Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Caliban’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Войната на Калибан

Книга втора от поредицата „Експанзията“

 

Американска, първо издание

 

James S. A. Corey

Caliban’s War

Copyright © 2012 by Daniel Abraham and Ty Franck

 

Превод: Иван Иванов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Петкова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

ISBN: 978-954-655-408-6

История

  1. — Добавяне

45.
Авасарала

— Както аз го виждам, сър — каза Авасарала, — жребият вече е хвърлен. На практика имаме два политически курса, които се развиват паралелно. Въпросът сега е как да продължим напред. Досега успявам да попреча информацията да се разпространи, но щом това стане, резултатът ще е опустошителен. И тъй като е почти сигурно, че артефактът е способен да комуникира, шансовете за ефективно военно приложение на тези протомолекулни хибриди са практически нулеви. Ако използваме това оръжие, ще създадем втора Венера, ще извършим геноцид и ще премахнем всякакви морални аргументи срещу употребата на оръжия от типа на ускорени астероиди срещу самата Земя. Надявам се, ще ме извините за езика, сър, но работата си беше преебана от самото начало. Щетите, нанесени върху човешката сигурност, са буквално невъобразими. На този етап изглежда сигурно, че протомолекулният проект на Венера е наясно със събитията в системата на Юпитер. Много е вероятно мострите тук да разполагат с информацията, събрана при унищожаването на „Арбогаст“. Да кажем, че това прави положението ни несигурно, означава драстично да подценим случая. Ако всичко беше минало по съответните канали, нямаше да сме в тази ситуация. Но след като вече сме, направих каквото ми беше по силите при дадените обстоятелства. Коалицията, която изградих между Марс, елементи на Пояса и легитимното земно правителство, е готова за действие. Но Обединените нации трябва да се разграничат от този план и незабавно да предприемат действия по изолирането и обезвреждането на правителствената фракция, която е въртяла тия шибани номера. Извинявайте пак за езика. Изпратих копия от приложените тук данни на адмиралите Садър и Леники, както и на моя екип по венерианския проблем. Те, разбира се, са на ваше разположение и ще отговорят на всичките ви въпроси, ако мен ме няма. Много съжалявам, че ви поставям в такова положение, сър, но трябва да изберете страна. И то бързо. Събитията тук са придобили собствена инерция. Ако искате да останете в историята като човек, заел правилната позиция в този конфликт, трябва да действате веднага.

„Ако изобщо има история, в която да останете“, помисли си тя. Опита се да измисли още нещо, което би могла да каже, някой друг довод, който би проникнал през дебелия слой дърво, обвиващ мозъка на генералния секретар. Но друго нямаше, а ако почнеше да се повтаря, вероятно щеше да прозвучи снизходително. Тя спря записа, отряза последните няколко секунди, в които се взираше отчаяно в камерата, и го изпрати, криптиран с всеки възможен дипломатически шифър и маркиран с всеки възможен флаг за спешност.

Значи дотам бяха опрели нещата. Цялата човешка цивилизация и всичко, постигнато от нея — от първата пещерна рисунка до изпълзяването от гравитационния кладенец и навлизането в преддверието на звездите, — зависеше от това дали един човек, чиято най-сериозна претенция за слава бе, че е лежал в затвора за писане на лоши стихове, щеше да има достатъчно кураж да се опълчи на Еринрайт. Корабът помръдна от поредната корекция на курса като асансьор, внезапно излязъл от релсите. Тя опита да се надигне, но шарнирното кресло се раздвижи под нея. Боже, как мразеше космическите пътувания.

— Това ще подейства ли?

Ботаникът стоеше на вратата. Беше слаб като клечка и главата му бе сякаш малко по-голяма, отколкото би трябвало. Нямаше нелепото телосложение на поясен, но и не можеше да се сбърка с човек, отраснал в пълна гравитация. Докато стоеше в рамката и се чудеше какво да прави с ръцете си, изглеждаше недодялан, безпомощен и малко неземен.

— Не знам — отвърна тя. — Ако бях там, щеше да стане както аз го искам. Бих могла да стисна няколко ташака, докато започнат да гледат на нещата по моя начин. Но оттук? Може би да, може би не.

— Оттук можете да говорите с всекиго, нали?

— Не е същото.

Той кимна и потъна в някакви свои мисли. Въпреки разликите в цвета на кожата и телосложението, мъжът внезапно й напомни за Майкъл-Джон. От него се излъчваше същото усещане, че е с половин крачка встрани от всичко. Само че откъсването от света на Майкъл-Джон граничеше с аутизъм, а Праксидики Менг изглеждаше малко по-заинтересован от хората около себе си.

— Те са се добрали до Никола — каза той. — Накарали са я да каже онези неща за мен. За Мей.

— Разбира се. Те така правят. Ако искаха, щяха да подготвят документи и полицейски доклади със задна дата, подкрепящи всичко казано, и да ги вкарат в базите данни на всяко място, където си живял някога.

— Страшно ми е неприятно хората да мислят, че съм правил това.

Авасарала кимна, а после сви рамене.

— Репутацията никога не е имала много общо с реалността — изтъкна тя. — Мога да ти назова достатъчно образци на добродетелта, които всъщност са ужасни, зли, дребни душици. А ако чуеш имената на някои от най-свестните хора, които познавам, ще излезеш от стаята. На екрана никой не е същият като на живо.

— Холдън — подхвърли Пракс.

— Е, той е изключението — съгласи се Авасарала.

Ботаникът сведе очи, после ги вдигна пак. Изражението му бе почти извинително.

— Мей сигурно е мъртва — промълви той.

— Не го вярваш наистина.

— Мина много време. Дори да са имали от лекарството й, вероятно са я превърнали в едно от тези… неща.

— И все пак не го вярваш — отбеляза Авасарала. Ботаникът се приведе напред и се намръщи, сякаш тя го бе поставила пред задача, която не можеше да реши веднага. — Кажи ми, че нямаш нищо против да бомбардираме Йо. Мога да изстрелям трийсет ракети с ядрени бойни глави още сега. Ще им спрем двигателите и ще ги оставим да се носят по инерция. Няма да минат всичките, но някои ще минат. Само кажи и ще превърнем Йо в разтопени скали, още преди да сме стигнали дотам.

— Права сте — кимна Пракс. Миг по-късно добави: — А защо не го правите?

— Истинската причина ли искаш, или оправданието?

— Може ли и двете?

— Оправдавам го така — каза тя. — Не знам какво има в онази лаборатория. Няма как да съм сигурна, че чудовищата са само там, а ако я унищожа, може да залича записите, които ще ми позволят да открия останалите. Не знам кои са всички замесени в това и нямам доказателства срещу някои от тези, които знам, че са замесени. Доказателството може да е там. Ще отида, ще разбера и после ще превърна лабораторията в радиоактивно стъкло.

— Хубави основания.

— Хубави оправдания. Намирам ги за доста убедителни.

— Но основание е и възможността Мей все още да е жива, нали?

— Не убивам деца — заяви тя. — Дори когато е целесъобразно. Ще се изненадаш колко често това е вредило на политическата ми кариера. Хората си мислеха, че съм слаба, докато не му хванах цаката.

— Цаката?

— Ако ги караш да се червят, те си мислят, че си корав — обясни тя. — Съпругът ми го нарича „маската“.

— Аха — рече Пракс. — Благодаря ви.

* * *

Чакането беше по-лошо от страха от битката. Тялото й искаше да се движи, да се измъкне от креслото и да тръгне по познатите коридори. Подсъзнанието й крещеше за действие, движение, конфронтация. Тя обиколи кораба от горе до долу и по пътя прехвърляше в ума си информация за всеки, когото срещаше. Механикът, Еймъс Бъртън. Замесен в няколко убийства, подведен под отговорност, но никога не стигнал до процес. Направил си доброволна вазектомия в деня, когато станал достатъчно възрастен за това. Наоми Нагата, инженерката. Две магистърски степени. Предложили й докторантура на станция Церера, но отказала. Алекс Камал, пилотът. Седем нарушения на обществения ред в пияно състояние, когато бил млад. Има син на Марс, за когото още не знае. Джеймс Холдън, човекът без тайни. Свещеният глупак, който въвлече Слънчевата система във война и изглежда напълно сляп за щетите, които е причинил. Идеалист. От най-опасния тип хора. И също така добър човек.

Тя се чудеше дали нещо от това има значение.

Единственият истински играч, който се намираше достатъчно близо, за да могат да разговарят, без забавянето да представлява сериозна пречка, беше Садър, а тъй като той на теория все още бе на същата страна като Нгуен и се готвеше за битка с корабите, които я защитаваха, възможностите им бяха малко и редки.

— Някакви новини? — попита той от терминала й.

— Не — отвърна Авасарала. — Не знам защо шибаният празноглавец се бави толкова.

— Искаш от него да обърне гръб на най-доверения си човек.

— И колко време е нужно за това, да му го начукам? Когато на мен ми се наложи, ми отне може би пет минути. „Сьорен — казах. — Ти си лайно. Разкарай ми се от очите.“ Не е чак толкова трудно.

— Ами ако не се обади? — попита Садър.

Тя въздъхна.

— Тогава ще те потърся пак и ще се опитам да те убедя да дезертираш.

— Аха — кимна Садър с полуусмивка. — И как предвиждаш, че ще мине?

— Шансовете не ми харесват, но знае ли човек? Мога да бъда адски убедителна.

На екрана се появи сигнал за ново съобщение. От Арджун.

— Трябва да прекъсвам — каза тя. — Бъди нащрек — дръж си ухото долепено до земята или каквото там правиш, когато няма земя наоколо.

— Пази се, Крисджен — сбогува се Садър и изчезна, заменен от зеления екран на прекъсната връзка.

Каюткомпанията около нея бе празна. Въпреки това можеше някой да влезе. Тя вдигна полите на сарито си, отиде в малката си каюта и затвори вратата, преди да разреши на терминала да отвори файла.

Арджун седеше зад бюрото, облечен в официалните си дрехи, само че яката и ръкавите му бяха разкопчани. Изглеждаше като човек, който току-що се е върнал от кофти парти. Зад него се лееше слънчева светлина. Значи беше следобед. По-точно било е следобед, когато е пратил съобщението. А можеше и още да е. Тя докосна екрана, проследявайки с пръсти очертанията на рамото му.

— От съобщението ти разбирам, че може да не се върнеш — каза той.

— Съжалявам — каза тя на екрана.

— Както можеш да предположиш, намирам тази мисъл за… обезпокоителна — продължи той, а после усмивка разтегли устните му и затанцува в очите му, които сега тя видя, че са зачервени от сълзи. — Но какво мога да направя? Аз преподавам поезия на студенти. Нямам власт в този свят. Винаги ти си била човекът с власт. Затова искам да ти кажа следното. Не мисли за мен. Не откъсвай ума си от онова, което правиш, заради мен. И ако не се…

Арджун си пое дълбоко дъх.

— Ако има живот след смъртта, ще те търся там. Ако не, тогава и там.

Сведе поглед, после отново го вдигна.

— Обичам те, Кики. И винаги ще те обичам, от каквото и да е разстояние.

Съобщението свърши. Авасарала затвори очи. Корабът около нея бе тесен и сковаващ като ковчег. Тихите му звуци я заливаха, докато й се прииска да закрещи. Докато й се прииска да заспи. Тя си позволи да поплаче малко. Нямаше какво друго да прави. Беше опитала най-добрия си ход и сега можеше само да чака и да се притеснява.

След половин час терминалът й изсвири отново, събуждайки я от неспокоен сън. Еринрайт. Тя усети стягане в гърлото си. Посегна да пусне записа, но се спря. Не искаше. Не искаше да се връща в този свят, да носи тежката си маска. Искаше да изгледа пак съобщението на Арджун. Да чуе гласа му.

Но разбира се, Арджун знаеше какво ще иска. Ето защо й бе казал онова. Тя пусна съобщението.

Еринрайт изглеждаше ядосан. Нещо повече, изглеждаше уморен. Благото му държане бе изчезнало и сега бе човек, съставен само от солена вода и заплахи.

— Крисджен — започна той. — Знам, че няма да го разбереш, но правех всичко по силите си да опазя теб и хората, които обичаш. Нямаш представа в какво си се забъркала и прецакваш ужасно нещата. Иска ми се да беше имала моралната смелост да дойдеш при мен с информацията, вместо да избягаш като разгонена шестнайсетгодишна хлапачка с Джеймс Холдън. Честна дума, не се сещам за по-добър начин да погубиш цялата си професионална репутация. Качих те на „Гуаншийн“, за да те отстраня от играта, защото знаех, ще положението ще стане напечено. Е, то стана, само че ти си в центъра му и не разбираш ситуацията. Милиони хора са изложени на реалната опасност да умрат по ужасен начин заради твоята егоцентричност. Ти си една от тях. Арджун също. И дъщеря ти. Всички те сега са застрашени заради теб.

На екрана Еринрайт стисна ръце и опря кокалчетата в долната си устна — класически образ на гълчащ баща.

— Ако се върнеш веднага, може би — може би — ще успея да те спася. Не кариерата ти. Тя си е заминала вече. Забрави за нея. Всички тук виждат, че си сътрудничиш със СВП и Марс. Всички мислят, че си ни предала, и не мога да поправя това. Животът и семейството ти. Единствено това мога да спася. Но трябва да прекратиш този цирк, който си започнала, и то веднага. Няма време, Крисджен. Всичко важно за теб виси на косъм и не мога да ти помогна, ако не си помогнеш сама. Не и в това. Сега е последният ти шанс. Ако ме пренебрегнеш, следващия път, когато разговаряме, някой ще е умрял.

Съобщението свърши. Тя го пусна пак, а после пак. Усмивката й приличаше на животинско озъбване.

Намери Боби в командния център с пилота, Алекс. Когато влезе, двамата прекъснаха разговора си и пехотинката я изгледа въпросително. Авасарала вдигна пръст и прехвърли видеозаписа на корабните монитори. Еринрайт оживя. На големите екрани можеше да различи порите на кожата му и отделните косъмчета на веждите му. Докато той говореше, Авасарала видя как Алекс и Боби стават сериозни и се привеждат към екрана, сякаш участваха в края на игра на покер с високи залози.

— Добре — промърмори Боби. — Какво ще правим?

— Ще отваряме шибаното шампанско — рече Авасарала. — Какво ни каза той току-що? В това съобщение нямаше нищо. Нищо. Той обикаля около думите си, все едно са покрити с отровни шипове. И какво ни предлага? Заплахи. Никой не отправя заплахи.

— Чакай малко — намеси се Алекс. — Това добър знак ли е?

— Прекрасен — отвърна Авасарала, а после нещо друго, нещо съвсем дребничко, се намести в дъното на ума й и тя едновременно се засмя и почна да ругае.

— Какво? Какво има?

— „Ако има живот след смъртта, ще те търся там. Ако не, тогава и там“ — каза тя. — Това е шибано хайку. Този мъж си мисли само за едно. Поезия. Боже, опази ме от поезия.

Те не разбраха, но нямаше и нужда. Истинското съобщение дойде пет часа по-късно. Дойде по новинарския канал и бе поднесено от генералния секретар Естебан Соренто-Гилис. Старият негодник успяваше по гениален начин да изглежда едновременно сериозен и енергичен. Ако не беше глава на най-голямото управително тяло в историята на човешката раса, би направил истински бум в рекламите на здравословни напитки.

Вече се бе събрал целият екипаж — Еймъс, Наоми, Холдън, Алекс, дори Пракс. Бяха се натъпкали в командния център и общото им дишане леко претоварваше рециклаторите на въздух, така че в стаята бе задушно като в плевня. Всички очи бяха вперени в екрана, когато генералният секретар зае мястото си на подиума.

— Дошъл съм тук тази вечер, за да обявя незабавното сформиране на разследваща комисия. Бяха отправени обвинения, че някои личности в правителството на Обединените нации и във въоръжените им сили са предприели неупълномощени и може би незаконни действия в отношенията си с определени частни предприемачи. Ако тези обвинения са верни, трябва да бъдат взети незабавни мерки. А ако са неоснователни, трябва да бъдат разсеяни и хората, разпространяващи въпросните лъжи, да бъдат подведени под отговорност. Не е нужно да напомням на всички ви за годините, които съм прекарал като политически затворник.

— Да си го начукам — изпсува Авасарала. — Той използва аутсайдерската реч. Сигурно в момента задникът му е толкова стегнат, че огъва пространството.

— Посветил съм мандата си като генерален секретар на изкореняването на корупцията и докато съм на този пост, ще продължавам да го правя. Нашият свят и общата ни Слънчева система могат да бъдат сигурни, че Обединените нации зачитат етичните, моралните и духовните ценности, които ни обединяват като вид.

На екрана Естебан Соренто-Гилис кимна, обърна се и се отдалечи сред буря от въпроси. На негово място нахлуха коментаторите, заговориха един през друг, а политическите им мнения обхващаха целия възможен спектър.

— Добре де — обади се Холдън. — Той всъщност каза ли нещо?

— Каза, че с Еринрайт е свършено — отвърна Авасарала. — Ако на него му оставаше дори ей толкова влияние, това изявление нямаше да бъде направено. Мамка му, как ми се иска да бях там.

Еринрайт беше извън играта. Оставаха само Нгуен, Мао, Стрикланд, или който е там, техните полуконтролирани протомолекулни войници и растящата заплаха от Венера. Авасарала изпусна шумно въздуха от дробовете си.

— Дами и господа — каза тя. — Току-що разреших най-малкия ни проблем.