Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (40)

39.
Холдън

Холдън си наля чаша кафе от кафемашината и силният аромат изпълни каюткомпанията. Той усещаше погледите на екипажа върху гърба си с почти физическа сила. Беше ги свикал всички и след като се събраха и седнаха, им бе обърнал гръб и бе започнал да прави кафе. Протакаше, защото бе забравил как точно искаше да им го каже. Сложи в кафето си захар, макар че винаги го пиеше черно, само защото разбъркването отнемаше още няколко секунди.

— И така. Кои сме ние? — проговори, докато бъркаше.

Въпросът му бе посрещнат с мълчание, затова Холдън се обърна и се облегна на масата, като държеше нежеланата чаша кафе и продължаваше да бърка.

— Сериозно — настоя той. — Кои сме? Все се връщам към този въпрос.

— Хм — изсумтя Еймъс и се разшава на стола си. — Аз съм Еймъс, капитане. Добре ли се чувстваш?

Никой друг не продума. Алекс се взираше в масата пред себе си и тъмната кожа на темето му лъщеше през оредяващата коса на ярката бяла светлина на лампите. Пракс седеше на плота до мивката, забил поглед в ръцете си. От време на време ги свиваше, сякаш се мъчеше да разбере за какво служат.

Само Наоми го гледаше. Косата й бе хваната на стегната опашка, а тъмните й бадемовидни очи се взираха право в неговите. Беше доста смущаващо.

— Наскоро осъзнах нещо за себе си — продължи Холдън, без да позволи на немигащия поглед на Наоми да го обърка. — Отнасях се с всички вас все едно ми дължите нещо. А не е така. Това означава, че съм се държал с вас гадно.

— Не — възрази Алекс, без да вдига поглед.

— Да — подчерта Холдън и млъкна, докато Алекс не вдигна очи. — Да. А с теб съм се държал може би по-гадно, отколкото с всички останали. Защото бях уплашен до смърт, а страхливците винаги си търсят лесна мишена. А ти си сигурно най-добрият човек, когото познавам, Алекс. Така че се държах лошо с теб, защото имах възможност. И се надявам да ми простиш за това, защото ми е адски противно, че съм го правил.

— Разбира се, че ти прощавам, капитане — каза Алекс с усмивка и с характерното си силно провлачване.

— Ще се опитам да заслужа прошката ти — увери го Холдън, обезпокоен от лесния отговор. — Но наскоро ти ми каза нещо, за което доста си мисля. Напомни ми, че никой от вас не е наемен служител. Не сме на „Кентърбъри“. Не работим вече за „Чиста и свежа“. И моите права над този кораб не са по-големи от вашите. Приемахме договори със СВП в замяна на джобни пари и корабни разходи, но никога не сме обсъждали какво да правим с излишъка.

— Ти откри онази сметка — посочи Алекс.

— Да, имаме банкова сметка, в която са всичките останали ни пари. Когато проверих за последно, в нея имаше малко под осем бона. Казах, че ще ги държим за корабни разходи, но кой съм аз, че да взимам това решение от името на всички? Тези пари не са мои. Те са наши. Спечелили сме ги заедно.

— Но ти си капитанът — изтъкна Еймъс и посочи към кафемашината.

Докато му наливаше кафе, Холдън попита:

— Наистина ли? Аз бях старши офицер на „Кентърбъри“. Изглеждаше логично да стана капитан, след като го взривиха.

Подаде чашата на Еймъс и седна на масата при другите от екипажа.

— Само че ние отдавна вече не сме онези хора. Сега сме четирима души, които всъщност не работят за никого…

Пракс прочисти гърло и Холдън му кимна извинително.

— Е, да речем, че не работим за никого в дългосрочен план. Няма корпорация или правителство, което да ми дава власт над този екипаж. Ние сме просто четирима души, които в известен смисъл притежават кораб, който Марс вероятно ще се опита да си върне при първа възможност.

— Това е спасено имущество и по закон си е наше — подчерта Алекс.

— Надявам се тази идея да допадне на марсианците, когато им я обясниш — отвърна Холдън. — Но това не променя същината на въпроса ми: Кои сме ние?

Наоми вдигна юмрук, както правеха поясните.

— Разбирам накъде биеш. Оставихме доста от тези въпроси да висят във въздуха, защото от „Кентърбъри“ насам сме постоянно под пълна пара.

— И сега — изтъкна Холдън — е отличен момент да си ги изясним. Имаме договор с Пракс да му помогнем да намери момиченцето си и той ни плаща разходите по кораба. След като открием Мей, как ще си намерим следващата работа? Ще търсим ли изобщо следваща работа? Или ще продадем „Роси“ на СВП и ще се оттеглим на Титан? Мисля, че трябва да сме наясно с тези неща.

Никой не продума. Пракс скочи от плота и започна да тършува из шкафовете. След минута-две извади пакет, на който пишеше „Шоколадов пудинг“, и попита:

— Може ли да сготвя това?

Наоми се засмя. Алекс махна с ръка:

— Действай, докторе.

Пракс извади една купа и се зае да смесва продуктите в нея. Странно, но след като вниманието на ботаника бе насочено другаде, това създаде у екипажа чувство за уединение. Външният човек си правеше външни неща и ги оставяше да разговарят помежду си. Холдън се зачуди дали Пракс го е направил умишлено.

Еймъс изсърба остатъка от кафето си и каза:

— Е, капитане, ти свика тази среща. Имаш ли нещо наум?

— Да — отговори Холдън, след като помисли за момент. — Да, може да се каже.

Наоми сложи ръка на рамото му и му се усмихна.

— Слушаме те.

— Мисля да се оженим — подхвърли той и смигна на Наоми. — Да направим всичко законно.

— Я чакай! — възкликна тя. Изглеждаше по-ужасена, отколкото беше предполагал.

— Не, не, това е шегичка — успокои я той. — Но само донякъде. Виждате ли, мислех си за моите родители. Отначало те са създали колективното си партньорство заради фермата. Всички били приятели и искали да си купят имот в Монтана, затова събрали достатъчно голяма група, за да могат да си го позволят. Не е било сексуална връзка. Татко Том и татко Цезар вече били сексуални партньори и моногамни. Мама Тамара живеела сама. Татко Джоузеф, татко Антон, мама Елиса и мама Софи вече били многочленна брачна единица. Татко Димитри се присъединил месец по-късно, когато започнал да излиза с Тамара. Те създали граждански съюз, за да владеят заедно имота. Не биха могли да си го позволят, ако трябвало да плащат данъци за отделни деца, затова ме направили съвместно.

— Земята — каза Алекс — е напълно шантаво място.

— Не е толкова обичайно едно бебе да има осем родители — добави Еймъс.

— Но е много оправдано икономически, предвид бебешкия данък — натърти Холдън. — Така че не е и нещо нечувано.

— Ами ако някои си направят бебе, без да плащат данъка? — попита Алекс.

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш — поклати глава Холдън. — Освен ако никога не ходиш на лекар и използваш само черния пазар.

Еймъс и Наоми се спогледаха бързо, но Холдън се престори, че не забелязва.

— Добре — продължи той. — Забравете за момент бебетата. Аз ви говоря за сдружаване. Ако възнамеряваме да останем заедно, нека го направим законно. Можем да изготвим документи за регистрация на дружество на някоя от независимите станции по външните планети, като Церера или Европа, и да станем съсобственици в това начинание.

— И с какво точно ще се занимава малката ни компания? — поинтересува се Наоми.

— Именно — заяви триумфално Холдън.

— Ъ? — не разбра Еймъс.

— Искам да кажа, че именно това ви питам — продължи Холдън. — Кои сме ние? Какво искаме да правим? Защото, когато договорът ни с Пракс изтече, банковата ни сметка ще бъде добре напълнена, ще притежаваме модерен боен кораб и ще сме свободни да ходим където си искаме.

— Божичко, капитане — възкликна Еймъс. — Почти се надървих.

— Знам — ухили се Холдън.

Пракс престана да бърка сместа в купата и я сложи в хладилника. Обърна се и погледна към тях предпазливо като човек, който се страхува, че ако го забележат, ще го помолят да излезе. Холдън пристъпи към него и го прегърна през раменете.

— Нашият приятел Пракс не може да е единственият, който има нужда да наеме кораб като този, нали?

— Ние сме по-бързи и по-гадни от кажи-речи всичко, което може да изкопае един цивилен — кимна Алекс.

— И когато открием Мей, около нас ще се вдигне повече, шум, отколкото бихме могли да се надяваме — допълни Холдън. — Каква по-хубава реклама от това?

— Признай си, капитане — каза Еймъс. — На теб просто ти харесва да си известен.

— Ако това ще ни осигури работа, да.

— Много по-вероятно е да свършим разорени, без въздух и носещи се мъртви в космоса — отбеляза Наоми.

— Това никога не е изключено — призна Холдън. — Но не ви ли се иска ей така, за разнообразие, сами да си бъдете шефове? Ако открием, че не можем да се справяме, винаги можем да продадем кораба за тлъст чувал пари и всеки да поеме по пътя си. Имаме план за измъкване.

— Да — въодушеви се Еймъс. — Мамка му, да. Да го направим. Откъде започваме?

— Ами — каза Холдън, — това е друго ново нещо. Мисля, че трябва да гласуваме. Корабът не е на никого от нас, затова мисля, че отсега нататък трябва да гласуваме по такива важни въпроси.

— Всички, които са съгласни да учредим компания за обща собственост над кораба, да вдигнат ръка — подкани Еймъс.

За радост на Холдън всички вдигнаха ръце. Дори Пракс понечи да го направи, но се усети и я свали.

— Ще наема адвокат на станция Церера, който да подготви документите — каза Холдън. — Но това ни води към един друг въпрос. Една компания може да притежава кораб, но не може да се регистрира като капитан. Трябва да гласуваме, за да видим кой ще носи тази титла.

Еймъс се разсмя.

— Я стига дивотии! Ако някой си мисли, че Холдън не е капитанът, да вдигне ръка.

Никой не помръдна.

— Виждаш ли? — попита Еймъс.

Холдън се опита да заговори, но нещо бе стегнало, гърлото и гърдите му.

— Разбери го — настоя Еймъс. — Просто си ти човекът.

Наоми кимна и му се усмихна, от което сладката болка в гърдите му се усили.

— Аз съм инженер — каза тя. — На този кораб няма програма, която да не съм бърникала или пренаписвала и вероятно вече мога да го разглобя и да го сглобя отново. Но не мога да блъфирам на карти. И никога не бих успяла да смразя с поглед обединените флотилии на вътрешните планети и да им кажа: „Чупката!“.

— Абсолютно — намеси се Алекс. — А аз просто искам да карам тази сладурана. Това е всичко. Ако мога да го правя, съм щастлив.

Холдън понечи да заговори, но за негова изненада и смущение, в мига щом отвори уста, очите му се насълзиха. Спаси го механикът.

— Аз съм просто една омаслена маймуна — каза той. — Само въртя инструментите. И обикновено чакам Наоми да ми каже кога и къде да ги развъртя. Нямам желание да управлявам нещо по-голямо от тази работилница. Ти си по приказките. Виждал съм те да се оправяш с Фред Джонсън, с флотски капитани на ООН, каубои на СВП и дрогирани космически пирати. Ти говориш през задника си по-добре, отколкото повечето хора през устата си, когато са трезви.

— Благодаря — успя да каже най-после Холдън. — Обичам ви, хора. Знаете го, нали?

— Освен това — продължи Еймъс — никой на този кораб не би се изпречил с по-голяма готовност на пътя на куршума заради мен. Намирам това качество за много привлекателно у един капитан.

— Благодаря — повтори Холдън.

— Струва ми се, че въпросът е решен — заключи Алекс, след което стана и се запъти към стълбата. — Ще ида да се уверя, че не летим към някоя скала или нещо подобно.

Холдън го гледаше как излиза и се зарадва, като го видя да бърше сълзите си веднага щом се озова извън стаята. Нямаше нищо лошо в това да си ревливо детенце, ако всички други също са ревливи дечица.

Пракс го потупа неловко по рамото и каза:

— Върнете се в каюткомпанията след час. Пудингът ще е готов.

И тръгна към каютата си. Вече четеше съобщения на ръчния си терминал, когато затвори вратата.

— Добре — рече Еймъс. — А сега какво?

— Еймъс — помоли Наоми, като стана и се приближи до Холдън. — Би ли ме заместил за малко в командния център?

— Разбира се — отвърна Еймъс и усмивката беше само в гласа му. Закатери се по стълбата и изчезна от поглед в отворилия се люк, който се затръшна отново след него.

— Здрасти — каза Холдън. — Това правилно ли беше?

Тя кимна.

— Имам чувството, че си се върнал при мен. Страхувах се, че никога повече няма да те видя.

— Ако ти не ме беше измъкнала от онази яма, която сам си копаех, никой нямаше да ме види.

Наоми се наведе напред да го целуне, а той я прегърна и я притисна силно към себе си. Когато спряха, за да си поемат дъх, той попита:

— Не избързваме ли малко?

— Млъквай — отвърна тя и го целуна пак. Без да прекъсва целувката, отлепи тялото си от неговото и задърпа ципа на комбинезона му. Тези нелепи марсиански военни комбинезони, които бяха получили заедно с кораба и на чиито гърбове пишеше „Тахи“. Сега, когато щяха да имат собствена компания, трябваше да си намерят нещо по-добро. Комбинезоните бяха много полезни в живота на борда при тази променлива гравитация и намаслените машинни части. Но трябваше да си осигурят нещо по мярка и в техни собствени цветове. И на гърба да пише „Росинант“.

Ръката на Наоми се пъхна в комбинезона и под тениската му и всякакви мисли за мода излетяха от главата на Холдън.

— Моята каюта или твоята? — попита той.

— Нима имаш своя каюта?

„Вече не.“

* * *

Да се люби с Наоми бе по-различно, отколкото с всяка друга жена. Причините бяха отчасти физически. Тя беше единствената поясна, с която е бил някога, а това означаваше, че имаше някои физиологични разлики. Но не те бяха най-важното. Онова, което правеше Наоми различна, бе, че са били приятели пет години преди да започнат да спят заедно.

Холдън винаги се бе отнасял доста повърхностно към секса, което не говореше много ласкателно за характера му, и сега той се срамуваше, като си спомнеше това. Набелязваше потенциалните си сексуални партньорки още в първите минути, след като се запознаеше с тях, и тъй като беше красив и чаровен, обикновено ги печелеше. Също така бързо успяваше да се залъже, че увлечението му е истинска любов. Един от най-болезнените му спомени беше от деня, когато Наоми му го бе посочила. Тя разобличи малката му игра, в която той се убеждаваше, че наистина му пука за жените, с които спи, за да не се чувства като използвач.

Но си беше точно такъв. Фактът, че жените също го използваха, не го караше да се чувства по-добре.

Тъй като Наоми бе толкова различна физически от идеала, който животът на Земята бе създал у него, той просто не гледаше на нея като на потенциална сексуална партньорка, когато се запознаха. А това означаваше, че я бе опознал като човек, без обичайните сексуални окраски. Когато чувствата му към нея се разраснаха отвъд обикновеното приятелство, бе много изненадан.

И някак си това променяше всичко в секса. Движенията си бяха същите, но желанието да споделиш любов, вместо да демонстрираш атлетизъм, променяше изцяло смисъла. След първия им път беше лежал в леглото с часове, обзет от чувството, че цял живот го е правил грешно и едва сега го осъзнава.

В момента правеше същото.

Наоми спеше до него, обърната на една страна, преметнала ръка през гърдите му и бедро през неговото, опряла корем в хълбока му и гърди в ребрата му. С никоя друга преди нея не беше същото, и точно така би трябвало да бъде. Чувство на пълна отпуснатост и задоволство. Можеше да си представи бъдеще, в което не успяваше да й докаже, че се е променил, и тя не се връщаше при него. Можеше да види години и десетилетия с различни сексуални партньорки, с които непрестанно се опитва да улови отново това чувство, но не успява, защото разбира се, то няма нищо общо със секса.

От тази мисъл го заболяваше коремът.

Наоми заговори насън. Устните й шепнеха нещо загадъчно до шията му и внезапният гъдел го разбуди достатъчно, за да осъзнае, че е започнал да се унася. Той притисна главата й към гърдите си и я целуна по темето, после се претърколи настрани и се остави да задреме.

Стенният монитор над леглото избръмча.

— Кой е? — попита той, внезапно почувствал се по-уморен от когато и да било. Беше затворил очи само преди секунда и знаеше, че за нищо на света не би могъл да ги отвори сега.

— Аз, капитане — обади се Алекс. Холдън искаше да му кресне, но нямаше толкова енергия.

— Добре.

— Трябва да видиш това — каза простичко Алекс, но нещо в гласа му разбуди Холдън. Той се надигна и отмести ръката на Наоми. Тя промърмори нещо насън, но не се събуди.

— Добре — повтори Холдън и включи монитора.

В него се взираше белокоса старица с много странни черти на лицето. На размътения му ум му трябваше секунда, за да осъзнае, че тя не е деформирана, а просто притискана от силна тяга. С глас, изкривен от гравитационните сили, смазващи гърлото й, жената каза:

— Името ми е Крисджен Авасарала. Аз съм помощник заместник-секретар на ООН. Един от нашите адмирали е пратил шест разрушителя клас „Мънроу“ от системата на Юпитер, за да унищожат вашия кораб. Проследете този сигнал и елате да се срещнете с мен, иначе вие и всички на борда ще умрете. Не се шегувам, мамка му.