Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (35)

34.
Холдън

Според справочника на станцията „Блауе бломе“ беше известен с две неща: с питие, наречено „Синята гадост“, и с големия си брой маси за голго. Пътеводителят предупреждаваше възможните клиенти, че станцията разрешава на бара да сервира само по две сини гадости на човек, заради съдържащата се в питието самоубийствена смесица от етанол, кофеин и метилфенидат. И някакъв син оцветител, предполагаше Холдън.

Докато вървеше по коридорите на развлекателния сектор на Тихо, пътеводителят започна да му обяснява правилата на голгото. След няколко мига на пълно недоумение — „казва се, че головете са наети, когато защитата отразява атаката“ — той го изключи. Имаше много малък шанс да играе игри. А питие, което премахва задръжките и те оставя кипящ от енергия, в момента му се струваше излишно.

Истината беше, че Холдън никога през живота си не се бе чувствал толкова добре.

През последната година беше оплескал доста неща. Беше отчуждил екипажа от себе си. Беше се съюзил със страна, с която не бе сигурен, че е съгласен, в замяна на безопасност. Може би беше съсипал единствената свястна връзка в живота си. Страхът го превръщаше в друг човек. Човек, който се справяше със страха, като го обръщаше в насилие. Човек, когото Наоми не обичаше, когото екипажът не уважаваше, когото самият той не харесваше особено.

Страхът не бе изчезнал. Още си беше там и предизвикваше сърбеж в скалпа му всеки път, когато се сетеше за Ганимед и му минеше мисълта какво може да е на свобода и да расте там в момента. Но за първи път от дълго време насам Холдън го осъзнаваше и не се криеше. Беше си дал разрешение да се страхува. И това променяше всичко.

Холдън чу „Блауе бломе“ няколко секунди преди да го види. Започна като едва доловимо ритмично туптене, което постепенно се усили и се смеси с електронен вой и женски глас, който пееше на смесица от хинди и руски. Докато стигне до входа на клуба, песента се бе сменила и сега се редуваха два мъжки гласа, които сякаш спореха на фона на музиката. Електронният вой бе заместен от гневни китари. Басът дуднеше едно и също до безкрай.

Вътре в клуба сетивата му веднага бяха подложени на масирана атака. По средата имаше широк дансинг и на него се гърчеха десетина тела, окъпани в непрестанно менящата се светлина, която се движеше и проблясваше в такт с музиката. Самата музика, която отвън в коридора бе силна, тук бе направо оглушителна. Покрай едната стена имаше дълъг хромиран бар, на който неколцина бармани трескаво изпълняваха поръчки.

На стената в дъното имаше табела с надпис „Голго“ и стрелка, сочеща към дълъг коридор. Холдън тръгна по него. Музиката заглъхваше с всяка крачка, така че докато стигне до задната стая с игралните маси, се бе превърнала в глухо басово бучене.

Наоми седеше на една от масите с приятелката си Сам и група други поясни. Косата й бе хваната отзад с червен ластик, достатъчно широк, за да бъде декоративен. Беше сменила комбинезона си с широки сиви панталони, каквито той не знаеше, че има, и жълта блуза, която караше карамелената й кожа да изглежда по-тъмна. Холдън трябваше да спре за миг. Тя се усмихна на някой друг и сърцето му се сви.

Докато се приближаваше, Сам хвърли на масата малко метално топче. Групата в другия край реагира с внезапни яростни движения. От мястото, на което се намираше, той не можеше да види точно какво става, но прегърбените рамене и тихите ругатни на втората група го караха да мисли, че Сам е направила нещо добро за отбора си.

Тя се завъртя и вдигна ръка. Групата в нейния край на масата, която включваше и Наоми, се изреди да я пляска по дланта. Сам го видя първа и каза нещо, което той не можеше да чуе. Наоми се обърна и го изгледа замислено, и това го накара да спре. Тя нито се усмихна, нито се намръщи. Холдън вдигна ръце в примирителен жест, който се надяваше да бъде разбран като „не съм дошъл да се караме“. За миг двамата се гледаха през шумната стая.

„Божичко — помисли си той, — как позволих да се стигне дотук?“

Наоми кимна и посочи към една маса в ъгъла. Той седна и си поръча питие. Не от онези сини убийци на черни дробове, с които бе известен барът, а просто евтин, произведен в Пояса скоч. Беше се научил, ако не да харесва, то поне да търпи типичния му лек остатъчен вкус на плесен. Наоми се извини на отбора си и се приближи към него. Походката й не бе небрежна, но не беше и на човек, който отива на вдъхваща ужас среща.

— Да ти поръчам нещо? — предложи Холдън, докато тя сядаше.

— Да, ще пия едно грейпфрутово мартини — прие тя. Докато Холдън въвеждаше поръчката на масата, тя го гледаше със загадъчна полуусмивка, от която вътрешностите му се втечняваха.

— Добре — каза той и нареди на терминала си да плати за питиетата. — Едно ужасно мартини пристига.

Наоми се засмя.

— Ужасно?

— Единственото, което може да ме накара да пия нещо със сок от грейпфрут в него, е почти смъртоносен случай на скорбут.

Тя се засмя пак и поне един от възлите в стомаха на Холдън се отпусна. Двамата седяха в дружеско мълчание, докато пристигнат питиетата. Наоми отпи малка глътка от своето и премлясна одобрително, после каза:

— Добре. Изплюй камъчето.

Холдън отпи далеч по-продължително и едва не пресуши малката чашка скоч наведнъж, опитвайки се да се убеди, че разливащата се в стомаха му топлина може да замести куража. „Не ми харесва как се разделихме и мисля, че трябва да си поговорим. Да го обсъдим.“ Той прочисти гърло.

— Аз прецаках всичко — каза. — Отнасях се зле с приятелите си. Повече от зле. Ти беше напълно права да постъпиш по този начин. Тогава не те слушах какво казваш, но беше права.

Наоми отпи пак от мартинито си, после посегна небрежно и дръпна ластика, придържащ буйните й черни къдрици. Косата се разсипа около лицето и това накара Холдън да си мисли за обрасли с бръшлян каменни стени. Осъзна, че откакто я познаваше, Наоми винаги си разпускаше косата в емоционални моменти. Криеше се зад нея, не буквално, а защото тя беше най-хубавата й черта. Очите на хората съвсем естествено се насочваха към лъскавите черни къдрици. Техника за отвличане на вниманието. Така уязвима и объркана, тя изведнъж му се стори много човечна. Холдън почувства прилив на обич към нея и това вероятно пролича на лицето му, защото тя го погледна и се изчерви.

— Какво е това, Джим?

— Извинение? — каза той. — Признание, че ти беше права и че аз се превръщах в собствена извратена версия на Милър? Поне това, ако не друго. А може би и начало на диалог за сдобряване, ако имам късмет.

— Радвам се — усмихна се Наоми. — Радвам се, че го разбра. Но аз ти го повтарям от месеци, а ти…

— Чакай — прекъсна я Холдън. Усещаше, че тя се отдръпва от него, не си позволява да му вярва. Единственото, което бе останало да й предложи, бе пълната истина и той го стори. — Не можех да те чуя. Защото бях обзет от ужас и бях страхливец.

— Страхът не те прави страхливец.

— Не — съгласи се той. — Разбира се, че не. Но отказът да го приема ме прави. Не си признавах как се чувствам. Не позволявах на теб, Алекс и Еймъс да ми помогнете. Ето това бе страхливост. И тя може би ми струваше теб, верността на екипажа, всичко, което наистина ме интересува. Накара ме да задържа една лоша работа далеч по-дълго, отколкото трябваше, защото беше сигурна.

Малка група играчи на голго тръгна към тяхната маса и Холдън с облекчение видя, че Наоми ги отпрати с махване на ръката. Значи искаше да продължат да си говорят. Това бе някакво начало.

— Кажи ми — попита тя, — какво ще правиш оттук нататък?

— Нямам представа — призна Холдън и се ухили. — И това е най-хубавото чувство, което съм изпитвал от сума ти време. Но каквото и да стане, искам ти да си с мен.

Когато тя понечи да възрази, той бързо вдигна ръка да я спре.

— Не, нямам предвид в този смисъл. Много бих се радвал да те спечеля отново, но съм наясно, че това може да отнеме дълго време или дори никога да не се случи. Искам да кажа, че „Роси“ има нужда от теб. Екипажът има нужда от теб.

— И аз не искам да го напускам — каза Наоми със срамежлива усмивка.

— Той е твой дом — изтъкна Холдън. — И винаги ще бъде, стига да искаш. Независимо как ще се развият нещата между нас.

Наоми се зае да навива един дълъг кичур коса на пръста си и допи мартинито. Холдън посочи към менюто на масата, но тя отказа с махване на ръка.

— Това е заради спречкването ти с Фред, нали?

— Да, отчасти — рече Холдън. — Стоях в офиса му, обзет от ужас, и осъзнах, че се страхувам от много, много дълго време. С него също оплесках нещата. Може би част от вината е негова. Фред фанатично вярва в това, което прави, а не е хубаво да се свързваш с такива хора. Но все пак съм виновен предимно аз.

— Напусна ли?

— Той ме уволни, но вероятно така или иначе щях да напусна.

— Е — въздъхна Наоми. — Значи загуби източника ни на доходи и покровителя ни. Предполагам, би трябвало да се чувствам поласкана, че онова, което се опитваш да поправиш, са отношенията ти с мен.

— Отношенията с теб — заяви Холдън — са единственото, което наистина ме интересува.

— Знаеш какво ще стане сега, нали?

— Ще се върнеш на кораба?

Наоми просто се усмихна на тези думи.

— Сега сами ще плащаме за ремонтите си. Ако изстреляме торпедо, ще трябва да намерим някой да ни продаде ново. Ще си плащаме водата, въздуха, пристанищните такси, храната и медицинските материали за нашия много скъп автоматизиран лазарет. Имаш ли някакъв план за това?

— Не! — призна Холдън. — Но трябва да кажа, че по някаква причина се чувствам чудесно.

— А когато еуфорията отмине?

— Тогава ще съставя план.

Усмивката й стана замислена и тя подръпна кичура си.

— Не съм готова да се върна на кораба в момента — каза Наоми и посегна през масата да хване ръката му. — Но когато „Роси“ бъде закърпен, ще имам нужда от каютата си.

— Веднага ще изнеса каквото е останало от моите вещи.

— Джим — добави тя и стисна още веднъж пръстите му, преди да го пусне. — Обичам те и макар че още не сме изгладили съвсем нещата, това е добро начало.

Да, помисли си Холдън, наистина е.

* * *

Холдън се събуди в старата си каюта на „Росинант“ и се чувстваше по-добре, отколкото от месеци насам. Стана от койката и тръгна гол през празния кораб към банята. Взе си едночасов душ с вода, за която вече трябваше да плаща, загрята с ток, за който вече щяха да го таксуват на киловатчасове. Върна се в каютата, а съхнещата му кожа розовееше от почти врялата вода.

Приготви и изяде голяма закуска и изпи пет чаши кафе, докато преглеждаше техническите доклади за ремонта на „Роси“ и се мъчеше да се увери, че разбира всичко. Беше се прехвърлил на статия за състоянието на земно-марсианските отношения от един политически хуморист, когато терминалът му избръмча. Беше Еймъс.

— Здрасти, капитане — поздрави той, щом лицето му изпълни малкия екран. — Днес ще идваш ли на станцията? Или ние да дойдем при теб на „Роси“?

— Хайде да се видим тук — предложи Холдън. — Сам и екипът й ще работят днес и искам да държа нещата под око.

— До скоро тогава — рече Еймъс и затвори.

Холдън се опита да довърши хумористичната колонка, но все се отплесваше и трябваше да препрочита един и същ пасаж отново и отново. Накрая се отказа и се зае да разчиства каюткомпанията. После зададе на кафемашината да приготви нова кана кафе за Еймъс и ремонтната бригада, когато пристигнат.

Машината гъргореше щастливо сама на себе си като доволно пеленаче, когато люкът на палубата се отвори с дрънчене и Еймъс и Пракс слязоха по стълбата в каюткомпанията.

— Капитане — кимна му Еймъс и се тръшна на един стол. Пракс влезе след него, но не седна. Холдън наля две чаши кафе и ги остави на масата.

— Какво ново? — попита той.

Еймъс му отговори с широка усмивка и плъзна терминала си по масата към него. Когато Холдън погледна екрана, на него се виждаше финансово извлечение за фонда на Пракс „Спасете Мей“. В сметката имаше малко над половин милион долара на ООН.

Холдън подсвирна и се отпусна на един стол.

— Господ ни се усмихна, Еймъс. Надявах се, че може… но не чак толкова.

— Да, тази сутрин бяха малко над триста хиляди. Нараснаха с още двеста през последните три часа. Изглежда, хората, които следят ситуацията на Ганимед по новините, са превърнали малката Мей в лице на трагедията.

— Това достатъчно ли е? — обади се напрегнатият Пракс.

— О, да, мамка му — засмя се Холдън. — Много повече от достатъчно. Това ще финансира изцяло спасителната ни мисия.

— Освен това имаме и следа — изтъкна Еймъс и направи драматична пауза, за да отпие от кафето си.

— За Мей ли?

— Аха — потвърди той и си сипа още малко захар. — Пракс, прехвърли му онова съобщение, което получи.

Холдън изгледа съобщението три пъти и всеки следващ път се ухилваше все по-широко.

— Онзи запис от охранителна камера в посланието ви… Струва ми се, че познавам мъжа на него — казваше възрастният господин на екрана. — Само че името му не е Стрикланд. Когато работех с него в Церерския минно-технически университет, името му беше Мериън. Карлос Мериън.

— Това — каза Холдън, като го изгледа за последен път — моят стар приятел детектив Милър би нарекъл „следа“.

— А сега какво, шефе? — попита Еймъс.

— Мисля, че трябва да се обадя по телефона.

— Добре. Ние с доктора ще ти се махнем от главата и ще гледаме как се трупат парите му.

Двамата си тръгнаха. Холдън изчака люкът да се затръшне след тях и прати искане за връзка с централата на Церерския МТУ. При сегашното местоположение на Тихо забавянето беше около петнайсет минути, така че той се облегна на стола и започна да решава на терминала си проста главоблъсканица, така че умът му да остане свободен да мисли и да планира. Ако знаеха кой е бил Стрикланд, преди да стане Стрикланд, може би щяха да успеят да проследят кариерата му. Някъде по този път той бе престанал да е човек на име Карлос, работещ в технически университет, и бе станал човек на име Стрикланд, който крадеше малки деца. Ако разберяха защо, това щеше да е добра първа крачка към откриване на сегашното му местонахождение.

Почти четирийсет минути след като прати искането за връзка, получи отговор. Малко се изненада да види възрастния мъж от видеозаписа. Не беше очаквал да се свърже от първия опит.

— Здравейте — каза мъжът. — Аз съм доктор Мойнахан. Очаквах съобщението ви. Предполагам, че искате да знаете подробности за доктор Мериън. Накратко, двамата с него работехме заедно в биолабораторията на ЦМТУ. Той се занимаваше с ограничените биологични системи. Но не го биваше особено в университетската игра. Не си създаде много приятели, докато беше тук. Така че когато престъпи някои сиви етични области, с голямо удоволствие го изхвърлиха. Не знам подробности. Не бях началник на неговия отдел. Кажете ми, ако се интересувате от още нещо.

Холдън изгледа съобщението два пъти, като си водеше бележки и проклинаше петнайсетминутното забавяне. Когато бе готов, изпрати отговор.

— Много ви благодаря за помощта, доктор Мойнахан. Наистина я оценяваме. Не знаете ли случайно какво е станало с него, след като са го изритали от университета? Дали е отишъл да работи в друг институт? Или е приел корпоративна работа? Каквото и да е?

Прати съобщението и отново зачака. Опита пак главоблъсканицата, но се изнерви и я спря. Вместо това си пусна развлекателния канал на Тихо и загледа някаква детска анимация, която бе достатъчно вихрена и шумна, за да го разсее.

Когато терминалът му изжужа за пристигащо съобщение, той едва не го събори от масата в бързината да пусне видеото.

— Всъщност — каза д-р Мойнахан, почесвайки сивата четина по брадичката си — той дори не стигна до етичната комисия. Напусна предишния ден. Вдигна голяма гюрултия, мина през лабораторията, крещейки, че вече нямало да можем да го тъпчем. Че си бил намерил голяма корпоративна работа, с цялото финансиране и ресурси, които искал. Нарече ни задръстени писарушки, затънали в блатото на дребнави етични ограничения. Но не си спомням името на компанията, за която щеше да работи.

Холдън спря на пауза и усети тръпки по гръбнака си. „Затънали в блатото на дребнави етични ограничения.“ Нямаше нужда Мойнахан да му казва коя компания би привлякла такъв човек. Беше чул почти същите тези думи, изречени от Антони Дрезден, създателя на проекта Ерос, който бе убил милион и половина души като част от един грандиозен биологичен експеримент.

Карлос Мериън бе отишъл да работи за „Протоген“ и бе изчезнал. Беше се появил отново като Стрикланд, похитител на малки деца.

А също и убиец, помисли си Холдън.