Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (23)

22.
Холдън

Тайната площадка за кацане бе разположена в кухината на малък кратер. Когато Холдън стигна до ръба и видя „Росинант“ под себе си, внезапното и главозамайващо оттичане на напрежението го накара да осъзнае колко е бил уплашен през последните няколко часа. Но „Роси“ беше негов дом и колкото и да се мъчеше рационалният му ум да му внуши, че все още са в ужасна опасност, домът означаваше сигурност. Той спря за миг, за да си поеме дъх, и в същия момент ярка бяла светлина озари всичко, сякаш някой правеше снимка. Холдън вдигна очи навреме, за да види помръкващия облак сияещ газ във висока орбита.

В космоса току над главите им продължаваха да умират хора.

— Уха — възкликна Пракс. — По-голям е, отколкото очаквах.

— Корвета — определи Еймъс с нескрита гордост в гласа. — Флотски ескортен кораб от клас „Фрегата“.

— Не знам какво означава всичко това — рече Пракс. — Изглежда ми като голямо длето с обърната чаша за кафе отзад.

— Това е двигателят… — започна да обяснява Еймъс.

— Стига — намеси се Холдън. — Хайде към шлюза.

Еймъс ги поведе, плъзгайки се надолу по заледените стени на кратера. Беше приклекнал леко и използваше ръцете си, за да пази равновесие. Пракс вървеше втори и поне този път нямаше нужда от помощ. Наоми бе трета. Рефлексите и равновесието й бяха изострени от цял живот, прекаран в променлива гравитация, и тя даже успяваше да изглежда грациозна.

Холдън вървеше последен, готов всеки миг да се подхлъзне и да се затъркаля унизително надолу по склона, и бе приятно изненадан, когато това не стана.

Докато се движеха с подскоци по плоското дъно на кратера към кораба, външната врата на шлюза се отвори, разкривайки Алекс в марсианска броня и въоръжен с автомат. Щом се приближиха достатъчно, за да се чуват през орбиталния радиошум, Холдън каза:

— Алекс! Човече, толкова се радвам да те видя.

— Здрасти, капитане — отвърна Алекс и дори провлаченият му говор не можа да скрие облекчението в гласа му. — Не бях сигурен колко наперено ще е в зоната за кацане. Някой гони ли ви?

Еймъс се втурна нагоре по рампата и сграбчи Алекс в меча прегръдка, която го откъсна от пода.

— Човече, толкова е гот да се върнеш у дома! — възкликна той.

Пракс и Наоми го последваха. На минаване Наоми потупа Алекс по рамото.

— Добре се справи. Благодаря ти.

Холдън се спря на рампата, за да хвърли последен поглед назад. Небето все още бе изпълнено с проблясъци и светлинни дири от продължаващата битка. В ума му изникна отдавнашен спомен: как като момче в Монтана гледаше гигантските буреносни облаци да проблясват от скрити мълнии.

Алекс се взираше заедно с него, а после каза:

— Спускането беше малко напрегнато.

Холдън го прегърна през раменете.

— Благодаря за транспорта.

След като въздушният шлюз завърши цикъла си и екипажът свали скафандрите и броните, Холдън се зае с представянето:

— Алекс, това е Пракс Менг. Пракс, това е най-добрият пилот в Слънчевата система, Алекс Камал.

Пракс стисна ръката на Алекс.

— Благодаря ви, че ми помагате да открия Мей.

Пилотът се намръщи въпросително към Холдън, който поклати бързо глава, предупреждавайки го да не пита.

— Радвам се да се запознаем, Пракс.

— Алекс — каза Холдън, — загрей двигателите за излитане, но не потегляй, докато не съм заел креслото на помощник-пилота.

— Разбрано — отвърна Алекс и тръгна към носа на кораба.

— Всичко е настрани — установи Пракс, докато оглеждаше склада, разположен зад вътрешната врата на въздушния шлюз.

— „Роси“ не прекарва много време по корем, както сега — обясни Наоми, хвана го за ръка и го поведе към стълбата за екипажа, която изглеждаше, че минава по пода. — В момента стоим върху една от стените, а това отдясно обикновено е палубата.

— Личи си, че си израснал при ниска гравитация и не си прекарвал много време в кораби — отбеляза Еймъс. — Човече, следващата част ще е наистина гадна за теб.

— Наоми — каза Холдън. — Върви в командния център и се запаши с коланите. Еймъс, отведи Пракс до жилищния отсек, а после слез в машинното и подготви „Роси“ за тежко пътуване.

Преди да излязат, Холдън сложи ръка на рамото на ботаника.

— Този полет ще бъде бърз и ще друса. Ако не си трениран да летиш при висока гравитация, вероятно ще ти е доста неудобно.

— Не се тревожете за мен — каза Пракс, придавайки си вид, който вероятно смяташе за храбър.

— Знам, че си жилав. Иначе нямаше да оцелееш през последните две седмици. Не е нужно да доказваш нищо. Еймъс ще те отведе до жилищния отсек. Намери някоя каюта без име на вратата. Сега ще е твоя. Легни в противоускорителното кресло и се закопчей, после натисни яркозеления бутон на таблото отляво. Креслото ще те напомпа с медикаменти, които ще те упоят и ще предотвратят спукването на някой кръвоносен съд, ако се наложи да дадем газ.

— Моя каюта? — попита Пракс със странна нотка в гласа.

— Щом се измъкнем оттук, ще ти намерим някакви дрехи и други необходими неща. Можеш да ги държиш там.

— Моя каюта — повтори Пракс.

— Да — потвърди Холдън. — Твоя каюта. — Виждаше, че Пракс се мъчи да преглътне някаква буца в гърлото си, и осъзна какво означаваше простичкото предлагане на уют и сигурност за човек, преживял онова, което бе минало през главата на дребничкия ботаник през последния месец.

В очите на мъжа имаше сълзи.

— Хайде, ела да те настаним — каза Еймъс и поведе Пракс към каютите отзад.

Холдън се отправи в другата посока, покрай командния център, където Наоми вече се бе вързала към едно от креслата, и влезе в пилотската кабина. Седна в креслото на помощник-пилота и се закопча.

— Пет минути — обяви по корабното радио.

— Значи — подхвърли Алекс провлачено, докато щракаше разни лостчета, довършвайки проверката преди излитане — търсим някого на име Мей?

— Дъщерята на Пракс.

— Сега с това ли се занимаваме? Изглежда, целите на мисията ни се разширяват мъничко.

Холдън кимна. Намирането на изчезнали дъщери не влизаше в задълженията им. Това бе работа на Милър. И Холдън никога не би могъл да даде адекватно обяснение защо е толкова уверен, че това загубено момиченце е в центъра на всичко, случило се на Ганимед.

— Мисля, че това загубено момиченце е в центъра на всичко, случило се на Ганимед — каза, свивайки рамене.

— Добре — кимна Алекс, после натисна два пъти нещо на контролния пулт и се намръщи. — Ха, имаме червен сигнал на борда. Получавам информация, че товарният шлюз не е запечатан. Може да съм забърсал някой противовъздушен снаряд по пътя надолу. Там беше доста напечено.

— Е, няма да спираме да го оправяме сега — реши Холдън. — И без това през повечето време държим товарния отсек във вакуум. Ако вътрешният люк е добре запечатан, просто изключи алармата и да потегляме.

— Разбрано — каза Алекс и въведе съответната команда.

— Една минута — обяви Холдън по интеркома и се обърна към Алекс. — Знаеш ли, любопитен съм.

— За кое?

— Как успя да се промъкнеш през тази лайняна буря над нас и ще можеш ли да го направиш пак на излизане?

Алекс се засмя.

— Много просто: гледаш винаги да има поне две по-големи заплахи от теб за всички кораби наоколо. И разбира се, вече да не си там, когато решат, че могат да ти обърнат внимание.

— Повишавам ти заплатата — каза Холдън и започна десетсекундното отброяване. На едно „Роси“ излетя от Ганимед върху четири струи свръхнагрята пара.

— Завърти ни в положение за пълна тяга колкото можеш по-бързо — нареди Холдън, а тътенът от излитането на кораба караше гласа му да вибрира.

— Толкова близо?

— Под нас няма нищо важно — изтъкна Холдън, мислейки си за останките от черни влакна, които бяха видели в скритата база. — Разтопи го.

— Добре — каза Алекс. После, след като корабът се бе ориентирал право нагоре, добави: — Пришпорвам кончето.

Въпреки „сока“, циркулиращ в кръвта му, Холдън загуби съзнание за момент. Когато дойде на себе си, „Роси“ се клатушкаше бясно насам-натам. Пилотската кабина бе изпълнена с воя на предупредителни сигнали.

— Тпруу, миличък — шепнеше Алекс. — Тпруу, голямото ми момче.

— Наоми — повика Холдън, взирайки се в хаоса от червени лампички върху пулта, като се мъчеше да проумее нещо с размътения си мозък. — Кой стреля по нас?

— Всички. — Тя звучеше толкова гроги, колкото се чувстваше той.

— Така си е — добави Алекс. Напрежението бе отнело част от добродушното провлачване в интонацията му. — Не се шегува.

Хаосът от аварийни сигнали върху пулта му започна да придобива смисъл и Холдън видя, че те са прави. Изглеждаше, че половината кораби на вътрешните планети от тази страна на Ганимед са изстреляли поне по една ракета срещу тях. Той въведе командния код, който включваше всички оръдия на свободна стрелба, и прехвърли контрола на кърмовите ОО на Еймъс.

— Еймъс, прикривай ни задниците.

Алекс се стараеше с всички сили да попречи на приближаващите се ракети да ги настигнат, но това беше загубена кауза. Нищо с месо в себе си не можеше да надбяга метал и силикон.

— Накъде… — започна Холдън и млъкна, за да вземе на мушка една ракета, навлязла в обсега на предното дясно оръдие. То пусна дълъг залп срещу нея. Ракетата беше достатъчно умна, за да кривне рязко и да избегне огъня, но внезапната промяна на курса им спечели още няколко секунди.

— Калисто е от нашата страна на Юпитер — каза Алекс. Калисто бе следващата голяма луна в посока навън от Ганимед. — Ще се скрия в сянката й.

Холдън провери векторите на корабите, които бяха стреляли по тях. Ако някой ги преследваше, гамбитът на Алекс щеше да им спечели само няколко минути. Но не изглеждаше да е така. От около десетината, които ги бяха атакували, повече от половината бяха сериозно пострадали, а останалите бяха прекалено заети да стрелят едни по други.

— Изглежда, че за секунда бяхме заплаха номер едно за всички там — отсъди Холдън. — Но вече не сме.

— Да, съжалявам за това, капитане. Не съм сигурен защо стана така.

— Не те виня — каза Холдън.

„Роси“ потрепери и Еймъс издюдюка по радиото.

— Ей, не се опитвай да гепиш моето момиче за задника!

Две от по-близките ракети бяха изчезнали от екрана.

— Добра работа, Еймъс — похвали го Холдън, като погледна към актуализираните данни за времето до попадение и видя, че са спечелили още половин минута.

— Мамка му, капитане, „Роси“ върши цялата работа — отбеляза Еймъс. — Аз само я окуражавам да изрази себе си.

— Ще се прикрия зад Калисто. Бих се зарадвал на едно отвличане на вниманието — каза Алекс на Холдън.

— Добре, Наоми, изчакай още десетина секунди — нареди Холдън. — После ги удари с всичко, което имаш. Целта е да ослепеят за няколко секунди.

— Разбрано — откликна Наоми. Холдън я видя как подготвя мощен залп от лазерен шум и заглушаващи радиосигнали.

„Росинант“ се люшна пак и луната Калисто изведнъж изпълни предния екран. Алекс се устреми към нея със самоубийствена скорост, като в последната секунда обърна кораба и включи пълна тяга, за да ги запрати по ниска орбита.

— Три… две… едно… сега — каза той, докато „Роси“ летеше с опашката напред към Калисто, профучавайки толкова ниско над нея, та Холдън имаше чувството, че може да посегне през въздушния шлюз и да загребе шепа сняг. В същото време заглушаващият залп на Наоми се стовари върху сензорите на преследващите ги ракети и ги заслепи, докато процесорите им се мъчеха да преодолеят шума.

Докато успеят да прехванат наново „Росинант“, гравитацията го бе издърпала зад Калисто, а двигателят му го бе запратил с висока скорост по нов вектор. Две от ракетите бойко се опитаха да обърнат и да продължат преследването, но останалите или профучаха напосоки, или се забиха в луната. Докато двамата преследвачи се върнат на курса си, „Роси“ беше взел огромна преднина и можеше да ги свали, без да бърза.

— Успяхме — промърмори Алекс. Холдън сметна неверието в гласа на пилота си за доста обезпокоително. Толкова близо ли бяха?

— Изобщо не съм се съмнявал — каза той. — Откарай ни на Тихо. С половин g. Аз ще бъда в каютата си.

* * *

Когато свършиха, Наоми се просна на своята половина от общата им койка. Черната й къдрава коса беше полепнала по челото от пот. Все още дишаше тежко. Той също.

— Това беше… яростно — каза тя.

Холдън кимна, но нямаше достатъчно въздух да заговори. Когато бе слязъл по стълбата от пилотската кабина, Наоми го чакаше, вече освободена от коланите си. Награби го и го зацелува толкова бясно, че устната му се сцепи. Той дори не забеляза. Едва успяха да стигнат до каютата, без да си смъкнат дрехите. Станалото след това помнеше мъгляво, макар че краката му бяха уморени, а устната го болеше.

Наоми се претърколи през него и стана от койката.

— Трябва да пикая — подхвърли, навлече един халат и тръгна към вратата. Холдън само кимна, все още неспособен да говори.

Премести се по средата на леглото и протегна ръцете и краката си за момент. Истината бе, че каютите на „Роси“ не бяха предназначени за двама, нито пък противоускорителните кресла, които изпълняваха ролята и на легла. Но през последната година той все по-често спеше в каютата на Наоми, докато тя не се превърна в нещо като „тяхна“ каюта и той просто престана да спи другаде. Не можеха да делят леглото при маневри с високо ускорение, но досега не се бе случвало да спят, когато корабът правеше такива. Тенденция, която вероятно щеше да продължи.

Холдън започваше да се унася, когато люкът се отвори и Наоми влезе отново. Тя хвърли студена, мокра кърпа на корема му.

— Ух, ама че е ледена — изохка Холдън, надигайки се рязко в леглото.

— Ако искаш нещо горещо, да беше дошъл в банята.

— Това — изтъкна Холдън — прозвуча много мръснишки.

Наоми се ухили, после седна на ръба на койката и го мушна с пръст в ребрата.

— Още ли си в състояние да мислиш за секс? Мислех, че сме прочистили организма ти от подобни щения.

— Разминаването на косъм със смъртта прави чудеса с половата ми издръжливост.

Наоми се качи на леглото до него, все още увита в халата си.

— Знаеш ли — каза, — наистина това имах предвид. И напълно подкрепям идеята за утвърждаване на живота чрез секс.

— Защо ли имам чувството, че в края на това изречение липсва едно „но“?

— Но…

— Аха, ето го.

— Има нещо, за което трябва да поговорим. И сега моментът ми се струва подходящ.

Холдън се претърколи на една страна, с лице към нея, и се подпря на лакътя си. Пред лицето й висеше дебел кичур коса и той го отметна с другата си ръка.

— Какво съм направил? — попита.

— Не може да се каже, че си направил нещо — уточни Наоми. — По-скоро става дума за това, което се каним да направим.

Холдън я погали по ръката, но я изчака да продължи. Меката тъкан на халата й прилепваше към мократа кожа отдолу.

— Тревожа се — поде тя, — че летим към Тихо, за да направим нещо адски прибързано.

— Наоми, ти не беше там, ти не видя…

— Видях, Джим, през камерата в скафандъра на Еймъс. Знам какво е. Знам колко те плаши. Мен също ме плаши до смърт.

— Не — процеди Холдън и се изненада от гнева в гласа си. — Не, не знаеш. Ти не беше на Ерос, когато плъзна заразата, и никога не си…

— Хей, бях там. Е, може да не съм присъствала на най-лошото като теб — каза Наоми, все още със спокоен глас. — Но помогнах да отнесат каквото беше останало от вас двамата с Милър в лазарета. И те гледах как се опитваш да умреш там. Не можем просто ей така да обвиним Фред, че…

— В този момент — и имам предвид наистина в този момент — Ганимед може би се променя.

— Не…

— Да! Да, да. Може би в момента оставяме зад себе си два милиона мъртъвци, които още не знаят, че са мъртви. Мелиса и Сантичай. Помниш ли ги? Сега си ги представи разградени до онова, което протомолекулата смята за най-полезно в дадения момент. Помисли за тях като за „части“. Защото ако онова нещо е на свобода на Ганимед, те са точно това.

— Джим — прекъсна го Наоми и този път гласът й прозвуча предупредително. — Точно за това ти говоря. Силата на чувствата ти не е доказателство. Ти се каниш да обвиниш човек, който е бил твой приятел и покровител през последната година, че може би е убил населението на цяла една луна. Това не е онзи Фред, когото познаваме. И ти му дължиш по-добро отношение.

Холдън се надигна и седна. Част от него искаше да се дистанцира физически от Наоми — онази част, която й бе сърдита, че не проявява достатъчно разбиране.

— Аз дадох на Фред последната мостра от протомолекулата. Аз му я дадох и той се закле пред мен, че никога няма да я използва. Само че там долу видях друго. Ти го наричаш мой приятел, но Фред винаги е правил само каквото е от полза за каузата му. Дори това, че ни помогна, беше просто ход в политическата му игра.

— Експерименти с отвлечени деца? — каза Наоми. — Цяла луна — една от най-важните на външните планети, — изложена на риск и може би напълно унищожена? Това звучи ли ти смислено? Звучи ли ти като дело на Фред Джонсън?

— СВП иска Ганимед много по-силно от двете вътрешни планети — изтъкна Холдън, най-после признавайки онова, от което се бе страхувал, откакто намериха черните нишки. — А те никога не биха му го дали.

— Престани — каза Наоми.

— Може би той се опитва да ги прогони или им е продал протомолекулата в замяна на луната. Това поне би обяснило оживения инфотрафик с вътрешните планети, който видяхме…

— Не. Престани — настоя тя. — Не искам да седя тук и да те слушам как се мъчиш сам да се убедиш.

Холдън понечи да заговори, но Наоми седна срещу него и затисна нежно с ръка устата му.

— Не ми харесва този нов Джим Холдън, в който се превръщаш. Човекът, който предпочита да посегне към оръжието, вместо да разговаря. Знам, че да си наемник на СВП е скапана работа, и знам, че ни се е налагало да правим доста гадни неща, за да защитим Пояса. Но тогава все още беше ти. Все още те виждах да се спотайваш под повърхността, сякаш изчакваше подходящ момент да се върнеш.

— Наоми — промълви той и дръпна ръката й от лицето си.

— Но този човек, който няма търпение да предизвика битки по улиците на Тихо? Това изобщо не е Джим Холдън. Не познавам този човек — заяви тя, а после се намръщи. — Не. Не е вярно. Познавам го. Само че се казва Милър.

Най-ужасно за Холдън бе нейното спокойствие. Тя изобщо не повишаваше глас, не звучеше ядосано. Вместо това в гласа й се долавяше само неохотна тъга, което беше безкрайно по-лошо.

— Ако вече си такъв, искам да ме оставиш някъде. Не мога да продължа с теб — каза тя. — Това е краят.