Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (33)

32.
Холдън

Холдън седеше в машинното на „Росинант“, оглеждаше щетите и водеше бележки за ремонтната бригада на Тихо. Всички други си бяха тръгнали. „Някои повече от други“, помисли си.

„Да се смени стената на машинното откъм щирборда.“

„Значителни повреди в кабелния възел откъм бакборда, може да е нужна подмяна на цялата кабелна кутия.“

Тези два реда текст символизираха стотици работни часове и стотици хиляди долари за резервни части. Също така символизираха разминаването на косъм с унищожението на кораба и екипажа. Да опише това в две кратки изречения му се струваше почти светотатство. Отдолу записа видовете части, с които Тихо вероятно щеше да разполага и които биха паснали на марсианския му боен кораб.

Зад него на един стенен монитор течеше новинарска програма, излъчвана от Церера. Холдън я бе пуснал, за да има какво да занимава ума му, докато човърка из кораба и си води бележки.

Всичко това бе абсолютно безсмислено, разбира се. Сам, инженерката от Тихо, която обикновено ръководеше ремонтните работи, нямаше нужда от неговата помощ. Нямаше нужда той да й съставя списък на частите. Във всяко едно отношение тя бе по-добре квалифицирана да свърши онова, което той вършеше сега. Но прехвърлеше ли й веднъж работата, нямаше да има никаква причина да остава на кораба. И щеше да му се наложи да се изправи срещу Фред, за да си поговорят за протомолекулата на Ганимед.

И може би по този начин да загуби Наоми.

Ако първоначалното му подозрение бе вярно и Фред наистина бе използвал протомолекулата като разменна монета или, още по-зле, като оръжие, Холдън щеше да го убие. Знаеше това, както знаеше собственото си име, и то го плашеше. Фактът, че подобна постъпка би била углавно престъпление и вероятно щяха да го изпепелят на място, бе по-маловажен за него от факта, че това щеше да е окончателното доказателство, че Наоми е била права да го напусне. Че той се е превърнал в мъжа, в който тя се страхуваше, че се превръща. Във втори детектив Милър, сеещ правосъдие от дулото на пистолета си. Но всеки път, когато си представеше сцената, признанието на Фред и прочувствено му апел за милост, Холдън не можеше да си представи да не го убие за стореното. Спомняше си, че някога бе човек, който би направил различен избор, но не можеше да си спомни точно какво бе чувството да си онзи човек.

Ако грешеше и Фред нямаше нищо общо с трагедията на Ганимед, значи Наоми е била права през цялото време, а той просто е бил прекалено голям инат, за да го проумее. Може би щеше да е в състояние да й се извини достатъчно смирено, за да си я върне. Глупостта обикновено бе по-малко престъпление от саморазправата.

Но ако Фред не беше човекът, който си играеше на Господ с извънземния супервирус, това бе много, много по-зле за човечеството като цяло. Мисълта, че отговорът, който би бил най-лош за човечеството, щеше да е най-добър за него, бе неприятна. Съзнателно, той знаеше, че не би се поколебал да пожертва себе си или своето щастие, за да спаси всички останали. Но това не можеше да заглуши тънкото гласче дълбоко в главата му, което казваше: „Майната им на всички останали, искам да си върна гаджето“.

Нещо полузабравено си проби път през подсъзнанието му и той добави към списъка с нужните продукти „Още филтри за кафе“.

Стенното табло зад него издаде предупредителен сигнал половин секунда преди ръчният му терминал да изжужи, за да го уведоми, че някой пред въздушния шлюз иска разрешение да се качи на борда. Той чукна по екрана, за да превключи на външната камера на шлюза, и видя в коридора да чакат Алекс и Сам. Сам си беше същата, каквато я помнеше: дребничка червенокоса сладурана в прекалено голям сив комбинезон. Носеше сандъче с инструменти и се смееше. Алекс каза нещо и тя се засмя още по-силно, като едва не изпусна инструментите. Интеркомът беше изключен и всичко това приличаше на ням филм.

Холдън натисна бутона на интеркома и каза:

— Влизайте.

После натисна още един бутон и външната врата на шлюза се отвори. Сам помаха на камерата и влезе.

Няколко минути по-късно херметичният люк на машинното се отвори с трясък и през него се спусна, бучейки, откритият асансьор. Сам и Алекс слязоха и инженерката пусна сандъчето си с инструменти, което изтрещя върху металната палуба.

— Какво става? — попита тя и прегърна бързо Холдън. — Пак ли сте забъркали моята хубавица в престрелка?

— Твоята хубавица ли? — възмути се Алекс.

— Този път не — отвърна Холдън и посочи към пострадалите стени на машинното. — В товарния отсек избухна бомба, проби дупка там и прати един шрапнел в мрежата от кабели тук.

Сам подсвирна.

— Или този шрапнел е минал по дългия път, или реакторът ви умее да заляга.

— Колко мислиш, че ще отнеме?

— Стената е лесна — прецени тя, докато въвеждаше нещо в терминала си, а после почука леко с ъгълчето му по предните си зъби. — Можем да вкараме кръпката цяла през товарния отсек. Това доста ще улесни работата. Кабелите ще отнемат повечко време, но не много. Да речем, четири дни, ако хората ми се хванат веднага на работа.

— Такааа — проточи Холдън и трепна като човек, който е принуден да си признае още някои прегрешения. — Освен това имаме повредена врата на товарния отсек, която трябва да се поправи или замени. А и въздушният шлюз на отсека е малко поочукан.

— Значи още два дена — каза Сам, а след това коленичи и се зае да вади инструменти от сандъчето си. — Може ли да направя някои измервания?

Холдън махна към стената.

— Действай.

— Новините ли гледаш? — попита Сам и посочи към хората, говорещи на стенния монитор. — Ганимед е прецакан, а?

— Аха — потвърди Алекс. — Доста.

— Засега обаче само Ганимед — добави Холдън. — Това сигурно означава нещо, но още не съм проумял точно какво.

— Наоми отседна при мен — подхвърли Сам, като че ли през цялото време бяха говорили за това. Холдън усети как лицето му се вцепенява и се опита да се усмихне насила.

— Така ли? Супер.

— Тя не казва нищо, но ако открия, че си й погодил някакъв гаден номер, ще използвам това върху пишката ти — закани се тя, повдигайки един гаечен ключ. Алекс се засмя нервно за секунда, после смехът му заглъхна и на лицето му се изписа неловкост.

— Ще приема, че съм бил честно предупреден — каза Холдън. — Тя как е?

— Мълчалива — отвърна Сам. — Добре, измерих каквото ми трябваше. Сега ще бягам и ще пусна за изработка кръпката за тази стена. До скоро, момчета.

— Чао, Сам — сбогува се Алекс и я загледа как се издига с асансьора, докато люкът не се затвори зад нея. — Може да съм двайсет години по-стар и съм почти сигурен, че не съм от подходящия пол, но харесвам това момиче.

— Двамата с Еймъс предавате ли си това увлечение? — попита Холдън. — Или трябва да се безпокоя, че може да си спретнете дуел заради нея?

— Моята любов е чиста — заяви ухилено Алекс. — Не смятам да я опетнявам, като предприема нещо по въпроса.

— Аха, от онази, за която пишат поетите.

— И така — рече Алекс, като се облегна на стената и започна да си оглежда ноктите. — Хайде да поговорим за ситуацията с мястото на старшия офицер.

— Хайде да не говорим за нея.

— О, да поговорим — настоя Алекс, после направи крачка напред и скръсти ръце като човек, който няма намерение да отстъпва и на йота. — Вече повече от година карам този кораб сам-самичък. Получава се само защото Наоми е прекрасен команден офицер и позволява доста свобода. Ако я загубим, край с летенето. И това е факт.

Холдън прибра в джоба си ръчния терминал, на който работеше, и се подпря на обшивката на реактора.

— Знам. Знам. Никога не съм мислил, че наистина ще го направи.

— Че ще си тръгне ли?

— Да.

— Ние никога не говорим за пари — изтъкна Алекс. — Не получаваме заплати.

— Пари ли? — Холдън се намръщи и забарабани нервно с пръсти по реактора. Той закънтя като метална гробница. — Всеки цент, който сме получили от Фред и не е отишъл за разходи по кораба, е в сметката, която открих. Ако имаш нужда от пари, двайсет и пет процента от тази сума са твои.

Алекс поклати глава и размаха ръце.

— Не, не ме разбирай погрешно. Не ми трябват пари и не мисля, че крадеш от нас. Само ти изтъквам, че ние никога не говорим за заплащане.

— Е, и?

— Това означава, че не сме нормален екипаж. Не работим на кораба за пари или защото правителството ни е мобилизирало. Тук сме, защото искаме да бъдем тук. Само това ни държи при теб. Ние вярваме в каузата и искаме да бъдем част от това, което правиш. В мига, щом го загубим, нищо не ни пречи да се хванем на нормална платена работа.

— Но Наоми… — започна Холдън.

— Беше твое гадже — довърши със смях Алекс. — По дяволите, Джим, поглеждал ли си я? Тя винаги може да си намери нов приятел. Всъщност, ще възразяваш ли, ако аз…

— Разбирам какво имаш предвид. Аз прецаках нещата, грешката е моя. Знам го. Съвсем наясно съм. Трябва да отида да се срещна с Фред и да започна да мисля как да поправя счупеното.

— Освен ако наистина не го е направил Фред.

— Да. Освен в този случай.

* * *

— Чудех се кога най-после ще се отбиеш — каза Фред Джонсън, щом Холдън влезе в офиса му. Фред изглеждаше хем по-добре, хем по-зле от преди година, когато Холдън го бе видял за първи път. По-добре, защото Съюзът на външните планети, който той оглавяваше, вече не бе терористична организация, а истинско правителство, което можеше да седи на масата за преговори с вътрешните планети. А Фред бе поел ролята на администратор с наслада, каквато сигурно не бе изпитвал като борец за свобода. Това личеше по отпуснатите му рамене и полуусмивката, която се бе превърнала в негово обичайно изражение.

И по-зле, защото последната година и всички тегоби на управлението го бяха състарили. Косата му бе оредяла и побеляла, шията му бе смесица от отпусната плът и стари, жилести мускули. Вече имаше постоянни торбички под очите. Кожата му с цвят на кафе не бе много набръчкана, но имаше сивкав оттенък.

Усмивката, с която дари Холдън обаче, бе искрена. Заобиколи бюрото, за да стисне ръката му, и го отведе до един стол.

— Четох доклада ти за Ганимед — каза Фред. — Да поговорим за него. Тъкмо ще споделиш лични впечатления.

— Фред — прекъсна го Холдън. — Има нещо друго.

Фред кимна, преди да се върне и да седне зад бюрото си.

— Продължавай.

Холдън понечи да заговори, но се спря. Фред го гледаше втренчено. Изражението му не се бе променило, но очите му бяха по-остри, по-съсредоточени. Холдън почувства внезапен необясним страх, че Фред вече знае всичко, което се кани да каже.

Истината беше, че Холдън винаги се бе страхувал от Фред. В този човек имаше някаква двойственост, която го изнервяше. Фред бе протегнал ръка на екипажа на „Росинант“ точно когато те най-много се нуждаеха от помощ. Беше станал техен покровител, тяхно убежище от безбройните врагове, които си бяха създали през последната година. И въпреки това Холдън не можеше да забрави, че това все още е полковник Фредерик Лусиъс Джонсън, Касапина от станция Андерсън. Човек, който през последните десет години бе участвал в създаването и ръководенето на Съюза на външните планети — организация, способна на убийства и тероризъм, за да постигне целите си. И почти със сигурност Фред лично бе заповядал някои от тези убийства. Беше напълно възможно като лидер на СВП той да е убил повече хора, отколкото като полковник на ООН.

Дали наистина би се посвенил да използва протомолекулата, за да извлече полза за каузата си?

Може би. Може би това беше прекалено дори за него. Освен това той беше приятел и заслужаваше шанс да се защити.

— Фред, аз… — започна Холдън, а после млъкна.

Фред кимна пак. Усмивката изчезна от лицето му, заменена от леко мръщене.

— Това няма да ми хареса. — Беше просто излагане на факт.

Холдън стисна подлакътниците на стола си и се изправи. Оттласна се по-силно, отколкото искаше, и в ниската гравитация от 0,3 g, създавана от въртенето на станцията, за миг се отдели от пода. Фред се изкиска и мръщенето му отново се смени с усмивка.

Това бе достатъчно. Смехът разчупи страха на Холдън и го превърна в гняв. Когато стъпи отново на краката си, той се приведе напред и стовари длани върху бюрото на Фред.

— Няма да ми се смееш — каза. — Не и докато не се уверя, че вината за всичко това не е твоя. Ако си способен да направиш онова, което мисля, че може да си направил, и после да се смееш, ще те застрелям още тук, на място.

Усмивката на Фред не се промени, но се промени нещо в очите му. Не беше свикнал да го заплашват, но пък и не му беше за пръв път.

— Което може да съм направил — повтори Фред. Не придаде на думите въпросителна интонация, просто ги повтори.

— Протомолекулата е, Фред. Това става на Ганимед. Лаборатория, която експериментира с деца, онази гадна черна паяжина и чудовище, което едва не унищожи кораба ми. Това са шибаните ми „лични впечатления“. Някой си е играл с вируса и сега той може би е на свобода, а в орбита вътрешните планети се стрелят като луди.

— Мислиш, че съм го направил аз — каза Фред. Отново беше просто заявяване на факт.

— Ние запратихме тази гадост на Венера — изрева Холдън. — Лично ти дадох единствената останала мостра. И ето че изведнъж на Ганимед, житницата на бъдещата ти империя, единственото място, което флотите на вътрешните не желаят да изоставят, се развихря шибана епидемия?

Фред остави за секунда тишината да му отговори.

— Да не би да ме питаш дали използвам протомолекулата, за да изтласкам войските на вътрешните планети от Ганимед и да укрепя властта си над външните планети?

Тихият тон на Фред накара Холдън да осъзнае, че е крещял, и той вдиша дълбоко няколко пъти. Когато пулсът му се поукроти малко, каза:

— Да. Горе-долу това питам.

— Нямаш право да ме питаш за това — отбеляза Фред с широка усмивка, която не стигаше до очите му.

— Какво?

— В случай че си забравил, ти си служител на тази организация.

Той стана и се извиси в целия си ръст, на десетина сантиметра над Холдън. Усмивката му не се промени, но тялото му сякаш наедря. Изведнъж започна да изглежда огромен. Холдън неволно направи крачка назад.

— Не ти дължа нищо — продължи Фред, — освен каквото е записано в последния ни договор. Съвсем ли си си загубил ума, момче? Да ме командваш тук? Да ми крещиш? Да настояваш за отговори?

— Никой друг не би могъл… — започна Холдън, но Фред изобщо не му обърна внимание.

— Ти ми даде единствената мостра, за която знаехме. Но предполагаш, че ако ти не знаеш за нещо, то не съществува. Търпя ти глупостите вече повече от година — разгорещи се Фред. — Тази твоя идея, че Вселената ти дължи отговори. Праведното ти негодувание, което размахваш като тояга срещу всички наоколо. Но не съм длъжен да ги търпя. Знаеш ли защо?

Холдън поклати глава, страхувайки се, че ако заговори, думите му могат да излязат като немощно квичене.

— Защото — натърти Фред — аз съм шибаният шеф. Аз ръководя тази организация. Ти ми беше доста полезен и може пак да си ми полезен в бъдеще. Но в момента си имам достатъчно проблеми на главата и без да започваш още един от кръстоносните си походи за моя сметка.

— И? — вметна Холдън, проточвайки думата.

— И си уволнен. Това беше последният ти договор с мен. Ще довърша поправката на „Роси“ и ще ти платя, защото не нарушавам сделка. Но мисля, че вече сме построили достатъчно кораби, за да започнем да охраняваме небето си и без твоя помощ, а дори и да не бяхме, приключих с теб.

— Уволнен — повтори Холдън.

— А сега се разкарай от офиса ми, преди да съм решил да ти взема и „Роси“. В него вече има повече наши части, отколкото оригинални. Мисля, че с немалко основание мога да твърдя, че корабът е мой.

Холдън заотстъпва към вратата, чудейки се колко сериозна е тази заплаха. Фред го гледаше, но не помръдна. Когато стигна до вратата, Фред каза:

— Не бях аз.

Погледите им се срещнаха за един дълъг бездиханен миг.

— Не бях аз — повтори Фред.

— Добре — каза Холдън и излезе заднешком през вратата.

Когато тя се затвори и скри Фред от погледа му, Холдън въздъхна дълбоко и се свлече край стената на коридора. Фред беше прав за едно нещо: твърде дълго време използваше страха си като извинение. „Праведното ти негодувание, което размахваш като тояга срещу всички наоколо.“ Беше видял как собствената му глупост едва не доведе до края на човечеството. Това го бе разтърсило из основи. От Ерос насам караше само на страх и адреналин.

Но това не бе извинение. Вече не.

Понечи да извади терминала си, за да се обади на Наоми, когато му просветна. „Уволнен съм.“

Беше работил за Фред в продължение на повече от година. Станция Тихо бе главната им база. Сам бе прекарала в кърпене и стягане на „Роси“ почти толкова време, колкото и Еймъс. Сега всичко това бе свършило. Трябваше да си намерят нова работа, нова база, сами да си правят ремонтите. Вече нямаше да има покровител да го държи за ръчичка. За първи път от много дълго време Холдън беше истински независим капитан. Отсега нататък трябваше да се оправя сам, като поддържа кораба годен за летене, а екипажа сит. Изчака за кратко, докато това попие в ума му.

Чувството беше страхотно.