Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Caliban’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Войната на Калибан

Книга втора от поредицата „Експанзията“

 

Американска, първо издание

 

James S. A. Corey

Caliban’s War

Copyright © 2012 by Daniel Abraham and Ty Franck

 

Превод: Иван Иванов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Петкова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

ISBN: 978-954-655-408-6

История

  1. — Добавяне

15.
Боби

Първата голяма среща между дипломатите на Марс и ООН бе започнала преди три часа, а досега едва бяха свършили с представянето на всички и пристъпили към четенето на дневния ред. Един тантурест землянин в тъмносив костюм, който вероятно струваше повече от бронята на Боби, дуднеше за раздел 14, подраздел Д, точки 1–11, в които трябваше да обсъдят ефекта от отминалите враждебни действия върху цените на стоките в съгласие със съществуващите търговски споразумения. Боби се огледа, забеляза, че всички други на дългата дъбова маса се взират съсредоточено в мъжа, и потисна напиращата в нея епична прозявка.

За да не скучае, се опита да познае кои са тези хора. По-рано всички бяха представени с имената и титлите си, само че това не означаваше много за нея. Всеки тук беше помощник-секретар, заместник-секретар или директор на нещо. Имаше дори няколко генерали, но Боби разбираше достатъчно от политика, за да знае, че военните ще са най-маловажните хора в залата. Хората с истинска власт щяха да са онези тихите, със скромните титли. Имаше неколцина такива, включително един мъж с пълно като месечина лице и тясна вратовръзка, който бе представен като секретар на нещо си. До него седеше някаква баба в ярко сари, жълто петно сред тъмнокафявото, тъмносиньото и тъмносивото. Тя дъвчеше шамфъстък и на лицето й бе изписана загадъчна полуусмивка. Боби се позабавлява известно време, мъчейки се да отгатне дали Месечината или Бабата е шефът.

Замисли се дали да не си налее вода от една от кристалните гарафи, подредени на равни разстояния по масата. Не беше жадна, но докато обърне чашата си, налее вода и я изпие, щеше да мине минута, може би дори две. Тя хвърли поглед по дългата маса и забеляза, че никой не пие. Може би всички чакаха някой друг да е пръв.

— Да направим кратка почивка — предложи мъжът в тъмносивия костюм. — Десет минути, а после можем да минем към раздел петнайсет от дневния ред.

Хората станаха и се насочиха към тоалетните и пушалните. Бабата отиде с чантата си до една шахта за рециклиране и изхвърли черупките от шамфъстък в нея. Месечината извади терминала си и се обади на някого.

— Господи — промълви Боби и затърка очите си с длани, докато не започна да вижда звезди.

— Проблем ли има, сержант? — попита Торсън и се облегна ухилено назад. — Гравитацията ли те мъчи?

— Не — отвърна Боби. После се поправи: — Добре де, мъчи ме, но по-важното е, че съм готова да си забия химикалка в окото просто за разнообразие.

Торсън кимна и я потупа по ръката — жест, който напоследък използваше по-често. Това не го правеше по-малко дразнещ или бащински, но Боби бе започнала да се притеснява, че може да означава, че Торсън се опитва да я сваля. Това би било доста неловко.

Тя издърпа ръката си и се приведе към него, докато той не се обърна да я погледне в очите.

— Защо — прошепна Боби — никой не говори за проклетото чудовище? Нали затова съм… затова сме тук?

— Трябва да разбереш как стават тези неща — рече Торсън, като се извърна от нея и започна да си играе с терминала си. — Политиката се движи бавно, защото залозите са много високи, а никой не иска да е човекът, оплескал картинката.

Той остави терминала си и й намигна.

— Тук са заложени кариери.

— Кариери…

Торсън просто кимна и зачука пак по терминала си.

„Кариери?“

За миг отново лежеше по гръб на леда и се взираше нагоре, към осеяната със звезди пустош над Ганимед. Хората й бяха мъртви или умираха. Радиото й не работеше, бронята й бе замръзнал ковчег. Видя лицето на създанието. Стоеше без скафандър в радиацията и пълния вакуум, и от ноктите му се сипеше червен сняг от мигновено замръзнала кръв. А никой на тази маса не искаше да говори за това, защото би могло да се отрази на кариерите им?

Майната му!

Когато делегатите се дотътриха обратно в стаята и заеха местата си около масата, Боби вдигна ръка. Чувстваше се малко абсурдно, като петокласничка в стая, пълна с възрастни, но нямаше представа какъв е протоколът за задаване на въпроси. Мъжът, който четеше дневния ред, я стрелна с раздразнен поглед, после я пренебрегна. Торсън посегна под масата и стисна силно крака й.

Тя не свали ръка.

— Извинете? — каза.

Хората около масата се изредиха да й хвърлят все по-недружелюбни погледи и да се извръщат демонстративно. Торсън усилваше натиска върху крака й, докато на Боби не й писна и не го сграбчи за китката с другата си ръка. Стисна, докато костите му не запукаха и той дръпна ръката си с изненадано ахване. Завъртя стола си към нея. Очите му бяха ококорени, а устата му се сви в тясна линия.

Жената с жълтото сари докосна ръката на четящия и онзи моментално млъкна. „Ясно, тя е шефът“, реши Боби.

— Аз поне — каза Бабата, като се усмихна извинително на присъстващите — бих искала да чуя какво има да ни съобщи сержант Дрейпър.

„Тя помни името ми — помисли си Боби. — Интересно.“

— Сержант? — подкани Бабата.

Несигурна какво трябва да прави, Боби стана.

— Просто се чудя защо никой не говори за чудовището.

Загадъчната усмивка на Бабата се върна. Никой не продума. Мълчанието изпълни кръвта на Боби с адреналин. Тя усети как краката й се разтреперват. Повече от всичко на света й се искаше да седне, да накара всички да я забравят и да извърнат очи от нея.

Намръщи се и стегна колене.

— Сещате се — продължи Боби. Осъзнаваше, че повишава глас, но не можеше да се спре. — Чудовището, което изби петдесет войници на Ганимед. Причината, поради която всички ние сме тук.

В стаята цареше мълчание. Торсън се взираше в нея, сякаш си е изгубила ума. Може и така да беше. Бабата подръпна жълтото си сари и се усмихна окуражаващо.

— Искам да кажа — рече Боби и вдигна дневния ред, — сигурна съм, че търговските споразумения и водните права, и кой кого ще чука на втория четвъртък след зимното слънцестоене са много важни неща!

Млъкна, за да си поеме дълбоко дъх. Гравитацията и тирадата й сякаш й бяха отнели въздуха. Виждаше в очите им, че ако млъкне сега, ще бъде просто една чудачка и всички ще могат бързо да се върнат към работата си и да я забравят. И кариерата й няма да се разбие в огнено кълбо върху скалите.

Откри, че не й пука.

— Само че — заяви тя и захвърли дневния ред през масата, където един изненадан мъж в кафяв костюм се дръпна, сякаш ако го докоснеше, щеше да се зарази с онова, което бе прихванало Боби — какво става с шибаното чудовище?

Преди да успее да продължи, Торсън скочи от стола си.

— Извинете ме за момент, дами и господа. Сержант Дрейпър страда от посттравматичен стрес и има нужда от грижи.

Сграбчи я за лакътя и я помъкна навън от залата, а зад тях се разнесе усилваща се вълна от мърморене. Във фоайето Торсън спря и изчака вратата да се затвори.

— Ти — рече той и я блъсна към едно кресло. При нормални обстоятелства кльощавият офицер от разузнаването не би могъл да я блъсне накъдето и да било, но сега сякаш всичките сили се бяха отцедили от краката й. Тя се строполи в креслото.

— Ти — повтори той. После каза на някого по терминала си: — Слез тук, веднага.

— Ти — потрети, сочейки към Боби, а после закрачи напред-назад пред нея.

Няколко минути по-късно капитан Мартенс се появи тичешком във фоайето. Закова се на място, щом видя Боби, отпусната в креслото, и ядосаното лице на Торсън.

— Какво… — започна, но Торсън го прекъсна.

— Ти си виновен — скастри той Мартенс, а после се завъртя с лице към Боби. — А ти, сержант, току-що доказа, че беше огромна грешка да те доведем тук. Всяка полза, която бихме могли да извлечем от факта, че разполагаме с единствения свидетел, бе пропиляна от твоята… твоята идиотска тирада.

— Тя… — опита се да заговори Мартенс, но Торсън го мушна с пръст в гърдите.

— Казваше, че можеш да я контролираш.

Мартенс му се усмихна тъжно.

— Не, никога не съм твърдял такова нещо. Казах, че мога да й помогна, ако разполагам с достатъчно време.

— Няма значение — махна с ръка Торсън. — И двамата се качвате на следващия кораб за Марс, където можете да дадете обяснения пред дисциплинарна комисия. А сега ми се разкарайте от очите.

Той се завъртя кръгом и се шмугна обратно в конферентната зала, като отвори вратата само колкото да промуши слабото си тяло.

Мартенс седна до Боби и изпусна дълга въздишка.

— Е — каза той. — Какво става?

— Да не би току-що да загробих кариерата си? — попита тя.

— Възможно е. Как се чувстваш?

— Ами… — Тя изведнъж осъзна колко копнее да поговори с Мартенс и това я ядоса. — Имам нужда от малко въздух.

Преди той да успее да възрази, Боби стана и се насочи към асансьорите.

* * *

Комплексът на ООН представляваше кажи-речи цял отделен град. Отне й близо час само да намери път навън. Движеше се сред кипящия около нея хаос като призрак. Хора я подминаваха забързано в дългите коридори, докато разговаряха оживено на групи или по ръчните си терминали. Боби никога не бе ходила в Олимпия, където се намираше сградата на марсианския конгрес. Понякога хвърляше едно око на сесиите по правителствения канал, когато обсъждаха някой въпрос, който я вълнуваше, но в сравнение с дейността тук, в ООН, онова беше слаба работа. Хората в този комплекс от сгради управляваха трийсет милиарда граждани и стотици милиони колонисти. В сравнение с това четиримилиардният Марс изведнъж започна да й се вижда като затънтена провинция.

На Марс се смяташе за общоприет факт, че Земята е загниваща цивилизация. Лениви, разглезени граждани, които живеят на гърба на правителството. Дебели, корумпирани политици, които се обогатяват за сметка на колониите. Западаща инфраструктура, която харчеше близо трийсет процента от общата си продукция за рециклиращи системи, които да попречат на населението да се удави в собствените си отпадъци. На Марс практически нямаше безработица. Цялото население участваше, пряко или не, в най-големия инженерен подвиг в човешката история: тераформирането на една планета. Това даваше на всеки чувство за цел, обща визия за бъдещето. Не като земляните, които живееха само за следващото подаяние от правителството и следващото посещение на магазина или развлекателните центрове.

Поне така се говореше. Но Боби вече не бе толкова уверена.

След многократно отбиване до различните гишета за информация, разпръснати из комплекса, тя най-после се добра до един изход. Някакъв отегчен пазач й кимна, докато минаваше, а после Боби се озова навън.

Навън. Без скафандър.

Пет секунди по-късно дращеше по вратата, която — едва сега забеляза — беше само изход, опитвайки се да влезе. Пазачът се смили над нея и й отвори. Тя се втурна обратно вътре и рухна задъхана в най-близкото кресло.

— За първи път ли ти е? — попита с усмивка пазачът.

Боби откри, че не може да говори, но кимна.

— От Марс или от Луната?

— От Марс — отговори тя, след като дишането й се поуспокои.

— Знаех си. Заради куполите. Хората, които са живели в куполи, се паникьосват малко. Поясните пък направо се насират. Налага се да ги пращаме у дома упоени, за да не крещят.

— Аха — рече Боби, доволна да остави пазача да бъбри, докато тя се вземе в ръце. — Без майтап.

— Докарали са те тук по тъмно, нали?

— Да.

— Така правят с другопланетяните. Помага срещу агорафобията.

— Да.

— Ще ти подържа вратата отворена за малко. В случай че ти се прииска да влезеш пак.

Предположението му, че Боби ще опита отново, я спечели моментално и тя за първи път огледа пазача както трябва. Беше нисък като всички земляни, но с красива кожа, толкова тъмна, че почти синееше. Имаше стегнато, атлетично тяло и прекрасни сиви очи. Усмихваше й се без нито следа от подигравка.

— Благодаря — каза тя. — Аз съм Боби. Боби Дрейпър.

— Чък — представи се той. — Гледай към земята, а после бавно вдигни очи към хоризонта. За нищо на света не поглеждай право нагоре.

— Мисля, че този път ще се оправя, Чък, но благодаря.

Чък хвърли бърз поглед на униформата й и каза:

— Винаги верни[1], сержи.

— Ура — отвърна ухилено Боби.

При втората си разходка навън последва съвета на Чък и в продължение на няколко секунди гледаше надолу. Това разсея малко усещането за мащабно претоварване на сетивата. Но само малко. Хиляди миризми я удариха в носа, борейки се за надмощие. Богатият аромат на растения и почва, какъвто би очаквала да усети в градинарски купол. Масло и горещ метал като в работилница. Озон от електромотори. Всички те я връхлетяха изведнъж, наслоени една върху друга и примесени с ухания, които бяха прекалено екзотични, за да ги разпознае. А звуците образуваха непрестанна какофония. Човешки говор, шум от строителна техника, електрически коли, излитане на трансорбитална совалка — и всичко това накуп. Нищо чудно, че я бе обхванала паника. Данните, заливащи само две от сетивата й, заплашваха да я надвият. А като добавиш и това невъзможно синьо небе, което се простира до безкрай…

Боби стоеше със затворени очи и дишаше, докато не чу Чък да затваря вратата зад нея. Сега вече нямаше път назад. Да се обърне и да помоли Чък да я пусне обратно, би означавало да признае поражението си. Той явно бе служил известно време в пехотинския корпус на ООН, а тя не смяташе да показва слабост пред съперника. За нищо на света.

Когато ушите и носът й привикнаха малко към канонадата от входяща информация, тя отвори пак очи, взирайки се надолу към бетона. После бавно ги вдигна, докато хоризонтът не изплува пред погледа й. Пред нея дълги алеи се простираха през грижливо поддържан парк. По-нататък, в далечината, имаше сива стена, която сигурно се издигаше на десет метра, с вишки, разположени на равни разстояния по нея. Комплексът на ООН се намираше под изненадващо силна охрана. Тя се зачуди дали ще може да излезе.

Нямаше нужда да се притеснява. Щом се приближи към портата за външния свят, системата се свърза с терминала й, който потвърди нейния ВИП статус. Една камера над караулката сканира лицето й, сравни го със снимката в досието и потвърди самоличността й, още докато се намираше на двайсет метра оттам. Щом стигна до изхода, постовият й козирува отсечено и я попита дали има нужда от транспорт.

— Не, просто ще се поразходя — каза тя.

Той се усмихна и й пожела приятен ден. Боби тръгна по улицата, а после се обърна и видя, че двама въоръжени служители на сигурността я следват на дискретно разстояние. Сви рамене и продължи нататък. Някой вероятно щеше да остане без работа, ако ВИП като нея се загуби или пострада.

Щом се озова извън територията на комплекса, агорафобията й поотслабна. Около нея като стени се извисяваха сгради от метал и стъкло и изтласкваха небето достатъчно високо, за да не го вижда. По улиците фучаха малки електромобили, които оставяха след себе си пронизителен вой и миризма на озон.

И навсякъде имаше хора.

Боби бе ходила на няколко мача на стадион „Армстронг“ на Марс, за да гледа „Червените дяволи“. Стадионът имаше седалки за двайсет хиляди зрители. Тъй като „Дяволите“ обикновено се намираха в дъното на класирането, той рядко се пълнеше и наполовина. Това относително скромно число бе най-големият брой хора, които Боби бе виждала събрани на едно място. На Марс живееха милиарди, но нямаше кой знае колко открити площи, където да се събират. Докато стоеше на един кръстопът и оглеждаше двете улици, които сякаш се простираха до безкрай, Боби бе уверена, че само по тротоарите има повече хора, отколкото бе средната посещаемост на мач на „Червените дяволи“. Опита се да си представи колко души се крият в издигащите се до главозамайващи висини здания, които я заобикаляха от всички страни, но не можа. Вероятно бяха милиони само в сградите и улиците пред очите й.

А ако марсианската пропаганда бе права, повечето от хората, които виждаше в момента, нямаха работа. Тя се опита да си представи какво е да няма определено място, където трябва да бъдеш всеки ден.

Земляните бяха открили, че когато хората нямат какво друго да правят, правят бебета. За един кратък период през двайсети и двайсет и първи век бе изглеждало, че населението може да намалее вместо да продължи да расте. Все повече жени учеха виеше образование и след това започваха работа, и размерът на средното семейство намаляваше.

Но няколкото десетилетия на силно свиване на работните места бяха сложили край на това.

Или поне така я бяха учили в училище. Само тук, на Земята, където храната си растеше сама, където въздухът бе просто страничен продукт на случайни растения, за които никой не се грижи, и където всички ресурси бяха в изобилие, човек можеше да реши да не прави нищо. Имаше достатъчно излишъци, създавани от онези, които изпитваха нужда да работят, за да се изхранят останалите. Това бе свят, който вече не се делеше на имащи и нямащи, а на активни и апатични.

Боби откри, че стои до едно кафене, и седна.

— Желаете ли нещо? — попита усмихната млада жена с коса, боядисана в яркосиньо.

— Какво ще ми препоръчате?

— Правим най-хубавия чай със соево мляко, ако харесвате такъв.

— Добре — съгласи се Боби, без да е съвсем сигурна какво е чай със соево мляко, но тези две неща поотделно й харесваха достатъчно, за да рискува.

Синьокосото момиче се отдалечи и заговори със също толкова млад мъж зад бара, докато той приготвяше чая. Боби се огледа и забеляза, че всички, които вижда да работят, са горе-долу на една възраст.

Когато чаят пристигна, тя каза:

— Може ли да ви попитам нещо?

Момичето сви рамене с подканваща усмивка.

— Тук всички, които работят, на една възраст ли са?

— Ами, горе-долу — отвърна момичето. — Трябва да събираме предуниверситетски кредити, нали?

— Не съм тукашна — каза Боби. — Обяснете ми.

Синьокосата сякаш сега я видя за първи път. Огледа униформата й и различните отличителни знаци по нея.

— Олеле, вие сте от Марс, нали? Иска ми се да отида там.

— Ами супер. Разкажете ми за тази работа с кредитите.

— На Марс няма ли такова нещо? — озадачи се момичето. — Е, добре. Значи, ако подадеш молба за прием в университет, трябва да си печелил кредити с работа в продължение на поне една година. За да покажеш, че обичаш да работиш. Така че да не хабят място в класните стаи за хора, които после минават на основна.

— Основна?

— Сещате се, основна издръжка.

— Мисля, че разбирам — кимна Боби. — Основна издръжка са парите, с които живееш, ако не работиш?

— Не са пари, просто основна. За да имаш пари, трябва да работиш.

— Благодаря — каза Боби и отпи от чая със соево мляко, а синьокосата изприпка към друга маса. Беше великолепен. Трябваше да признае, че има някаква тъжна логика в това да се прави ранна пресявка, преди да се хабят ресурси за образованието на хората. Боби нареди на терминала си да плати сметката и той й показа общата сума, след като я преизчисли по обменния курс. Тя добави хубав бакшиш за синьокосото момиче, което искаше от живота нещо повече от основна издръжка.

Зачуди се дали Марс ще стане същият след тераформирането. Ако марсианците не бяха принудени да се борят всеки ден, за да изработват достатъчно ресурси за своето оцеляване, щяха ли да станат такива? Култура, в която можеш да избираш дали искаш да дадеш своя принос? Работните часове и колективната интелигентност на петнайсет милиарда души просто да бъдат отхвърлени като приемливи загуби за системата. Тази мисъл натъжаваше Боби. Всички тези усилия само за да се стигне до момент, когато да могат да живеят така. Да пращат децата си да работят в кафенета, за да видят дали са годни да дадат своя принос. А ако не са, да ги оставят да доизживеят дните си на „основна“.

Но едно бе сигурно: цялото тичане и упражнения при пълна гравитация, които правеха марсианските пехотинци, беше пълна глупост. Нямаше начин Марс някога да победи Земята в сухопътна война. Можеше да спуснеш всички марсиански войници, въоръжени до зъби, само в един земен град и жителите му щяха да ги надвият с камъни и пръчки.

Обзета от дълбока горчивина, тя изведнъж почувства как от плещите й се смъква голяма тежест, която дори не подозираше, че носи. Торсън и неговите глупости нямаха значение. Надпреварата по далечно пикаене със Земята нямаше значение. Дори превръщането на Марс във втора Земя нямаше значение, ако нещата отиваха натам.

Единственото, което имаше значение, бе да открият кой е пратил онова същество на Ганимед.

Тя пресуши остатъка от чая на една глътка и си помисли: „Ще ми трябва транспорт“.

Бележки

[1] Девиз на американските морски пехотинци. — Б.пр.