Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (6)

5.
Авасарала

Крисджен Авасарала, помощник на заместник генералния секретар на ООН, седеше близо до края на масата. Сарито й беше оранжево, единственото цветно петно в иначе военната синьо-сива окраска на срещата. Останалите седем души на масата бяха началници на различните подразделения на въоръжените сили на ООН, и всички до един мъже. Тя знаеше имената им, развитието на кариерите им, психологическите им профили, заплатите им, политическите им връзки и с кого спят. Личните асистенти и адютантите стояха до задната стена, замръзнали неловко като срамежливи тийнейджъри на танцова забава. Авасарала измъкна крадешком от чантичката си един шамфъстък, счупи дискретно черупката и го метна в устата си.

— Срещата с марсианското командване ще трябва да почака, докато ситуацията на Ганимед се стабилизира. Всякакви по-ранни официални дипломатически разговори само ще създадат впечатление, че сме приели новото статукво. — Говореше адмирал Нгуен, най-младият от присъстващите. Приличаше на ястреб и излъчваше характерното за преуспелите младежи самодоволство.

Генерал Адики-Сандовал кимна с бичата си глава.

— Съгласен. В случая трябва да мислим не само за Марс. Ако започнем да изглеждаме слаби в очите на Съюза на външните планети, бъдете сигурни, че ще има рязък скок в терористичните действия.

Микел Ейджи, от дипломатическия корпус, се облегна назад и облиза нервно устни. Зализаната коса и мършавото лице го караха да прилича на човекоподобен плъх.

— Господа, принуден съм да не се съглася…

— Ама, разбира се — вметна сухо генерал Нетълфорд. Ейджи не му обърна внимание.

— На този етап срещата с Марс е необходимата първа стъпка. Ако започнем да си играем с предварителни условия и да издигаме всевъзможни пречки, не само че процесът ще отнеме по-дълго време, но и вероятността за подновяване на враждебните действия ще нарасне. Докато ако успеем да свалим напрежението, да изпуснем малко пара…

Адмирал Нгуен кимна с безизразна физиономия. Когато заговори, тонът му бе небрежен.

— Вие дипломатите нямате ли метафори, които да датират от след парната машина?

Авасарала се изкикоти заедно с другите. Нейното мнение за Ейджи също не бе високо.

— Нещата с Марс вече ескалираха — каза генерал Нетълфорд. — Струва ми се, че най-доброто, което можем да направим в момента, е да изтеглим Седма флотилия от станция Церера. С максимална тяга. Да сложим на стената тиктакащ часовник и да видим тогава дали марсианците ще искат да останат на Ганимед.

— Имате предвид да я преместим в системата на Юпитер? — попита Нгуен. — Или да я насочим към Марс?

— Ако насочиш нещо към Земята, това много прилича на насочване към Марс — отбеляза Нетълфорд.

Авасарала прочисти гърлото си.

— Разполагате ли с нова информация за първоначалния нападател? — попита тя.

— Техниците работят по въпроса — отговори Нетълфорд.

— Но това само доказва моята правота. Ако Марс изпробва нови технологии на Ганимед, не можем да позволим те да определят темпото. Трябва да извадим на масата своя собствена заплаха.

— Но е била протомолекулата, нали? — намеси се Ейджи. — Тоест, било е същото като на Ерос?

— Работим по въпроса — повтори Нетълфорд, натъртвайки леко на думите. — Има някои очебийни прилики, но и някои фундаментални разлики. Не се разпространи както на Ерос. Ганимед не се променя, както се промени населението на Ерос. От сателитните снимки, които получихме, изглежда, че то е преминало на марсианска територия и или се е самоунищожило, или е било унищожено от тях. Ако изобщо има някаква връзка с Ерос, оттогава насам се е усъвършенствало.

— Значи Марс се е сдобил с мостра от протомолекулата и я е превърнал в оръжие — заключи адмирал Садър. Той не говореше много. Авасарала все забравяше колко е тънък гласът му.

— Това е една от възможностите — отвърна Нетълфорд. — Една доста сериозна възможност.

— Вижте — обади се Нгуен със самодоволна усмивчица, като дете, което знае, че ще получи каквото иска. — Знам, че изключихме възможността за първи удар, но трябва да обсъдим докъде може да стигне непосредственият ни отговор. Ако това е било само суха тренировка за нещо по-голямо, чакането може да е равнозначно на излизане през въздушен шлюз.

— Трябва да приемем срещата с Марс — подчерта Авасарала.

Стаята притихна. Лицето на Нгуен потъмня.

— Нима?… — започна той, но млъкна. Авасарала видя как мъжете се споглеждат. Извади от чантичката си още един шамфъстък, изяде ядката и прибра черупките. Ейджи се опитваше да скрие задоволството си. Авасарала наистина трябваше да провери кой го е уредил за представител на дипломатическия корпус. Беше ужасен избор.

— Сигурността ще е проблем — каза Нетълфорд. — Изключено е да допуснем някой от корабите им в защитния ни периметър.

— Е, не можем да го направим при техните условия. Ако ще провеждаме среща, искаме да е тук, на наша територия.

— Да ги накараме да спрат на безопасно разстояние и да пратим наш транспорт да ги вземе?

— Никога няма да се съгласят.

— Тогава нека видим на какво ще се съгласят.

Авасарала стана тихичко и се отправи към вратата. Личният й асистент — европейско момче на име Сьорен Котвалд — се откъсна от задната стена и я последва. Генералите се престориха, че не забелязват излизането й, или може би бяха толкова погълнати от новите проблеми, които им бе поставила, че наистина не забелязаха. И в двата случая Авасарала бе сигурна, че се радват на оттеглянето й не по-малко от самата нея.

Коридорите на комплекса на ООН в Хага бяха чисти и широки, декорирани в нежен стил, който караше всичко да изглежда като музейна диорама на португалските колонии през 40-те години на XX век. Тя спря до един рециклатор на органични отпадъци и започна да вади черупките от чантичката си.

— Какво следва? — попита тя.

— Съвещание с господин Еринрайт.

— А после?

— Мийстън Грейвис за афганистанския проблем.

— Отмени го.

— Какво да му кажа?

Авасарала изтупа ръце над контейнера за отпадъци, после се обърна и тръгна бързо към асансьорите.

— Майната му — каза тя. — Кажи му, че афганците се съпротивляват на външно управление още отпреди моите прадеди да изритат британците. Веднага щом разбера как това може да бъде променено, ще го уведомя.

— Да, госпожо.

— Освен това ми трябва актуално резюме за ситуацията на Венера. С последните данни. И нямам време да търся друг доктор на науките да ми го разчете, така че ако не е написано кратко и ясно, уволни кучия му син и намери някой, който умее да пише.

— Да, госпожо.

Асансьорът, който се изкачваше от фоайето и стаите за срещи до офисите, блестеше като диамант в стоманен обков и бе достатъчно голям, за да се сервира в него вечеря за четирима. Той ги разпозна, щом влязоха, и потегли бавно нагоре през етажите. Отвъд прозорците Биненхоф сякаш потъна и огромният мравуняк от сгради, който представляваше Хага, се просна под идеално синьото небе. Беше пролет и снегът, покриващ града от декември насам, най-после се бе стопил. Гълъби кръжаха над улиците далеч долу. На планетата имаше трийсет милиарда души, но те никога нямаше да изтласкат гълъбите.

— Само мъже са, педалите — промърмори тя.

— Моля? — попита Сьорен.

— За генералите говоря. Само мъже са, педалите.

— Мислех, че само Садър е пе…

— Не, нямах предвид, че наистина са педали. Но всичките са мъже, мамка им. Откога не е имало жена начело на въоръжените сили? Във всеки случай не и откакто аз съм тук. Така че получаваме още един пример какво става със здравия разум, когато в стаята има твърде много тестостерон. А, това ми напомня: свържи се с Анет Рабир от инфраструктурата. Нямам вяра на Нгуен. Ако започне мрежов трафик между него и някой друг в генералната асамблея, искам да знам.

Сьорен прочисти гърлото си.

— Извинете, госпожо. Да не би току-що да ми наредихте да шпионирам генерал Нгуен?

— Не, само поисках подробна проверка на целия мрежов трафик и пет пари не давам за резултати извън офиса на Нгуен.

— Разбира се. Грешката е моя.

Асансьорът подмина прозорците с гледката към града и навлезе в тъмната шахта на етажите с частните офиси. Авасарала изпука кокалчетата на пръстите си.

— Но просто за всеки случай — добави тя, — направи го по собствена инициатива.

— Да, госпожо. И аз така си мислех.

За тези, които познаваха Авасарала само по репутация, кабинетът й беше измамно скромен. Намираше се от източната страна на сградата — мястото, откъдето обикновено започваха нископоставените служители. Имаше прозорец с изглед към града, но не ъглов. Видеоекранът, който заемаше по-голямата част от южната стена, стоеше изключен, когато не се използваше, и повърхността му бе матовочерна. Другите стени бяха покрити с износена бамбукова ламперия. Килимът бе къс и с шарки, които да скриват петната. Единствената украса се състоеше от малък олтар с глинена скулптура на Гаутама Буда до бюрото и кристална ваза с цветя, които нейният съпруг, Арджун, пращаше всеки четвъртък. Стаята бе изпълнена с техния аромат и с мириса на дим от лула, макар че Авасарала никога не пушеше тук и не познаваше никого, който да го прави. Тя отиде до прозореца. Под нея градът се простираше като шир от бетон и стар камък.

В притъмняващото небе пламтеше Венера.

През дванайсетте години, откакто работеше на това бюро и в тази стая, всичко се бе променило. Съюзът между Земята и високомерното й братче някога изглеждаше вечен и непоклатим. Поясът бе просто един слаб дразнител и убежище за малки групи ренегати и размирници, които можеха с еднаква вероятност да умрат от повреда в кораба или да бъдат изправени пред правосъдието. Човечеството беше самичко във вселената.

А после дойде тайното откритие, че Феба, странната луна на Сатурн, е всъщност извънземно оръжие, изстреляно към Земята, когато животът на нея е бил кажи-речи само една интересна идея, увита в двоен липиден слой. Как можеше след това нещо да остане същото?

И все пак бе останало. Вярно, че Земята и Марс още не бяха сигурни дали са неизменни съюзници или смъртни врагове. Вярно, че СВП, тази Хизбула на вакуума, бе на път да се превърне в истинска политическа сила на външните планети. Вярно, че нещото, което бе предназначено да измени примитивната земна биосфера, вместо това бе отнесено от един отклонен астероид в облаците на Венера и се бе заело да прави там неизвестно какво.

Но въпреки това пролетта идваше. Мандатите се сменяха. Вечерницата още озаряваше индиговите небеса, по-ярка и от най-големите земни градове.

В други дни Авасарала намираше това за окуражаващо.

— Господин Еринрайт — каза Сьорен.

Авасарала се обърна към мъртвия екран на стената и той оживя. Садавир Еринрайт бе по-тъмнокож и от нея, със закръглено и меко лице. То би било съвсем на място във всяко кътче на Пенджаб, но гласът му притежаваше хладното и аналитично британско веселие. Носеше тъмен костюм и модна тясна вратовръзка. Където и да се намираше, зад него грееше ярка дневна светлина. Картината постоянно трепкаше в опит да балансира светлото и тъмното, и той изглеждаше ту като сянка в правителствен офис, ту като човек в ореол от светлина.

— Надявам се, че събранието е минало добре?

— Да — потвърди тя. — Срещата с Марс ще се състои. В момента уточняват мерките за сигурност.

— Всички ли бяха на това мнение?

— След като им казах, че са, да. Марсианците пращат най-добрите си хора на среща с представители на Обединените нации, за да поднесат лично извиненията си и да обсъдят как отношенията между двете планети да бъдат нормализирани и Ганимед да се върне към дъра-дъра-дъра. Нали?

Еринрайт се почеса по брадичката.

— Не съм сигурен, че колегите ни на Марс гледат на нещата по този начин — подхвърли той.

— Тогава могат да протестират. Ще си разменим остри прессъобщения и до последната минута ще заплашваме да отменим срещата. Драмата е чудесно нещо. Дори повече от чудесно — разсейващо. Само не позволявай на празноглавеца да говори за Венера или Ерос.

Трепването му беше почти недоловимо.

— Моля те, може ли да не наричаме генералния секретар „празноглавец“?

— Защо не? Той знае, че го наричам така. Казвам му го в лицето и той няма нищо против.

— Мисли, че се шегуваш.

— Защото е шибан празноглавец. Не му позволявай да говори за Венера.

— Ами записът?

Справедлив въпрос. Каквото и да бе нещото, извършило атаката на Ганимед, покушението беше започнало от територията на Обединените нации. Ако можеше да се вярва на неофициалните канали — а не можеше, — Марс разполагаше с камерата от скафандъра на един пехотинец. Авасарала от своя страна имаше седемминутно видео с висока резолюция от четирийсет различни камери, показващо как онази твар избива най-добрите войници, с които разполага Земята. Дори да успееха да убедят марсианците да си траят, щеше да е трудно да потулят това.

— Дай ми време до началото на срещата — помоли Авасарала. — Нека видим какво казват те и как го казват. Тогава ще разбера какво трябва да се направи. Ако става въпрос за марсианско оръжие, те ще го покажат с това, което сложат на масата.

— Разбирам — каза бавно Еринрайт. Което означаваше, че не разбира.

— С цялото ми уважение, сър — настоя тя, — засега историята трябва да се ограничи до Земята и Марс.

— Значи искаме драма между двете най-големи военни сили в системата? Как точно си го представяш?

— Получих предупреждение от Майкъл-Джон де Утурбе за нараснала активност на Венера по същото време, когато е започнала стрелбата на Ганимед. Скокът не е бил голям, но го е имало. Венера се размърдва точно когато се случва нещо, което адски прилича на поява на протомолекулата на Ганимед. Това е проблем.

Даде му минутка да осмисли думите й, преди да продължи. Очите на Еринрайт зашаваха, като че ли четеше нещо във въздуха. Той правеше така, когато мислеше усърдно.

— И по-рано сме дрънчали заплашително със сабите — поде отново тя. — Преживели сме го. То е известна величина. Имам папка с деветстотин страници анализи и извънредни планове за конфликт с Марс, включително четиринайсет различни сценария какво да правим, ако те развият неочаквана нова технология. А знаеш ли колко е дебела папката, казваща ни какво да правим, ако нещо дойде от Венера? Три страници, и започва със: „Стъпка първа: Намери Бог“.

Еринрайт изглеждаше отрезвен. Тя чуваше Сьорен зад себе си — различна и по-напрегната тишина от обичайната. Беше сложила страховете си на масата.

— Вариантите са три — каза тя тихо. — Първо: Марс го е създал. Това е просто война. Можем да се справим. Второ: Някой друг го е създал. Неприятно и опасно, но разрешимо. Трето: То само се е създало. И не разполагаме с нищо.

— Ще добавиш ли още страници към тънката си папка? — попита Еринрайт. Прозвуча като насмешка, но не беше.

— Не, драги. Ще разбера с кое от трите си имаме работа. Ако е някое от първите две, ще реша проблема.

— А ако е третото?

— Ще си подам оставката — каза тя. — И ще ти позволя да назначиш някой друг идиот.

Еринрайт я познаваше достатъчно отдавна, за да долови шегата в гласа й. Усмихна се и подръпна разсеяно вратовръзката си. Това бе издайнически жест. Показваше, че е не по-малко разтревожен от нея. Човек, който не го познаваше, изобщо не би забелязал.

— Положението е много деликатно. Не можем да позволим конфликтът на Ганимед да се разрасне.

— Ще го държа под контрол — обеща Авасарала. — Никой не започва война, без аз да съм му позволила.

— Искаш да кажеш, без генералният секретар да издаде решение и генералната асамблея да го утвърди с гласуване.

— А аз ще му кажа кога може да го направи — подчерта тя. — Но ще оставя на теб да му съобщиш новината. Ако го чуе от стара бабка като мен, ще му се свие пишката.

— Е, определено не можем да допуснем това. Дръж ме в течение за всичко, което намериш. Ще говоря с екипа, който пише речите, и ще се уверя, че текстът на изявлението му не излиза от определените граници.

— И всеки, който разпространи видеозаписа от нападението, ще отговаря пред мен — добави тя.

— Всеки, който разпространи видеозаписа от нападението, ще бъде съден за измяна от законен трибунал и изпратен с доживотна присъда в Лунната наказателна колония.

— Това е горе-долу същото.

— Обаждай се по-често, Крисджен. Времената са трудни. Колкото по-малко изненади, толкова по-добре.

— Да, драги — съгласи се тя. Връзката прекъсна. Екранът потъмня. Можеше да се види в него като оранжево петно, увенчано със сива коса. Сьорен пък представляваше размазано бежово-бяло петно.

— Искаш ли още работа?

— Не, госпожо.

— Тогава чупката.

— Да, госпожо.

Чу зад себе си отдалечаващи се стъпки.

— Сьорен!

— Госпожо?

— Приготви ми списък на всички, свидетелствали в процеса за инцидента Ерос. И пусни показанията им през невро-психоаналитиците, ако вече не е направено.

— Искате ли преписите?

— Да, и това също.

— Ще ви ги донеса възможно най-бързо.

Вратата се затвори зад него и Авасарала се отпусна в креслото си. Краката я боляха и предусещаното главоболие, което я преследваше от сутринта, пристъпи напред и прочисти гърлото си. Буда се усмихваше ведро и тя му се изкикоти, сякаш двамата споделяха някаква скрита шега. Искаше й се да се прибере вкъщи, да седне на верандата и да слуша как Арджун се упражнява на пианото.

А вместо това…

Обади му се по ръчния си терминал, вместо по системата в офиса. Някакъв суеверен подтик я караше да потърси уединение, дори и по такъв дребен начин. Той вдигна веднага. Лицето му беше ъгловато, късата му брада — вече почти съвсем бяла. Веселието в очите му винаги си беше там, дори когато плачеше. Само като го видя, тя усети как нещо в гърдите й се отпуска.

— Тази вечер ще се прибера късно — предупреди Авасарала и веднага съжали за прозаичния си тон. Арджун кимна.

— Онемях от смайване — рече той. Дори сарказмът му бе нежен. — Днес маската е тежка, а?

Той го наричаше „маската“. Сякаш жената, която бе тя, когато се изправяше срещу света, беше фалшива, а онази, която говореше с него или рисуваше с внучките си, беше истинска. Авасарала смяташе, че греши, но тази измислица бе толкова успокоителна, че винаги поддържаше играта му.

— Днес е особено тежка. Какво правиш в момента, любими?

— Чета черновата на дисертацията на Кукури. Нуждае се от обработка.

— В кабинета ли си?

— Да.

— Трябва да излезеш в градината — каза тя.

— Защото на теб ти се иска да си там ли? Можем да излезем заедно, като се прибереш.

Тя въздъхна.

— Може да закъснея много.

— Събуди ме и ще излезем.

Тя докосна екрана и Арджун се усмихна, като че ли бе усетил милувката. Авасарала прекъсна връзката. По отдавнашен навик не си казаха довиждане. Това бе една от хилядите дреболии, следствие от дългогодишния им брак.

Тя се обърна към системата на бюрото си и извика на екрана тактическия анализ на битката на Ганимед, разузнавателните профили на главните военни фигури на Марс и плана за срещата, вече наполовина попълнен от генералите след събранието. Извади от чантичката си шамфъстък, счупи черупката му и остави необработената информация да я залее, докато умът й танцуваше през нея. В прозореца зад гърба й нови звезди се мъчеха да пробият сиянието в небето на Хага, но Венера все още бе най-ярката.