Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (22)

21.
Пракс

Пракс беше на колене, а ръцете му бяха здраво вързани зад гърба. Раменете го боляха. Болеше го да държи главата си изправена и го болеше да я отпусне. Еймъс лежеше по лице на пода. Пракс го мислеше за мъртъв, докато не видя пластивръзките на ръцете му. Зашеметяващият куршум, изстрелян от похитителите им в тила на механика, беше оставил огромен синкавочерен оток. Повечето от другите — Холдън, някои от пинкуотърците, дори Наоми — се намираха в пози, подобни на неговата, но не всички.

Преди четири години в купола им се бяха завъдили нощни пеперуди. Ограничителните мерки се бяха провалили и целият купол се бе изпълнил с трисантиметрови сиво-кафяви насекоми. За да се отърват от тях, бяха построили топлинен капан: няколко петна изкуствено генерирани феромони върху тъкан от топлоустойчиви влакна под големи дълговълнови осветителни тела. Когато пеперудите се приближаваха твърде много, топлината ги убиваше. Миризмата на изгорели малки телца бе увонила въздуха за дни и беше досущ като тази на електрокоагулатора, който похитителите им използваха върху ранения пинкуотърец. Бял дим се издигаше от пластмасовото бюро, върху което го бяха сложили.

— Аз само… — мърмореше мъжът през мъглата на упойката. — Вие вървете напред, свършете работата без мен. Аз ще дойда…

— Кърви на още едно място — обади се една жена от похитителите. Имаше широко лице, бенка под лявото око, а гумените й ръкавици бяха хлъзгави от кръв. — Ей там.

— Ясно. Видях го — каза мъжът с коагулатора и притисна металния връх към отворената рана на корема на пациента. Чу се острото пращене на електрически заряд и от раната се издигна ново облаче бял дим.

Еймъс внезапно се претърколи. Носът му бе смазан, а лицето му — покрито с кръв.

— Моше и да греша, кап’тане — изфъфли той, а думите му с мъка си проправяха път през разбития му нос, — но не мишля, че тежи ша от поличията на штанчията.

Стаята, в която се бе озовал Пракс, след като свалиха качулката от главата му, нямаше нищо общо с обичайната полицейска атмосфера. Приличаше на стар офис. От онези, които би могъл да ползва инспектор по безопасността или чиновник по доставките в старите дни, преди да се отприщи лавинообразният ефект: дълго бюро с вграден в плота му терминал, няколко лампи, греещи от кухини в тавана, едно мъртво растение — сансевиерия трифасциата — с дълги зелено-кафяви листа, които се превръщаха в тъмна каша. Хората в сивите брони — пазачи, войници или каквито бяха там — действаха много методично и ефикасно. Всички пленници бяха наредени покрай едната стена, с оковани китки и глезени; ръчните им терминали, оръжията им и личните им вещи бяха сложени до отсрещната стена и до тях застанаха двама пазачи, чиято единствена работа бе да гледат никой да не ги докосва. Броните, които бяха свалили от Холдън и Еймъс, лежаха на купчина на пода до оръжията им. После двамата, за които Пракс мислеше като за медицински екип, се заловиха за работа, като се погрижиха първо за най-тежко ранения. Досега не бяха имали време да стигнат до някого друг.

— Някаква идея с кого може да си имаме работа? — измърмори под нос Уендъл.

— Не са СВП — каза Холдън.

— Това оставя доста голям брой заподозрени — отбеляза капитанът на пинкуотърците. — Има ли някой, когото сте ядосали и за когото би трябвало да знам?

В очите на Холдън се появи болка и той се опита да свие рамене, доколкото му позволяваха обстоятелствата.

— Цял списък са — отговори.

— Тук също кърви — посочи жената.

— Видях — каза мъжът с коагулатора. Докосване, дим, миризма на изгоряла плът.

— Не се обиждайте, капитан Холдън — прошепна Уендъл, — но започва да ми се иска да ви бях застрелял, когато имах тази възможност.

— Не се обиждам — кимна с разбиране Холдън.

Четирима от войниците се върнаха в стаята. Всички бяха с набитото телосложение на земляни. Един от тях — тъмнокож мъж с прошарена коса и командирска осанка — мърдаше беззвучно устни, разговаряйки подгласово с някого. Взорът му се плъзна по пленниците, без да ги вижда. Все едно бяха сандъци. Когато очите му стигнаха до Пракс, той кимна, но не на него.

— Състоянието им стабилно ли е? — попита мъжът от медицинския екип.

— Ако можех да избирам — каза жената, — не бих местила този.

— А ако не можеш?

— Вероятно ще оцелее. Само гледайте да избягвате високата гравитация, докато го закараме в истински лазарет.

— Извинете — обади се Холдън. — Може ли някой да ми каже какво, по дяволите, става?

Все едно говореше на стените.

— Имаме десет минути — оповести тъмнокожият.

— Транспортен кораб?

— Не още. Сигурната зона.

— Прекрасно — промърмори кисело жената.

— Защото, ако искате да ни питате нещо — каза Холдън, — като начало трябва да евакуираме всички от Ганимед. Ако искате хората ви да си останат хора, трябва да се махаме. В онази лаборатория, където бяхме, имаше от протомолекулата.

— Искам да ги местите по двойки — нареди тъмнокожият.

— Да, сър — отвърна жената.

— А бе вие слушате ли ме? — извика Холдън. — Протомолекулата е на свобода в тази станция.

— Не ни слушат, Джим — каза Наоми.

— Фъргюсън. Мот — заповяда тъмнокожият. — Докладвайте.

Стаята притихна, докато някой отнякъде докладваше.

— Дъщеричката ми я няма — обади се Пракс. — Онзи кораб откара дъщеричката ми.

Него също не го слушаха. Той и не очакваше. С изключение на Холдън и екипажа му, никой не го бе слушал. Тъмнокожият мъж се приведе напред със силно съсредоточен вид. Пракс усети как космите на тила му настръхват. Имаше предчувствие.

— Я повтори — каза тъмнокожият. Миг по-късно попита: — „Ние“ стреляме ли? Кои сме „ние“?

Някой отговори. Медицинският екип и пазачите на оръжията бяха впили очи в командира. Лицата им бяха безизразни като на покерджии.

— Ясно. Отряд Алфа, нови заповеди. Доберете се до космопорта и осигурете транспортен кораб. Имате разрешение за употреба на сила. Повтарям: имате разрешение за употреба на сила. Сержант Чернев, освободете краката на пленниците.

Един от пазачите на оръжията трепна изненадано.

— На всички ли, сър?

— На всички. И ще ни трябва носилка за този господин.

— Какво става, сър? — попита сержантът. Гласът му бе изпълнен с объркване и страх.

— Става това, че ти давам заповед — сопна се тъмнокожият и тръгна бързо към вратата. — А сега действайте.

Пракс усети как ножът срязва пластивръзките на глезените му. Не беше осъзнал, че краката му са изтръпнали, докато не почувства в тях бодежи, от които очите му се насълзиха. Изправянето беше болезнено. В далечината нещо избумтя като празен товарен контейнер, пуснат от голяма височина. Сержантът освободи краката на Еймъс и се премести към Наоми. Единият пазач все още стоеше до вещите им. Медицинският екип запечатваше корема на ранения мъж със сладникаво миришещ гел. Сержантът се наведе.

Бързият поглед между Холдън и Еймъс беше единственото предупреждение за Пракс. С небрежността на човек, отиващ до тоалетната, Холдън тръгна към вратата.

— Хей! — обади се пазачът на оръжията и вдигна автомат, голям колкото ръката му. Холдън се озърна невинно и докато всички зяпаха него, Еймъс заби коляно в главата на сержанта. Пракс изквича от изненада и автоматът се завъртя към него. Той се опита да вдигне ръце, но те все още бяха вързани зад гърба му. Уендъл опря стъпало в хълбока на лекарката и я тласна пред оръжието.

Наоми бе коленичила върху шията на сержанта; лицето му бе мораво. Холдън изрита мъжа с коагулатора зад коляното в същия миг, когато Еймъс се счепка с онзи с автомата. Електрокоагулаторът падна на пода, мятайки искри със звук като от почукване на пръст по стъкло. С ножа на сержанта в ръце, Пола пристъпи към един от другарите си и се зае да реже пластивръзките около китките му. Човекът с автомата замахна с лакът и въздухът на Еймъс излетя с изпъшкване. Холдън се хвърли върху мъжа от медицинския екип и прикова ръцете му с колене. Еймъс направи нещо, което Пракс не можа да види, и онзи с автомата изстена и се преви.

Пола сряза пластивръзките на пинкуотъреца точно когато лекарката грабна автомата от пода. Освободеният мъж измъкна пистолета от кобура на падналия сержант и протегна ръка да опре дулото в слепоочието на жената, докато тя вдигаше автомата с четвърт секунда закъснение.

Всички замръзнаха. Лекарката се усмихна.

— Шах и мат — каза тя и сведе оръжието към пода.

Всичко бе отнело не повече от десет секунди.

Наоми взе ножа и бързо и методично преряза пластивръзките на всички, а Холдън вървеше след нея, като изключваше комуникаторите на сивите брони и връзваше ръцете и краката на хората. Ситуацията бе абсолютно огледална на предишната. Разтривайки схванатите си пръсти, Пракс си представи абсурдната картина как тъмнокожият мъж се връща и почва да му лае заповеди. Разнесе се ново бумтене, сякаш още един огромен ехтящ контейнер бе паднал и издал звук като от барабан.

— Искам само да ви кажа колко съм ви благодарен, че се погрижихте за хората ми — каза Уендъл на двамата от медицинския екип.

Жената подхвърли нещо гадно и нецензурно, но го направи с усмивка.

— Уендъл — каза Холдън, докато ровеше в кутията с вещите им, и хвърли магнитния ключ на водача на пинкуотърците. — „Сомнамбул“ все още е ваш, но трябва веднага да стигнете до него и да изчезвате оттук.

— Няма нужда да ми го казваш — заяви Уендъл. — Вдигайте тази носилка. Няма да изоставим другаря си точно сега, а трябва да се измъкнем, преди да са дошли подкрепленията.

— Тъй вярно — отвърна Пола.

Уендъл се обърна към Холдън.

— Беше ми интересно да ви срещна, капитане. Само че хайде да не го правим пак.

Холдън кимна, но не прекъсна обличането на бронята, за да си стиснат ръцете. Еймъс последва примера му, а след това раздаде обратно на всички конфискуваните им оръжия и вещи. Холдън провери пълнителя на автомата си и излезе през същата врата, която бе използвал тъмнокожият. Еймъс и Наоми го последваха. Пракс трябваше да подтичва, за да не изостане. Раздаде се нов взрив, този път не толкова далечен. На Пракс му се стори, че ледът под краката му потрепери, но може и да си въобразяваше.

— Какво… какво става?

— Протомолекулата се разпространява — каза Холдън и подхвърли един ръчен терминал на Наоми. — Заразата обхваща станцията.

— Не мишля, че штава това, кап’тане — изхриптя Еймъс. Направи гримаса, хвана носа си с дясната ръка и го дръпна силно. Когато го пусна, изглеждаше що-годе прав. Той издуха по един кървав сопол от всяка ноздра и си пое дълбоко дъх. — Така е по-добре.

— Алекс? — заговори Наоми по терминала. — Алекс, кажи ми, че този канал още работи. Говори.

Гласът й трепереше.

Раздаде се нов гръм, по-силен от всичко, което Пракс бе чувал някога. Този път треперенето не бе въображаемо; то го запрати на земята. Във въздуха се усещаше странна миризма, като на нажежено желязо. Лампите на станцията затрепкаха и угаснаха; включиха се бледосините аварийни светодиоди за евакуация. Зави сигналът за спадане на налягането; трите му тона бяха подбрани така, че да се разнасят през рядък въздух. Когато Холдън заговори, звучеше почти замислено.

— А може би бомбардират станцията.

* * *

Станция Ганимед беше една от първите постоянни човешки бази на външните планети. Бе строена с мисъл за бъдещето, не само по отношение на архитектурата, но и с оглед как ще се вписва във великата човешка експанзия към тъмните покрайнини на Слънчевата система. Възможността за катастрофа бе заложена в нейното ДНК от самото начало. Това бе най-безопасната станция в системата на Юпитер. Някога самото й име извикваше представа за новородени бебета и куполи, пълни с хранителни култури. Но месеците след падането на огледалата я бяха разяли.

Херметичните врати, които трябваше да изолират зоните със загуба на въздух, бяха заклинени в отворено състояние, когато хидравликата отказа. Хранителните резерви бяха изразходвани, без да бъдат възстановени. Всичко ценно, което можеше да се размени на черния пазар срещу храна или билет за измъкване, беше откраднато и продадено. Социалната инфраструктура на Ганимед вече бе започнала бавния си, но неизбежен колапс. Дори и най-черногледите сценарии за извънредни случаи не бяха предвидили това.

Пракс стоеше в сводестата кухина, където се бе състояла първата им среща с Никола. Двамата бяха отишли в една малка сладкарница, където хапнаха, пиха кафе и флиртуваха. Той още помнеше формата на лицето й и как сърцето му замря, когато тя хвана ръката му. На мястото на сладкарницата сега имаше хаос от натрошен лед. Тук се пресичаха десетина коридора и през тях се изливаха хора, опитващи се да стигнат до космопорта или достатъчно дълбоко в луната, така че ледът да ги предпази, или пък някъде, където мислеха, че ще бъдат в безопасност.

Единственият дом, който бе познавал някога, се разпадаше около него. През следващите няколко часа щяха да измрат хиляди хора. Пракс знаеше това и част от него бе ужасена. Но Мей беше на онзи кораб, така че нямаше да е сред загиналите. Все още трябваше да я спаси, само че не от това. Този факт правеше нещата поносими.

— Алекс казва, че навън е напечено — съобщи Наоми, докато четиримата тичаха през руините. — Ама наистина напечено. Няма да успее да се добере до космопорта.

— Ами другата площадка за кацане? — вметна Пракс. — Можем да отидем там.

— Това е планът — каза Холдън на Наоми. — Дай на Алекс координатите на научната база.

— Да, сър — отвърна тя в същия момент, когато Еймъс вдигна ръка като ученик и попита:

— Онази с протомолекулата ли?

— Това е единствената тайна площадка за кацане, с която разполагам — отвърна Холдън.

— Да, добре.

Когато Холдън се обърна към дребния ботаник, лицето му бе сиво от напрежение и страх.

— Добре, Пракс. Ти си местен. Нашите брони са предвидени за вакуум, но ще ни трябват скафандри за теб и Наоми. Предстои ни да тичаме през истински ад и не навсякъде ще има въздух. Не мога да си позволя да свия в грешна посока или да търся нещо два пъти. Ти ще водиш. Можеш ли да се справиш?

— Да — увери го Пракс.

Намирането на скафандри беше лесна работа. Бяха в достатъчни количества, за да нямат сериозна пазарна стойност, и се складираха в ярко боядисани аварийни шкафове. Всички запаси в главните коридори бяха опоскани, но нямаше никакъв проблем да се шмугнат в един тесен страничен коридор към не толкова популярен комплекс, където навремето Пракс водеше Мей на пързалка. Скафандрите там бяха в оранжево и зелено, за да се виждат по-лесно от спасителите. Камуфлажен цвят би бил по-подходящ в случая. Маските миришеха на пластмаса, а сгъвките представляваха само обръчи, пришити към материята. Нагревателите им изглеждаха зле поддържани и бе много вероятно да се запалят при продължителна употреба. Разнесе се нов взрив, последван от още два, всеки от които звучеше по-близък от предишния.

— Ядрени заряди — определи Наоми.

— Може би гаусови — предположи Холдън. Все едно говореха за времето.

Пракс сви рамене.

— Както и да е, всеки изстрел, попаднал в коридор, означава свръхнагрята пара — каза той, докато залепваше последния шев отстрани на тялото си, а после погледна евтината зелена лампичка, която го уверяваше, че има приток на кислород. Нагревателната система премигна в жълто, а после отново в зелено. — Вие с Еймъс може да оцелеете, ако броните ви са добри. Ние с Наоми нямаме шанс.

— Страхотно — изсумтя Холдън.

— Загубих „Роси“ — докладва Наоми. — Не. Загубих цялата връзка. Ретранслираше се през „Сомнамбул“. Сигурно е излетял.

„Или е разтопен на шлака.“ Мисълта беше изписана на лицата на всички. Но никой не я изрече на глас.

— Насам — посочи Пракс. — Тук има сервизен тунел, който използвахме, когато бях в колежа. Можем да заобиколим комплекса „Мраморна арка“ и да продължим нататък.

— Както кажеш, мой човек — рече Еймъс. Носът му отново кървеше. На бледосинята светлина в шлема му кръвта изглеждаше черна.

Това беше последната разходка на Пракс. Каквото и да се случеше, никога нямаше да се върне тук, защото „тук“ нямаше да съществува. Докато подтичваше по сервизния коридор, където едно време Джейми Лумис и Тана Ибтрахмин-Сук го бяха завели да се напуши, знаеше, че това е последният път, когато виждаше това място. Широкият амфитеатър с нисък таван под стария водопречиствателен център, където бе карал първия си стаж, бе напукан, а резервоарът — пробит. Коридорите нямаше да се наводнят бързо, но след няколко дни щяха да са пълни. След няколко дни обаче нямаше да има значение.

Всичко бе окъпано в сиянието на аварийните лампи или пък тънеше в сянка. Земята бе покрита с киша — отоплителната система се мъчеше да компенсира тази лудост и не успяваше. На два пъти откриха, че пътят им е блокиран — веднъж от херметична врата, която учудващо все още работеше, и веднъж от ледено свлачище. Не срещнаха почти никого. Всички други тичаха към космопорта. А Пракс в момента ги водеше кажи-речи в обратната посока.

Още един дълъг, извит коридор, после нагоре по строителна рампа, през един празен тунел и…

Синята стоманена врата, която блокираше пътя им, не бе заключена, но се намираше в режим на безопасност. Индикаторът сочеше, че от другата страна е вакуум. Един от божиите юмруци, млатещи Ганимед, бе проникнал дотук. Пракс спря, а умът му прехвърляше триизмерната архитектура на неговата станция. Щом тайната база беше там, а той беше тук, значи…

— Не можем да стигнем дотам — заключи той.

В продължение на няколко секунди другите мълчаха.

— Това не е добър отговор — каза Холдън. — Намери друг.

Пракс си пое дълбоко въздух. Ако се върнеха, можеха да слязат един етаж по-надолу, да тръгнат на запад и да се опитат да проникнат в коридора оттам, само че щом взривът бе достатъчно силен, за да стигне дотук, почти със сигурност щеше да е засегнал и долното ниво. Ако продължаха към старата метростанция, може би щяха да успеят да намерят сервизен коридор — макар Пракс да не бе сигурен, че има такъв, — и той може би щеше да води в правилната посока. Чуха се още три взрива, разтърсващи леда. Със звук като от силен удар на бейзболна бухалка, стената до него се пропука.

— Пракс, приятелче — обади се Еймъс, — добре ще е да побързаш.

Имаха скафандри, така че ако отвореха вратата, вакуумът нямаше да ги убие. Но коридорът щеше да е задръстен с отломки. Всеки удар, достатъчно силен да пробие повърхността, би…

Би…

— Не можем да стигнем там… през тунелите на станцията — каза той. — Но можем да се качим горе. Да излезем на повърхността и да минем по нея.

— И как ще го направим? — попита Холдън.

Да намери път, който не е заключен, му отне двайсет минути, но Пракс все пак го откри. Беше толкова тесен, че по него можеха да вървят не повече от трима души един до друг, и представляваше автоматизирана система за обслужване на външната страна на купола. Самата система отдавна бе разграбена за части, но това нямаше значение. Въздушният шлюз все още работеше, захранван от акумулатори. Наоми и Пракс въведоха нужните инструкции, затвориха вътрешната врата и отвориха външната. За миг полъхна вятър от излитащия въздух, а после изчезна. Пракс излезе на повърхността на Ганимед.

Беше виждал снимки на северното сияние на Земята. Никога не си бе представял, че ще види нещо подобно в чернотата на собственото си небе. Но ето че сега не само над него, а и от хоризонт до хоризонт се простираха ивици от зелено, синьо и златно — частици, отломки и сияещ газ от охлаждаща се плазма. Нажежени до бяло петна бележеха плазмените двигатели. На няколко километра оттам гаусов снаряд се заби в повърхността на луната и сеизмичният трус ги събори. Пракс остана да лежи за момент, загледан как водата излита като гейзер нагоре в мрака, а после се сипе обратно като сняг. Беше красиво. Рационалната, научната част от ума му се опита да изчисли колко енергия се предава на луната, когато я удари парче волфрам, изстреляно от гаусово оръдие. Щеше да е като миниатюрна ядрена бомба, само че без гадната радиация. Зачуди се дали снарядът ще спре, преди да срещне никело-желязното ядро на Ганимед.

— Добре — обади се Холдън по евтиното радио в скафандъра на Пракс. Долният край на звуковия спектър бе приглушен и гласът му звучеше като на анимационен герой. — А сега накъде?

— Не знам — каза Пракс, надигайки се на колене. Посочи към хоризонта. — Някъде там.

— Трябва ми повече информация — отбеляза Холдън.

— Никога по-рано не съм излизал на повърхността — призна Пракс. — В купол, да. Но просто навън? Искам да кажа, знам, че сме близо, но не знам как да стигнем дотам.

— Добре — промърмори Холдън. Някъде много далеч в пълния вакуум над главата му избухна нещо огромно. Беше като в старите анимационни филми, където до главата на героя светва лампичка, когато му хрумне някаква идея. — Можем да се справим. Еймъс, ти тръгваш към онзи хълм там, за да огледаш наоколо. Пракс и Наоми, вие поемате в онази посока.

— Не мисля, че е нужно да го правим, сър — възрази Наоми.

— Защо не?

Тя вдигна ръка и посочи някъде зад Холдън и Пракс.

— Защото съм доста сигурна, че корабът, който в момента каца ей там, е „Роси“.