Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (24)

23.
Авасарала

Авасарала стоеше до прозореца и се взираше навън в утринната мъгла. В далечината излетя транспортен кораб. Оставяше след себе си диря от изгорели газове, които приличаха на колона от яркобели облаци, а после изчезна. Ръцете я боляха. Знаеше, че някои от фотоните, които в момента попадат в очите й, идват от експлозии на светлинни минути разстояние. Станция Ганимед някога беше най-сигурното място без атмосфера, после се бе превърнала в бойна зона, а сега бе пустош. Да различи светлината на нейната гибел беше все едно да отдели една конкретна молекула сол от океана, но тя знаеше, че е там, и този факт тежеше като камък в стомаха й.

— Мога да поискам потвърждение — каза Сьорен. — Нгуен би трябвало да прати доклада си през следващите осемнайсет часа. След като го получим…

— Ще знаем какво твърди той — сопна се Авасарала. — Мога да ти го кажа още отсега. Марсианските сили са заели застрашителна позиция и той е бил принуден да отговори с агресия. Дъра-бъра, мамка му, дъра-бъра. Откъде е взел корабите?

— Той е адмирал — подчерта Сьорен. — Мислех, че ги води със себе си.

Тя се обърна. Младежът изглеждаше уморен. Стоеше буден от малките часове. Като всички тях. Очите му бяха кървясали, а кожата — бледа и влажна.

— Аз лично разформировах онази бойна част — уведоми го Авасарала. — Окастрих я дотолкова, че да можеш да я удавиш във вана с вода. А излиза, че той има достатъчно огнева мощ, за да се справи с марсианската флота.

— Явно е така — рече Сьорен.

Тя се пребори с желанието си да се изплюе. Тътенът на двигателите на транспортния кораб най-после стигна до нея, приглушен от разстоянието и стъклото. Светлината вече бе изчезнала. За зажаднелия й за сън мозък това бе досущ като да си играеш на политика в системата на Юпитер или Пояса. Нещо се случваше — и тя виждаше, че се случва, — но го чуваше чак пост фактум. Когато вече бе прекалено късно.

Беше допуснала грешка. Нгуен беше войнолюбец. От онези хлапаци, които още си мислят, че всеки проблем може да бъде разрешен, като стреляш достатъчно в него. Всичките му постъпки бяха горе-долу толкова деликатни, колкото удар с оловна тръба по капачката на коляното… досега. Сега той бе събрал наново своята бойна част, без тя да разбере. И бе уредил да я отстранят от преговорите с марсианците.

Което означаваше, че нищо от това не го е направил той. Нгуен имаше или покровител, или клика от съмишленици. Тя не беше разбрала, че адмиралът е марионетка, и затова онзи, по чиято свирка играеше, я бе изненадал. Имаше срещу себе си сенки, а мразеше това.

— Повече светлина — промълви тя.

— Моля?

— Разбери как се е сдобил с тези кораби — нареди Авасарала. — Направи го, преди да си легнеш. Искам пълен отчет. Откъде са дошли корабите заместители, кой ги е поръчал, на какво основание. Всичко.

— А не искате ли и розов слон, госпожо?

— И още как — въздъхна тя и се облегна уморено на бюрото си. — Ти се справяш добре. Някой ден може би ще си намериш истинска работа.

— Очаквам го с нетърпение, госпожо.

— Тя тук ли е още?

— На бюрото си — каза Сьорен. — Да ви я пратя ли?

— На всяка цена.

Когато Боби влезе в стаята, стиснала лист евтина хартия, на Авасарала отново й направи впечатление колко зле се вписва марсианката тук. Не беше само заради акцента й или различното телосложение, говорещо за детство в по-ниската гравитация на Марс. В политическите кръгове излъчващата се от нея добра физическа форма изпъкваше. Вярно, че и тя като всички останали имаше вид на човек, измъкнат от леглото посред нощ; само че на нея й отиваше. Това може да бе полезно, или пък не, но си струваше да го запомни.

— Какво научи? — попита Авасарала.

Пехотинката се мръщеше.

— Свързах се с няколко души от командването. Повечето обаче не знаят коя, по дяволите, съм аз. Вероятно прекарах не по-малко време да им обяснявам, че работя за вас, отколкото да говоря за Ганимед.

— Това е урок. Марсианските бюрократи са глупави и користолюбиви хора. Какво казаха те?

— Дългата версия ли?

— Кратката.

— Вие сте стреляли по нас.

Авасарала се облегна в креслото си. Гърбът я болеше, коленете я боляха, а възелът от мъка и ярост, който винаги се таеше току под сърцето й, бе по-стегнат от обикновено.

— Разбира се, че сме — каза тя. — Мирната делегация?

— Вече си е тръгнала — отговори Боби. — По някое време утре ще разпространят декларация, че ООН преговаря двулично. Все още спорят за точните думи.

— Къде е запънката?

Боби поклати глава. Не разбираше.

— За кои думи спорят и коя страна какви думи иска да използва? — уточни Авасарала.

— Не знам. Има ли значение?

Разбира се, че имаше значение. Разликата между „ООН преговаряше двулично“ и „ООН преговаря двулично“ можеше да се измерва със стотици животи. Или дори хиляди. Авасарала се помъчи да преглътне нетърпението си. Трудно й беше.

— Добре — кимна тя. — Виж дали можеш да разбереш нещо друго.

Боби й протегна листа. Авасарала го взе.

— Какво, по дяволите, е това? — попита.

— Оставката ми — обясни Боби. — Мислех, че ще искате всички документи да са в ред. Сега сме във война, така че ще хващам обратния кораб. Да получа новото си назначение.

— Кой те е отзовал?

— Засега никой — каза Боби. — Но…

— Би ли седнала, ако обичаш? Като говоря с теб, имам чувството, че се намирам на дъното на шибан кладенец.

Пехотинката седна. Авасарала си пое дълбоко дъх.

— Искаш ли да ме убиеш? — попита тя. Боби премигна и преди да успее да отговори, Авасарала вдигна ръка, за да й даде знак да мълчи. — Аз съм един от най-могъщите хора в ООН. Ние сме във война. Така че искаш ли да ме убиеш?

— Ами… предполагам.

— Не искаш. Искаш да разбереш кой е убил твоите хора и искаш политиците да спрат да смазват колелата на властта с кръвта на пехотинци. И мама му стара, можеш ли да повярваш — аз искам същото.

— Само че аз съм марсианска пехотинка на действителна служба — отбеляза Боби. — Ако остана да работя за вас, това е измяна. — Не прозвуча като оплакване, нито като обвинение.

— Те не са те отзовали — изтъкна Авасарала. — И няма да го направят. Дипломатическият кодекс за контакти по време на война е почти еднакъв и за вас, и за нас, и обхваща десет хиляди страници ситен шрифт. Дори да получиш заповедта си в същия този миг, мога да пусна достатъчно запитвания и молби за уточнение, за да умреш от старост на този стол. Ако искаш просто да убиеш някого за Марс, няма да намериш по-добра мишена от мен. Ако искаш да спреш тази шибана идиотска война и да откриеш кой в действителност стои зад нея, връщай се на бюрото си и разбери кой какви думи иска да използва.

Боби мълча в продължение на няколко дълги секунди.

— Вие го употребявате като риторичен похват — каза тя накрая, — но може би има известен смисъл в това да ви убия. И мога да го направя.

Лека тръпка пробяга по гръбнака на Авасарала, но тя не допусна това да проличи на лицето й.

— Ще се опитам в бъдеще да не наблягам много на тази точка. А сега се връщай на работа.

— Да, госпожо — каза Боби, а после стана и излезе от стаята. Авасарала изду бузи и издиша шумно. Канеше марсианските пехотинци да я убият в собствения й кабинет. Имаше нужда от шибан сън. Терминалът й изсвири. Току-що бе пристигнал извънреден приоритетен доклад и тъмночервената му лента бе заместила обичайните настройки на дисплея й. Тя чукна върху него, готова за още лоши новини от Ганимед.

Отнасяше се за Венера.

* * *

Допреди седем часа „Арбогаст“ беше разрушител от трето поколение, построен в корабостроителница „Буш“ преди тринайсет години и по-късно преоборудван като военен научноизследователски съд. През последните осем месеца той летеше на орбита около Венера. Повечето данни, на които разчиташе Авасарала, идваха от него.

Събитието, което наблюдаваше тя в момента, бе уловено от две лунни телескопични станции, събиращи широк спектър от разузнавателни данни, които случайно се бяха намирали под подходящия ъгъл, и около дузина оптични наблюдатели на борда на различни кораби. Събраните от тях данни се припокриваха идеално.

— Пусни го пак — каза Авасарала.

Когато го бе срещнала за първи път преди трийсет години, Майкъл-Джон де Утурбе беше обикновен техник. Сега беше де факто началник на комисията по специални науки и женен за съквартирантката на Авасарала от университета. През изтеклото време косата му бе побеляла и частично окапала, тъмнокафявата му кожа беше провиснала леко от костите и той така и не бе сменил евтиния одеколон с аромат на цветя, който ползваше.

Майкъл-Джон открай време си беше болезнено срамежлив, почти асоциален. Авасарала знаеше, че за да продължат да поддържат връзка, не бива да иска много от него. Малкият му, претрупан кабинет се намираше на няма и четиристотин метра от нейния, а през последното десетилетие го беше виждала не повече от пет пъти — все в моменти, когато трябваше бързо да проумее нещо сложно и неясно.

Той чукна два пъти по ръчния си терминал и картината на дисплея се върна в изходно положение. „Арбогаст“ отново беше цял и се носеше, обагрен в неестествени цветове, над мътилката на венерианските облаци. Часовникът на екрана тръгна напред със скорост една секунда в секунда.

— Обяснявай ми всичко подред — помоли тя.

— Хм. Добре. Започваме от пика. Той е същият като онзи, който видяхме миналия път, когато Ганимед започна да отива по дяволите.

— Чудесно. Значи вече имаме две късчета информация.

— Това е станало преди битката — отбеляза той. — Някъде около час по-рано. Малко по-малко от час.

Беше станало по време на престрелката на Холдън. Преди тя да успее да го арестува. Но как би могла Венера да реагира на щурма на Холдън на Ганимед? Да не би чудовищата на Боби да бяха участвали в онази битка?

— После е радиоимпулсът. Точно тук — той спря видеото на пауза. — Голяма крива в графиката. Гледало е, но е знаело къде да гледа. Заради всички тези активни сканирания, предполагам. Привлекли са вниманието му.

— Ясно.

Той пусна отново записа. Резолюцията се увеличи и картината стана малко по-зърниста. Майкъл-Джон издаде доволен звук.

— Това беше интересно — каза той, сякаш останалото не беше. — Някакъв вид радиационен импулс. Предизвикал е смущения във всички телескопи, освен в един на Луната, който е ограничен само до видимия спектър. Продължил е обаче само една десета от секундата. Последвалият микровълнов импулс си е съвсем нормално активно сензорно сканиране.

На върха на езика на Авасарала бе да каже „Струваш ми се разочарован“, но ужасът и напрегнатото очакване на това, което щеше да последва, я възпряха. „Арбогаст“, с 572 души на борда, се пръсна като облак. Пластините на корпуса се отлепиха в стройни редици. Гредите и палубите се разделиха. В картината, намираща се сега пред нея, целият екипаж беше изложен на пълен вакуум. В този момент всички те умираха, но още не бяха мъртви. Фактът, че всичко това приличаше на анимиран строителен план — каютите за екипажа са тук, машинният отсек е тук, пластините, обгръщащи двигателя, са разположени така и така, — го правеше още по-чудовищно.

— Това сега е особено интересно — подчерта Майкъл-Джон, като спря записа. — Виж какво става, ако дадем по-голямо увеличение.

„Не ми ги показвай — искаше да каже Авасарала. — Не искам да ги гледам как умират.“

Но онова, върху което увеличи той, не беше човек, а сложен възел от тръбопроводи. После се зае да придвижва бавно записа напред, кадър по кадър, и образът се замъгли.

— Разпрашава ли се? — попита тя.

— Какво? Не, не. Чакай, ще го приближа.

Образът се увеличи отново. Замъгляването беше илюзия, създадена от облак малки метални частици: болтове, гайки, едисонови клеми, уплътнителни пръстени. Тя присви очи. Освен това облакът не беше хаотичен. Всеки дребен детайл беше подравнен с тези пред и зад него, като метални стружки под въздействието на магнит.

— „Арбогаст“ не е бил разкъсан — посочи той. — Бил е разглобен. Изглежда, сякаш е имало около петнайсет различни вълни и всяка от тях е демонтирала следващо ниво от механизма. Онова нещо го е разглобило до гайки.

Авасарала вдиша дълбоко, а после още веднъж и още веднъж, докато хриптенето й се успокои, а страхопочитанието и ужасът й намаляха достатъчно, за да може да ги изтика в дъното на ума си.

— Кой прави такива неща? — попита тя. Въпросът беше риторичен. Разбира се, че отговор нямаше. Никоя известна на човечеството сила не можеше да прави това. Но Майкъл-Джон я разбра другояче.

— Дипломантите — отговори весело. — Моят изпит по промишлен дизайн беше същият. Дадоха на всички ни по една машина и трябваше да я разглобим и да разберем какво върши. Смяташе се за плюс, ако предложим подобрен дизайн. — Миг по-късно добави тъжно: — Разбира се, трябваше и да ги сглобим отново, нали?

На екрана подредеността на летящите метални части изчезна. Болтовете, гредите, големите керамични плочи и мъничките клеми се понесоха хаотично, освободени от силата, която ги бе държала. Седемдесет секунди от началото до края. Малко повече от минута, и в отговор не бе даден нито един изстрел. Нито пък имаше ясна мишена, по която да се стреля.

— Екипажът?

— Разглобило е скафандрите им. Не си е направило труда да разглобява телата. Може да ги е определило като логическа единица или пък вече е знаело всичко необходимо за човешката анатомия.

— Кой е видял това?

Майкъл-Джон премигна, после сви рамене и премигна отново.

— Това тук или неговата версия? Ние сме единствените, които разполагат и с двата записа във висока резолюция, но става дума за Венера. Всеки, който е гледал натам, го е видял. Не е като да се намира в запечатана лаборатория.

В опит да запази маската си, тя затвори очи и стисна с пръсти гърбицата на носа си, все едно се бореше с главоболие. По-добре да изглежда, че я боли. По-добре да изглежда нетърпелива. Страхът я разтресе като пристъп, като нещо, което се случваше на друг човек. Сълзи изпълниха очите й и тя прехапа устна, докато не изчезнат. Извика на екрана на терминала си локатора на личния състав. Не можеше и дума да става да се свърже с Нгуен, дори да беше в обхват. Нетълфорд летеше с десетина кораба към станция Церера, а и тя не бе съвсем сигурна в него. Садър.

— Можеш ли да пратиш тази версия на адмирал Садър?

— О, не. Не е разрешено да я разпространявам.

Авасарала го изгледа с безизразна физиономия.

— Ти даваш ли ми разрешение да я разпространявам?

— Давам разрешение да бъде пратена на адмирал Садър. Моля те, прати я незабавно.

Майкъл-Джон кимна бързо и чукна по екрана с двете си кутрета. Авасарала извади своя собствен терминал и прати простичко съобщение на Садър. „Изгледай това и ми се обади.“ Когато се изправи, краката я боляха.

— Радвам се, че те видях отново — каза Майкъл-Джон, без да гледа към нея. — Трябва да се съберем на вечеря някой път.

— Хубаво — рече Авасарала и си тръгна.

В женската тоалетна беше студено. Авасарала стоеше пред мивката, притиснала длани в гранита. Не беше свикнала да изпитва ужас или страхопочитание. Смисълът на живота й беше контролът: да говори, да тормози и да дразни когото е нужно, докато светът поеме натам, накъдето тя иска. Малкото случаи, в които неумолимата Вселена я беше надвивала, още я преследваха: земетресение в Бенгал, когато беше дете; буря в Египет, която бе държала нея и Арджун в хотела им в продължение на четири дни без доставка на храна; смъртта на сина й. Всеки от тези случаи бе обръщал постоянната й илюзия за увереност и гордост срещу нея, караше я седмици след това да се свива в леглото си нощем, със сгърчени пръсти, измъчвана от кошмари.

Но сегашното беше още по-зле. По-рано тя можеше да се утешава с мисълта, че Вселената го прави без умисъл. Че всички тези ужасни събития са просто стечение на обстоятелствата и действия на безмозъчни сили. Гибелта на „Арбогаст“ бе нещо различно. Беше преднамерена и нечовешка. Беше като да зърнеш лицето на Бога и да не намериш в него и капка съчувствие.

Разтреперана, тя извади ръчния си терминал. Арджун отговори почти веднага. По стиснатата му челюст и мекотата в очите му тя разбра, че е гледал някоя версия на събитието. И мислите му бяха не за съдбата на човечеството, а за нея. Тя опита да се усмихне, но не й стигнаха силите. Сълзи се стичаха по бузите й. Арджун въздъхна тихичко и сведе поглед.

— Много те обичам — промълви Авасарала. — Фактът, че те познавам, ми е позволявал да понеса непоносимото.

Арджун се ухили. Бръчките му стояха добре. Сега, като по-стар, бе доста по-красив мъж. Сякаш кръглоликото, комично настойчиво момче, което се бе прокрадвало до прозореца й да рецитира стихове нощем, само бе чакало да се превърне в сегашната си версия.

— Обичам те, винаги съм те обичал и ако се преродим, пак ще те обичам.

Авасарала изхлипа веднъж, избърса очи с опакото на ръката си и кимна.

— Добре тогава — каза тя.

— Връщаш се към работата ли?

— Връщам се към работата. Може да се прибера късно.

— Аз ще съм тук. Можеш да ме събудиш.

Помълчаха малко; после тя прекъсна връзката. Адмирал Садър не се бе обаждал. Еринрайт не се бе обаждал. Умът на Авасарала се мяташе насам-натам като териер, нападащ бронетранспортьор. Тя стана и се насили да мести краката си един пред друг. Простата физическа дейност на вървенето сякаш избистри главата й. Наоколо имаше малки електромобили, готови да я откарат обратно в офиса, но тя ги пренебрегна и докато стигне дотам, почти се бе успокоила.

Боби седеше прегърбена над бюрото си и грамадното й тяло го караше да изглежда като чин от началното училище. Сьорен го нямаше, което бе хубаво. Неговото обучение не беше военно.

— Да речем, че се намираш на укрепена позиция и към теб се приближава някаква страшна заплаха — заговори Авасарала, като приседна на ръба на бюрото на Сьорен. — Например, намираш се на луна и комета лети срещу теб. Огромна заплаха, разбираш ли?

Пехотинката погледна към нея, объркана в първия момент, а после сви рамене и се включи в играта.

— Добре — кимна тя.

— Защо ще избереш точно този момент да започнеш битка със съседите си? Дали си просто уплашена и се нахвърляш на когото ти падне? Или мислиш, че другите копелдаци са виновни за кометата? Толкова ли си тъпа?

— Говорим за Венера и битката в системата на Юпитер — отбеляза Боби.

— Да, метафората е прозрачна — съгласи се Авасарала. — И все пак, защо ще го правиш?

Боби се облегна в стола си и пластмасата изскърца под тежестта й. Очите й се присвиха. Тя отвори веднъж уста, затвори я, намръщи се и започна отначало.

— Укрепвам властта си — каза. — Ако използвам наличните ресурси, за да спра кометата, тогава веднага щом тази заплаха отмине, губя. Другият ще ме хване със свалени гащи. Бум. Ако първо му наритам задника, тогава, когато всичко свърши, печеля.

— Но ако си сътрудничите…

— За подобно нещо трябва да имаш вяра на другия — изтъкна Боби, клатейки глава.

— Към вас се носят милион тона лед, които ще затрият и двама ви. Защо, по дяволите, не искаш да повярваш на другия?

— Зависи. Той землянин ли е? — попита Боби. — В системата имаме две големи военни сили, плюс каквото могат да измъкнат от ръкава си поясните. Това са три страни с дълга история. Когато онова, което има да става на Венера, наистина стане, някой иска вече да държи всички карти.

— А ако и двете страни — Земята и Марс — си правят същите сметки, значи ще изхабим цялата си енергия, готвейки се за по-следващата война.

— Аха — потвърди Боби. — И да, ето как всички ще загубим.