Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (36)

35.
Авасарала

На екрана младежът се изсмя, както се бе изсмял двайсет и пет секунди по-рано на Земята. Такова забавяне Авасарала мразеше най-много. Прекалено голямо, за да водиш нормален разговор, но не чак толкова, че да го направи невъзможен. Струваше й се, че всичко отнема твърде дълго време, всяка преценка на реакцията и на нюансите в поведението бе осакатена от усилието да отгатне какво точно в нейните думи или изражение десет секунди по-рано го е предизвикало.

— Само ти — каза младежът — можеш да вземеш една нова война между Земята и Марс, да я превърнеш в частна екскурзия и после да изглеждаш бясна. Всеки от службата ми би пожертвал левия си ташак, за да дойде с теб.

— Следващия път ще си направя колекция, само че…

— Колкото до точния военен инвентар — каза той преди двайсет и пет секунди, — има подадени доклади, но не са толкова подробни, колкото бих искал. Само защото си ти, накарах няколко от стажантите си да съставят комплект от параметри за търсене. Моето впечатление е, че бюджетът за изследвания всъщност е около една десета от парите, които наистина отиват за изследвания. С твоите пълномощия имам право да проверя, но тези момчета от флотата са доста добри в прикриването на информация. Мисля, ще откриеш, че… — Той се намръщи. — Колекция ли?

— Забрави. Та какво казваше?

Изчака петдесет секунди, ненавиждайки всяка една от тях.

— Не знам дали ще можем да стигнем до конкретен отговор — продължи младежът. — Може и да извадим късмет, но ако е нещо, което искат да скрият, вероятно ще го скрият.

„Особено след като знаят, че търсиш, и какво точно съм те помолила да търсиш“, помисли си Авасарала. Макар че потокът на средства между „Мао-Квиковски“, Нгуен и Еринрайт сега го имаше във всички бюджети, докато съюзниците на Авасарала погледнат, вече щеше да бъде скрит. Единственото, което можеше да стори, бе да продължава да ги притиска по всички възможни фронтове и да се надява да допуснат грешка. Още три дни искания за информация и запитвания, и би могла да помоли за анализ на трафика. Нямаше да разбере точно каква информация крият, но ако установеше какви категории данни държат настрани от нея, това би могло да й подскаже нещо.

Нещо, но не много.

— Направи каквото можеш — заръча тя. — А аз ще тъна в лукс тук, насред нищото. Обади ми се пак.

Не изчака петдесет секунди за размяна на любезности и сбогуване. Животът бе прекалено кратък за такива глупости.

Частните й покои на „Гуаншийн“ бяха разкошни. Леглото и диванът бяха в тон с дебелия килим на златнозелени шарки, които би трябвало да изглеждат кичозно, но не изглеждаха. Светлината бе най-добрата имитация на късно сутрешно слънце, която бе виждала някога, а рециклаторите на въздух бяха ароматизирани така, че да придават на всичко съвсем лек дъх на прясно разкопана земя и окосена трева. Само ниската гравитация от тягата разваляше илюзията, че се намираш в частен извънградски клуб някъде в зеления пояс на Южна Азия. Ниската гравитация и проклетото забавяне.

Авасарала мразеше ниската гравитация. Макар че ускорението бе съвсем плавно и яхтата не бе принудена да сменя курса, за да избегне космически отломки, вътрешностите й бяха привикнали на пълна земна гравитация, която да дърпа нещата надолу. Откакто се бяха качили на борда, не бе смелила добре никоя храна, и все имаше чувството, че не й достига въздух.

Системата й изсвири. Нов доклад от Венера. Авасарала го отвори. Извършваше се предварителен анализ на останките от „Арбогаст“. В метала имаше следи от йонизация, което явно отговаряше на нечия теория за функционирането на протомолекулата. За първи път получаваха потвърждение на някое предвиждане, това бе първата мъничка крачка към истинско проумяване на случващото се на Венера. Имаше дадено точното време на трите енергийни пика. Имаше спектрален анализ на горните слоеве на венерианската атмосфера, който показваше повече азот от очакваното. Авасарала усети как очите й се взират невиждащо. Истината беше, че не й пукаше.

А би трябвало. Това беше важно. Може би по-важно от всичко друго, което ставаше. Но също като Еринрайт, Нгуен и всички останали, тя бе уловена в тази дребна човешка борба на оръжия и влияние, и племенното разделение между Земята и Марс. И външните планети, ако човек ги вземаше на сериозно.

По дяволите, в момента се тревожеше повече за Боби и Котияр, отколкото за Венера. Котияр беше добър човек и неодобрението му я караше да се държи отбранително и да се ядосва. А Боби изглеждаше сякаш ще се прекърши всеки момент. И защо не? Тя бе гледала как другарите й измират около нея, беше извадена от обкръжението си и сега работеше за традиционния враг. Пехотинката бе жилава в повече от един смисъл и на Авасарала й беше от истинска полза да разполага с човек, който няма връзки и ангажименти към когото и да било на Земята. Особено след шибания Сьорен.

Тя се облегна в креслото си, разстроена от това колко по-различно се чувстваше, като тежеше толкова малко. Още я болеше заради Сьорен. Не самото предателство; то беше риск на професията. Ако такива неща започнеха да нараняват чувствата й, наистина й бе време да се пенсионира. Не, болеше я, че не е забелязала. Беше допуснала да има сляпо петно, а Еринрайт знаеше как да го използва. Как да я лиши от силата й. Мразеше да я надиграват. А още повече мразеше факта, че провалът й щеше да означава още война, още насилие, още загинали деца.

Това беше цената на издънките. Още загинали деца.

Значи не биваше да се дъни повече.

Почти виждаше Арджун и кротката тъга в очите му. „Ти не носиш отговорност за всичко“, би казал той.

— Всички носят отговорност — каза тя на глас. — Но аз съм тази, която я взема на сериозно.

Усмихна се. Нека наблюдателите и шпионите на Мао отгатнат смисъла на думите й. Позволи си да си ги представи как тършуват в стаята й за някакъв друг предавател, опитвайки се да разберат на кого е говорила. Или пък просто щяха да решат, че старицата си губи разсъдъка.

Нека се чудят.

Тя затвори доклада за Венера. Докато седеше унесена, бе пристигнало ново съобщение, маркирано като информация по въпрос, за който е поискала да я държат в течение. Когато прочете резюмето, веждите й се повдигнаха.

* * *

— Аз съм Джеймс Холдън и съм тук, за да ви помоля за помощ.

Авасарала наблюдаваше как Боби се взира в екрана. Тя изглеждаше едновременно изтощена и неспокойна. Очите й бяха не толкова кървясали, колкото пресъхнали. Като лагери без достатъчно грес. Ако й трябваше пример за разликата между сънливост и умора, би използвала пехотинката.

— Значи се е измъкнал — процеди Боби.

— И той, и ботаникът му, и целият проклет екипаж — потвърди Авасарала. — Така че вече имаме версия какво са правили на Ганимед, за да се развълнуват вашите и нашите момчета дотолкова, че да почнат да стрелят едни по други.

Боби вдигна очи към нея.

— Мислите ли, че е истина?

— Какво е истината? — попита Авасарала. — Мисля, че на Холдън отдавна му е навик да раздрънква всичко, което знае или си мисли, че знае, пред целия свят. Истина или не, той вярва в него.

— Ами тази част за протомолекулата? Искам да кажа, той току-що съобщи на всички, че протомолекулата е на свобода на Ганимед.

— Да.

— Хората трябва да реагират на това, нали?

Авасарала превключи на резюмето на разузнавателната служба, а после на картина от бунтовете на Ганимед. Слаби, уплашени хора, изтощени от трагедията и войната, и движени от паниката. Личеше си, че полицаите, събрали се срещу тях, се опитват да действат внимателно. Това не бяха биячи, наслаждаващи се на употребата на сила. Това бяха санитари, опитващи се да попречат на крехките и умиращите да се наранят, като балансират на границата между необходимото насилие и неефективността.

— Петдесет жертви досега — каза Авасарала. — Или поне такава е приблизителната оценка. В момента нещата там са толкова зле, че може би те тъй или иначе щяха да умрат от болести и недохранване. Само че са умрели от това.

— Ходила съм в този ресторант — отбеляза Боби.

Авасарала се намръщи, помъчи се да изтълкува думите й като метафора. Боби посочи към екрана.

— Този, пред който умират. Ядох там веднъж, точно след като пристигнах за назначението си. Имаха хубави наденички.

— Съжалявам — смотолеви Авасарала, но пехотинката само поклати глава.

— Значи изтървахме тази котка от чувала — каза тя.

— Може би — отвърна Авасарала. — А може би не.

— Джеймс Холдън току-що съобщи на цялата система, че протомолекулата е на Ганимед. В коя вселена това е „може би не“?

Авасарала извади на екрана списък на новинарските предавания, провери етикетите и пусна онова, в което участваха желаните от нея експерти. Докато данните се буферираха в продължение на няколко секунди, тя вдигна пръст, призовавайки за внимание.

— … напълно безотговорно — заяви един мъж с хлътнали бузи, в лабораторна престилка и традиционна африканска шапка куфи. Презрението в гласа му можеше да стърже боя.

Интервюиращата се появи до него. Беше може би двайсетгодишна, с къса права коса и тъмен костюм, който говореше, че е сериозна журналистка.

— Значи казвате, че протомолекулата не е замесена?

— Не е. Образите, които пращат Джеймс Холдън и малката му групичка, нямат нищо общо с протомолекулата. Такава паяжина се получава, когато имаме изтичане на свързващо вещество. Случва се непрекъснато.

— Значи няма причина за паника?

— Алис — каза експертът, насочвайки снизхождението си към интервюиращата. — След няколко дни излагане на протомолекулата Ерос представляваше оживяло шоу на ужасите. А откакто са започнали враждебните действия, Ганимед не е показал нито един признак на зараза. Нито един.

— Но той има със себе си учен. Онзи ботаник, доктор Праксидики Менг, чиято дъщеря…

— Не го познавам този Менг, но човъркането на соеви култури го прави толкова експерт по протомолекулата, колкото и мозъчен хирург. Разбира се, много съжалявам за изчезналата му дъщеря, но не — ако протомолекулата беше на Ганимед, щяхме да разберем отдавна. Цялата тази паника е буквално за нищо.

— Може да продължава така с часове — каза Авасарала и изключи екрана. — А имаме десетки като него. Марс сигурно прави същото. Пълни новините с контраверсии.

— Впечатляващо — изсумтя Боби и се оттласна от бюрото.

— Така хората запазват спокойствие. Това е най-важното. Холдън се мисли за герой — власт на народа, информацията трябва да е свободна, дъра-дъра-дъра, — но всъщност е шибан идиот.

— Той поне е на собствения си кораб.

Авасарала скръсти ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е на собствения си кораб, а ние не сме.

— Значи всички сме шибани идиоти — заключи Авасарала. — Чудесно.

Боби стана и закрачи из стаята. Обърна се дълго преди да стигне до стената. Тази жена бе свикнала да крачи в тесни помещения.

— Какво искате да направя по въпроса? — попита Боби.

— Нищо — каза Авасарала. — Че какво би могла да направиш? Ти си заседнала тук заедно с мен. Аз самата трудно бих направила нещо, а имам приятели на високи постове. Ти нямаш нищо. Просто исках да си поговоря с някого, без да е нужно да чакам две минути, за да ме прекъсне.

Беше стигнала прекалено далеч. Лицето на Боби се отпусна, стана спокойно и отнесено. Затваряше се в себе си. Авасарала приседна на края на леглото.

— Това не беше честно — отбеляза тя.

— Щом казвате.

— Казвам, мамка му.

Пехотинката наклони глава.

— Това извинение ли беше?

— Най-близкото нещо до извинение, което съм склонна да дам в момента.

Нещо се размърда в ума й. Не се отнасяше за Венера, нито за Джеймс Холдън и неговия апел за „бедното изгубено момиченце“, нито дори за Еринрайт. Сигурно бе свързано с Боби, неспокойното й крачене и безсънието й. После разбра какво е и се изсмя невесело. Боби скръсти ръце и мълчанието й съдържаше в себе си въпрос.

— Не е смешно — каза Авасарала.

— Опитайте.

— Напомняш ми за дъщеря ми.

— Нима?

Беше ядосала Боби и сега трябваше да й обясни. Рециклаторите на въздух бръмчаха тихо. Нещо далеч в недрата на яхтата изстена, сякаш се намираха на стар платноход, изработен от дърво и катран.

— Синът ми умря, когато беше на петнайсет — поде Авасарала. — При каране на ски. Казвала ли съм ти го? Карал по писта, по която бе минавал двайсет, трийсет пъти преди това. Познаваше я, но нещо се случило и се забил в дърво. Предположиха, че се е движил с около шейсет километра в час при удара. Някои хора оцеляват при такъв удар, но не и той.

За миг се озова пак там, у дома, докато лекарят на екрана й съобщаваше вестта. Пак можеше да усети миризмата на тамяна, който Арджун гореше тогава. Пак можеше да чуе как дъждът барабани като пръсти по прозореца. Това бе най-лошият й спомен и бе съвършено ясен. Тя си пое дълбок, треперлив дъх.

— През следващите шест месеца на три пъти едва не се разведох. Арджун е светец, но и светците си имат граници. Карахме се за всичко. И за нищо. Всеки от нас обвиняваше себе си, че не е успял да спаси Чаранпал, и негодуваше, когато другият се опитваше да поеме някаква отговорност. Разбира се, дъщеря ми страдаше най-силно от това. Една вечер двамата с Арджун бяхме излезли някъде. Прибрахме се късно и се бяхме карали. Ашанти беше в кухнята и миеше чинии… Миеше чисти чинии на ръка. Търкаше ги с парцал и онзи ужасен абразивен препарат. Пръстите й кървяха, но тя като че ли не забелязваше. Аз се опитах да я спра, да я издърпам настрани, но тя запищя и не млъкваше, докато не я оставих да продължи с миенето. Бях толкова ядосана, че не разбирах. Мразех дъщеря си. В онзи момент я мразех.

— И по какъв точно начин ви напомням за нея?

Авасарала обхвана с жест стаята. Леглото с истински ленени чаршафи. Релефните тапети по стените, ароматизирания въздух.

— Не си склонна на компромиси. Не можеш да видиш нещата по начина, по който аз ти казвам, че стоят, а когато се опитвам да те принудя, се затваряш в себе си.

— Това ли искате? — попита Боби. Енергията в гласа й нарастваше. Това беше гняв, но я връщаше към настоящето. — Искате да се съгласявам с всичко, което казвате, и ако не го правя, ще ме мразите?

— Разбира се, че искам да ми казваш, когато говоря глупости. За това ти плащам. Ще те мразя само за момента — обясни Авасарала. — Аз много обичам дъщеря си.

— Сигурна съм в това, госпожо. Но аз не съм тя.

Авасарала въздъхна.

— Повиках те тук и ти показах всичко това не защото ми е писнало от забавянето. Притеснена съм. Мамицата му, страхувам се.

— От какво?

— Списък ли искаш?

Боби се усмихна. Авасарала откри, че също й се усмихва в отговор.

— Страхувам се, че вече са ме надиграли — призна тя. — Страхувам се, че няма да мога да попреча на войнолюбците и тяхната клика да използват хубавите си нови играчки. И… и се страхувам, че може да греша. Какво ще стане, Боби? Какво ще стане, ако онова нещо на Венера се надигне и ни завари така разделени, прецакани и неефективни, каквито сме в момента?

— Не знам.

Терминалът на Авасарала изсвири. Тя хвърли поглед на новото съобщение. Бележка от адмирал Садър. Авасарала му бе пратила напълно безобидна покана да обядват заедно, когато и двамата се върнат на Земята, и я бе кодирала със свръхсекретен частен шифър. На хората, които я следяха, щяха да са им нужни поне няколко часа, за да го разбият. Тя отвори съобщението. Отговорът представляваше прост текст.

С УДОВОЛСТВИЕ.

ОРЕЛЪТ КАЦА В ПОЛУНОЩ. ДОМАШНИТЕ ЗООЛОГИЧЕСКИ ГРАДИНИ СА НЕЗАКОННИ В РИМ.

Авасарала се засмя. Този път съобщението й достави истинско удоволствие. Боби се надвеси над рамото й и тя завъртя екрана така, че пехотинката да може да го види.

— Какво означава това?

Авасарала й даде знак да се наведе, докато устните й почти докоснаха ухото на Боби. От това интимно разстояние едрата жена миришеше на чиста пот и на ароматизатора с дъх на краставици, който изпълваше стаите за гости на Мао.

— Нищо — прошепна Авасарала. — Той просто следва моя пример, но те ще си изгризат черните дробове, докато се мъчат да го разгадаят.

Боби се изправи. Невярващото й изражение бе красноречиво.

— Правителството наистина работи по този начин, нали?

— Добре дошла в маймунарника — каза Авасарала.

— Мисля, че ще взема да се натряскам.

— А пък аз ще се връщам към работата си.

На вратата Боби спря. Изглеждаше дребна в огромната рамка. Врата на космически кораб, която да накара Роберта Дрейпър да изглежда малка! В тази яхта нямаше нищо, което да не е неприлично изискано.

— Какво стана с нея?

— С кого?

— С дъщеря ви.

Авасарала затвори терминала си.

— Арджун й пя, докато не спря да мие. Отне му около три часа. Седеше на кухненския плот и изреждаше всички песни, които им бяхме пели като малки. Накрая Ашанти му позволи да я отведе в стаята й и да я сложи в леглото.

— Мразили сте и него, нали? Че е успял да й помогне, след като вие не сте могли.

— Започваш да схващаш, сержант.

Боби облиза устни.

— Искам да нараня някого — сподели тя. — Страхувам се, че ако не са те, накрая ще се окажа аз.

— Всички скърбим по свой начин — рече Авасарала. — Но никога няма да избиеш достатъчно хора, за да попречиш на гибелта на взвода си. Както и аз не мога да спася достатъчно хора, така че един от тях да е Чаранпал.

Известно време Боби претегляше тези думи. Авасарала почти можеше да чуе как умът й обръща идеите, за да ги огледа и оттук, и оттам. Сьорен беше идиот да подцени тази жена. Но Сьорен беше идиот в много отношения. Когато Боби най-сетне заговори, гласът й бе лек и небрежен, сякаш в думите й нямаше дълбочина.

— Но нищо не пречи да опитаме.

— Това ни е работата — съгласи се Авасарала.

Пехотинката кимна отсечено. За миг на Авасарала й се стори, че може да й козирува, но вместо това тя се отправи към безплатния бар в салона. Там имаше фонтан и водните му струи се стичаха по скулптури от фалшив бронз на коне и оскъдно облечени жени. Ако това не пробудеше у човек желание за едно силно питие, нищо не можеше да го направи.

Авасарала пусна отново видеозаписа.

— Аз съм Джеймс Холдън…

Тя пак го спря.

— Поне си обръснал шибаната брада — каза, без да се обръща към никого.