Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (28)

27.
Пракс

Когато Ерос загина, всички гледаха. Станцията бе построена като машина за извличане на научни данни и всяка промяна, смърт и метаморфоза биваше улавяна, записвана и пращана към системата. Всичко, което правителствата на Марс и Земята се бяха опитвали да прикрият, бе изтекло през следващите седмици и месеци. Начинът, по който го възприемаха хората, зависеше повече от тяхната същност, отколкото от самите кадри. За някои това бе новина. За други — доказателство. А за трети — и те бяха повече, отколкото Пракс искаше да си мисли — ужасно декадентско забавление.

Пракс също го бе гледал, както и всички от екипа му. За него то представляваше загадка. Подтикът да приложи логиката на конвенционалната биология към ефектите от протомолекулата бе непреодолим и в по-голямата си част безрезултатен. Някои отделни детайли бяха примамливи — спиралните криви, толкова силно наподобяващи черупката на наутилус, топлинният отпечатък на заразените тела, променящ се по начин, който почти съответстваше на някои хеморагични трески. Но нищо не си пасваше.

Със сигурност някой някъде получаваше нужното финансиране, за да изследва случилото се, но работата на Пракс нямаше да го чака. Така че той се бе върнал към соята. Животът продължаваше. Това за него не бе маниакална страст, а само популярна главоблъсканица, която някой друг трябваше да разреши.

Сега Пракс висеше в безтегловност пред една неизползвана работна станция в командния център и се взираше в картината от камерата. Създанието посегна към капитан Холдън и той почна да стреля, стреля, стреля. Пракс гледаше хвърчащите от гърба на създанието фибри. Това определено му беше познато. То бе един от характерните белези на записите от Ерос.

Чудовището започна да залита. Морфологично то не се различаваше много от хората. Една глава, две ръце, два крака. Без автономни структури, без крайници или ребра, пригодени да изпълняват някаква друга функция.

Наоми, която седеше пред контролния пулт, ахна. Беше странно да я чуе само през въздуха, който ги делеше, а не по комуникационния канал. В това се криеше някаква интимност, която го накара да почувства известно неудобство, но имаше нещо по-важно. Умът му бе размътен, сякаш някой бе натъпкал главата му с памук. Усещането му бе познато. Означаваше, че си мисли нещо, което още не съзнава напълно.

— Приклещен съм — каза Холдън. — Трябва да изключиш магнитите на този сандък.

Създанието се намираше в далечния край на товарния отсек. Когато Еймъс влезе, то се хвана с едната ръка за стената, а с другата метна някакъв голям контейнер. Въпреки лошото качество на картината Пракс видя огромните му трапецовидни и делтовидни мускули — уголемени до степен на уродливост. И все пак не бяха сериозно разместени. Значи протомолекулата си имаше някакви ограничения. Каквото и да представляваше това създание, тя не правеше с него същото като на Ерос. Нещото в товарния отсек без съмнение бе рожба на същата технология, но предназначена да извършва друга задача. Памукът в главата му се размърда.

— Не! Престани да отваряш проклетата врата. Вече съм затиснат под два скапани сандъка.

Създанието се придвижи обратно към стената, близо до мястото, където седеше по-рано. Сви се там, а раните по тялото му видимо пулсираха. Но това не бе обикновено присядане. След като двигателите не работеха, нямаше гравитация, която да го притегля. Щом се чувстваше удобно на това конкретно място, трябваше да има някаква причина.

— Не! — каза Наоми. Беше се вкопчила в дръжките до пулта. Лицето й бе пепеляво. — Не. Виж как е затиснат Холдън под онези сандъци. Ако минем на високо ускорение, дори някак си да не бъде изхвърлен през вратата, ще потрошим всички кости в тялото му.

— Да, тя е права — обади се Еймъс. Звучеше уморено. — Този план ще убие капитана. Така че отпада.

— Е, едно силно ускорение сега почти със сигурност ще ме разкъса на малки парченца. Но не е задължително това да го изключва като вариант.

На стената създанието се движеше. Лекичко, но се движеше. Пракс даде максимално увеличение върху него. Едната му голяма ноктеста длан — която все пак имаше четири пръста и палец — се държеше за стената, а другата я дереше. Първият слой беше от плат и изолация и се свличаше на гумени ленти. След като свърши с него, съществото се зае с бронираната стомана отдолу. Дребни стружки метал полетяха във вакуума наоколо, блещукайки като миниатюрни звездици. Това пък защо го правеше? Ако се опитваше да нанесе материални щети на кораба, имаше куп по-добри начини. Или може би се опитваше да си пробие път през стената и да се добере до нещо, следваше някакъв сигнал…

Памукът в ума му изчезна, заместен от образа на блед нов кълн, подаващ се от семе. Той усети, че се усмихва. „Виж ти, това е интересно.“

— Какво има, докторе? — попита Еймъс. Пракс осъзна, че сигурно е произнесъл мисълта си на глас.

— Ъъъ — заекна той, докато се мъчеше да намери точните думи, за да обясни какво е забелязал. — То се опитва да се движи нагоре по радиационния градиент. Искам да кажа… онази версия на протомолекулата, която беше пусната на Ерос, се хранеше с радиация, така че изглежда логично тази също да го прави…

— Тази ли? — не разбра Алекс. — Тази какво?

— Тази версия. Искам да кажа, тя очевидно е създадена така, че да потиска повечето промени. Почти не е променила тялото на гостоприемника. Сигурно са й наложени нови ограничения, но, изглежда, все още се нуждае от източник на радиация.

— Защо, докторе? — попита Еймъс. Опитваше се да бъде търпелив. — Защо смятаме, че се нуждае от радиация?

— О — рече Пракс. — Ами защото изключихме двигателя и сега реакторът работи на минимален режим, а то се опитва да си пробие път до ядрото.

Възцари се тишина, а после Алекс изпсува.

— Добре — каза Холдън. — Нямаме избор. Алекс, трябва да разкараш това нещо оттук, преди да е проникнало през стената. Няма време да съставяме нов план.

— Капитане — поде Алекс, — Джим…

— Аз ще вляза секунда след като то изчезне — рече Еймъс. — Ако не си там, за мен беше чест да служа с теб, капитане.

Пракс размаха ръце, сякаш този жест можеше да привлече вниманието им. Движението го накара да закръжи бавно из командния център.

— Чакайте. Не. Точно това е новият план — изтъкна той. — То се движи нагоре по радиационния градиент. Като корен, който се стреми към водата.

Наоми се бе обърнала да го погледне, докато се въртеше. На Пракс му се струваше, че тя се върти, че се намира под него и се отдалечава, кръжейки по спирала. Той затвори очи.

— Ще трябва да ни го обясниш стъпка по стъпка — рече Холдън. — Ама бързо. Как можем да го контролираме?

— Променете градиента — предложи Пракс. — Колко време ще е нужно да напълним един контейнер с неекранирани радиоизотопи?

— Зависи, докторе — отвърна Еймъс. — Какво количество ни трябва?

— Малко повече от това, което в момента изтича от реактора — изчисли Пракс.

— Стръв — досети се Наоми, хвана го и го придърпа към една дръжка. — Искаш да направим нещо, което изглежда като по-добра храна, и да подмамим с него онази твар да излезе през вратата.

— Току-що го казах. Казах го, нали? — попита Пракс.

— Не точно — отбеляза Наоми.

— Все пак — каза Пракс, — мисля, че май трябва да побързаме.

* * *

Планът беше достатъчно прост. Еймъс щеше да влезе пак в товарния отсек и да освободи капитана, веднага щом вратите се затворят зад натрапника. В командния център Наоми щеше да подаде команда за затварянето им в мига, щом създанието поеме след радиоактивната стръв. Алекс щеше да включи двигателите веднага, щом това стане безопасно за капитана. А стръвта — половинкилограмов цилиндър с тънка обвивка от оловно фолио, за да не привлече чудовището прекалено рано — щеше да бъде изкарана през главния шлюз и хвърлена във вакуума от единствения останал член на екипажа.

Пракс се рееше във въздушния шлюз, стиснал стръвта в дебелата ръкавица на скафандъра си. Съжаления и несигурност изпълваха ума му.

— Може би щеше да е по-добре Еймъс да свърши тази работа — каза Пракс. — Аз никога досега не съм излизал върху корпуса на кораб.

— Съжалявам, докторе. Аз имам да мъкна един деветдесеткилограмов капитан — изтъкна Еймъс.

— Не можем ли да го автоматизираме? Едно простичко дистанционно би могло…

— Пракс — обади се Наоми и мекотата на изречената сричка носеше цялата тежест на хиляда „Изкарай си задника навън“. Ботаникът провери още веднъж шевовете на скафандъра. Според подаваните на дисплея данни всичко беше наред. Скафандърът беше много по-добър от онзи, който бе носил при напускането на Ганимед. Разстоянието от главния шлюз в предната част на кораба до вратите на товарния отсек на кърмата беше двайсет и пет метра. Дори нямаше да му се наложи да ходи чак до края. Той изпробва радиокабела за да се увери, че е включен здраво в куплунга на шлюза.

Това беше още един интересен въпрос. Дали радиозаглушаващият ефект се създаваше по естествен път от чудовището? Пракс се опита да си представи как може такова нещо да бъде постигнато биологически. Дали ефектът щеше да изчезне, когато чудовището напусне кораба? Когато бъде изгорено в струята на двигателя?

— Пракс — каза Наоми. — Сега моментът е подходящ.

— Добре де — промърмори той. — Излизам.

Външната врата на шлюза се отвори. Първият му импулс беше да прекрачи в мрака навън, както би влязъл в голяма стая. Вторият беше да запълзи на четири крака, притиснал колкото се може по-плътно тялото си към корпуса. Пракс хвана стръвта в една ръка и внимателно се избута навън, като използва скобите за краката.

Мракът около него беше смазващ. „Росинант“ беше сал от метал и боя насред огромен океан. Нещо повече от океан. Звездите го заобикаляха от всички страни и най-близките бяха на цели животи разстояние, а зад тях имаше още и още. Чувството, че се намира на мъничък астероид или луна и гледа нагоре към твърде широкото небе, се преобърна и изведнъж той се оказа на върха на вселената, гледащ надолу към една безкрайна бездна. Беше като зрителна илюзия, когато виждаш ту ваза, ту две лица, и всичко това се мени със скоростта на възприятието. Пракс се ухили и разпери ръце в нищото, макар че първият лек пристъп на гадене вече се надигаше в гърлото му. Беше чел описания на еуфорията в открития космос, но чувството изобщо не бе каквото си го представяше. Той беше окото на Бога, попиващо светлината на безброй звезди, и в същото време беше една прашинка, застанала върху друга прашинка — залепен с магнитните си ботуши върху корпуса на кораб, притежаващ немислимо по-голяма мощ от самия него и все пак незначителен пред лицето на бездната. Говорителите на скафандъра му пукаха от фонова радиация, датираща от раждането на вселената, и призрачни гласове шепнеха в този радиошум.

— Хм, докторе? — извика го Еймъс. — Проблем ли има там навън?

Пракс се огледа, очакваше да види механика до себе си. Взорът му срещна само млечнобялата вселена от звезди. Бяха толкова много, та му се струваше, че би трябвало да огряват ярко кораба. Вместо това „Росинант“ бе тъмен с изключение на външните светлини и едва забележимата бяла мъглявина към кърмата, където въздухът излиташе от товарния отсек.

— Не — каза Пракс. — Няма проблеми.

Опита се да направи крачка напред, но скафандърът му не помръдваше. Той се задърпа, мъчейки се да отлепи крака си от корпуса. Стъпалото му се премести на сантиметър напред и спря. В гърдите му се надигна паника. Нещо не беше наред с магнитните ботуши. С тази скорост нямаше начин да стигне до вратите на товарния отсек, преди съществото да си е пробило път до машинното и реактора.

— Ъъъ, имам проблем — оплака се той. — Не мога да си движа краката.

— На каква степен са сложени плъзгачите? — попита Наоми.

— А, да, вярно — рече Пракс и настрой ботушите така, че да отговарят на силата му. — Всичко е наред.

Никога по-рано не бе ходил с магнитни ботуши и чувството беше странно. През по-голямата част от всяка крачка усещаше крака си свободен и почти неконтролируем, а после, когато го приближеше до корпуса, настъпваше един момент, критична точка, когато силата го сграбчваше и го стоварваше върху метала. Той продължи напред стъпка по стъпка, редувайки плуване с дръпване надолу. Не можеше да види вратите на товарния отсек, но знаеше къде са. От позицията му, обърнат към кърмата, те се намираха вляво от дюзата на двигателя. Само че откъм десния борд на кораба. „Не, щирборда. На корабите го наричат щирборд.“

Знаеше, че току зад тъмната метална издатина на ръба създанието дълбае стените на кораба, дере плътта му, мъчейки се да се добере до сърцето му. Ако то разбереше какво става — ако притежаваше дори минимална способност да разсъждава, — можеше да изскочи от товарния отсек и да се нахвърли върху него. Вакуумът не го убиваше. Пракс си представи как се мъчи да избяга с тромавите си магнитни ботуши, докато създанието го къса на парчета; после си пое дълъг треперлив дъх и вдигна стръвта.

— Добре — обади се той. — На позиция съм.

— Няма по-подходящ момент от сега — реши Холдън. Гласът му бе стегнат от болка, но той се опитваше да звучи весело.

— Добре — каза Пракс.

Натисна малкия таймер, приклекна върху корпуса, а после, със силата на всеки мускул в тялото си, се разгъна и метна цилиндъра в нищото. Той отлетя, проблесна в светлината, идеща от вътрешността на товарния отсек, и изчезна. Пракс изпита гадната увереност, че е пропуснал да направи нещо и оловното фолио няма да падне, както би трябвало.

— То се движи — извика Холдън. — Надуши го. Излиза.

И ето че то се появи — дълги черни пръсти се подадоха от кораба и тъмното тяло се издърпа навън, като че ли бе родено да живее в бездната. Очите му сияеха в синьо. Пракс не чуваше нищо, освен собственото си паническо дишане. Като животно в някогашните савани на Земята, той усещаше първичния подтик да стои неподвижно и тихо, макар че през вакуума създанието не би могло да го чуе, дори да крещеше.

То се раздвижи; зловещите очи се затвориха, отвориха се и пак се затвориха; а после скочи. Немигащите звезди бяха затъмнени при преминаването му.

— Готово — каза Пракс, шокиран от твърдостта в гласа си. — То напусна кораба. Затворете товарния портал сега.

— Разбрано — откликна Наоми. — Затварям вратите.

— Аз влизам, капитане — заяви Еймъс.

— Аз припадам, Еймъс — рече Холдън, но в думите му се криеше достатъчно смях, за да убеди Пракс, че се шегува.

В мрака една звезда угасна, а после се появи отново. След нея и друга. Пракс проследи мислено пътя. Още една звезда бе затъмнена.

— Подгрявам кораба — обади се Алекс. — Кажете ми, когато всички сте на сигурно място, ясно?

Пракс гледаше и чакаше. Звездата остана постоянна. Не трябваше ли да угасне като другите? Да не би да беше преценил грешно? Или пък създанието описваше дъга? Ако можеше да маневрира в пълен вакуум, би ли могло да забележи, че Алекс включва отново реактора?

Пракс се обърна към главния шлюз.

„Росинант“ му бе изглеждал като едно нищо — като клечка за зъби, носеща се сред звездния океан. А сега разстоянието до шлюза му се стори огромно. Пракс премести единия си крак, а после и другия, опита се да тича, без да отделя едновременно и двата си крака от корпуса. Магнитните ботуши не биха му позволили да го направи — задният ботуш оставаше прилепен, докато предният не подаде сигнал, че се е закрепил здраво. Гърбът го сърбеше и той потисна желанието да се огледа назад. Там нямаше нищо, а дори и да имаше, гледането нямаше да помогне. Кабелът на радиовръзката се бе превърнал в хлабава примка, която се влачеше след него. Той го дръпна, за да го прибере.

Малкото зелено-жълто сияние на отворения шлюз го зовеше като видение от някакъв сън. Той се чу как хленчи тихичко, но този звук се загуби сред пороя от ругатни на Холдън.

— Какво става там долу? — сопна се Наоми.

— Капитанът е в кофти настроение — обясни Еймъс. — Мисля, че може да е изкълчил нещо.

— Усещам коляното си все едно някой е родил в него — ръмжеше Холдън. — Ще се оправя.

— Готови ли сме за пуск? — попита Алекс.

— Не сме — отвърна Наоми. — Товарният портал е затворен толкова, колкото е възможно, преди да влезем в док, само че предният шлюз не е запечатан.

— Вече съм почти вътре — каза Пракс, като си мислеше: „Не ме оставяйте тук. Не ме оставяйте в бездната с това нещо“.

— Добре тогава — рече Алекс. — Кажете ми, когато мога да ни разкарам оттук.

В дълбините на кораба Еймъс издаде тих звук. Пракс стигна до шлюза и се издърпа вътре толкова яростно, че ставите на скафандъра му изскърцаха. Дръпна пъпната си връв, за да я прибере след себе си. Хвърли се към далечната стена и заудря по бутона, докато цикълът не започна и външната врата не се затвори. В мъждивата светлина на шлюза Пракс се завъртя бавно по всичките три оси. Външната врата оставаше затворена. Нищо не я разкъса; никакви сияещи сини очи не пропълзяха вътре след него. Той се чукна лекичко в стената и далечният звук на въздушна помпа оповести наличието на атмосфера.

— Влязох — обади се той. — В шлюза съм.

— Капитанът наред ли е? — попита Наоми.

— Че той някога бил ли е наред? — подхвърли Еймъс.

— Добре съм. Коляното ме боли. Разкарай ни оттук.

— Еймъс — рече Наоми. — Виждам, че още си в товарния отсек. Проблем ли има?

— Може би — изсумтя Еймъс. — Нашият гост ни е оставил нещо.

— Не го докосвай! — излая Холдън. — Ще вземем една горелка и ще го изпепелим на съставните му атоми.

— Не мисля, че идеята е добра — възрази механикът. — Виждал съм такива и преди и те не приемат благосклонно горелките.

Пракс се завъртя до изправено положение и настрои магнитните ботуши така, че да го държат леко залепен за пода на шлюза. Вътрешната врата даде сигнал, че е безопасно да свали скафандъра си и да влезе обратно в кораба. Той обаче не й обърна внимание и включи едно от стенните табла. Пусна на него картина от товарния отсек. Холдън се рееше близо до шлюза. Еймъс се държеше за една стълба и оглеждаше нещо малко и лъскаво, залепено на стената.

— Какво е, Еймъс? — попита Наоми.

— Ами, за да кажа със сигурност, ще трябва да го почистя малко от тази гадост — рече Еймъс. — Но ми прилича на стандартен запалителен заряд. Не голям, но достатъчен да изпари всичко на площ около два квадратни метра.

Настъпи кратка тишина. Пракс откопча шлема си, свали го и вдиша дълбоко корабния въздух. Превключи на външна камера. Чудовището се носеше зад кораба, внезапно станало отново видимо в бледата светлина, идеща от товарния отсек, и бавно се отдалечаваше. Все още бе вкопчено в радиоактивната стръв.

— Бомба — промърмори Холдън. — Казваш ми, че онова нещо е оставило бомба?

— Да, и то доста странна. Ако питаш мен — отбеляза Еймъс.

— Еймъс, ела с мен в шлюза — нареди Холдън. — Алекс, какво ни остава да свършим, преди да изгорим онова чудовище? Пракс прибра ли се?

— В шлюза ли сте? — попита Алекс.

— Вече да. Действай.

— Няма нужда да повтаряш — каза Алекс. — Пригответе се за ускорение.

Приливът от биохимични вещества, предизвикан от еуфорията, паниката и последвалото чувство за безопасност, забавяше реакциите на Пракс, така че когато двигателят се включи, той още не се бе закрепил добре на краката си. Залитна към стената и си тресна главата във вътрешната врата на шлюза. Но не му пукаше. Чувстваше се прекрасно. Беше изкарал чудовището от кораба. В момента то изгаряше в огнената диря на „Росинант“.

После някакъв гневен бог ритна кораба отстрани и го запрати с премятане в пустотата. Пракс бе откъснат от пода; лекото магнитно придърпване на ботушите не бе достатъчно, за да го спре. Външната врата на шлюза полетя срещу него и светът почерня.