Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Caliban’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Войната на Калибан

Книга втора от поредицата „Експанзията“

 

Американска, първо издание

 

James S. A. Corey

Caliban’s War

Copyright © 2012 by Daniel Abraham and Ty Franck

 

Превод: Иван Иванов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Петкова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

ISBN: 978-954-655-408-6

История

  1. — Добавяне

28.
Авасарала

Беше регистриран нов пик. Трети. Само че този път май нямаше никакъв шанс да е замесено чудовището на Боби. Така че може би… може би беше съвпадение. Което повдигаше въпроса: ако онова нещо не е дошло от Венера, откъде тогава?

Светът обаче се бе наговорил да й отвлича вниманието.

— Тя не е такава, за каквато я мислехме, госпожо — каза Сьорен. — Аз също се хванах на номера с малката загубена марсианка. Бива си я.

Авасарала се облегна в креслото си. Разузнавателният доклад на екрана показваше жената, която тя наричаше Роберта Дрейпър, в цивилни дрехи. Те не я караха да изглежда по-дребна, дори напротив. Името й бе дадено като Аманда Телеле. Свободен агент на Марсианското разузнаване.

— Все още проучвам нещата — продължи Сьорен. — Изглежда, че наистина е съществувала Роберта Дрейпър, но тя е загинала заедно с другите пехотинци на Ганимед.

Авасарала му махна с ръка да мълчи и запревърта доклада върху екрана. Записи на тайни стеганографски съобщения между предполагаемата Боби и известен марсиански агент на Луната, които започваха от деня, когато Авасарала я бе вербувала. Авасарала чакаше сърцето й да се свие от страх, от чувство за измяна. Такова нещо обаче нямаше. Тя продължи да прехвърля доклада, попиваше нова информация и чакаше тялото й да реагира. То не го правеше.

— И защо решихме да се поинтересуваме от това? — попита тя.

— Просто нюх — сви рамене Сьорен. — Може би заради начина, по който се държеше във ваше отсъствие. Беше малко прекалено… мазна, предполагам. Струваше ми се, че има нещо нередно. Затова поех инициативата. Казах, че искането идва от вас.

— За да не изглеждам такава шибана идиотка, задето съм поканила шпионин в офиса си?

— Реших, че така ще е най-учтиво — рече Сьорен. — Ако търсите начини да ме възнаградите за добрата служба, приемам бонуси и повишение.

— Не се и съмнявам, мамка ти — промърмори Авасарала.

Той чакаше, приведен леко напред, повдигнат на пръсти. Чакаше я да даде заповед Боби да бъде арестувана и подложена на подробен разпит. „Подробен разпит“ беше от най-гадните евфемизми, но в момента се намираха във война с Марс, а един ценен агент, внедрен в сърцето на ООН, би трябвало да притежава информация с огромна стойност.

„Тогава — помисли си Авасарала, — защо не реагирам?“

Тя посегна към екрана, застина, после се намръщи и дръпна ръката си.

— Госпожо? — каза Сьорен.

Подсказа й го най-дребното и най-неочакваното нещо. Сьорен прехапа устната си от вътрешната страна. Движението бе съвсем леко, почти невидимо. Като издайнически знак при игра на покер. Ала щом го видя, Авасарала разбра.

Нямаше нужда да го обмисля, да си блъска главата, да гадае. Всичко изникна в ума й съвсем ясно, като че ли винаги го бе знаела. Сьорен беше нервен, защото докладът, който тя разглеждаше, не би издържал на щателна проверка.

А нямаше да издържи, защото беше фалшив.

Беше фалшив, защото Сьорен работеше за някой друг, някой, който искаше да контролира информацията, стигаща до бюрото на Авасарала. Нгуен беше събрал наново малката си флота, без тя да разбере, защото Сьорен следеше инфотрафика. Някой бе наясно, че ще трябва да я контролира. Да я обуздава. И това беше подготвяно дълго преди Ганимед да отиде по дяволите. Появата на чудовището бе очаквана.

Значи Еринрайт.

Той й бе позволил да поиска мирните си преговори, беше я оставил да си мисли, че е подкопала силите на Нгуен, беше се съгласил да вземе Боби в екипа си. Само и само да не събуди подозренията й.

Не ставаше дума за нещо, избягало от Венера; това беше военен проект. Оръжие, което Земята искаше, за да пречупи съперниците си, преди извънземният проект на Венера да завърши онова, което правеше. Някой — вероятно „Мао-Квиковски“ — бе запазил мостра от протомолекулата в някаква изолирана лаборатория, беше я превърнал в оръжие и бе открил наддаването.

Атаката на Ганимед представляваше от една страна доказателство за нападателната сила на оръжието, а от друга — смазващ удар по хранителните доставки на външните планети. СВП изобщо не бе участвал в търга. А после Нгуен бе отишъл до Юпитер, за да прибере стоката, Джеймс Холдън и неговият ботаник се бяха натъкнали на някаква част от развитието на плана и Марс беше разбрал, че ще загуби сделката.

Авасарала се зачуди колко ли е дал Еринрайт на Жул-Пиер Мао, за да надцака Марс. Сигурно цената не се измерваше само в пари.

Скоро Земята щеше да получи първото си протомолекулно оръжие, а Еринрайт я държеше извън кръга на посветените, защото каквото и да смяташе да прави с него, знаеше, че няма да й хареса. А тя бе един от малкото хора в Слънчевата система, които навярно биха могли да го спрат.

Зачуди се дали все още може.

— Благодаря ти, Сьорен — каза Авасарала. — Оценявам го. Знаем ли къде е тя в момента?

— Търси ви — отговори Сьорен и устните му се извиха в лукава усмивка. — Може да е останала с впечатлението, че спите. Доста е късно.

— Да спя ли? Че аз вече почти не помня какво означаваше това — въздъхна Авасарала. — Добре, трябва да поговоря с Еринрайт.

— Да наредя ли да я арестуват?

— Не.

Разочарованието му едва пролича.

— А как ще действаме? — попита Сьорен.

— Ще говоря с Еринрайт — каза тя. — Би ли ми донесъл малко чай?

— Да, госпожо — отзова се той и излезе от стаята едва ли не с поклони.

Авасарала се облегна в креслото си. В ума й цареше спокойствие. Тялото й бе съсредоточено и неподвижно, сякаш току-що бе приключила с особено дълга и дълбока медитация. Прати искането за връзка и зачака да види колко време ще е нужно на Еринрайт или асистента му, за да отговорят. Веднага след изпращането искането бе маркирано като чакащо с висок приоритет. След три минути Еринрайт се появи на екрана. Говореше от ръчния си терминал и образът подскачаше, докато колата му друсаше и завиваше. Намираше се някъде, където бе нощ.

— Крисджен! — възкликна той. — Нещо не е наред ли?

— Нищо особено — каза Авасарала, проклинайки наум връзката. Искаше й се да види лицето му. Искаше да го гледа как я лъже. — Сьорен ми донесе нещо интересно. Разузнаването смята, че моята марсианска свръзка е шпионин.

— Наистина ли? — учуди се Еринрайт. — Колко жалко. Ще я арестуваш ли?

— Не мисля — отвърна Авасарала. — Смятам да се включа в манипулирането й. Познатото зло е половин зло. Не си ли съгласен?

Паузата беше едва забележима.

— Добра идея. Направи го.

— Благодаря ви, сър.

— Така и така разговаряме, исках да те питам нещо. Има ли наложителна причина да стоиш в офиса си, или можеш да работиш и от борда на кораб?

Тя се усмихна. Ето го значи следващия ход.

— Какво си намислил?

Колата на Еринрайт стигна до по-гладък път и лицето му изплува на фокус. Носеше тъмен костюм и риза с висока яка, без вратовръзка. Приличаше на свещеник.

— Ганимед. Трябва да покажем, че вземаме ситуацията там на сериозно. Генералният секретар иска някое високопоставено лице да отиде на място. Да ни даде доклад от човешка гледна точка. Тъй като ти си се нагърбила с този въпрос, той реши, че си най-подходящата в случая. А пък аз си помислих, че това ще ти даде шанс да проучиш по-добре първоначалната атака.

— Намираме се във война — изтъкна Авасарала. — Не мисля, че флотът охотно би заделил кораб, който да откара старите ми кокали дотам. Пък и нали координирам разследването за Венера? Празният чек, сещаш се.

Еринрайт се ухили, сякаш наистина му бе весело.

— Погрижил съм се за това. Жул-Пиер Мао заминава с яхтата си от Луната за Ганимед, за да надзирава хуманитарната дейност на компанията си. Предложи да ти предостави каюта. Удобствата са по-големи, отколкото в офиса. Вероятно има и по-широка комуникационна лента. Можеш да следиш събитията на Венера и оттам.

— Да не би „Мао-Квик“ вече да е част от правителството? Не знаех — подхвърли тя.

— На една и съща страна сме. „Мао-Квик“ са не по-малко заинтересовани от всеки друг тези хора да получат необходимите грижи.

Вратата на Авасарала се отвори и Роберта Дрейпър изпълни кабинета й. Изглеждаше ужасно. Кожата й имаше пепелявия оттенък, характерен за хора, които твърде дълго не са спали. Челюстите й бяха стиснати. Авасарала кимна към стола.

— Аз използвам доста голям трафик — предупреди тя.

— Няма да е проблем. Получаваш първи приоритет по всички комуникационни канали.

Марсианката седна срещу нея, извън обхвата на камерата. Подпря ръце на бедрата си, издала лакти настрани като борец, готов да излезе на ринга. Авасарала се насили да не поглежда към жената.

— Може ли да си помисля?

— Крисджен — поде миролюбиво Еринрайт и приближи терминала към себе си, така че широкото му закръглено лице изпълни екрана. — Казах на генералния секретар, че може и да не стане. Дори и с най-добрата яхта, пътуването до Юпитер е тежко. Ако имаш прекалено много работа или нещо в пътешествието те смущава, само кажи и ще намерим някой друг. Само че няма да е толкова добър като теб.

— Че кой е толкова добър като мен? — рече Авасарала с небрежно махване на ръка. В стомаха й кипеше гняв. — Добре. Уговори ме. Кога заминавам?

— По график яхтата трябва да отпътува след четири дни. Съжалявам, че ти го съобщавам толкова късно, но допреди час още нямах потвърждение.

— Аха, приятна изненада.

— Ако бях религиозен, щях да кажа, че така е било писано. Ще уредя да пратят подробностите на Сьорен.

— По-добре ги прати направо на мен — каза Авасарала. — Сьорен ще си има достатъчно проблеми на главата.

— Както искаш — съгласи се той.

Шефът й тайно бе започнал война. Работеше със същата компания, която бе пуснала духа от бутилката на Феба, бе пожертвала Ерос и бе застрашила всичко човешко. Той беше едно добро момче в хубав костюм, избрало битка, която си мислеше, че може да спечели, защото се напикаваше при мисълта за истинската заплаха. Тя му се усмихна. Много добри мъже и жени вече бяха загинали заради него и Нгуен. Деца бяха умрели на Ганимед. Поясните щяха да се борят за калории. Някои щяха да гладуват.

Пухкавите бузи на Еринрайт посърнаха едва-едва. Веждите му се свъсиха почти недоловимо. Беше разбрал, че тя знае. Естествено. Играчи от техния ранг не можеха да се залъгват един друг. Те печелеха въпреки факта, че противниците им знаят точно какво става. Точно както сега той печелеше срещу нея.

— Добре ли си? — попита Еринрайт. — Мисля, че това е първият ни разговор от десет години, в който не си казала нещо вулгарно.

Авасарала се ухили срещу екрана и протегна пръсти към него, сякаш за да го помилва.

— Путка — произнесе тя отчетливо.

Когато връзката прекъсна, тя отпусна за миг глава върху ръцете си, издиша и вдиша дълбоко, за да се съсредоточи. Когато се изправи, Боби я гледаше.

— Добър вечер — поздрави Авасарала.

— Опитвах се да ви намеря — каза Боби. — Връзките ми бяха блокирани.

Авасарала изсумтя.

— Трябва да поговорим за нещо. За някого. Имам предвид Сьорен — продължи Боби. — Помните ли онези данни, за които му наредихте да се погрижи преди два дни? Той ги предаде на някой друг. Не знам кой точно, но беше от военните. Заклевам се.

„Значи това го е подплашило“, помисли си Авасарала. Хванали са го да бърка в меда. Бедният идиот беше подценил нейната пехотинка.

— Добре — кимна тя.

— Разбирам, че нямате никаква причина да ми вярвате — поде отново Боби, — но… Защо се смеете?

Авасарала стана и се протегна, докато не усети приятна болка в раменните стави.

— В момента ти си буквално единственият човек в екипа ми, на когото имам ей толкова доверие. Помниш ли, когато ти казах, че онова нещо на Ганимед не е наше? Тогава не беше, но вече е. Купили сме го и предполагам, че имаме намерение да го използваме срещу вас.

Боби стана. Лицето й, което по-рано беше само пепеляво, сега стана безкръвно.

— Трябва да съобщя на началниците си — рече тя задавено.

— Не, не трябва. Те знаят. А и за момента имаш не повече доказателства от мен. Ако им го кажеш, те ще го разпространят, ние ще отречем и дъра-дъра-дъра. По-големият проблем е, че се връщаш на Ганимед с мен. Пращат ме там.

После й обясни всичко. За фалшивия разузнавателен доклад на Сьорен и какво се намекваше в него, за предателството на Еринрайт и за мисията на Ганимед с яхтата на „Мао-Квик“.

— Не можете да го направите — изтъкна Боби.

— Досадно е — съгласи се Авасарала. — Те ще следят връзката ми, но вероятно правят същото и тук. А щом ме пращат на Ганимед, можеш да си абсолютно сигурна, че там няма да се случи нищо. Прибират ме в кутия, докато стане прекалено късно да променя каквото и да било. Или поне се опитват. Но аз още не съм се отказала от шибаната игра.

— Не можете да се качите на онзи кораб — настоя Боби. — Това е капан.

— Разбира се, че е капан — махна с ръка Авасарала. — Но е капан, в който трябва да вляза. Да откажа на генералния секретар? Ако това се разчуе, всички ще започнат да си мислят, че се готвя за пенсия. Никой не подкрепя играч, който следващата година ще остане без власт. Ние играем с мисъл за бъдещето, а това означава да изглеждаме силни в дългосрочен план. Еринрайт го знае. Ето защо го изигра по този начин.

Отвън още една совалка излиташе. Авасарала вече можеше да чуе рева на двигателите, да усети тягата и фалшивата гравитация, притискаща я назад. От трийсет години не бе напускала гравитационния кладенец на Земята. Това нямаше да е приятно.

— Ако стъпите на онзи кораб, ще ви убият — каза Боби, произнасяйки отчетливо всяка дума.

— Тази игра не се играе така — възрази Авасарала. — Те ще…

Вратата пак се отвори. Влезе Сьорен с поднос в ръце. На него имаше чугунен чайник и една емайлирана чаша без дръжка. Той отвори уста да заговори, а после видя Боби. Лесно беше човек да забрави колко е едра, докато не види как висок мъж като Сьорен забележимо се свива пред нея.

— Чаят ми! Прекрасно. Ти искаш ли, Боби?

— Не.

— Добре. Хайде, Сьорен, остави го. Не мога да го изпия, като стоиш там. Ха така. А сега ми налей.

Авасарала го наблюдаваше, докато той обръщаше гръб на пехотинката. Ръцете му не трепереха; това поне му го признаваше. Тя стоеше мълчаливо и чакаше да й поднесе чая, като че ли бе кученце, учещо се да носи играчка. Когато й подаде чашата, тя подухна лекичко над нея, разпръсквайки рядката пара. Сьорен много се стараеше да не се обръща към Боби.

— Ще желаете ли още нещо, госпожо?

Авасарала се усмихна. Колко ли хора беше убило това момче просто като я лъжеше? Никога нямаше да узнае със сигурност, нито пък той. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се погрижи да няма други.

— Сьорен — каза тя. — Те ще разберат, че си бил ти.

Дойде му прекалено много. Той се озърна през рамо. После върна погледа си върху нея, позеленял от тревога.

— Какво имате предвид? — попита, опитвайки се да използва чара си.

— Тях. Ако разчиташ на тях да ти помогнат в кариерата, добре е да знаеш, че няма да го направят. Онези, за които работиш, са си такива. Разберат ли, че си допуснал грешка, вече не представляваш нищо за тях. Те не търпят провалите.

— Аз…

— Нито пък аз. Не оставяй лични неща в бюрото си.

Видя го в очите му. Бъдещето, което бе планирал и за което бе работил, което го бе определяло като човек, се разпадна. На негово място се надигна живот на основна издръжка. Това не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно. Но бе цялата справедливост, която Авасарала можеше да въздаде за толкова кратко време.

Когато вратата се затвори, Боби прочисти гърлото си.

— Какво ще стане с него? — попита.

Авасарала отпи от чая си. Беше хубав, свеж зелен чай, идеално запарен — дъхав, сладък, без нито помен от горчивина.

— На кого му пука? — изсумтя тя. — Яхтата на „Мао-Квик“ потегля след четири дни. Това не е много време. И никоя от нас няма да може дори да се изсере, без лошите да разберат. Ще ти дам списък на хора, с които трябва да обядвам или да пия кафе, преди да заминем. Твоята работа е да уредиш това да стане.

— Сега съм личната ви секретарка, така ли? — наежи се Боби.

— Ти и съпругът ми сте единствените живи хора, които съм сигурна, че не се опитват да ме спрат — каза Авасарала. — Ето докъде съм изпаднала. Това трябва да бъде сторено, а няма на кого друг да разчитам. Така че да. Ти си личната ми секретарка. Ти си телохранителят ми. Ти си психиатърът ми. Всичко това си ти.

Боби наведе глава и издиша с издути ноздри. Устните и се присвиха и тя поклати веднъж голямата си глава — наляво, надясно и отново в центъра.

— Преебана си — изтъкна.

Авасарала отпи пак от чая си. Би трябвало да се чувства съсипана. Би трябвало да избухне в сълзи. Бяха я отрязали от силата й, бяха я изиграли. Жул-Пиер Мао беше седял там, само на няколко метра от мястото, където се намираше в момента, и се беше смял в шепа. Еринрайт, Нгуен и който друг беше в малката му клика. Те я бяха изиграли. Тя беше седяла тук, дърпала конци, разменяла услуги и си бе мислила, че върши истинска работа. В продължение на месеци — а може би и години — не бе забелязала, че постепенно я изолират.

Бяха я направили на глупачка. Би трябвало да се чувства унизена. Но вместо това се чувстваше жива. Това беше нейната игра и ако изоставаше в резултата на полувремето, значи те очакваха от нея да загуби. Нямаше нищо по-хубаво от това да те подценяват.

— Имаш ли оръжие?

Боби едва не се изсмя.

— На хората тук не им харесва марсиански войници да се разхождат въоръжени из сградата на ООН. Даже на обяд трябва да се храня с тъпи прибори. Във война сме.

— Добре, добре. Когато се качим на онази яхта, ти ще отговаряш за сигурността. Ще ти трябва оръжие. Аз ще го уредя.

— Можете ли да го направите? Макар че, честно казано, бих предпочела скафандъра си.

— Скафандър ли? Какъв скафандър?

— Когато пристигнах, носех със себе си изработена по мярка сервоусилваща броня. Видеозаписът с чудовището беше свален от нея. Казаха, че ще я предадат на вас, за да се уверите, че оригиналният запис не е фалшифициран.

Авасарала погледна към Боби и отпи от чая си. Майкъл-Джон щеше да знае къде е. Трябваше да му се обади утре сутринта и да уреди да пратят бронята на борда на яхтата на „Мао-Квик“ с някакъв безобиден етикет от рода на „Гардероб“.

Боби продължаваше да говори, вероятно решила, че тя има нужда от убеждаване.

— Сериозно. Дайте ми оръжие и съм войник. Дайте ми този скафандър и ставам супергерой.

— Ако още е при нас, ще го имаш.

— Добре тогава — каза Боби. Усмихна се. За първи път, откакто се бяха запознали, Авасарала се уплаши от нея.

„Господ да е на помощ на всеки, който те накара да го облечеш.“