Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (25)

24.
Пракс

Пракс седеше в каютата си. Знаеше, че е голяма като за спално място на кораб. Дори просторна. И все пак беше по-малка от спалнята му на Ганимед. Той седеше върху пълния с гел матрак и гравитацията от ускорението го притискаше надолу, караше го да чувства ръцете и краката си по-тежки, отколкото бяха. Той се зачуди дали усещането за по-голяма тежест — и по-специално променливата гравитация на космическото пътуване — не създава някакво еволюционно впечатление за умора. Чувството за притегляне към пода и леглото толкова приличаше на смазващо изтощение, та му бе лесно да си мисли, че още малко сън ще подобри нещата.

— Дъщеря ти вероятно е мъртва — изрече на глас. Изчака да види как ще реагира тялото му. — Мей вероятно е мъртва.

Този път не се разхлипа, значи имаше напредък.

Ганимед се намираше на ден и половина път зад тях и вече бе твърде малък, за да се различи с невъоръжено око. Юпитер представляваше мътен диск, голям колкото нокътя на кутрето му, отразяващ светлината на Слънцето, което не бе нищо повече от извънредно ярка звезда. С ума си той разбираше, че пада към Слънцето, движи се от системата на Юпитер към Пояса. След седмица светилото щеше да е близо два пъти по-голямо и пак щеше да изглежда незначително. В контекста на такава необятност от разстояния и скорости, надхвърлящи многократно всякакъв човешки опит, изглеждаше, че нищо не би трябвало да има значение. Той би трябвало да приеме, че не е бил там, когато Бог е издигнал планините, независимо дали тези на Земята или на Ганимед, или някъде още по-надалеч в мрака. Намираше се в една малка кутийка от метал и керамика, която превръщаше материята в енергия, за да запрати неколцина примати през вакуум, по-огромен от милиони океани. В сравнение с това, как можеше нещо да има значение?

— Дъщеря ти вероятно е мъртва — повтори той и този път думите преседнаха в гърлото му и започнаха да го давят.

Помисли си, че това има някаква връзка с внезапно появилото се чувство за безопасност. На Ганимед страхът притъпяваше усещанията му. Страхът, недохранването, еднообразието и възможността да се движи във всеки един момент, да прави нещо, дори да е напълно безполезно. Иди да провериш пак списъците, иди да чакаш на опашка в полицията, обикаляй по коридорите и гледай колко нови дупки от куршуми са ги нашарили.

На „Росинант“ бе принуден да забави темпото. Да спре. Тук нямаше какво да прави, освен да чака края на дългото падане към станция Тихо. Нямаше с какво да се разсейва. Тук нямаше станция — дори ранена и загиваща, — из която да кръстосва. Имаше само каютата, която му бяха дали, ръчния му терминал, няколко комбинезона с малко по-голям размер от неговия. Малка кутийка с тоалетни принадлежности. Само това му бе останало. Имаше също достатъчно храна и чиста вода, за да може мозъкът му да заработи отново.

С всеки изминал час имаше чувството, че се събужда малко повече. Едва след като състоянието му се подобряваше донякъде, разбираше колко са били изтощени тялото и умът му. Всеки път имаше чувството, че вече се е върнал към нормалната си форма, а не след дълго откриваше, че има още.

Затова се бе заел да изследва себе си, да проучва раната в центъра на своя личен свят, все едно опипваше с език дупката от липсващ зъб.

— Дъщеря ти — каза той през сълзи — вероятно е мъртва. Но ако не е, трябва да я намериш.

Това му прозвуча по-добре — или ако не по-добре, то поне правилно. Той се приведе напред със стиснати ръце и опря брадичка върху тях. Старателно си представи в подробности тялото на Катоа, лежащо върху онази маса. Когато умът му се разбунтува, опитвайки се да мисли за нещо друго — каквото и да е, — той го насили да се върне и да постави Мей на мястото на момчето. Притихнала, празна, мъртва. Скръбта се надигна от някакво място току над стомаха му, а той я наблюдаваше, като че ли бе нещо извън самия него.

Като студент беше събирал данни за едно проучване на Пинус контората. От всички видове борове, зародили се на Земята, борът контората беше най-жизнеспособен при ниска гравитация. Работата на Пракс беше да събира падналите шишарки и да ги изгаря, за да освободи семената. В дивата природа борът контората не можеше да се възпроизвежда без огън; а смолата в шишарките разпалваше пламъците още по-силно, макар това да означаваше гибелта на дървото родител. За да се подобрят, нещата трябваше първо да се влошат. За да оцелее, растението трябваше да приеме непреодолимото.

Той разбираше това.

— Мей е мъртва — каза. — Ти я загуби.

Не му се налагаше да чака, докато спре да го боли от тази мисъл. Никога нямаше да спре да го боли. Но и не можеше да допусне тя да стане толкова силна, че да го надвие. Имаше чувството, че си нанася дълготрайна душевна травма, но такава му беше стратегията. И доколкото можеше да прецени, май действаше.

Терминалът му изсвири. Двата часа бяха изтекли. Пракс избърса сълзите с опакото на дланта си, пое си дълбоко въздух, издиша го и стана. Беше решил, че два пъти на ден по два часа в огъня ще са достатъчно, за да го закалят и поддържат силен в тази нова обстановка на по-малко свобода и повече калории. Достатъчно, за да го държат годен за действие. Той изми лицето си в общата баня и се отправи към каюткомпанията.

Пилотът — името му беше Алекс — стоеше до кафемашината и говореше по интеркома на стената. Кожата му бе по-тъмна от тази на Пракс, а в оредяващата му черна коса личаха първите бели нишки. Имаше странния провлечен говор, срещан при някои марсианци.

— Виждам осем процента и намаляват.

Интеркомът издудна нещо весело и неприлично.

Еймъс.

— Казвам ти, уплътнението е пробито — настоя Алекс.

— Прегледах го два пъти — отвърна Еймъс по интеркома. Пилотът взе от кафемашината чаша, на която пишеше „Тахи“.

— Третият път е на късмет.

— Добре де. Изчакай малко.

Пилотът отпи една дълга глътка от чашата и премлясна с устни. После забеляза Пракс и му кимна. Пракс се усмихна неловко.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Алекс.

— Да. Така мисля — смотолеви Пракс. — Не знам.

Алекс седна на една от масите. Стаята беше с военен дизайн — нямаше стърчащи ъгли, а ръбовете бяха загладени, за да се намалят пораженията, ако някой бъде хванат неподготвен от сблъсък или внезапна маневра. Системата за контрол на хранителните запаси имаше биометричен интерфейс, който беше изключен. Бе проектирана за висока сигурност, но не я използваха така. На стената с букви, големи една педя, пишеше „Росинант“, а до името някой бе нарисувал с шаблон жълт нарцис. Изглеждаше съвсем не на място, а същевременно напълно подходящо. Всъщност, като се замислеше, това май важеше за повечето неща на кораба. Например за екипажа му.

— Добре ли се настани? Имаш ли нужда от нещо?

— Добре съм — отвърна Пракс с кимване. — Благодаря.

— Здравата ни пораздрусаха на излитане. Бил съм на някои доста напечени местенца, но това е в челото на класацията.

Пракс кимна отново и си взе едно пакетче от машината за храна. В него имаше паста — сладка, с наситен аромат на пшеница и мед, под който се долавяше дъх на печени стафиди. Пракс седна, без да се замисли, и пилотът прие това като покана да продължи разговора.

— Колко време си живял на Ганимед?

— През по-голямата част от живота си — каза Пракс. — Семейството ми потеглило към външните планети, когато майка ми била бременна. Преди това работели на Земята и Луната, и пестели пари за пътуването. Първо били наети за кратко на Калисто.

— При поясните ли?

— Не точно. Чули, че отвъд Пояса предлагат по-добри договори. Цялата онази идея „създай по-добро бъдеще за семейството си“. Всъщност това беше мечтата на баща ми.

Алекс отпи от кафето си.

— Праксидики, значи. На луната ли са те кръстили^[1]?

— Да — потвърди Пракс. — Малко се смутиха, когато разбраха, че името е женско. Аз обаче нямах нищо против. Жена ми — бившата ми жена — го смяташе за умилително. Всъщност може би то беше причината да ми обърне внимание. Човек има нужда от нещо, което да го откроява, а на Ганимед не можеш да се обърнеш, без да забършеш петима доктори по ботаника. Или по-точно не можеше.

Паузата бе точно толкова дълга, колкото Пракс да разбере какво се задава и да се стегне.

— Чух, че дъщеря ти е изчезнала — каза Алекс. — Съжалявам.

— Тя вероятно е мъртва — промълви Пракс, точно както го бе упражнявал.

— Сигурно има нещо общо с лабораторията, която намерихте там долу, а?

— Така мисля. Трябва да има. Отвели са я точно преди първия инцидент. Нея и още няколко деца от групата й.

— Групата й?

— Тя има заболяване на имунната система. Преждевременно имуностареене на Майърс-Скелтън. Винаги го е имала.

— Сестра ми пък страда от трошливост на костите. В много тежка форма — въздъхна Алекс. — Затова ли са я взели?

— Предполагам — отговори Пракс. — Защо им е иначе да крадат деца?

— Робски труд или секс търговия — каза тихо Алекс. — Но не разбирам защо биха взели болни деца. Вярно ли е, че там долу сте видели протомолекулата?

— Така изглежда — кимна Пракс. Мехурът с храна изстиваше в ръката му. Знаеше, че трябва да яде повече — и му се ядеше, защото храната бе толкова вкусна, — но в дъното на ума му се въртеше нещо. Беше обмислял всичко това и преди, когато бе объркан и гладен. Сега, в този цивилизован ковчег, носещ се през пустотата, всички познати мисли започваха да се навързват. Похитителите специално си бяха набелязали децата от групата на Мей. Деца с нарушен имунитет. И работеха с протомолекулата.

— Капитанът беше на Ерос — подхвърли Алекс.

— Сигурно му е било мъчно, когато се случи онова — отбеляза Пракс, само колкото да каже нещо.

— Не, нямам предвид, че е живял там. Просто беше на станцията, когато се случи. Всички бяхме, но той остана най-дълго. Буквално го видя как започва. Първите заразени.

— Наистина ли?

— Това го промени донякъде. Аз летя с него още откак сновяхме с онзи стар леден влекач между Сатурн и Пояса. Подозирам, че по онова време не ме харесваше. А сега сме като семейство. Преживяхме какво ли не.

Пракс смукна продължително от хранителния си мехур. Студена, пастата имаше по-слаб вкус на пшеница и по-силен на мед и стафиди. Не беше толкова хубава. Спомни си страха върху лицето на Холдън, когато намериха тъмните нишки, потиснатата паника в гласа му. Сега разбираше причината.

Сякаш повикан от неговата мисъл, Холдън се появи на вратата, стиснал под мишница алуминиево сандъче с електромагнитни плочки по дъното. Военно сандъче за лични вещи, проектирано така, че да остава на мястото си дори при висока гравитация. Пракс беше виждал такива и преди, но никога не бе имал нужда от тях. Досега за него гравитацията беше константа.

— Капитане — поздрави Алекс и му козирува вяло. — Всичко наред ли е?

— Просто местя някои неща в каютата си — рече Холдън. В гласа му личеше нервност. Пракс изведнъж изпита чувството, че се натрапва в нещо лично, но двамата не показаха с нищо, че е така. Холдън просто продължи по коридора. Когато се отдалечи толкова, че да не може да ги чува, Алекс въздъхна.

— Проблем ли има? — попита Пракс.

— Да. Не се тревожи. Не става въпрос за теб. Това се пече от известно време.

— Съжалявам — каза Пракс.

— Трябваше да се случи. Най-добре да се свършва по един или друг начин — подчерта Алекс, но в гласа му се долавяше несъмнен ужас. Пракс харесваше този човек. Стенният терминал изписука и заговори с гласа на Еймъс.

— Сега какво показва?

Алекс придърпа терминала, закрепен на механично рамо със сложни стави, и затрака по него с пръстите на едната си ръка, докато в другата държеше кафето. Екранът затрепка, докато данните се превръщаха в графики и таблици в реално време.

— Десет процента — установи Алекс. — Не. Дванайсет. Покачва се. Какво намери?

— Пробито уплътнение — каза Еймъс. — Да, признавам, голям умник си. Какво друго имаме?

Алекс зачука пак по терминала, а Холдън се появи откъм коридора, вече без сандъчето.

— Сензорите по бакборда са били улучени. Изглежда, сме изгорили и няколко от пломбите — изброи Алекс.

— Добре — рече Еймъс. — Дай да ги сменим тия непослушковци.

— А не можем ли да направим нещо, което да не включва пълзене по корпуса на кораб под тяга? — обади се Холдън.

— Мога да се справя, капитане — настоя Еймъс. Дори по мъничкия стенен говорител личеше обидата в гласа му. Холдън поклати глава.

— Едно подхлъзване и пламъците на двигателя ще те изпепелят на съставните ти атоми. Хайде да оставим това за техниците на Тихо. Алекс, какво друго имаме?

— Утечка на памет в навигационната система. Вероятно някоя изпържена мрежа се е споила грешно — посочи пилотът. — Товарният отсек още е във вакуум. Радиото е напълно мъртво без видима причина. Ръчните терминали мълчат. А една от медицинските капсули бълва кодове за грешка, така че не се разболявайте.

Холдън отиде до кафемашината и заговори през рамо, докато въвеждаше предпочитанията си. На неговата чаша също пишеше „Тахи“. Пракс внезапно осъзна, че всичките са такива. Зачуди се кой или какво е Тахи.

— Товарният отсек нуждае ли се от външен ремонт?

— Не знам — сви рамене Алекс. — Чакай да проверя.

Холдън взе кафето си от машината с лека въздишка и погали металния й корпус, като че ли беше котка. Пракс импулсивно прочисти гърлото си.

— Извинете — намеси се той. — Капитан Холдън? Чудех се, ако поправите радиото или разполагате с теснолъчев предавател, дали бих могъл да използвам за кратко комуникационното ви оборудване?

— В момента се стараем да пазим тишина — рече Холдън. — Какво искаш да пратиш?

— Трябва да проуча това-онова — обясни Пракс. — Става дума за данните, с които се сдобихме на Ганимед от вземането на Мей. Има кадри на жената, която е била с тях. И ако мога да разбера какво е станало с доктор Стрикланд… Системата на Ганимед беше блокирана от деня на нейното изчезване. Дори да проверя само базите данни и мрежите със свободен достъп, все е някакво начало.

— А ако не се занимаваш с това, ще трябва да седиш и да нервничиш, докато стигнем до Тихо — допълни Холдън. — Добре. Ще помоля Наоми да ти създаде профил за достъп до мрежата на „Роси“. Не знам дали във файловете на СВП ще има нещо, но би могъл да провериш и тях.

— Наистина ли?

— Разбира се — кимна Холдън. — Те имат доста добра база данни за разпознаване на лица. Само че достъпът до нея е ограничен, затова може би ще трябва да поискаш някой от нас да отправи запитването.

— Нали няма да има проблем? Не искам да ви навлека неприятности със СВП.

Усмивката на Холдън беше топла и весела.

— Хич не се тревожи за това — махна с ръка той. — Алекс, какво откри?

— Товарният портал не се запечатва, както вече знаем. Може да е бил улучен и пробит. Успяхме да възстановим видеонаблюдението… изчакай…

Холдън се премести така, че да наднича над рамото на пилота. Пракс смукна още веднъж от храната и се предаде на любопитството. В единия ъгъл на дисплея имаше образ на товарния отсек, не по-широк от дланта на Пракс. По-голямата част от товара се намираше върху електромагнитни палети, прикрепени към стените в близост до широката входна врата, но някои от тях се бяха освободили и тягата ги притискаше към пода. Това придаваше на помещението нереален вид — като в картина на Ешер. Алекс даде увеличение върху товарния портал. В единия ъгъл дебелият метален лист беше огънат навътре и ярък метален блясък бележеше местата, където огъването бе напукало външните слоеве. През дупката се виждаха звезди.

— Е, поне не е незабележимо — изсумтя Алекс.

— Какво го е ударило? — попита Холдън.

— Не знам, капитане — каза Алекс. — Доколкото мога да видя, няма обгаряния. Но гаусов снаряд не би огънал така метала. Просто щеше да направи дупка. А и отсекът не е пробит, така че каквото и да е било, не е направило дупка от другата страна.

Пилотът даде още по-голямо увеличение и се зае да оглежда внимателно ръбовете на дупката. Вярно беше, че нямаше следи от обгаряне, но по метала на вратата и палубата личаха тесни черни петна. Пракс се намръщи. Отвори уста да заговори, после пак я затвори.

Холдън изрече онова, което Пракс си мислеше.

— Алекс? Това отпечатък от длан ли е?

— На такова прилича, капитане, само че…

— Дай назад. Насочи към палубата.

Бяха малки. Трудно забележими. Лесно можеше да ги пропуснеш на малкия екран. Но бяха там. Отпечатък от длан, изцапана с нещо тъмно, което Пракс силно подозираше, че някога е било червено. Непогрешимият отпечатък от пет пръста на бос крак. Дълго петно тъмнина.

Пилотът проследи дирята.

— В отсека е пълен вакуум, нали? — попита Холдън.

— От ден и половина, сър — отвърна Алекс. Небрежното му държане бе изчезнало. Сега всички бяха сериозни.

— Дай надясно — каза Холдън.

— Да, сър.

— Добре, спри. Какво е това?

Тялото беше свито в зародишна поза, с изключение на дланите, прилепени към стената. Лежеше съвсем неподвижно, сякаш се намираха при пълна гравитация и самата му тежест го притискаше към палубата. Плътта му беше черна като антрацит и обагрена с червена кръв. Пракс не можеше да прецени дали е мъж или жена.

— Алекс, да не би да имаме гратисчия?

— Сигурен съм, че не е в списъка на товара, сър.

— И да не би това нещо там да е разкъсало метала с голи ръце, за да влезе в кораба ми?

— Изглежда, че може да е така, сър.

— Еймъс? Наоми?

— Аз също го виждам. — Гласът на Наоми се разнесе по терминала миг преди тихото подсвирване на Еймъс. Пракс се сети за загадъчните звуци от битка в лабораторията, за труповете на пазачи, с които не се бяха сражавали, за строшения стъклен куб и черните нишки. Това бе експериментът, изплъзнал се от нашийника си в тайната база. Той беше избягал на студената, мъртва повърхност на Ганимед и бе чакал там, докато му се открие шанс да го напусне. Пракс усети как кожата на ръцете му настръхва.

— Добре — каза Холдън. — Но е мъртво, нали?

— Не мисля — отвърна Наоми.