Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (20)

19.
Холдън

— Наоми, подготви кораба за излитане. Трябва да се махаме от тази луна. Веднага.

Навсякъде около Холдън се протягаха черните влакна, тъмна паяжина с него в центъра. Беше отново на Ерос. Виждаше как хиляди тела се превръщат в нещо друго. Мислеше, че се е отървал, но Ерос все се връщаше. Двамата с Милър се бяха измъкнали оттам, но то все пак бе спипало детектива.

А сега бе дошло за него.

— Какво има, Джим? — попита Наоми по радиото. — Джим?

— Подготви кораба!

— Онова вещество е — добави Еймъс. Говореше на Наоми. — Същото като на Ерос.

— Господи, те… — успя да промълви Холдън, преди страхът да се надигне в ума му и да го лиши от дар слово. Сърцето му заблъска в гръдния кош сякаш искаше да изскочи, и той се видя принуден да провери нивата на кислорода върху дисплея си. Имаше чувството, че в стаята няма достатъчно въздух.

Стори му се, че зърна с крайчеца на окото как нещо като отсечена длан пъпли нагоре по стената и оставя след себе си диря от кафява слуз. Когато се завъртя и насочи автомата си към него, то се превърна в петно кръв под обезцветен леден участък.

Еймъс тръгна към него с разтревожено изражение на широкото си лице. Холдън му махна с ръка да стои настрани, а после опря приклада на автомата в земята и се облегна на един близък сандък, за да си поеме дъх.

— Може би трябва да вървим — каза Уендъл. Двамата с Пола помагаха на ранения си колега да се изправи. На мъжа му беше трудно да диша. В лявата му ноздра се бе образувало червено мехурче кръв, което се издуваше и спадаше при всяко негово накъсано вдишване.

— Джим? — обади се тихо Наоми в ухото му. — Джим, видях го през камерата в скафандъра на Еймъс и знам какво означава. Подготвям кораба. Сещаш ли се за онзи криптиран местен инфотрафик? Той намаля рязко. Мисля, че всички са си отишли.

— Всички са си отишли — повтори Холдън.

Жалките останки от пинкуотърския му отряд се взираха в него и загрижеността на лицата им се превръщаше в страх — ужасът на Холдън ги заразяваше, макар че те нямаха представа какво означават влакната. Очакваха от него да направи нещо и той знаеше, че трябва, но не можеше да измисли точно какво. Черната паяжина изпълни главата му с проблясващи образи, които прелитаха твърде бързо, за да ги осмисли, като видео, пуснато на висока скорост: Джули Мао под душа, със заобикалящите я черни нишки и с тяло, превърнато в кошмар; трупове, пръснати по пода на радиационна камера; зомбита, излизащи с клатушкане от влаковете на Ерос, които бълват кафява жлъч върху всички наоколо, а само капка от нея е равносилна на смъртна присъда; кадри от шоуто на ужасите, в което се бе превърнал Ерос; човешки торс, от който бе останал само гръдният кош и една ръка, се издърпва сред протомолекулния пейзаж, поел на някаква неизвестна мисия.

— Капитане — повика го Еймъс и се приближи да го докосне по ръката. Холдън се дръпна рязко и едва не падна.

Преглътна гъстата слюнка с аромат на лимон, която се бе насъбрала в гърлото му, и каза:

— Добре. Тук съм. Да вървим. Наоми. Обади се на Алекс. Имаме нужда от „Роси“.

В първия миг Наоми не отговори, а после рече:

— Ами блок…

— Мамицата му, Наоми, веднага! — изрева Холдън. — Веднага, мамицата му! Обади се на Алекс веднага!

Тя не отговори, но простреляният мъж си пое един последен накъсан дъх и припадна, като едва не повлече със себе си и ранения Уендъл.

— Трябва да вървим — каза Холдън на Уендъл, като имаше предвид „Не можем да му помогнем. Ако останем, всички ще умрем“. Пинкуотърецът кимна, но падна на едно коляно и започна да сваля леката броня на мъжа. Явно не го беше разбрал. Еймъс извади аптечката за спешни случаи, коленичи до него и се зае с ранения, докато Пола гледаше пребледняла.

— Трябва да вървим — повтори Холдън. Искаше му се да сграбчи Еймъс и да го тресе, докато механикът не проумее. — Престани, трябва да тръгваме веднага. Ерос…

— Капитане — прекъсна го Еймъс, — с цялото ми уважение, но тук не е Ерос. — Взе от аптечката спринцовка и направи инжекция на лежащия в безсъзнание мъж. — Няма радиационни стаи, няма зомбита, повръщащи лепкава слуз. Само онзи счупен контейнер, сума ти трупове и тези черни нишки. Не знаем какво, по дяволите, е, но не е Ерос. И няма да оставим този човек.

Малката трезвомислеща част от ума на Холдън разбираше, че Еймъс е прав. Нещо повече, човекът, който му се искаше да вярва, че още е, изобщо не би си помислил да изостави дори напълно непознат, а камо ли някой, който е бил ранен заради него. Насили се да вдиша бавно и дълбоко три пъти. Пракс бе коленичил до Еймъс и държеше аптечката.

— Наоми — обади се Холдън с намерението да се извини, че й бе крещял.

— Алекс пътува насам — докладва тя. Гласът й бе студен, но не и обвинителен. — Ще пристигне след няколко часа. Минаването през блокадата няма да е лесно, но той смята, че е измислил начин. Къде искаш да кацне?

Холдън отговори още преди да осъзнае, че е взел решение:

— Кажи му да кацне на мястото на „Сомнамбул“. Него ще го дам на някого. Посрещни ни пред въздушния шлюз, когато дойдем.

Извади магнитния ключ за „Сомнамбул“ от един джоб и го подхвърли на Уендъл.

— Това ще ви даде достъп до кораба. Смятайте го за капаро за предоставените услуги.

Уендъл кимна и прибра ключа, после насочи отново вниманието си към ранения. Мъжът като че ли дишаше.

— Може ли да бъде носен? — попита Холдън. Изпита гордост колко стабилно звучеше гласът му. Опитваше се да не мисли за факта, че преди минутка бе готов да остави човека да умре.

— Нямаме избор, капитане.

— Тогава някой да го вдигне — разпореди Холдън. — Не, не ти, Еймъс. Искам да вървиш отпред.

— Аз ще го взема — предложи Уендъл. — И без това не мога да стрелям като хората с тази ръка.

— Пракс, помогни му — каза Холдън. — Да изчезваме оттук.

Тръгнаха обратно през базата толкова бързо, колкото беше по силите на ранени хора. Минаха покрай мъжете и жените, убити от тях на влизане, и — което бе по-плашещо — онези, които не бяха убити от тях. Покрай малкото вкочанено трупче на Катоа. Погледът на Пракс се плъзна към телцето, но Холдън го хвана и го блъсна към люка.

— Това не е Мей — изсъска той. — Ако ни забавиш, оставям те.

Щом заплахата излетя от устните му, Холдън се почувства като гадняр, но говореше сериозно. Откриването на изгубената дъщеричка на учения бе престанало да бъде приоритет в мига, когато откриха черните нишки. А и за да е честен, изоставянето на учения означаваше, че той няма да присъства, когато намерят дъщеря му, превърната в чудовище от протомолекулата, с кафява слуз, течаща от отвърстия, с които не е родена, и черни нишки, точещи се от очите и устата й.

По-възрастният пинкуотърец, който, пазеше изхода, се втурна да помогне за носенето на ранения, без да го молят. Пракс му го предаде мълчаливо, а после зае позиция зад Пола, която оглеждаше коридора отпред, насочила картечния си пистолет.

Коридорите, които на идване им се бяха стрували скучни, сега изглеждаха злокобно. Ледените шарки, които по-рано напомняха на Холдън за паяжини, сега му приличаха на вените на някакво живо същество. Пулсирането им сигурно се дължеше на адреналина, който караше очите му да трепкат.

От Юпитер върху повърхността на Ганимед падаха осем рема радиация. Даже и с магнитосферата, по осем рема на ден. Колко бързо щеше да расте протомолекулата тук, при непрекъснато доставяната от Юпитер енергия? Ерос се бе превърнал в нещо плашещо могъщо, след като протомолекулата го превзе. Нещо, което можеше да развива невероятни скорости без инерция. Нещо, което, ако докладите бяха верни, можеше да променя самата атмосфера и химичния състав на Венера. И го бе постигнало само с малко над милион човешки гостоприемници и хиляда трилиона тона каменна маса като начало.

Ганимед разполагаше с десет пъти повече хора и многократно по-голяма маса от Ерос. Какво би могло да направи извънземното оръжие с такова изобилие?

Еймъс отвори последния люк на тайната база и екипажът излезе в по-населените тунели на Ганимед. Холдън не виждаше някой наоколо да показва признаци на зараза. По коридорите нямаше олюляващи се безмозъчни зомбита. По стените и пода нямаше кафяв бълвоч, пълен с извънземен вирус, който си търси гостоприемник. Нямаше въоръжени служители на „Протоген“, които да подкарват хората като овце към зоните за изтребление.

„“Протоген" вече не съществува."

Някакъв сърбеж дълбоко в ума на Холдън, за който той дори не си даваше сметка, си проби път до повърхността. „Протоген“ вече не съществуваше. Холдън бе спомогнал за унищожаването му. Беше в онази стая, когато създателят на проекта Ерос умря. Марсианската флота бе засипала Феба с атомни бомби, превръщайки я в облак рядък газ, който силната гравитация на Сатурн по-късно засмука. Ерос се бе забил в киселинната и гореща като пещ атмосфера на Венера, където не можеше да припари никакъв човешки кораб. Холдън лично бе отнел на „Протоген“ единствената останала им мостра от бактерията.

Тогава кой бе донесъл протомолекулата на Ганимед?

Той беше дал мострата на Фред Джонсън, за да я използва като средство за натиск в мирните преговори. Съюзът на външните планети бе получил много отстъпки в хаоса, последвал кратката война между Земята и Марс. Но не всичко, което искаше. Флотилиите на вътрешните планети в орбита около Ганимед бяха доказателство за това.

Фред разполагаше с единствената мостра от протомолекулата в Слънчевата система. Защото Холдън му я беше дал.

— Бил е Фред — изрече на глас, без да се усети.

— Какво е бил Фред? — попита Наоми.

— Това. Което става тук. Той го е направил.

— Не — възрази Наоми.

— За да изтласка вътрешните планети, за да изпробва някакво супероръжие или пък за нещо друго. Но той го е направил.

— Не — повтори Наоми. — Не сме сигурни.

Въздухът в коридора се изпълни с дим. Противната миризма на горяща коса и плът задави Холдън и му попречи да отговори. Еймъс вдигна ръка да спре групата. Пинкуотърците заеха защитни позиции. Еймъс се промъкна по коридора до следващото кръстовище и погледна наляво за няколко секунди.

— Нещо лошо е станало тук — съобщи накрая. — Има половин дузина мъртви и повече от половин дузина празнуващи.

— Въоръжени ли са? — попита Холдън.

— О, да.

Онзи Холдън, който би се опитал да преговаря, онзи Холдън, когото Наоми харесваше и искаше да се върне, почти не се възпротиви, когато той нареди:

— Преведи ни през тях.

Еймъс се подаде иззад ъгъла и пусна дълъг откос.

— Давайте — подкани, когато ехото от изстрелите заглъхна.

Пинкуотърците вдигнаха своя ранен и забързаха по коридора, подминавайки битката. Пракс тичаше плътно зад тях, привел глава и размахващ слабичките си ръце. Холдън го последва, като пътьом хвърли бърз поглед към страничния коридор. Видя по средата му горящи трупове. Изгарянето им сигурно беше послание. Нещата още не се бяха влошили дотам, че хората да започнат да се ядат едни други. Нали?

Отстрани на огъня лежаха още няколко трупа и кръвта им изтичаше върху гофрирания метален под. Холдън не знаеше дали са убити от Еймъс. Старият Холдън щеше да попита. Новият не го стори.

— Наоми — повика той. Искаше му се да чуе гласа й.

— Тук съм.

— Забелязваме някакви проблеми.

— Да не е?… — Той долови ужаса в гласа й.

— Не. Не е протомолекулата. Но и местните може да са достатъчно лошо нещо. Запечатай шлюзовете — нареди й. Думите идваха на езика му, без изобщо да мисли. — Подгрей реактора. Ако с нас се случи нещо, излитай и се срещни с Алекс. Не отивай на Тихо.

— Джим — започна тя, — аз…

— Не отивай на Тихо. Фред е направил това. Не се връщай при него.

— Не — каза Наоми. Това явно бе новата й мантра.

— Ако не сме при теб до половин час, излитай. Това е заповед, старши офицер.

Поне тя щеше да се измъкне, казваше си Холдън. Каквото и да станеше на Ганимед, поне Наоми щеше да се измъкне жива. В ума му проблесна образът на кошмарната Джули, мъртва под душа, само че с лицето на Наоми. От гърлото му се изтръгна хлип, който изобщо не очакваше. Еймъс се обърна и го изгледа, но Холдън мълчаливо му махна да върви напред.

Това беше работа на Фред.

А щом беше на Фред, значи беше и на Холдън.

В продължение на цяла година Холдън си бе играл да налага политиката на Фред. Беше преследвал кораби и ги бе унищожавал заради неговия грандиозен експеримент за правителство на СВП. Беше се превърнал в човека, който бе сега, защото някаква част от него вярваше в мечтите на Фред за свободни и самоуправляващи се външни планети.

А през цялото време Фред тайно бе планирал… това.

Холдън си мислеше за всички неща, от които се бе отказал, за да му помогне да построи своя нов ред в Слънчевата система. Така и не бе отвел Наоми на Земята, за да се запознае със семейството му. Не че самата Наоми някога би стъпила там. Но той можеше да откара семейството си на Луната, за да се срещнат. Татко Том щеше да се опъва. Той мразеше пътуванията. Но Холдън не се съмняваше, че в края на краищата всички щяха да дойдат да я видят, след като им обясни колко важна е станала тя за него.

А след като бе срещнал Пракс и бе видял копнежа му да открие дъщеря си, Холдън бе осъзнал колко отчаяно му се иска да опознае това чувство. Да изпита същата жажда за присъствието на друго човешко същество. Да представи следващото поколение на родителите си. Да им покаже, че всички усилия и енергия, които са вложили в него, се отплащат. Че той предава щафетата нататък. Искаше му се, повече от всичко досега, да види физиономиите им, когато им покаже дете. Неговото дете. Детето на Наоми.

Фред му бе отнел това, първо, като му губеше времето, използвайки го като бияч на СВП, а сега и с предателството си. Холдън се закле, че ако се измъкне от Ганимед, Фред ще си плати за всичко.

Еймъс ги спря отново и Холдън забеляза, че вече са на космопорта. Отърси се от унеса си. Не помнеше как са стигнали дотук.

— Изглежда чисто — докладва Еймъс.

— Наоми — обади се Холдън, — какво е положението около кораба?

— Тук изглежда чисто — отвърна тя. — Но Алекс се притеснява, че…

Гладът й бе прекъснат от електронно пищене.

— Наоми? Наоми! — изкрещя Холдън, но нямаше отговор. Той се обърна към Еймъс: — Давай към кораба, на бегом!

Еймъс и пинкуотърците се втурнаха към доковете толкова бързо, колкото им позволяваха раните и изпадналият в несвяст мъж. Холдън, който тичаше най-отзад, опря автомата в рамото си и освободи предпазителя.

Тичаха през виещите се коридори на пристанищния сектор. Еймъс разпръскваше пешеходците със силни викове и безмълвната заплаха на пушката си. Една старица с хиджаб изприпка уплашено от пътя им като листо, понесено от буря. Тя вече бе мъртва. Ако протомолекулата се намираше на свобода, всички, покрай които минаваше Холдън, бяха вече мъртви. Сантичай и Мелиса Супитаяпорн и всички хора, които те бяха дошли да спасят. Бунтовниците и убийците, които са били нормални граждани на станцията, преди социалната им екосистема да рухне. Ако протомолекулата се намираше на свобода, всички те бяха обречени.

Но защо тогава не бяха умрели досега?

Холдън изтласка тази мисъл. Можеше да се тревожи за това по-късно — ако имаше по-късно. Някой извика и Еймъс стреля веднъж в тавана. Ако на космопорта все още имаше някаква охрана, освен лешоядите, опитващи се да докопат дял от всяка пристигаща пратка, тя не се опита да ги спре.

Когато стигнаха до „Сомнамбул“, външната врата на въздушния шлюз бе затворена.

— Наоми, там ли си? — попита Холдън, ровейки в джобовете си за магнитния ключ. Тя не отговори и на него му трябваше секунда, за да си спомни, че беше дал ключа на Уендъл. — Уендъл, отвори вратата.

Пинкуотърецът не отговори.

— Уендъл… — започна Холдън, а после млъкна, щом видя, че Уендъл се взира ококорено в нещо зад него. Обърна се и видя петима души — всички до един земляни — в прости сиви брони без отличителни знаци. Носеха голямокалибрени оръжия.

„Не“, помисли си Холдън, вдигна автомата и пусна дълъг откос през тях. Трима от петимата паднаха и броните им се обагриха в червено. Новият Холдън ликуваше; старият бе притихнал. Нямаше значение какви са тези хора — полицаи от станцията, военни от вътрешните планети или просто оцелели наемници от вече унищожената тайна база. Той щеше да ги избие всичките, но не и да им позволи да попречат на него и екипажа му да се махнат от тази заразена луна.

Така и не видя кой даде изстрела, подкосил крака му. В един миг стоеше прав и изпразваше пълнителя на автомата си срещу отряда в сиви брони, а в следващия чудовищен удар се стовари върху бронята на дясното му бедро и го събори. Докато падаше, видя как двамата останали войници в сиво рухват, когато пушката на Еймъс издаде един-единствен продължителен лай.

Холдън се претърколи на хълбок, за да погледне дали има още някой ранен, и видя, че петимата от неговата страна са били само половината от вражеския отряд. Пинкуотърците вдигаха ръце и хвърляха оръжията си, докато още петима войници в сиво се приближаваха по коридора зад тях.

Еймъс изобщо не ги видя. Пусна празния пълнител на пушката си и тъкмо вадеше нов, когато един от наемниците насочи голямо оръжие към тила му и дръпна спусъка. Шлемът на Еймъс отхвръкна и той се просна напред върху гофрираната палуба с мокро хрущене. Кръв оплиска пода, където бе паднал.

Холдън се опита да вкара нов пълнител в автомата си, но ръцете не го слушаха и преди да успее да презареди, един от войниците прекоси делящото ги разстояние и изрита оръжието надалеч от него.

Холдън имаше време да види как все още стоящите на крака членове на пинкуотърския му отряд изчезват под черни торби, преди една да бъде нахлузена на собствената му глава и да го потопи в мрак.