Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (18)

17.
Пракс

Във филмите и игрите, на които се базираше представата на Пракс за поведението на въоръжените хора, щракването на ударника бе не толкова заплаха, колкото препинателен знак. Един полицейски агент, който разпитва някого, можеше да започне със заплахи и шамари, но когато щракнеше ударника на пистолета си, това означаваше, че е време да започнат да го вземат на сериозно. Пракс се бе замислял по този въпрос не повече, отколкото кой писоар да използва в мъжката тоалетна или как да се качва или слиза от метрото. Според общоприетите вярвания такъв бе неписаният етикет. Крещиш, заплашваш, щракваш ударника и после хората проговарят.

— Къде е момиченцето ми?! — изкрещя той.

И щракна ударника.

Отговорът бе почти мигновен: остро, отсечено тракане като от изпускащ клапан под налягане, но далеч по-силно. Той залитна назад и едва не изтърва пистолета. Да не бе стрелял по погрешка? Но не, пръстът му не беше докосвал спусъка. Във въздуха се усещаше остра, парлива миризма. Жената с пицата бе изчезнала. Не, не беше изчезнала. Лежеше на земята. Нещо ужасно бе станало с челюстта й. Докато я гледаше, потрошената й уста се раздвижи, като че ли се опитваше да заговори. Но Пракс чуваше само тънко квичене. Зачуди се дали тъпанчетата му не са се спукали. Жената с разбитата челюст си пое дълъг, накъсан дъх, но така и не пое втори. Малко отнесено той забеляза, че е извадила пистолета си. Все още го стискаше в ръка. Пракс не бе сигурен кога го е направила. Терминалът, свирещ танцова музика, мина на нова песен, която едва успяваше да проникне през звънтенето в ушите му.

— Не я застрелях аз — промълви той. Гласът му звучеше, сякаш се намираше в частичен вакуум и въздухът бе прекалено рядък, за да запазва енергията на звуковите вълни. Но пък от друга страна, можеше да диша. Отново се зачуди дали стрелбата не е пукнала тъпанчетата му. Огледа се. Всички бяха изчезнали. Беше сам в стаята. Или пък не, бяха се прикрили. Хрумна му, че може би и той трябва да се прикрие. Само че никой не стреляше и Пракс не бе сигурен къде да отиде.

Гласът на Холдън се разнесе сякаш някъде отдалеч.

— Еймъс?

— Да, капитане?

— Сега би ли му взел пистолета, моля те?

— Веднага.

Еймъс се надигна иззад един от сандъците до стената. Върху гърдите на марсианската му броня имаше дълга, бледа драскотина и два бели кръга точно под ребрата. Закуцука към него.

— Съжалявам, докторе — каза той. — Беше лоша идея да ти го дам. Може би следващия път, а?

Пракс погледна към протегнатата отворена длан на мъжа, а после внимателно сложи пистолета в нея.

— Уендъл? — повика Холдън. Пракс още не бе сигурен къде е капитанът, но му звучеше по-близо. Може би просто слухът му се връщаше. Острата миризма във въздуха придоби меден привкус. Навяваше му мисли за купчини разлагащ се тор: нещо топло, органично и неприятно.

— Един от нашите е извън играта — докладва Уендъл.

— Ще повикаме лекар — каза Холдън.

— Много мило, но няма смисъл — отвърна Уендъл. — Довършете мисията. Убихме повечето, но двама или трима успяха да минат през вратата. Те ще вдигнат тревога.

Един от пинкуотърците се изправи. Кръв се стичаше по лявата му ръка. Друг лежеше на пода и половината му глава я нямаше. Холдън излезе от прикритието си. Той масажираше десния си лакът, а бронята му имаше нов белег на лявото слепоочие.

— Какво стана? — попита Пракс.

— Ти започна престрелка — отговори Холдън. — Добре, да вървим напред, преди да са успели да организират защитата си.

Пракс започна да забелязва и други трупове. Мъже и жени, които бяха яли пица и слушали музика. Имаха пистолети, но хората на Холдън носеха пушки и автомати, а някои бяха облечени в броня, която приличаше на военна. Ето защо изходът за двете групи бе коренно различен.

— Еймъс, върви пръв — каза Холдън и едрият мъж потъна през вратата към неизвестното. Пракс понечи да го последва, но главатарят на пинкуотърците го хвана за лакътя.

— Защо не останеш с мен, професоре? — предложи той.

— Да. Аз… добре.

Зад тази врата стаите се променяха. Явно беше, че все още се намират в старите тунели на Ганимед. Стените бяха покрити със същите шарки от минерализиран скреж, осветлението се състоеше от същите старомодни светодиодни лампи, а по сивите стени личеше къде ледът се е разтопил и замръзнал отново при някаква засечка на климатичната инсталация преди години или десетилетия. Но да минеш през тази врата бе като да пристъпиш от света на мъртвите в нещо живо. Въздухът бе по-топъл и миришеше на тела, прясна почва и фенолов дезинфектант. Просторното помещение, в което се озоваха, би могло да е стаята за отдих на всяка от десетината лаборатории, в които бе работил Пракс. На далечната стена имаше три затворени метални врати и товарен портал с вдигната метална ролетка. Еймъс и Холдън отидоха до вратите и механикът ги изрита една по една. Когато третата се отвори, Холдън извика нещо, но думите се изгубиха сред лая на пистолет и ответния огън от пушката на Еймъс.

Двамата останали пинкуотърци освен Уендъл изтичаха напред и се долепиха към стените от двете страни на товарния портал. Пракс тръгна след тях, но Уендъл сложи ръка на рамото му и го спря. Мъжът отляво надникна бързо през вратата и се дръпна обратно. Един куршум издълба бразда в стената, където се бе намирала главата му.

— Какво можеш да ми дадеш? — попита Холдън и за миг Пракс си помисли, че говори на тях. Очите на капитана бяха твърди, а мръщенето сякаш бе изсечено върху лицето му. После Наоми каза нещо, което го накара да се усмихне, и видът му стана просто уморен и тъжен. — Добре, разполагаме с частичен план на етажа. Там отзад има широка стая. Нивото се снижава с около два метра и има изходи на десет и един часа. Оформена е като яма, така че ако организират защитата си там, ще имаме предимството на по-високата позиция.

— Значи е страшно глупаво място за организиране на защита — вметна Уендъл.

Изтрещя откос и в метала на товарния портал се появиха три малки дупчици. Хората от другата страна бяха нервни.

— И все пак данните сочат… — поде Холдън.

— Искаш ли да говориш с тях, капитане? — попита Еймъс. — Или да минаваме направо към очевидното?

Личеше си, че в този въпрос има нещо повече от онова, което разбираше Пракс. Холдън понечи да каже нещо, поколеба се, а после кимна към вратата.

— Дай да свършваме — каза.

Двамата с Еймъс се затичаха към портала, следвани по петите от Пракс и Уендъл. В стаята оттатък някой крещеше заповеди. Пракс различи думите „полезен товар“ и „евакуация“ и сърцето му се сви. „Евакуация.“ Не можеха да позволят на никого да си тръгне, преди да са открили Мей.

— Аз преброих седем — каза един от пинкуотърците. — Може и да са повече.

— Деца има ли? — попита Еймъс.

— Не видях.

— Може би трябва да погледнем пак — рече Еймъс и надникна през вратата. Пракс затаи дъх, очаквайки да види как главата на мъжа се пръсва под дъжд от куршуми, но механикът вече се отдръпваше, когато отекнаха първите изстрели.

— Какво имаме насреща си? — попита Холдън.

— Повече от седем са — докладва Еймъс. — Използват мястото като стратегическа теснина, но тоя пич е прав. Или не си разбират от работата, или там вътре има нещо, което не могат да изоставят.

— Значи или са паникьосани аматьори, или охраняват нещо ценно — заключи Холдън.

Метален цилиндър с големината на юмрук се изтърколи с дрънчене през портала. Еймъс вдигна небрежно гранатата и я метна обратно. Детонацията озари стаята, а гърмът бе по-силен от всичко, което Пракс бе чувал някога. Звънтенето в ушите му се удвои.

— Може да е и двете — извика невъзмутимо Еймъс, сякаш от много далеч.

В съседната стая нещо се строши. Хора закрещяха. Пракс си представи техници като онези в предишната стая, разкъсани от шрапнелите на собствената си граната.

Един от пинкуотърците се подаде да надникне през димната пелена. Затрака автомат и той се дръпна, притиснал ръце към корема си. Измежду пръстите му се стичаше кръв. Уендъл се промуши покрай Пракс и коленичи до падналия войник.

— Съжалявам, сър — каза пинкуотърецът. — Станах небрежен. Оставете ме тук и ще пазя тила, колкото дълго мога.

— Капитан Холдън — каза Уендъл. — Ако ще правим нещо, добре е да го правим бързо.

Писъците в другата стая се усилиха. Някой ревеше нечовешки. Пракс се зачуди дали там няма някакъв добитък. Ревът звучеше почти като на ранен бик. Той се пребори с желанието да затисне ушите си с ръце. Ставаше нещо шумно. Холдън кимна.

— Еймъс. Размекни ги и да влизаме.

— Слушам, капитане — каза Еймъс и остави пушката. Откачи две от гранатите си, дръпна розовите пластмасови щифтове, метна ги през портала и грабна пак оръжието. Двойният взрив беше по-глух от първия. Още преди ехото да заглъхне, Еймъс, Холдън, Уендъл и единственият оцелял войник се втурнаха през портала, като стреляха.

Пракс се поколеба. Беше невъоръжен. Врагът се намираше току зад прага. Можеше да остане тук и да се погрижи за ранения. Но пред очите му непрекъснато беше неподвижното тяло на Катоа. Мъртвото момче се намираше на не повече от сто метра оттук. А Мей…

Привел глава, Пракс хукна през портала. Холдън и Уендъл бяха от дясната му страна, Еймъс и другият войник от лявата. И четиримата бяха приклекнали, с готови за стрелба оръжия. Димът залютя в очите и ноздрите на Пракс. Рециклаторите виеха протестиращо, докато се мъчеха да прочистят въздуха.

— Хм — изсумтя Еймъс, — ама че странна работа.

Стаята беше на две нива: горното представляваше пътека покрай стената, широка метър и половина, а подът се намираше на два метра под нея. От долното ниво излизаше широк проход на десет часа, а на горното имаше отворена врата на един часа. В ямата под тях бе пълен хаос. Стените бяха просмукани с кръв, която бе опръскала чак тавана. На пода лежаха трупове. От кръвта се издигаше рядка пара.

Хората бяха използвали оборудването като прикритие. Пракс позна една микроцентрофуга, почти избита от държача си. Сред касапницата блестяха парчета лед, дебели по два-три сантиметра. Една азотна вана беше килната настрани и аларменият индикатор показваше, че е блокирала; тежка машина за белтъчен анализ — поне двеста кила — лежеше под невероятен ъгъл като захвърлена детска играчка.

— Що за боеприпаси носите, по дяволите? — попита Уендъл с изумление в гласа си. От широкия проход на десет часа долитаха писъци и звуци на стрелба.

— Не мисля, че това е наша работа — поклати глава Холдън. — Хайде. На бегом.

Скочиха долу в ямата. В нея лежаха останките от строшен стъклен куб като онзи, който бяха видели. Подът беше хлъзгав от кръв. В ъгъла се търкаляше ръка, все още стискаща пистолет. Пракс извърна поглед. Мей беше тук. Не биваше да губи самообладание. Не биваше да му прилошава.

Продължи напред.

Холдън и Еймъс водеха групата към звуците от битката. Пракс подтичваше зад тях. Когато се опита да изостане и да пропусне пред себе си Уендъл и колегата му, пинкуотърците деликатно го побутнаха напред. Пракс осъзна, че те пазят тила. В случай че някой дойде изотзад. Би трябвало да се сети.

Проходът се разшири, но остана нисък. Товарни механоботи, чиито кехлибарени индикатори показваха, че са в режим на бездействие, стояха до сандъци с припаси, покрити с омекотяваща пяна. Еймъс и Холдън напредваха по коридора с тренирана ефективност, която караше Пракс да се задъхва. Но въпреки това с всеки достигат завой и с всяка отворена врата му се искаше да се движат още по-бързо. Тя беше тук и трябваше да я намерят. Преди да пострада. Преди да се случи нещо. И с всеки открит труп ужасното чувство в стомаха му, че нещо вече се е случило, се усилваше.

Движеха се бързо напред. Прекалено бързо. Когато стигнаха до края на пътя — до въздушен шлюз, висок четири метра и широк почти седем — Пракс не можеше да си представи, че зад него има някой. Еймъс пусна автоматичната пушка край тялото си и затрака по контролното табло. Холдън се взираше с присвити очи в тавана, сякаш там би могло да пише нещо. Земята затрепери и скритата база заскърца.

— Това излитане ли беше? — възкликна Холдън. — Това беше излитане!

— Да — потвърди Еймъс. — Изглежда, те си имат собствена площадка отвън. Мониторите обаче не показват нищо. Каквото и да беше това, било е последният влак за заминаване оттук.

Пракс чу някой да крещи. Трябваше му само секунда, за да осъзнае, че е той. С чувството, че гледа как тялото му се движи самичко, се хвърли към запечатаните метални врати и заблъска по тях със свити юмруци. Тя беше там. Беше ей там отвън, на кораб, който излиташе от Ганимед. Усещаше я, все едно бе вързана с въже за сърцето му и го теглеше все по-силно и по-силно, докато го изтръгне от гърдите му.

Загуби съзнание за секунда. А може би и за по-дълго. Когато се съвзе, бе преметнат през рамото на Еймъс и бронята на едрия мъж се забиваше в тялото му. Вдигна глава и видя как въздушният шлюз се отдалечава бавно зад тях.

— Пусни ме — помоли Пракс.

— Не мога — отвърна Еймъс. — Капитанът каза…

Разнесе се тракане на автоматен огън. Еймъс остави Пракс на земята и приклекна над него, готов за стрелба.

— Какво е това, мамка му? — изруга той.

Пракс вдигна очи тъкмо навреме, за да види как пинкуотърецът бе покосен и от гърба му запръска кръв. Уендъл лежеше и отвръщаше на огъня иззад един остър ъгъл.

— Пропуснали сме някого — рече Холдън. — Или пък са повикали приятелите си.

— Не стреляйте — замоли се Пракс. — Ами ако е Мей? Ами ако я водят със себе си?

— Не я водят, докторе — каза Еймъс. — Стой долу.

Холдън крещеше и думите излитаха от устата му твърде бързо, за да ги разбере. Пракс не знаеше дали говори на Еймъс, на Уендъл, на останалата в кораба Наоми или на него. Можеше да е на всеки един от тях. Или на всичките. Иззад ъгъла се появиха четирима души с оръжия в ръце. Носеха същите комбинезони като другите. Единият имаше дълга черна коса и козя брадичка. Вторият беше жена с кожа с цвят на сметана. Двамата по средата можеха да са братя — имаха еднаква късо подстригана кафява коса и еднакви дълги носове.

Някъде отдясно на Пракс пушката се обади два пъти. И четиримата паднаха. Беше като в комедия. Осем крака едновременно литнаха във въздуха. Четирима души, които Пракс не познаваше, които никога не бе срещал, просто паднаха. Те просто паднаха. И той знаеше, че никога няма да станат.

— Уендъл — каза Холдън. — Докладвай.

— Кодел е мъртъв — съобщи Уендъл. Не звучеше натъжен. Гласът му бе съвсем безизразен. — Мисля, че си счупих китката. Някой знае ли откъде се появиха тези?

— Не — отвърна Холдън. — Но нека да не предполагаме, че са сами.

Върнаха се по пътя, по който бяха дошли, през дългите, широки коридори. Покрай труповете на мъже и жени, които не бяха убили, но въпреки това сега бяха мъртви. Пракс не се опита да сдържи сълзите си. Нямаше смисъл. Ако можеше да продължава да движи краката си, да ги поставя един пред друг, това му стигаше.

Стигнаха до окървавената яма след няколко минути, или след час, или след седмица. Пракс не можеше да каже и всички тези възможности му се виждаха еднакво вероятни. Разкъсаните тела воняха, разплисканата кръв се съсирваше в желе от касис, отворените вътрешности освобождаваха колонии бактерии, които обикновено бяха държани в тялото. На пътеката горе стоеше жена. Как й беше името? Пола. Точно така.

— Защо не си на поста си? — сопна й се Уендъл, когато я видя.

— Гътри ме повика на помощ. Каза, че е ранен и всеки момент ще загуби съзнание. Донесох му малко адреналин и обезболяващи.

— Хубаво си направила — рече Уендъл.

— Ами Учи и Кодел?

— Не оцеляха — отвърна той.

Жената кимна, но Пракс видя нещо да преминава през очите й. Всеки тук губеше някого. Неговата трагедия беше само една сред десетки. Стотици. Хиляди. Докато лавинообразният ефект утихнеше, щяха да станат милиони. Когато смъртта бе толкова повсеместна, преставаше да има значение. Той се облегна на азотната вана, стиснал главата си с ръце. Беше толкова близо. Толкова близо…

— Трябва да намерим онзи кораб — промълви той.

— Трябва да си бием шута — каза Холдън. — Дойдохме тук да търсим изчезнало дете. Сега имаме секретна научна база, подготвена за изнасяне. И тайна площадка за кацане. И някакъв трети играч, който нападна тези хора.

— Трети играч ли? — удиви се Пола.

Уендъл посочи към касапницата.

— Не сме го сторили ние — каза той.

— Не знаем с какво си имаме работа — продължи Холдън. — И докато не разберем, трябва да отстъпим.

— Не можем да спрем — възпротиви се Пракс. — Аз не мога да спра. Мей…

— Вероятно е мъртва — довърши Уендъл. — Момиченцето вероятно е мъртво. А ако не е, значи е живо на някое място извън Ганимед.

— Съжалявам — каза Холдън.

— Мъртвото момче — промълви Пракс. — Катоа. Баща му отведе семейството си от Ганимед при първа възможност. Заведе ги на някое сигурно място. Някъде другаде.

— Умна постъпка — изтъкна Холдън.

Пракс погледна към Еймъс за подкрепа, но едрият мъж ровеше из останките и демонстративно не вземаше ничия страна.

— Момчето е било живо — заговори отново Пракс. — Басиа каза, че знаел, че момчето е мъртво, събра си багажа и си тръгна. А когато се е качвал на онзи транспортен кораб, момчето му е било тук. В тази лаборатория. И е било живо. Така че не ми казвайте, че Мей вероятно е мъртва.

За миг всички се умълчаха.

— Просто недейте — помоли Пракс.

— Капитане? — извика Еймъс.

— Минутка само — рече Холдън. — Пракс, няма да ти казвам, че знам какво преживяваш, но и аз имам хора, които обичам. Не мога да ти нареждам какво да правиш, но нека те помоля — да те помоля — да помислиш коя стратегия ще е най-добра за теб. И за Мей.

— Капитане — настоя Еймъс. — Наистина трябва да погледнеш това.

Той стоеше до строшения стъклен куб. Пушката висеше забравена в ръката му. Холдън се приближи до него и проследи погледа му към разбития контейнер. Пракс се оттласна от азотната вана и отиде при тях. Там, полепнала по останките от стъклените стени, имаше мрежа от фини черни нишки. Пракс не можеше да каже дали е изкуствен полимер или естествена субстанция. Беше нещо като паяжина. Само че имаше изумителна структура. Той посегна да я докосне, но Холдън го сграбчи за китката и го дръпна назад толкова силно, че го заболя.

Когато капитанът заговори, думите му бяха отмерени и спокойни, и това само правеше паниката в тях по-ужасяваща.

— Наоми, подготви кораба за излитане. Трябва да се махаме от тази луна. Веднага.