото главата вече почва да ме цепи и много бих искал да пийна чашка кафе, преди, ами… сещаш се, да вляза в битка.

— Да, налага се — потвърди Еймъс. — Да ти обясня ли защо? Или ще го приемеш на доверие?

Холдън кимна. Макар че времето, прекарано в земния флот, не му липсваше особено, беше открил, че от време на време го хваща носталгия по онова пълно зачитане на старшинството. На „Росинант“ титлата „капитан“ беше доста по-мъгляво понятие. Подмяната на кабелите бе работа на Еймъс и той би се възпротивил на идеята да уведомява Холдън всеки път, когато го прави.

Холдън се отказа да спори.

— Добре — примири се той. — Но да ме беше предупредил. Без кафето си ще съм свадлив.

Еймъс му се ухили и бутна шапката си назад по почти плешивата си глава.

— Мамка му, капитане, тук мога да ти помогна — каза той, посегна зад себе си и вдигна голям метален термос от тезгяха. — Приготвих малко извънредни запаси, преди да изключа каюткомпанията.

— Еймъс, извинявам ти се за всички гадни неща, които си помислих за теб току-що.

Еймъс махна с ръка и се върна към работата си.

— Вземи го. Аз вече изпих една чаша.

Холдън се качи пак на асансьора и се издигна до командния център, стиснал термоса с две ръце, като че ли беше спасителен пояс.

Наоми бе седнала пред сензорно-комуникационния пулт и следеше как върви гонитбата на пиратите. Холдън от пръв поглед разбра, че са далеч по-близо, отколкото при последната справка, която бе получил. Седна в креслото на бойния командир и се препаса с коланите. Тъй като предполагаше, че в близко бъдеще може да се окажат при ниска гравитация или в безтегловност, отвори един близък шкаф и извади гъвкав мехур за течности, в който да налее кафето си.

Докато го пълнеше от дюзата на термоса, подхвърли:

— Скъсяваме разстоянието адски бързо. Какво става?

— Пиратският кораб намали значително началното си ускорение от 1 g. Свалиха го на 0,5 g за две-три минути, а преди минута съвсем престанаха да ускоряват. Компютърът засече някаква нестабилност в работата на двигателя им точно преди да намалят, затова предполагам, че гонитбата им е дошла малко свръх силите.

— Повредили са кораба си?

— Повредили са кораба си.

Холдън смукна една дълга глътка от мехура и си опари езика, но не се ядоса.

— След колко време ще стигнем до тях?

— Пет минути максимум. Алекс изчакваше със спирачната тяга, докато се качиш тук и се вържеш към креслото.

Холдън чукна по бутона на интеркома и нареди:

— Еймъс, запаши коланите. Пет минути до лошите. — После превключи на канала към пилотската кабина. — Алекс, какво ново?

— Мисля, че са повредили кораба си — отвърна Алекс с провлечения говор, характерен за марсианците от Долината на Маринър.

— Май всеобщото мнение е такова — промърмори Холдън.

— Това мъничко затруднява бягането.

Долината на Маринър отначало била заселена от китайци, индийци и тексасци. Алекс имаше мургавата кожа и лъскавата черна коса на източноиндиец. Холдън, който бе родом от Земята, смяташе за странно смущаващо да чуе силно тексаско провлачване от устата на някой, който според мозъка му трябваше да говори с пенджабски акцент.

— И улеснява нашата работа — допълни Холдън и включи бойния пулт. — Спри ни неподвижно спрямо тях на десет хиляди километра разстояние. Ще ги нашаря с лазерния мерник и ще насоча отбранителните оръдия. Отвори и амбразурите на дългоцевните. Не е зле да изглеждаме колкото се може по-заплашително.

— Слушам, шефе — отвърна Алекс.

Наоми се завъртя в креслото си и се ухили на Холдън.

— Битка с космически пирати. Колко романтично!

Той не се сдържа и й се усмихна в отговор. Макар да бе облечена в комбинезон на марсиански флотски офицер, с три номера по-къс и пет номера по-широк за високата й и тънка фигура на поясна, тя му изглеждаше прекрасна. Дългата й къдрава черна коса бе хваната на рошава опашка на тила. Лицето й бе поразително съчетание от азиатски, южноамерикански и африкански черти, което бе необичайно дори за мешавицата на Пояса. Той хвърли поглед към своята физиономия на кафявокосо монтанско селянче, отразена в тъмния пулт, и се почувства твърде обикновен в сравнение с нея.

— Знаеш колко харесвам всичко, което те кара да изричаш думата „романтично“ — каза той. — Но се боя, че не споделям ентусиазма ти. Започнахме със спасяването на Слънчевата система от ужасна извънземна заплаха. А сега какво правим?

Холдън бе познавал добре само едно ченге, и то за кратко. По време на мащабната и неприятна поредица от бъркотии, която сега наричаха просто „инцидентът Ерос“, той се бе съюзил временно с един слаб, сив, прекършен човечец на име Милър. Преди да се запознаят, Милър вече бе напуснал официалната си работа, за да се съсредоточи с маниакална страст върху един случай на изчезнало момиче.

Двамата не бяха станали точно приятели, но успяха да предотвратят заличаването на човешката раса от една социопатска корпорация и едно извънземно оръжие, което всички в човешката история погрешно бяха смятали за луна на Сатурн. Поне в това отношение партньорството им бе успешно.

Холдън беше служил във флота шест години. Беше виждал хора да умират, но само на радарния екран. На Ерос видя да умират хиляди, отблизо и по ужасен начин. Няколко от тях уби лично. Радиацията, която бе поел, означаваше, че ще трябва до края на живота си да взема лекарства, за да спре рака, развиващ се в тъканите му. Но пак се бе отървал по-леко от Милър.

Благодарение на Милър извънземният вирус се бе приземил на Венера вместо на Земята. Но това не го беше убило. В каквото и да се състоеше обърканата програма на извънземните, тя продължаваше да се развива под гъстия облачен покров на планетата и досега никой не бе успял да предложи по-сносно научно обяснение от „Хмм, странно“.

Спасяването на човечеството бе струвало на стария, уморен поясен детектив живота му.

Спасяването на човечеството бе превърнало Холдън в наемен служител на Съюза на външните планети, който преследва пирати. Дори и в най-лошите си дни смяташе, че е изтеглил печелившата карта.

— Трийсет секунди до срещата — докладва Алекс.

Холдън върна ума си към настоящето и се обади в машинното.

— Вързан ли си добре там долу, Еймъс?

— Да, капитане. Готов съм. Моля те, не им позволявай да надупчат моето момиче.

— Никой никого няма да надупчва днес — промърмори Холдън, след като прекъсна връзката. Наоми го чу и повдигна въпросително вежда. — Наоми, дай ми комуникациите. Искам да се обадя на нашите приятели отвън.

Секунда по-късно върху пулта му се появи контролният екран на комуникациите. Той насочи тесен лъч към пиратския кораб и изчака светлинката на връзката да стане зелена. После каза:

— Необозначен лекотоварен съд, тук е капитан Джеймс Холдън от фрегата ракетоносец „Росинант“ от Съюза на външните планети. Моля, отговорете.

Слушалките му останаха тихи, като се изключи слабият статичен шум от фоновата радиация.

— Вижте, момчета, хайде да зарежем игричките. Знам, че сте наясно кой съм. Също така знам, че преди пет дена сте нападнали кораба за превоз на храна „Сомнамбул“, извадили сте от строя двигателите му и сте откраднали шест тона протеин и всичкия въздух. А това е кажи-речи всичко, което ми е нужно да зная за вас.

Още статичен шум.

— Така че ето каква е сделката. Дойде ми до гуша да ви преследвам и няма да позволя да ме размотавате, докато си поправите кораба и започнем нова весела гонитба. Ако през следващите шейсет секунди не обявите пълна и безусловна капитулация, ще изстрелям две торпеда с плазмени бойни глави и ще превърна кораба ви в светеща буца разтопен метал. После ще се върна вкъщи и ще спя сладко цяла нощ.

Статичният шум най-после бе нарушен от момчешки глас, който вероятно принадлежеше на твърде млад човек, за да е избрал вече пиратския живот.

— Не можете да го направите. СВП не е истинско правителство. Законно не можете да ми направите нищо, така че се разкарайте — заяви той, но през цялото време звучеше заплахата напереният му тон да се превърне в писклив пубертетски гласец.

— Сериозно? Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш? — заяде се Холдън. — Виж, хайде да забравим за малко споровете кое е законно и каква власт има дадено правителство. Погледни към ладарните показания, които получаваш от моя кораб. Вие сте в грубо скалъпен лекотоварен съд, към който някой е запоил домашно изработено гаусово оръдие. Аз съм в първокласен марсиански торпедоносец с достатъчно огнева мощ да разтопя малка луна.

Гласът от другата страна не отговори.

— Момчета, дори да не ме признавате за представител на властта, може ли поне да се съгласите, че съм в състояние да ви взривя, когато си поискам?

Комуникаторът остана безмълвен.

Холдън въздъхна и потърка гърбицата на носа си. Въпреки кофеина главоболието му отказваше да премине. Без да прекъсва връзката с пиратския кораб, той отвори нов канал към пилотската кабина.

— Алекс, открий огън по онзи съд с предните отбранителни оръдия. Цели се в средата на корпуса.

— Чакайте! — извика хлапето. — Предаваме се! Боже господи!

Холдън се протегна, наслаждавайки се на безтегловността след всичките дни на ускорение, и се ухили. Наистина, днес никой нямаше да бъде надупчен.

— Наоми, обясни на нашите нови приятели как да ти предоставят дистанционен контрол над кораба си, а после ще ги откараме до станция Тихо и ще ги предадем на трибунала на СВП. Алекс, след като двигателите им се включат отново, задай курс за връщане с приятно и удобно 0,5 g. Аз слизам в лазарета, за да се опитам да намеря аспирин.

Холдън разкопча коланите на креслото си и се отблъсна към стълбата. Докато се носеше във въздуха, терминалът му записука. Беше Фред Джонсън, формалният лидер на СВП и техен личен покровител на производствената станция на корпорация „Тихо“, която в момента служеше и за щаб на СВП.

— Хей, Фред, спипах нашите непослушни пирати. Връщам ги, за да ги съдите.

Голямото мургаво лице на Фред се сбръчка в усмивка.

— Това е нещо ново. Да не ти омръзна да ги взривяваш?

— Не, просто най-сетне намерих някой да ми повярва, като казах, че ще го взривя.

Усмивката на Фред се превърна в мръщене.

— Слушай, Джим, не за това ти се обаждам. Искам да се върнеш на Тихо с максимална бързина. На Ганимед става нещо…