Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (19)

18.
Авасарала

— Какво мислиш? — попита генералният секретар от горния ляв прозорец на дисплея. В горния десен Еринрайт се приведе на сантиметър напред, готов да се намеси, ако тя си изтърве нервите.

— Четохте брифинга, сър — рече мило Авасарала.

Генералният секретар махна небрежно с ръка. Беше малко над шейсетгодишен и носеше десетилетията с чара на човек, несмущаван от тежки мисли. Годините, през които Авасарала бе работила, за да се издигне от ковчежник на Работническия осигурителен фонд до областен губернатор на зона Махаращра-Карнатака-Гоа, той бе прекарал като политически затворник в затвор с лек режим в наскоро възстановената облачна гора на Андите. Бавните, скърцащи колела на властта го бяха издигнали до славата, а способността му да се преструва, че слуша, му придаваше тежест без неудобството да има собствено мнение. Дори някой човек да бе подготвян от самото си раждане за идеалната правителствена марионетка, пак нямаше да постигне съвършенството на генерален секретар Естебан Соренто-Гилис.

— Политическите брифинги никога не улавят наистина важните неща — заяви празноглавецът. — Кажи ми какво мислиш ти.

„Мисля, че изобщо не си чел шибания брифинг — помисли си Авасарала. — Не че мога да се оплача от това.“ Тя прочисти гърло.

— Само спаринги и никаква битка, сър — поде. — Играчите са от най-високо ниво. Мишел Ундаве, Карсън Сантисеверин, Ко Шу. Водеха със себе си достатъчно военни, за да е ясно, че не са само политически маймуни. Но засега единственият, който каза нещо интересно, е една пехотинка, която доведоха за украса. Иначе всички чакаме някой да се изтърве.

— Ами… — генералният секретар млъкна за миг и понижи глас — … алтернативната хипотеза?

— На Венера става нещо — подчерта Авасарала. — Все още не знаем какво точно. Засякохме сериозно нарастване на количеството желязо в северното полукълбо, което продължи четиринайсет часа. Освен това имаше поредица от вулканични изригвания. Тъй като на планетата няма тектонична активност, предполагаме, че протомолекулата прави нещо с мантията й, но не можем да разберем какво. Мозъците сглобиха статистически модел, който показва приблизителното количество енергия, нужно за тези промени. Според него общата активност нараства с около триста процента годишно през последните осемнайсет месеца.

Генералният секретар кимна сериозно. Почти сякаш разбираше нещо от казаното. Еринрайт се прокашля.

— Разполагаме ли с данни, които да свързват активността на Венера със събитията на Ганимед? — попита той.

— Да — каза Авасарала. — Аномален пик на енергията в момента на атаката на Ганимед. Но това е само едно дребно късче информация. Може и да е съвпадение.

По канала на генералния секретар се разнесе женски глас и той кимна.

— Опасявам се, че дългът ме зове — извини се той. — Справяш се добре, Авасарала. Справяш се адски добре.

— Не мога да ви кажа какво означава мнението ви за мен, сър — отговори тя с усмивка. — Защото ще ме уволните.

Половин секунда по-късно генералният секретар нададе лаещ смях и размаха пръст срещу екрана, преди образът му да бъде сменен със зеленото съобщение за край на връзката. Еринрайт се облегна, притиснал длани към слепоочията си. Авасарала взе чашата си с чай и отпи от нея, като се взираше в камерата с повдигнати вежди, подканвайки го да каже нещо. Чаят не беше съвсем изстинал.

— Добре де — каза Еринрайт. — Печелиш.

— Ще го импийчнем, така ли?

Той се изкикоти. Където и да се намираше, зад прозорците му бе тъмно, значи беше от същата страна на планетата като нея. Фактът, че и при двамата бе нощ, придаваше на срещата усещане за близост и интимност, което се дължеше най-вече на собственото й изтощение.

— Какво ти е нужно, за да разчепкаш ситуацията на Венера? — попита той.

— Да я разчепкам ли?

— Лош подбор на думи — сви рамене той. — Откакто всичко това започна, погледът ти е насочен към Венера. Успокояваш нещата с марсианците. Държиш юздите на Нгуен.

— Забелязал си, значи?

— Тези разговори са в застой, а нямам намерение да те хабя за глупости. Трябва ни яснота, и тя ни трябваше за преди един месец. Поискай каквито ресурси са ти нужни, Крисджен, и или изключи Венера от уравнението, или ни дай доказателство. Връчвам ти празен чек.

— Най-после в пенсия — засмя се тя. За нейна изненада Еринрайт го прие на сериозно.

— Ако така искаш, но първо Венера. Това е най-важният въпрос, който някой от двама ни някога е задавал. Имам ти доверие.

— Ще се погрижа — обеща тя. Еринрайт кимна и прекъсна връзката.

Авасарала се подпря на бюрото, притиснала пръсти към устните си. Нещо се бе случило. Нещо се бе променило. Или Еринрайт бе чел достатъчно за Венера, за да се изпънат и неговите нерви, или някой искаше да я отстрани от преговорите с марсианците. Някой с достатъчно влияние, за да накара Еринрайт да я изрита към по-висок пост. Нгуен имаше ли толкова могъщи покровители?

Вярно, така тя получаваше каквото иска. След всичко, което бе казала — и наистина го мислеше, — нямаше как да откаже такава задача, но успехът оставяше горчив привкус в устата й. Може пък да търсеше под вола теле. Господ й бе свидетел, че напоследък не спеше достатъчно, а умората я правеше параноична. Тя погледна часовника. Десет вечерта. Тази нощ нямаше да може да се върне при Арджун. Още една сутрин в депресиращите ВИП покои, където трябваше да пие рядко кафе и да се преструва, че й пука какво мисли последният посланик от автономна зона Пашвири за танцовата музика.

„Майната му — изруга наум. — Трябва да му ударя едно.“

* * *

Бар „Дасихари“ се грижеше за всички нужди на сложния организъм на Обединените нации.

На бара млади прислужници и чиновници се къпеха в светлината, смееха се прекалено гръмко и се преструваха на по-важни, отколкото бяха. Това беше любовен ритуал, само малко по-достоен, отколкото да се перчиш като маймуна, но посвоему умилителен. Роберта Дрейпър, марсианската пехотинка, която се бе изцепила тази сутрин, беше сред тях. Половинлитровата халба изглеждаше дребна в ръката й, а по физиономията й личеше, че се забавлява. Сьорен вероятно също идваше тук, ако не тази вечер, то друг път. Синът на Авасарала вероятно също би бил сред тях, ако нещата се бяха развили другояче.

По средата на помещението имаше маси с вградени терминали за предаване на кодирана информация от хиляди различни източници. Изолиращи прегради пречеха дори на персонала да надзърта през раменете на администраторите от среден ранг, които си пиеха вечерята, докато работеха. А в дъното имаше сепарета с тъмни дървени маси, които я разпознаха още преди да е седнала. Ако някой с недостатъчно високо положение се отправеше натам, един дискретен младеж с безупречна прическа щеше да доприпка и да го поведе към друга маса, на друго място, при по-малко важните хора.

Авасарала посръбваше от своя джин с тоник, докато логическите нишки се виеха и преплитаха в главата й. Нгуен не би могъл да има достатъчно влияние, за да насъска Еринрайт срещу нея. Възможно ли бе марсианците да са поискали отстраняването й? Тя се опита да си спомни с кого е била груба и по какъв начин, но не се сещаше за подходящ заподозрян. А и дори да беше така, какво би могла да направи?

Е, ако не можеше да преговаря официално с марсианците, все още имаше контакти на неофициална основа. Авасарала се закиска още преди да разбере защо точно го прави. Вдигна чашата си, чукна по масата, за да я уведоми, че може да позволи на друг да седне там, и тръгна през заведението. Музиката се състоеше от тихи арпеджо в хипермодерна гама, но някак си успяваше да звучи успокояващо. Въздухът миришеше на парфюм, прекалено скъп, за да се прилага безвкусно. Щом се доближи до бара, тя видя как разговорите секнаха и младите извори на амбиция започнаха да се споглеждат. Представи си ги как мърморят: „Дъртата. Какво прави тя тук?“.

Седна до Дрейпър. Едрата жена я изгледа. В очите й проблесна искрица на разпознаване, което бе добър знак. Може и да не знаеше коя е Авасарала, но бе отгатнала каква е. Значи беше умна. Схватлива. И мама му стара, тази жена беше огромна. Не дебела, а просто… грамадна.

— Да те черпя едно, сержант? — попита Авасарала.

— Вече пих повече, отколкото трябва — отговори Боби. Миг по-късно добави: — Добре.

Авасарала повдигна вежда и барманът тихо наля на пехотниката още едно от каквото там пиеше.

— Днес ти направи страхотно впечатление — каза Авасарала.

— Така е — потвърди Дрейпър. Изглеждаше напълно равнодушна. — Торсън ще ме отпрати. Работата ми тук приключи. А може би и кариерата ми.

— Справедливо е. Ти така или иначе свърши каквото искаха от теб.

Дрейпър я изгледа отвисоко. Полинезийска кръв, предположи Авасарала. Може би самоанска. От някое място, където еволюцията бе превърнала хората във великани. Очите й бяха присвити и в тях имаше гняв.

— Нищо не съм направила.

— Беше тук. На тях само това им трябваше.

— Какъв е смисълът?

— Те искат да ме убедят, че чудовището не е тяхно. Един от аргументите им е, че техните собствени войници — тоест ти — не са знаели за него. Като те доведоха, показаха, че не се страхуват да те доведат. Това е всичко, което им е нужно. Можеш цял ден да седиш с пръст в задника и да спориш за правилата за устройване на засада. На тях им е все тая. Ти си просто експонат.

Пехотинката осмисли казаното и повдигна вежда.

— Не мисля, че това ми харесва — изсумтя тя.

— Е — подхвърли Авасарала, — Торсън е путка, но ако престанеш да си сътрудничиш с политиците само по тази причина, ще останеш без приятели.

Пехотинката се изкиска. После се засмя. После, като видя, че Авасарала се взира в очите й, стана сериозна.

— Онова същество, което изби приятелите ти — каза Авасарала, докато пехотинката я гледаше в очите, — не беше от нашите.

Дрейпър вдиша рязко. Сякаш Авасарала бе докоснала отворена рана. Което бе логично, защото тя бе направила точно това. Челюстта на пехотинката се раздвижи безмълвно за секунда, а после тя каза:

— Не беше и от нашите.

— Добре. Това поне го изяснихме.

— Само че не ни е от никаква полза. Те не искат да направят нищо. Не искат да говорят за това. Не ги интересува. Разбирате ли? Пет пари не дават какво е станало, стига да си опазят кариерите и да се погрижат равновесието на силите да не се наклони в грешната посока. На никого от тях не му пука какво е било онова същество или откъде е дошло.

Хората около тях не бяха онемели съвсем, но бяха притихнали. Любовният ритуал вече бе второто по важност нещо, случващо се на бара.

— На мен обаче ми пука — отбеляза Авасарала. — Всъщност току-що ми дадоха доста голяма свобода да разбера каква е била онази твар.

Не беше съвсем вярно. Бяха й дали огромен бюджет, за да уличи или оневини Венера. Но бе достатъчно близо до истината, а и създаваше предпоставки да получи онова, което искаше.

— Наистина ли? — попита Дрейпър. — И какво смятате да правите?

— Първо, ще наема теб. Трябва ми връзка с марсианските военни. Искам да си ти. Ще се справиш ли?

Вече никой не бара не разговаряше. Все едно помещението бе празно. Единствените звуци бяха тихата музика и смехът на Дрейпър. Към тях се приближи някакъв по-възрастен мъж, чийто одеколон дъхаше на карамфил и канела, привлечен от тихия спектакъл, без да знае какво става.

— Аз съм марсиански пехотинец — заяви Дрейпър. — Марсиански. Вие сте от ООН. От Земята. Ние дори не сме граждани на една и съща планета. Не можете да ме наемете.

— Казвам се Крисджен Авасарала. Поразпитай за мен.

Настъпи кратка тишина.

— Аз съм Боби — рече Дрейпър.

— Радвам се да се запознаем, Боби. Ела да работиш за мен.

— Може ли да си помисля?

— Разбира се — кимна Авасарала и накара терминала си да прати на Боби личния й номер. — Стига, когато свършиш с мисленето, да дойдеш да работиш за мен.

* * *

Във ВИП покоите Авасарала настрои системата да свири такава музика, каквато би могъл да слуша в момента Арджун. Ако вече не е заспал. Потисна желанието да му се обади. Беше късно и тя бе достатъчно пияна, за да я хване сълзливата сантименталност. Да хълца по ръчния си терминал, обяснявайки колко обича съпруга си, не бе нещо, което копнееше да превърне в свой навик. Тя свали сарито и си взе дълъг, горещ душ. Не пиеше често алкохол. Обикновено не й харесваше как притъпява ума й. Но тази вечер я бе накарал да се отпусне, беше дал на мозъка й нужния допълнителен тласък, за да види връзките.

Дрейпър запазваше връзката й с Марс, макар не с ежедневните уморителни преговори. Това беше добро начало. Щеше да създаде и други връзки. Би могла да привлече Фостър от службата за данни. Трябваше да започне да пренасочва повече работа през него. Да създаде близост помежду им. Не можеше просто да нахълта и да настоява, че е новата му най-добра приятелка, само защото той се занимаваше с исканията за криптиране на Нгуен. Първо няколко неангажиращи подаръчета. После кукичката. Кого още би могла да…

Ръчният й терминал издаде сигнал за приоритетно повикване. Тя спря водата, грабна един халат и се уви плътно в него, като затегна колана с двоен възел, преди да приеме съобщението. Отдавна вече не бе на възраст да се показва гола по ръчен терминал, независимо колко е пила. Обаждаше се някой от службата за наблюдение. На екрана се появи образът на мъж на средна възраст с нелепи бакенбарди.

— Амир! Негоднико! Какво си направил, че те карат да работиш толкова до късно?

— Преместих се в Атланта, госпожице — отвърна аналитикът със зъбата усмивка. Той беше единственият, който я наричаше „госпожице“. Не беше говорила с него от три години. — Тъкмо се връщам от обяд. Получих извънреден доклад, предназначен за вас. Да бъде предаден незабавно. Опитах да се свържа с асистента ви, но не отговаря.

— Млад е. Все още спи понякога. Това е слабост. Чакай малко да подсигуря връзката.

Мигът на приятелско бъбрене отмина. Авасарала се приведе напред и чукна два пъти по терминала, за да включи криптирането. Червената икона стана зелена.

— Казвай — подкани тя.

— От Ганимед е, госпожице. Издали сте заповед за следенето на Джеймс Холдън.

— Да?

— Той се е размърдал. Осъществил е контакт с местен учен. Праксидики Менг.

— Какъв е този Менг?

В Атланта Амир се прехвърли гладко на друг файл.

— Ботаник, госпожице. Емигрирал на Ганимед със семейството си като дете. Изучил се там. Специализирал се в соеви сортове, отглеждани при ниско налягане и слаба осветеност. Разведен, с едно дете. Не е известно да има връзки със СВП или някоя политическа партия.

— Продължавай.

— Холдън, Менг и Бъртън са напуснали кораба си. Въоръжени са и са установили контакт с малка група частни охранители. „Пинкуотър“.

— Колко?

— Местният аналитик не съобщава, госпожице. Малка група. Да пратя ли запитване?

— Какво е забавянето?

Тъмнокафявите очи на Амир трепнаха.

— Четирийсет и една минути и осем секунди, госпожице.

— Изчакай засега. Ако възникне още нещо, ще ги пратя заедно.

— Местният аналитик докладва, че Холдън е преговарял с частните охранители — или е било предоговаряне в последната минута, или срещата им не е била подготвена предварително. Изглежда, са стигнали до някакво споразумение. Цялата група се е отправила по неизползвана система от коридори и е извършила проникване с взлом.

— Къде?

— През някаква неизползвана врата, госпожице.

— Какво ще рече това, мътните го взели? Колко е голяма? Къде се намира?

— Да пратя ли запитване?

— Би трябвало да отидеш на Ганимед и да сриташ в топките онова жалко подобие на аналитик. Прати искане за уточняване.

— Да, госпожице — каза Амир с едва доловима усмивка. После изведнъж се намръщи. — Пристига нова информация. Един момент.

Значи СВП правеха нещо на Ганимед. Може би бяха оставили нещо там или пък бяха намерили нещо там. Какъвто и да бе случаят, тази загадъчна врата правеше всичко с една идея по-интересно. Докато Амир четеше и смилаше новата информация, Авасарала се почеса по опакото на дланта и преосмисли позицията си. Беше смятала, че Холдън е там като наблюдател. Авангард на разузнаването. Но можеше и да греши. Ако бе отишъл там, за да се срещне с този Праксидики Менг, с този напълно незабележим ботаник, СВП можеше вече да знаят доста за чудовището на Боби Дрейпър. Ако добавим към това факта, че шефът на Холдън разполагаше с единствената известна мостра от протомолекулата, започваше да се оформя теория за катастрофата на Ганимед.

В нея обаче имаше дупки. Нямаше никакви признаци, че СВП си играеха с протомолекулата. А и психологическият профил на Фред Джонсън не се връзваше с терористични нападения. Джонсън беше старомоден, а атаката на чудовището определено бе нещо ново.

— Имало е престрелка, госпожице. Холдън и хората му са срещнали въоръжена съпротива. Установили са защитен периметър. Местният аналитик не може да се приближи.

— Съпротива? Нали уж мястото било неизползвано? По кого стрелят, по дяволите?

— Да пратя ли запитване?

— Мамицата му!

На четирийсет светлинни минути разстояние ставаше нещо важно, а тя беше тук, в спалня, която не бе нейна, и се опитваше да го проумее, долепила ухо към стената. Безсилието я притискаше почти физически. Имаше чувството, че я смазва.

На четирийсет минути оттук. Преди четирийсет минути. Каквото и да кажеше, каквито и заповеди да дадеше, те щяха да стигнат там с почти час и половина закъснение в една бързо променяща се ситуация.

— Прибери ги — нареди тя. — Холдън, Бъртън. Приятелите им от „Пинкуотър“. И онзи загадъчен ботаник. Арестувай ги всичките. Веднага.

В Атланта Амир помълча за миг.

— Ако те водят престрелка, госпожице…

— Тогава прати кучетата, разтърви биещите се и ги прибери. Приключихме с наблюденията. Направи го.

— Да, госпожице.

— Свържи се с мен веднага щом бъде изпълнено.

— Да, госпожице.

Тя се взираше в лицето на Амир, докато той формулираше заповедта, потвърждаваше я и я изпращаше. Почти можеше да си представи екрана, почукванията на пръстите му. Внушаваше му мислено да побърза, да запрати желанията й със свръхсветлинна скорост и да свърши проклетата задача.

— Заповедта е пратена. Веднага щом получа съобщение от местния аналитик, ще се свържа с вас.

— Ще бъда тук. Ако не вдигам, продължавай да звъниш, докато се събудя.

Тя прекъсна връзката и се облегна в стола си. Мозъкът й жужеше като рояк пчели. Джеймс Холдън отново бе променил играта. Момчето имаше талант за тая работа, но това само по себе си го правеше известна величина. Другият, този Менг, се бе появил откъм сляпата й страна. Можеше да е къртица или доброволец, или пък примамка, пратена да отведе СВП в клопка. Тя се замисли дали да не угаси лампите и да се опита да поспи, но после отхвърли идеята като лоша.

Вместо това се свърза с разузнавателната база данни на ООН. Щеше да мине най-малко час и половина, преди да получи нова информация. Междувременно искаше да разбере кой е Праксидики Менг и защо има значение.