Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (55)

54.
Пракс

Мей седеше в скута на Пракс, но вниманието й бе насочено наляво със силата на лазер. Тя вдигна ръчичка към устата си, изплю внимателно в нея хапка полусдъвкани спагети и я протегна към Еймъс.

— Гадно е — каза тя.

Едрият мъж се изкиска.

— Е, дори и да не е било, вече е, мъничката ми — съгласи се той и разгъна салфетката си. — Защо не го сложиш тук?

— Извинявай — намеси се Пракс. — Тя просто…

— Тя просто е дете, докторе — изтъкна Еймъс. — Нормално е да прави така.

Не наричаха вечерята вечеря. Беше прием, спонсориран от Обединените нации, на територията на Нова Хага на Луната. Пракс не можеше да познае дали стената е прозорец или екран със свръхвисока резолюция. На нея се виждаше Земята, сияеща в синьо-бяло на хоризонта. Масите бяха разположени из залата в организиран хаос, което Авасарала обясни, че било последната мода. „Изглежда все едно някакъв тъпанар ги е наслагал както му скимне.“

Познатите и непознатите лица бяха горе-долу поравно и имаше нещо запленяващо в това да ги гледа как се делят на групички. От дясната му страна няколко малки маси бяха заети от ниски, набити мъже и жени в бизнес костюми и военни униформи, които кръжаха около Авасарала и наглед развеселения й съпруг Арджун. Бъбреха си за анализ на системата за финансиране и контрол над връзките с медиите. Макар да се ръкуваха с представителите на външните планети, ги изключваха от разговорите си. От лявата му страна бяха учените, облечени в най-хубавите си дрехи — сака, които им бяха ставали преди десет години, и костюми, обхващащи поне десетина различни модни сезона. В тази група се смесваха земляни, марсианци и поясни, но разговорите им бяха не по-малко специализирани: за хранителни вещества, мембрани с избирателна пропускливост, проявления на фенотипни сили. Това бяха хората от неговото минало и бъдеще. Разбитото и събрано наново ганимедско общество. Ако я нямаше средната маса с Боби и екипажа на „Росинант“, той щеше да е при тях, да говори за каскадни системи и хлоропласти за невидимо хранене.

Но в центъра, изолирани и сами, Холдън и екипажът му бяха толкова спокойни и щастливи, като че ли се намираха в собствената си каюткомпания и се носеха през вакуума. А Мей, която си бе паднала по Еймъс, все още не даваше да я отделят от Пракс, без да започне да вика и да плаче. Пракс отлично разбираше как се чувства момиченцето и не го смяташе за проблем.

— Щом си живял на Ганимед, значи знаеш доста за раждането в ниска гравитация, нали? — попита Холдън. — За поясните не е кой знае колко по-рисковано, прав ли съм?

Пракс преглътна салатата, която дъвчеше, и поклати глава.

— О, не. Ужасно трудно е. Особено пък на борда на кораб, без сериозен медицински контрол. При естествените бременности в пет от шест случая има аномалия в развитието или морфологична аномалия.

— В пет… — промълви Холдън.

— Но повечето от тях се дължат на проблеми с генетичния материал — допълни Пракс. — Почти всички деца, раждащи се на Ганимед, се имплантират в утробата на майката след пълен генетичен анализ. Ако има смъртоносно отклонение, просто изхвърлят зиготата и започват отначало. Негенетичните аномалии са само два пъти по-често срещани, отколкото на Земята, което не е толкова зле.

— Аха — рече Холдън умърлушено.

— Защо питаш?

— Без конкретна причина — намеси се Наоми. — Просто да се намира на приказка.

— Тате, искам тофу — обади се Мей, като го хвана за мекото на ухото и дръпна силно. — Къде е тофуто?

— Я да видим дали можем да ти намерим тофу — каза Пракс и избута стола си назад. — Хайде.

Докато вървеше през залата и оглеждаше тълпата, мъчейки се да различи тъмен официален костюм на келнер сред тъмните официални костюми на дипломатите, към него се приближи млада жена с чаша в ръка и руменина по бузите.

— Вие сте Праксидики Менг — каза тя. — Сигурно не ме помните.

— Ъъъ, не — отвърна той.

— Аз съм Каръл Кесовски — представи се тя, докосвайки се по ключицата, сякаш искаше да поясни какво има предвид под „аз“. — Писахме си няколко пъти, след като излъчихте онова видео за Мей.

— Ах, да — промълви Пракс, като отчаяно се опитваше да си спомни нещо за жената или какво може да му е писала.

— Искам само да ви кажа, че смятам и двама ви за толкова храбри — каза тя и кимна. На Пракс му мина през ума, че може да е пияна.

— Да му го начукам на шибания кучи син! — възкликна Авасарала толкова високо, че гласът й прониза тихото жужене на разговорите.

Цялото множество се обърна към нея. Тя се бе втренчила в ръчния си терминал.

— Татко, какво е „шибан“?

— Нещо като скреж, миличка — каза Пракс. — Какво става?

— Бившият шеф на Холдън ни изпревари — оплака се Авасарала. — Е, поне вече знаем какво е станало с всички онези шибани ракети, които открадна.

Арджун докосна жена си по рамото и посочи към Пракс. Тя придоби засрамен вид.

— Прощавай за езика — извини се. — Забравих за нея.

Холдън изникна до рамото на Пракс.

— Моят шеф ли?

— Фред Джонсън току-що устрои демонстрация — обясни Авасарала. — Нали помните чудовищата на Нгуен? Чакахме ги да се приближат до Марс, преди да ги унищожим. Радиомаяците чуруликаха и не откъсвахме ш… не откъсвахме поглед от тях. Е, те навлязоха в Пояса и той ги изпари с ядрени ракети. Всичките до едно.

— Това е хубаво — каза Пракс. — Нали?

— Не и щом той го прави — възрази Авасарала. — Показва мускули. Иска всички да разберат, че Поясът вече разполага с нападателна мощ.

Някакъв униформен мъж от лявата й страна заговори едновременно с една жена точно зад нея и след секунди цялата група шумеше. Пракс се отдалечи. Пияната жена сочеше някого и бъбреше оживено, забравила за Пракс и Мей. Той откри един келнер в края на залата, изкопчи от него обещание да донесе тофу и се върна на мястото си. Еймъс и Мей веднага започнаха да се състезават кой ще си издуха носа по-силно и Пракс се обърна към Боби.

— Сега какво, на Марс ли ще се върнеш? — попита той. Това му се струваше учтив и безобиден въпрос, докато Боби не стисна устни и не кимна.

— Да — потвърди тя. — Оказва се, че брат ми ще се жени. Ще се опитам да стигна навреме, за да му разваля ергенското парти. Ами ти? Ще приемеш ли поста, който ти предлага старата?

— Ами, мисля, че да — отвърна Пракс, леко изненадан, че Боби е чула за предложението на Авасарала. То още не бе обявено публично. — Искам да кажа, основните предимства на Ганимед още са си там. Магнитосферата, ледът. Ако успеем да спасим и някои от огледалата, ще е по-добре, отколкото да започваме от нулата. Това, което трябва да знаеш за Ганимед…

Подхванеше ли тази тема, беше му трудно да спре. В много отношения Ганимед бе центърът на цивилизацията за външните планети. Там се извършваха най-новаторските ботанически разработки. Всички изследвания върху живите организми. Но не беше само това. В идеята за възстановяване имаше нещо, което посвоему бе дори по-интересно от първоначалния растеж. Да правиш нещо, което първия път е било само експеримент. Да го правиш отново означаваше да вземеш всички неща, които хората са научили, и да ги изчистиш, подобриш, усъвършенстваш. От тази мисъл на Пракс му се завиваше свят. Боби го слушаше с тъжна усмивка.

И това не се отнасяше само за Ганимед. Цялата човешка цивилизация бе построена върху руините на миналото. Самият живот бе велика химична импровизация, започнала с най-простото възпроизвеждане, за да се разрасне, да погине и да се разрасне отново. Катастрофата бе само част от онова, което се случваше винаги. Прелюдия към следващия етап.

— Правиш го да звучи романтично — каза Боби и думите и прозвучаха почти като обвинение.

— Не исках да… — започна Пракс и точно тогава нещо студено и влажно се навря в ухото му. Той изквича и отскочи. Обърна се, за да види грейналите очи на Мей и ослепителната й усмивка. От показалеца й капеше слюнка, а зад нея Еймъс се давеше от смях, почервенял като домат. Държеше се с едната ръка за корема, а с другата удряше по масата толкова силно, че чиниите дрънчаха.

— Какво беше това?

— Здрасти, тате. Обичам те.

— Дръж — каза Алекс и подаде на Пракс чиста салфетка. — Това ще ти трябва.

Стряскащото бе тишината. Той не знаеше кога е настъпила, но изведнъж я осъзна. Политическата половина на залата беше замряла и притихнала. През гората от тела той видя как Авасарала се приведе напред, опряла лакти в коленете си и стиснала ръчния си терминал на сантиметри пред лицето си. Когато се изправи, хората се разделиха пред нея. Беше такава дребничка жена, но командваше залата дори само като излизаше от нея.

— Това не е хубаво — каза Холдън и стана. Без да обелят и дума, Пракс, Наоми, Еймъс, Алекс и Боби последваха Авасарала. Политиците и учените също — най-после се бяха смесили.

Стаята за събрания се намираше от другата страна на един широк коридор и бе конструирана по подобие на гръцки амфитеатър. Подиумът отпред се издигаше пред огромен екран с висока разделителна способност. Авасарала отиде до една седалка, докато говореше бързо и тихо по ръчния си терминал. Останалите я следваха. Чувството на ужас бе почти физически доловимо. Екраните почерняха и някой намали осветлението.

В тъмнината на екрана Венера се открояваше като силует на фона на слънцето. Пракс бе виждал този образ стотици пъти. Картината можеше да идва от всяка от десетината наблюдателни станции. Часовникът в долния ляв ъгъл показваше, че гледат запис отпреди четирийсет и седем минути. Под цифрите се виждаше името на кораба, „Селестин“.

Всеки път, когато протомолекулните войници бяха участвали в насилие, Венера бе реагирала. СВП току-що беше унищожил стотина от тях. Пракс усети, че в него се борят вълнение и ужас.

Картината се разпадна и отново придоби форма — някаква интерференция бе объркала сензорите. Авасарала каза отсечено нещо, което би могло да е „Покажете ми“. След няколко секунди планът се смени и на екрана се появи детайлен образ на сиво-зелен кораб. Надпис на дисплея го бележеше като „Тритон“. Образът се разпадна пак, а когато се възстанови, „Тритон“ се бе преместил един сантиметър вляво и се премяташе. Авасарала заговори отново. След няколкосекундно забавяне екранът се върна към първоначалната картина. Сега, когато Пракс знаеше къде да гледа, можеше да види малката точица на „Тритон“ да се движи в полусянката на планетата. Имаше и други такива точици.

Тъмната страна на Венера проблесна, сякаш мълния я озари цялата под булото от облаци. А после засия.

Гигантски нишки, дълги хиляди километри, напомнящи спиците на колело, грейнаха в бяло и изчезнаха. Облаците на Венера се раздвижиха. В ума на Пракс изникна яркият спомен за вълнички по повърхността на воден резервоар, когато някоя риба мине точно под нея. Огромно и сияещо, колелото се надигна през облаците. Ослепителните нишки спици, по които играеха гръмотевични бури, се събираха като пипалата на октопод, само че съединени с един твърд център. След като се измъкна от плътния венериански облачен покров, то се устреми в обратна на Слънцето посока, към наблюдателния кораб, но го подмина. Разпиля другите кораби по пътя си и ги запокити настрани. Един голям облак откъсната от Венера атмосфера улови слънчевата светлина и засия като снежинки и ледени парченца. Пракс се опита да осъзнае мащаба. То бе голямо колкото станция Церера. Колкото Ганимед. Още по-голямо. Сгъна пипалата си и ускори без видима струя от двигатели. Заплува в пустотата. Сърцето на Пракс препускаше, но тялото му бе неподвижно като камък.

Мей го потупа с длан по бузата и посочи към екрана.

— Какво е това? — попита.