Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (42)

41.
Авасарала

След „Гуаншийн“ „Росинант“ й изглеждаше невзрачен, жалък и спартански. Тук нямаше плюшени килими, само покрита с плат пяна, която да смекчи ъглите, където войниците могат да бъдат запратени при някоя рязка маневра. Вместо с аромат на мед и канела въздухът бе изпълнен с мирис на нагрята пластмаса от военните рециклатори на въздух. Освен това тук нямаше огромно бюро, нито легло, на което можеш да редиш пасианс, нито някакво лично пространство с изключение на каюта с размерите на кабинка в обществена тоалетна.

Заснеха по-голямата част от видеото в товарния отсек, като държаха камерата под такъв ъгъл, че в кадър да не попаднат никакви боеприпаси или оръжия. Човек, който познаваше марсианските военни съдове, можеше да познае къде са. За всеки друг това щеше да е открито пространство с товарни контейнери на заден план. Наоми Нагата й бе помогнала да сглоби материала — тя се оказа изненадващо добър монтажист, — а когато стана ясно, че никой от мъжете не може да осигури професионален глас зад кадър, бе свършила и това.

Екипажът се събра в лазарета, където механикът Еймъс Бъртън бе настроил екрана да предава сигнал от ръчния й терминал. Сега той седеше със скръстени крака върху една от болничните койки и се усмихваше дружелюбно. Ако Авасарала не бе прегледала досиетата на екипажа на Холдън, никога не би предположила на какво е способен този човек.

Другите се бяха наредили в неравен полукръг. Боби седеше до Алекс Камал, като че ли двамата марсианци несъзнателно се стремяха един към друг. Праксидики Менг бе застанал в дъното на стаята. Авасарала не можеше да прецени дали нейното присъствие го смущава, или той винаги си е такъв.

— Добре — каза тя. — Последен шанс за коментари.

— Ех, да имаше пуканки — промърмори Еймъс. Екранът на медицинския скенер премигна, показа код на излъчване, а после надпис с големи бели букви: „За незабавно разпространение.“

На екрана се появиха Авасарала и Холдън. Тя говореше и жестикулираше оживено, сякаш му обясняваше нещо. Холдън се бе привел към нея със сериозна физиономия. Гласът на Наоми Нагата бе спокоен, силен и професионален.

— Помощничката на заместник генералния секретар на ООН Садавир Еринрайт днес изненадващо се срещна с представителя на СВП Джеймс Холдън и с представител на марсианските въоръжени сили, за да изрази загриженост относно някои потенциално разтърсващи разкрития за опустошителната атака на Ганимед.

Картината се смени с близък кадър на Авасарала. Тя бе протегнала шия напред, за да я направи по-дълга и да скрие провисналата кожа под брадичката си. Благодарение на дългогодишната си практика успяваше да изглежда естествено, но почти чуваше смеха на Арджун. Текст, течащ в долния край на екрана, посочваше името и титлата й.

— Възнамерявам да пътувам с капитан Холдън до системата на Юпитер — каза Авасарала. — Обединените нации са на мнение, че едно многостранно разследване е най-добрият начин за връщане на равновесието и мира в системата.

Образът се смени с Холдън и Авасарала, седнали в каюткомпанията с ботаника. Този път дребничкият учен говореше, а двамата се преструваха, че го слушат. Разнесе се отново гласът зад кадър.

— Запитана за обвиненията, отправени към Праксидики Менг, чието търсене на изчезналата му дъщеря се превърна в човешкото лице на трагедията на Ганимед, посланичката на Земята се изрази недвусмислено.

В кадър отново се появи Авасарала и този път физиономията й бе тъжна. Тя клатеше глава в почти подсъзнателно отрицание.

— Никола Мулко е трагична фигура и аз лично заклеймявам безотговорността да се пускат сурови новинарски материали, които позволяват изявления на умствено болни хора да бъдат представени като проверен факт. Това, че е изоставила съпруга и детето си, не подлежи на спор, а борбата й с психичните й проблеми заслужава по-голяма дискретност и достойнство.

Извън кадър Нагата попита:

— Значи обвинявате медиите?

— Определено — потвърди Авасарала и картината се смени със снимка на невръстно детенце с усмихващи се черни очи и тъмни плитки. — Вярваме напълно в любовта и всеотдайността на д-р Менг към Мей и сме щастливи да бъдем част от усилията за благополучното й връщане у дома.

Записът свърши.

— Добре — каза Авасарала. — Някакви коментари?

— Аз всъщност вече не работя за СВП — отбеляза Холдън.

— А аз не съм упълномощена да представлявам марсианските въоръжени сили — добави Боби. — Дори не съм сигурна дали бива още да работя за вас.

— Благодаря. А някакви смислени коментари? — попита Авасарала. Настъпи мълчание.

— На мен ми харесва — каза накрая Праксидики Менг.

* * *

В едно отношение „Росинант“ беше безкрайно по-просторен от „Гуаншийн“ — и то точно в онова, което я интересуваше. Теснолъчевите комуникации бяха нейни. Забавянето растеше с всеки час, през който се отдалечаваха от Земята, но след като знаеше, че пращаните от нея съобщения напускат кораба, без някой да докладва за тях на Нгуен и Еринрайт, Авасарала имаше чувството, че диша свободно. Не можеше да контролира онова, което ще се случи, щом стигнат Земята, но това винаги си бе така. Такава беше играта.

Адмирал Садър изглеждаше уморен, но на малкия екран трудно можеше да се отгатне нещо повече.

— Ти срита кошера, Крисджен — каза той. — Оттук изглежда сякаш току-що си станала жив щит за група хора, които изобщо не работят за нас. Предполагам, че това е бил планът ти. Направих каквото поиска и потвърждавам, че Нгуен се е срещал с Жул-Пиер Мао. Първата им среща се е състояла точно след показанията на Мао по случая „Протоген“. А Еринрайт е знаел за това. Но то не означава много. Виждал съм Мао. Той е змия, но ако престанеш да общуваш с хора като него, няма да ти остане кой знае какво за правене. Очернящата кампания срещу твоя приятел учен е дошла от правителствената служба и трябва да кажа, че това изнервя мнозина от нас военните. Започва да изглежда, че има разкол по горните етажи, и не е съвсем ясно чии заповеди трябва да следваме. Ако се стигне до избор, твоят приятел Еринрайт все още те превъзхожда по чин. Ако той или генералният секретар дойде при мен с пряка заповед, ще трябва да имам адски добра причина, за да я сметна за невалидна. Цялата работа смърди яко, но все още нямам такава причина. Разбираш мисълта ми.

Записът свърши. Авасарала притисна пръсти към устните си. Разбираше. Не й харесваше, но разбираше. Надигна се от креслото. Ставите още я боляха от надпреварата до „Росинант“, а леките помръдвания на кораба за корекция на курса, при които гравитацията се изместваше на един-два градуса, предизвикваха у нея смътно гадене. Засега обаче се справяше.

Коридорът, водещ към каюткомпанията, беше къс, но точно преди да влезе в нея, имаше завой. Гласовете се разнасяха достатъчно ясно, така че Авасарала вървеше бавно. Ниският провлечен марсиански говор принадлежеше на пилота, а тембърът на Боби не можеше да се сбърка с друг.

— … да казва на капитана къде да стои и как да гледа. На един-два пъти ми се стори, че Еймъс ще я изхвърли през шлюза.

— Може да се опита — каза Боби.

— И ти работиш за нея, така ли?

— Вече и аз не знам за кого работя. Мисля, че все още получавам заплата от Марс, но всичките ми дневни идват от бюджета на нейната служба. Общо взето, карам както дойде.

— Звучи гадно.

— Аз съм пехотинка — каза Боби и Авасарала се спря. Тонът не беше правилен. Беше спокоен, почти отпуснат. Почти умиротворен. Интересно.

— Някой изобщо харесва ли я? — попита пилотът.

— Не — отвърна Боби, почти без да го изчака да довърши въпроса си. — Мамка му, не. И тя се старае това да си остане така. Ето например този номер, който извъртя на Холдън — да се качи на кораба му и да почне да раздава заповеди, сякаш е неин. Тя винаги е такава. Нарича генералния секретар в лицето „празноглавец“.

— А защо е толкова цапната в устата?

— Това е част от чара й — изтъкна Боби.

Пилотът се изкиска и се чу леко сърбане, докато пиеше нещо.

— Може досега да не съм разбирал добре политиката — каза той. След няколко секунди добави: — Харесваш ли я?

— Да.

— Може ли да попитам защо?

— Вълнуват ни едни и същи неща — отговори Боби и замислената нотка в гласа й накара Авасарала да се почувства неудобно, че подслушва. Тя прочисти гърло и влезе в каюткомпанията.

— Къде е Холдън? — попита.

— Вероятно спи — отвърна пилотът. — По корабното време сега е около два през нощта.

— Аха — рече Авасарала. За нея беше средата на следобеда. Това щеше да е малко неудобно. В момента сякаш всичко в живота й се въртеше около забавянето, чакането, докато съобщенията прекосят необятната чернота на вакуума. Но поне можеше да се подготви. — Искам да се срещна с всички на борда веднага щом станат — добави тя. — Боби, пак ще имаш нужда от официалното си облекло.

На марсианката й трябваха само няколко секунди, за да разбере.

— Ще им покажеш чудовището — каза тя.

— А после ще седим и ще си приказваме, докато не разберем какво точно знаят на този кораб. То е успяло да притесни лошите достатъчно, за да пратят своите момчета да ги убият.

— А, като стана дума за това — намеси се пилотът, — онези разрушители са намалили ускорението, но засега не обръщат назад.

— Няма значение — махна с ръка Авасарала. — Всички знаят, че съм на кораба. Никой няма да стреля по него.

На сутринта по тукашно време, или в ранната вечер по субективното време на Авасарала, екипажът се събра отново. Вместо да носи в каюткомпанията целия боен скафандър, Боби бе копирала записа и го беше дала на Наоми. Членовете на екипажа бяха ведри и добре отпочинали, с изключение на пилота, който бе стоял до прекалено късно, за да си говори с Боби, и ботаника, който изглеждаше хронично изтощен.

— Не би трябвало да показвам това на никого — поде Авасарала, вперила многозначителен поглед в Холдън. — Но точно сега, на този кораб, мисля, че трябва да свалим картите на масата. И съм готова да го направя първа. Това е атаката на Ганимед. Съществото, което е сложило началото на всичко. Наоми?

Наоми пусна записа. Боби извърна глава и се втренчи в стената. Авасарала също не гледаше, вниманието й бе насочено към лицата на другите. Изучаваше ги, докато касапницата се разиграваше зад нея, и научаваше малко повече за хората, с които си имаше работа. Механикът Еймъс гледаше с хладнокръвието на професионален убиец. Това не бе никаква изненада. Отначало Холдън, Наоми и Алекс бяха ужасени и тя видя как жената и пилотът изпадат в нещо като шок. В очите на Алекс имаше сълзи. Холдън, от друга страна, се сви в себе си. Раменете му се напрегнаха, в очите му заблестя сдържана ярост, а устните му се стиснаха. Интересно. Боби плачеше открито, обърнала гръб на екрана, а лицето й бе скръбно като на погребение. Или като на помен. Само Праксидики — всички други го наричаха Пракс — изглеждаше едва ли не щастлив. Когато в края на записа чудовището избухна, той плесна с ръце и изквича от удоволствие.

— Ето това е — заяви. — Ти беше прав, Алекс. Видя ли как почнаха да му растат още крайници? Катастрофален срив в ограниченията. Наистина е било подсигуряване.

— Добре — каза Авасарала. — Защо не опиташ с малко повече съществителни? Кое е било подсигуряване?

— Другата протомолекулна форма изхвърли взривното устройство от тялото си, преди да е избухнало. Виждате ли, тези… неща — протомолекулни войници или каквото са там — нарушават програмата си и мисля, че Мериън го знае. Но не знае как да го спре, защото всички ограничения се разпадат.

— Коя е Мериън и какво общо има с това? — попита Авасарала.

— Нали искаше повече съществителни, бабче? — изръмжа Еймъс.

— Дайте да започнем подред — намеси се Холдън и разказа за атаката на гратисчията, за повредената врата на товарния отсек и за идеята на Пракс да го подмамят извън кораба и да го разпилеят на атоми в струята на двигателя.

Авасарала им даде информацията, с която разполагаше, за енергийните пикове на Венера. Пракс я грабна и я прегледа, докато обясняваше как е стигнал до извода, че на Йо има тайна база, където се произвеждат съществата. От това на Авасарала й се зави свят.

— И те са отвели детето ти там? — попита тя.

— Отвели са всичките — отвърна Пракс.

— Защо са им?

— Защото нямат имунна система — обясни Пракс. — И ще е по-лесно да ги преобразят с протомолекулата. Ще има по-малко физиологични системи, които се борят срещу новите клетъчни ограничения, и войниците вероятно ще издържат доста по-дълго.

— Божичко, докторе! — възкликна Еймъс. — Те ще превърнат Мей в една от тези шибани твари?

— Вероятно — намръщи се Пракс. — Току-що ми хрумна.

— Но защо изобщо ще го правят? — чудеше се Холдън. — В това няма никакъв смисъл.

— За да ги продадат на някоя армия като оръжие за първи удар — каза Авасарала. — Да укрепят силите си преди… ами, преди шибания апокалипсис.

— Въпрос — обади се Алекс, вдигайки ръка. — Апокалипсис ли се задава? Трябва ли да знаем нещо за това?

— Венера — отвърна кратко Авасарала.

— А, този апокалипсис — кимна Алекс и свали ръката си. — Ясно.

— Войници, които могат да пътуват без кораби — намеси се Наоми. — Можеш да ги изстреляш с високо ускорение в началото, после да спреш двигателите и да ги оставиш да се носят по инерция. Как ще ги открие някой?

— Само че няма да се получи — възрази Пракс. — Не помните ли? Те се изплъзват от ограниченията. А след като могат да обменят информация, ще е все по-трудно да им наложиш нова програма.

В стаята се възцари тишина. Пракс изглеждаше объркан.

— Могат да обменят информация? — попита Авасарала.

— Разбира се — каза Пракс. — Вижте тези ваши енергийни пикове. Първият е станал, докато съществото се е биело с Боби и другите пехотинци на Ганимед. Вторият — когато другото същество се измъкна на свобода в лабораторията. Третият — когато го убихме с „Росинант“. Всеки път, когато някое от тях е било атакувано, Венера е реагирала. Те са свързани. Предполагам, че могат да обменят всякаква важна информация. Като например как да преодоляват ограниченията.

— Ако бъдат използвани срещу хора — каза Холдън, — няма да има никакъв начин да ги спрем. Те просто ще изхвърлят заложените в тях бомби и ще продължат нататък. Битките няма да имат край.

— Хм. Не — противопостави се Пракс. — Не е там проблемът. В случая пак имаме лавинообразен ефект. Щом протомолекулата получи малко свобода, нарастват средствата й да разруши други ограничения, което й дава още повече средства да разруши още повече ограничения и така нататък. Рано или късно оригиналната програма или нещо подобно на нея ще погълне новата програма. Те ще се върнат към началното си състояние.

Боби се приведе напред, килнала леко глава надясно. Гласът й бе тих, но в него се криеше повече заплаха, отколкото ако крещеше.

— Значи ако пуснат тези същества на Марс, те известно време ще си останат войници като първото. После ще започнат да изхвърлят бомбите, както е направило вашето. А накрая ще превърнат Марс в Ерос?

— Всъщност в нещо по-лошо от Ерос — рече мрачно Пракс. — Във всеки марсиански град с що-годе прилични размери има много повече хора, отколкото на Ерос.

Стаята притихна. На монитора камерата на Боби се взираше в звездното небе, докато бойните кораби в орбита се унищожаваха един друг.

— Трябва да пратя някои съобщения — каза Авасарала.

* * *

— Тези получовеци, които сте направили — те не са ви слуги. Не можете да ги контролирате — заяви Авасарала. — Жул-Пиер Мао ви е продал куп празни обещания. Знам защо си го скрил от мен и мисля, че си шибан идиот да го направиш, но да оставим това настрани. Сега то е без значение. Само не натискай шибания спусък. Разбираш ли какво ти казвам? Недей. Иначе ще бъдеш лично отговорен за най-смъртоносната грешка в човешката история, а аз съм на един кораб с шибания Джим Холдън, така че летвата не е ниска.

Целият запис продължаваше близо половин час. Към него бяха приложени кадрите от камерите на „Росинант“ с гратисчията. Една петнайсетминутна лекция на Пракс трябваше да бъде изтрита, защото този път, когато стигна до момента, че ще превърнат дъщеря му в протомолекулен войник, той избухна в неконтролируеми ридания. Авасарала направи каквото й беше по силите да резюмира информацията, но не бе сигурна дали е схванала правилно детайлите. Мина й през ума да потърси помощ от Майкъл-Джон, но реши да не го прави. По-добре тази работа да си остане в семейството.

Изпрати съобщението. Ако познаваше добре Еринрайт, той нямаше да й отговори веднага. Щеше да обмисля нещата час-два, да претегля казаното от нея, и след като я остави да се пържи малко, щеше да й отговори.

Авасарала се надяваше той да действа разумно. Трябваше да действа разумно.

Имаше нужда от сън. Усещаше как умората гризе ума й, забавя мисленето й, но дори когато си легна, отдихът й се струваше далечен като дома. Като Арджун. Тя се зачуди дали да не запише съобщение за него, но така щеше да се почувства още по-самотна. След час се надигна и тръгна по коридорите. Тялото й казваше, че е полунощ или още по-късно, и в активността на борда — музиката, ехтяща от работилницата, разговорът на висок глас между Холдън и Алекс за поддръжката на електронните системи, и дори Праксидики, седящ сам в каюткомпанията и похапващ хидропонни резенчета от кутия — имаше някакво сюрреалистично усещане.

Замисли се дали да не прати ново съобщение на Садър. Забавянето до него щеше да е далеч по-малко, а тя така жадуваше за отговор, че всякакъв би свършил работа. Но когато отговорът дойде, не беше съобщение.

— Капитане — обади се Алекс по интеркома. — Трябва да дойдеш в командния център и да видиш това.

Нещо в гласа му подсказа на Авасарала, че не става дума за технически въпрос. Тя намери асансьора за командния център, точно когато Холдън се издигаше с него, и предпочете да се качи по стълбата, вместо да чака. Не беше единствената, отзовала се на обаждането. Боби седеше в едно от свободните кресла, впила очи в същия екран като Холдън. По него се точеха премигващи тактически данни и десетина яркочервени точки показваха промените. Тя не разбираше по-голямата част от онова, което виждаше, но главното бе очевидно. Разрушителите се движеха.

— Добре — каза Холдън. — Какво виждаме?

— Всички земни разрушители минаха на максимална тяга. 6 g — докладва Алекс.

— Към Йо ли отиват?

— О, не.

Това беше отговорът на Еринрайт. Нямаше съобщения. Нямаше преговори. С нищо не бе показал, че го е помолила да се сдържа. Бойни кораби. Отчаянието й продължи само миг. После дойде гневът.

— Боби?

— Да.

— Помниш ли като ми каза, че не съм наясно в каква опасност се намирам?

— А вие ми отвърнахте, че не разбирам как се играе тази игра.

— Именно.

— Помня. И какво?

— Ако ти се иска да ми кажеш: „Нали ви казах?“, сега е моментът.