Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Caliban’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Войната на Калибан

Книга втора от поредицата „Експанзията“

 

Американска, първо издание

 

James S. A. Corey

Caliban’s War

Copyright © 2012 by Daniel Abraham and Ty Franck

 

Превод: Иван Иванов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Петкова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

ISBN: 978-954-655-408-6

История

  1. — Добавяне

26.
Холдън

Холдън гледаше как чудовището трепери, сгушено на стената в товарния отсек. На видеомонитора образът му бе дребен, обезцветен и зърнест. Той се съсредоточи върху дишането си. „Бавно и дълбоко вдишване, изпълни дробовете докрай. Бавно и дълбоко издишване. Пауза. Повтори. Не губи самообладание пред екипажа.“

— Е — обади се Алекс след минута. — Ето го твоя проблем.

Опитваше се да се шегува. Всъщност се беше пошегувал. Обикновено Холдън би се изсмял на провлачения му говор и комичната очевидност на забележката. Алекс можеше да е забавен по един сух, подценяван начин.

Но сега трябваше да стисне ръцете си в юмруци, за да не го удуши.

— Качвам се горе — каза Еймъс в същия момент, когато Наоми заяви:

— Слизам долу.

— Алекс — попита Холдън, придавайки си спокойствие, каквото не изпитваше. — В какво състояние е шлюзът на товарния отсек?

Алекс чукна два пъти по терминала и отвърна:

— Херметизиран е, капитане. Нулева загуба на налягане.

Което беше хубаво, защото колкото и да бе уплашен от протомолекулата, Холдън все пак знаеше, че не е магическа. Имаше маса и заемаше пространство. Щом през въздушния шлюз не можеше да се промъкне нито молекула кислород, бе сигурен, че вирусът не би могъл да влезе в кораба. Само че…

— Алекс, увеличи кислородното налягане — нареди Холдън. — Напомпай ни колкото е възможно, без да взривиш кораба.

Протомолекулата беше анаеробна. Ако някак си успееше да проникне вътре, той искаше средата да е възможно най-неблагоприятна за нея.

— И се качи в пилотската кабина — продължи Холдън. — Запечатай се вътре. Ако тази гадост по някакъв начин плъзне из кораба, искам пръстът ти да е на бутона за взривяване на реактора.

Алекс се намръщи и се почеса по рядката коса.

— Това ми се вижда малко крайно…

Холдън го сграбчи за раменете и го стисна здраво. Очите на пилота се разшириха и той вдигна автоматично ръце в знак, че се предава. До него ботаникът мигаше объркано и тревожно. Това не бе най-добрият начин да вдъхнеш увереност. При други обстоятелства на Холдън може би щеше да му пука.

— Алекс — заговори настойчиво, без да може да спре треперенето си, макар да стискаше раменете на пилота. — Мога ли да разчитам на теб, че ще взривиш кораба, ако онази гадост проникне тук? Защото ако не мога, смятай се за освободен от длъжност и поставен под арест в каютата си, считано от този момент.

За негова изненада Алекс не реагира с гняв, а просто посегна и хвана ръцете на Холдън над китките. Лицето му беше сериозно, но очите му излъчваха благост.

— Да се запечатам в пилотската кабина и да се приготвя да потопя кораба. Слушам, сър — козирува той. — Каква ще е командата за действие?

— Пряка заповед от мен или Наоми — отвърна Холдън със скрита въздишка на облекчение. Не беше нужно да казва: „Ако това нещо проникне вътре и ни убие, за теб ще е по-добре да се взривиш заедно с кораба“. Пусна го и пилотът направи крачка назад. Широкото му лице бе угрижено. Паниката, която заплашваше да надвие Холдън, можеше да се изплъзне от контрола му, ако позволеше на някого да му съчувства, затова той каза: — Върви, Алекс. Върви веднага.

Алекс кимна. Изглеждаше, че иска да каже още нещо, но после се врътна кръгом, отиде до стълбата за екипажа и се покатери в пилотската кабина. Няколко секунди по-късно Наоми слезе по същата стълба, а след малко и Еймъс се качи от машинното.

Наоми заговори първа.

— Какъв е планът? — Бяха близки от достатъчно дълго време, за да може Холдън да познае почти неприкрития страх в гласа й.

Той помълча, докато вдиша дълбоко още два пъти.

— Двамата с Еймъс ще отидем да видим дали можем да го изтласкаме през вратите на товарния отсек. Върви да ги отвориш.

— Готово — отзова се тя и се закатери по стълбата към командния център.

Еймъс го наблюдаваше замислено.

— И как смяташ да го „изтласкаме“ през онези врати, капитане?

— Ами — рече Холдън, — мислех си да го напълним с куршуми, а после да изгорим с огнехвъргачка каквото е останало. Така че по-добре да вървим да се екипираме.

Еймъс кимна.

— Мамка му. Имам чувството, че току-що свалих тези гадости.

* * *

Холдън не страдаше от клаустрофобия.

Никой, избрал за професия дългите космически пътешествия, не страдаше. Дори човек да успееше някак си да мине през психологическите тестове и симулациите, обикновено едно пътуване бе достатъчно, за да отсее онези, които могат да понесат дълги периоди в тесни затворени помещения, от онези, които пощръкляваха и трябваше да бъдат упоени за обратния път.

Като младши лейтенант Холдън бе прекарвал дни в разузнавателни корабчета, толкова малки, че буквално не можеш да се наведеш да си почешеш стъпалата. Беше пълзял между вътрешната и външната обшивка на бойни кораби. Веднъж остана в противоускорителното си кресло двайсет и един дена по време на едно свръхскоростно пътуване между Луната и Сатурн. Никога не бе сънувал кошмари, че стените го смазват или че е погребан жив.

Но сега, за първи път през петнайсетте си години на почти непрекъснати космически полети, имаше чувството, че корабът около него е прекалено малък. Не просто тесен, а задушаващо тесен. Чувстваше се като уловено в капан животно.

На по-малко от дванайсет метра от него някой заразен с протомолекулата седеше в товарния отсек на кораба му. И той нямаше къде да се дене.

Обличането на бронята изобщо не намали чувството за теснота.

Първо се слагаше онова, което пехотинците наричаха „кондом в цял ръст“. То представляваше дебел черен прилепнал комбинезон, изработен от множество слоеве кевлар, гума, противоударен гел и сензорна мрежа, която следеше жизнените му показатели и получените наранявания. Върху него се обличаше малко по-широкият скафандър, който имаше свои собствени слоеве самозапечатващ се гел, така че мигновено да поправя разкъсванията или дупките от куршуми. И накрая идваха различните пристягани с ремъци пластини, които можеха да отклонят свръхскоростен куршум или да разпрашат външните си слоеве, за да разсеят енергията на лазер.

Холдън имаше чувството, че се увива в собствения си погребален саван.

И все пак, въпреки всичките си слоеве и тежест, бронята не бе толкова страшна, колкото сервоусилващите брони, носени от специалните части. Онези, които момчетата от флота наричаха „ходещ ковчег“. Казваха им така, защото всичко, което е достатъчно мощно да пробие такава броня, щеше да втечни пехотинеца вътре, така че изобщо нямаше нужда да си правиш труда да я отваряш. Просто я хвърляш цялата в гроба. Това беше преувеличение, разбира се, но мисълта да влезе в товарния отсек, облечен в нещо, в което не би могъл дори да се движи без допълнителната сила на сервомоторите, го плашеше до смърт. Ами ако акумулаторите се изтощят?

Разбира се, един хубав комплект подсилваща броня можеше да е от полза, когато се опитваш да изхвърлиш чудовище от кораба.

— Това е наопаки — каза Еймъс и посочи набедреника на Холдън.

— Мамка му — промърмори Холдън. Механикът беше прав. Бе потънал толкова дълбоко в мислите си, че беше объркал закопчалките. — Извинявай, трудно ми е да се съсредоточа.

— Човек се спича от шубе — рече Еймъс и кимна разбиращо.

— Е, не бих казал…

— Не говорех за теб — поясни Еймъс. — А за мен. Спекъл съм се от шубе при мисълта да вляза в товарния отсек при онова нещо. А аз не съм гледал отблизо как Ерос се превръща в лепкава слуз. Така че напълно те разбирам, Джим.

Доколкото Холдън помнеше, механикът за първи път го наричаше по малко име. Той му кимна и се зае да оправя набедреника си.

— Да — каза той. — Преди малко се развиках на Алекс, че не е достатъчно уплашен.

Еймъс бе свършил с обличането на бронята и вадеше любимата си автоматична пушка от шкафчето.

— Без майтап?

— Аха. Той се пошегува, а аз бях толкова уплашен, та му се развиках и заплаших да го уволня.

— Можеш ли да го направиш? — поинтересува се Еймъс. — Той е единственият ни пилот.

— Не, Еймъс. Мога да изритам Алекс от кораба не повече, отколкото теб или Наоми. Ние не сме дори минимален екипаж. Ние сме това, с което разполагаш, когато нямаш минимален екипаж.

— Тревожиш се, че Наоми може да си тръгне? — попита Еймъс. Гласът му бе все така небрежен, но думите се стовариха като удари на чук. Холдън усети как въздухът излита от дробовете му и трябваше да се съсредоточи, за да започне да диша отново.

— Не — каза той. — Тоест, да, разбира се. Но не затова съм толкова изтрещял в момента.

Взе автомата си, погледна го, после го прибра обратно в шкафчето и извади вместо него тежкия безоткатен пистолет. Той изстрелваше ракети със самостоятелно задвижване, които не оказваха тласък и нямаше да го отхвърлят през цялото помещение, ако стреля при нулева гравитация.

— Аз те видях как умираш — подхвърли той, без да поглежда към Еймъс.

— Ъ?

— Видях те как умираш. Когато онези хора, които и да бяха те, ни заловиха. Видях един от тях да стреля в тила ти и ти се строполи по лице на пода. Навсякъде имаше кръв.

— Да, но аз…

— Знам, че раната не беше смъртоносна. Знам, че ни искаха живи. Знам, че кръвта беше от удара на разбития ти нос в пода. Знам всичко това сега! Но тогава си мислех, че току-що са те убили с изстрел в тила.

Еймъс сложи пълнител на пушката и зареди един куршум в цевта, но не издаде никакъв друг звук.

— Всичко е толкова крехко — каза Холдън, обхващайки с жест Еймъс и кораба. — Това наше малко семейство. Една издънка и губим някой незаменим.

Еймъс се мръщеше насреща му.

— Все още говориш за Наоми, нали?

— Не! Тоест, да. Или не. Когато те помислих за мъртъв, това ми изкара дъха. И Макар че сега трябва да се съсредоточа върху проблема как да махнем онова нещо от кораба, единственото, за което мога да мисля, е да не загубим някого от екипажа.

Еймъс кимна, окачи пушката през рамо и приседна на пейката до шкафчето си.

— Разбирам. И какво искаш да направим?

— Искам — каза Холдън, докато вкарваше пълнител в пистолета си — да разкараме това шибано чудовище от моя кораб. Но моля те, обещай ми да не умираш, докато го правим. Това много би ми помогнало.

— Капитане — изхили се Еймъс. — Ако нещо ме убие, то вече ще е убило всички останали. Аз съм роден да бъда последният оцелял. Можеш да разчиташ на това.

Паниката и страхът не напуснаха Холдън. Стояха свити в гърдите му точно както преди. Но сега поне не се чувстваше сам с тях.

— Тогава да вървим да се отървем от онзи гратисчия.

* * *

Чакането в шлюза на товарния отсек, докато вътрешната врата се запечата, помпите изсмучат всичкия въздух от помещението, а после външната врата се отвори, беше безкрайно. Холдън през цялото време шаваше нетърпеливо и провери оръжието си поне десетина пъти. Еймъс стоеше отпуснат, хванал леко в ръце огромната си пушка. Ако в това чакане имаше нещо хубаво, то бе, че тъй като товарният отсек се намираше във вакуум, шлюзът можеше да вдига колкото шум си иска, без да издаде присъствието им на създанието.

Най-после и последният външен шум изчезна и Холдън можеше да чуе само дишането си. До външната врата на шлюза светна жълта лампичка, която ги предупреждаваше, че от другата страна няма атмосфера.

— Алекс — повика Холдън, като включи кабел към терминала на въздушния шлюз. Радиото в целия кораб още не работеше. — Готови сме за влизане. Спри двигателите.

— Разбрано — откликна Алекс и гравитацията изчезна. Холдън ритна плъзгачите на петите си, за да включи магнитните си ботуши.

Товарният отсек на „Росинант“ бе претъпкан. Висок и тесен, той се намираше от страната на щирборда, натикан в неизползваното пространство между външната обшивка и машинното. Същото място откъм бакборда бе заето от водния резервоар. „Роси“ беше боен кораб. Всеки товар, който караше, бе от второстепенно значение.

Недостатъкът на това разпределение беше, че под тяга товарният отсек се превръщаше в кладенец с товарния портал на дъното си. Различните сандъци, които го изпълваха, бяха прикрепени към държачи на стените или в някои случаи се крепяха на електромагнитни крака. При наличие на създадена от тягата гравитация, която заплашва да запокити човек седем метра право надолу към товарния портал, би било невъзможно да се води ефикасна битка.

При микрогравитация отсекът се превръщаше в дълъг коридор с много прикрития.

Холдън влезе в помещението пръв, крачейки по стената с магнитните си ботуши, и се прикри зад голям метален сандък, пълен с резервни муниции за отбранителните оръдия на кораба. Еймъс го последва и зае позиция зад друг сандък, на два метра от него.

Под тях чудовището изглеждаше заспало.

Беше се присвило неподвижно върху стената, деляща товарния отсек от машинното.

— Добре, Наоми, отваряй — нареди Холдън. Разклати осигурителния си кабел, за да го откачи от един ъгъл на сандъка, и го поохлаби малко.

— Отварям вратите сега — съобщи тя и гласът й прозвуча тънък и неясен в шлема му. Товарният портал в дъното се отвори безшумно и разкри няколко квадратни метра изпълнена със звезди чернота. Чудовището или не забеляза, или не го интересуваше.

— Те понякога изпадат в летаргия, нали? — попита Еймъс. Кабелът се точеше от скафандъра му към въздушния шлюз като някаква високотехнологична пъпна връв. — Като Джули, когато пипна този вирус. Тя бе лежала в онази хотелска стая на Ерос около две седмици.

— Може би — отвърна Холдън. — Как предлагаш да го направим? Почти ми се иска да отидем там, да грабнем нещото и да го метнем през вратата. Но имам силни резерви към идеята да го докосваме.

— Да, след това не бихме искали да влезем обратно със скафандрите си — съгласи се Еймъс.

Холдън внезапно си спомни как едно време се прибираше вкъщи, след като е играл навън, и трябваше да свали всичките си дрехи в антрето, преди мама Тамара да го пусне в другите стаи. Това щеше да е горе-долу същото, само че далеч по-студено.

— Иска ми се да имахме някоя много дълга пръчка — рече Холдън и огледа различните предмети, складирани в товарния отсек, с надеждата да открие нещо, отговарящо на нуждите му.

— Хм, капитане? — обади се Еймъс. — То ни гледа.

Холдън се обърна и видя, че механикът е прав. Създанието не бе помръднало от мястото си, но бе извъртяло глава към тях и определено ги зяпаше. Очите му бяха зловещо сини, сякаш озарени от вътрешна светлина.

— Е, хубаво — отбеляза Холдън. — Значи не е в летаргия.

— Знаеш ли, ако успея да го откъсна от онази стена с един-два изстрела и Алекс форсира двигателя, то може да излети през задната врата право в огнената струя. Това би трябвало да му види сметката.

— Нека помислим… — рече Холдън, но преди да довърши, стаята проблесна няколко пъти от изстрелите на пушката на Еймъс. Чудовището бе улучено многократно и полетя, премятайки се, към портала.

— Алекс, дай… — започна Еймъс.

Чудовището се раздвижи с ослепителна бързина. Протегна една ръка към стената и крайникът му сякаш се удължи, за да я достигне, а след това дръпна толкова силно, че металната плоскост се огъна. После полетя към горния край на товарния отсек с такава скорост, че когато се блъсна в сандъка, зад който се криеше Холдън, магнитните му държачи се откъснаха от стената. Помещението сякаш се завъртя, когато ударът отхвърли Холдън назад. Сандъкът се носеше след него със същата скорост. Холдън се удари в стената част от секундата преди сандъка, а после магнитният палет се залепи за нея, приклещвайки крака му.

Нещо в коляното му се огъна лошо и от болката светът за кратко почервеня.

Еймъс откри огън с пушката си срещу чудовището от близко разстояние, но то го зашлеви небрежно и го запрати във въздушния шлюз с такава сила, че вътрешната врата се огъна. В секундата, щом тя бе разхерметизирана, външната врата се затръшна. Холдън опита да се раздвижи, но кракът му бе затиснат от сандъка, а електромагнитите можеха да държат четвърттонна маса при ускорение 10 g, така че нямаше шанс да го отмести. Контролното табло, откъдето би могъл да изключи магнитите, светеше в оранжево, показващо пълна мощност, на десет сантиметра извън обсега му.

Чудовището се обърна да го погледне. Сините му очи бяха прекалено големи за главата му, което му придаваше странен детски вид. То протегна едната си огромна длан.

Холдън откри огън по него и продължи да стреля, докато пълнителят му не се изпразни.

Миниатюрните самозадвижващи се ракети на безоткатния пистолет експлодираха в малки облачета от светлина и дим, щом улучеха създанието, и всяка го изтласкваше все по-назад, като късаше големи парчета от торса му. Черни нишки се разлетяха из стаята като графични изображения на пръскаща кръв. Когато и последната ракета го улучи, чудовището се откъсна от стената и полетя през товарния отсек към отворените врати.

Черно-червеното тяло се премяташе към голямото петно от звезди и мрак и Холдън си позволи да се надява. Но на по-малко от метър от вратата то протегна едната си дълга ръка и сграбчи ръба на един сандък. Холдън бе видял каква сила се крие в тези ръце и знаеше, че няма да се изпусне.

— Капитане — крещеше Еймъс в ухото му. — Холдън, с нас ли си още?

— Тук съм, Еймъс. Имам малък проблем.

Докато говореше, чудовището се покатери върху сандъка, за който се бе уловило, и застина неподвижно. Като зловещ гаргойл, внезапно превърнал се в камък.

— Ще изключа обезопасяването на шлюза и ще отворя, за да те вкарам — рече Еймъс. — Вътрешната врата е преебана, така че ще загубим известно количество въздух, но не много.

— Добре, но побързай — помоли Холдън. — Приклещен съм. Трябва да изключиш магнитите на този сандък.

Миг по-късно вратата на шлюза се отвори и оттам повя въздух. Еймъс понечи да пристъпи в товарния отсек, но точно тогава чудовището изведнъж скочи от сандъка, на който клечеше, сграбчи с една ръка тежкия пластмасов контейнер, вкопчи се с другата в стената, и го запрати по механика. Сандъкът се заби в стената с такава сила, че Холдън усети вибрацията през скафандъра си. Беше пропуснал главата на Еймъс със сантиметри. Едрият мъж залитна с ругатня назад и вратата на шлюза се затръшна отново.

— Съжалявам — каза Еймъс. — Паникьосах се. Чакай да отворя…

— Не! — изрева Холдън. — Престани да отваряш проклетата врата. Вече съм затиснат под два скапани сандъка. И при някое от отварянията вратата ще пререже кабела ми. Наистина не ми се иска да остана приклещен тук без радио.

След като шлюзът остана затворен, чудовището се върна на стената между товарния отсек и машинното и отново се сви на топка. Зеещите рани от пистолета на Холдън пулсираха влажно.

— Виждам го, капитане — обади се Алекс. — Ако дам газ, мисля, че мога да го изхвърля през онази врата.

— Не — възпротивиха се едновременно Наоми и Еймъс.

— Не — повтори Наоми. — Виж как е затиснат Холдън под онези сандъци. Ако минем на високо ускорение, дори някак си да не бъде изхвърлен през вратата, ще потрошим всички кости в тялото му.

— Да, тя е права — добави Еймъс. — Този план ще убие капитана. Така че отпада.

Холдън слуша няколко секунди как екипажът му търси начин да го опази жив, докато гледаше чудовището, което се сгуши върху стената и сякаш заспа отново.

— Е — каза накрая той, прекъсвайки дискусията им. — Едно силно ускорение сега почти със сигурност ще ме разкъса на малки парченца. Но не е задължително това да го изключва като вариант.

Новият глас, разнесъл се по радиото, приличаше на нещо, идващо от друг свят. В първия момент Холдън дори не позна ботаника.

— Виж ти — каза Пракс. — Това е интересно.