Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (48)

47.
Холдън

Холдън седеше пред тактическия пулт в командния център и гледаше как се събират войските за Рагнарок. Адмирал Садър, за когото Авасарала ги уверяваше, че е от добрите, бе присъединил корабите си към малката, но растяща флотилия от марсианци, докато се носеха към Йо. В орбита около луната ги чакаха десетината кораба от флотата на адмирал Нгуен. Още марсиански и земни кораби летяха натам от Сатурн и от Пояса. Когато всички пристигнеха, в района щеше да има около трийсет и пет големи кораба и десетки по-малки прехващачи и корвети като „Росинант“.

Трийсет и пет големи кораба. Холдън се опита да си спомни дали някога е имало толкова мащабни флотски действия, но не се сещаше за такива. Заедно с флагманите на адмиралите Нгуен и Садър, в окончателната бройка щеше да има четири дреднаута на ООН от клас „Труман“, а марсианците щяха да разполагат с три бойни кораба клас „Донагър“, всеки от които би могъл да унищожи населението на цяла планета. Останалите щяха да са смесица от кръстосвачи и разрушители. Не толкова тежка категория като бойните кораби, но достатъчно мощни да изпарят „Росинант“. За което, ако трябваше да е честен, Холдън се притесняваше най-много.

На теория неговата страна имаше повече кораби. След като Садър и марсианците бяха обединили силите си, те превъзхождаха двойно контингента на Нгуен. Само че колко от земните кораби биха стреляли по своите само защото така са им наредили един адмирал и една прокудена политичка? Беше напълно възможно, ако наистина се стигне до стрелба, много от корабите на ООН да получат необясними аварии в комуникационната апаратура и да изчакат да видят как ще се развият нещата. А това не беше най-лошият вариант. Най-лошият вариант беше някои от корабите на Садър да сменят страните, когато марсианците започнат да убиват земляни. Битката можеше да се превърне в хаос, в който много хора са насочили оръжия един срещу друг и никой не знае на кого да вярва.

Можеше да се превърне в кървава баня.

— Ние имаме два пъти повече кораби — отбеляза Авасарала от постоянното си място на комуникационния пулт. Холдън за малко да възрази, но се отказа. В края на краищата нямаше смисъл. Авасарала щеше да вярва в онова, в което искаше да вярва. Нужно й беше да си мисли, че всичките й усилия са си стрували и ще бъдат възнаградени, когато флотата пристигне и този клоун Нгуен се предаде на очевидно по-голямата й военна сила. Но всъщност нейната версия беше също толкова измислена, колкото и неговата. Никой нямаше да знае със сигурност какво ще стане, докато не стане.

— Колко още остава? — попита Авасарала и смукна от мехура със слабо кафе, каквото бе започнала да си прави вместо чай.

Холдън си помисли дали да не й посочи навигационната информация, която „Роси“ подаваше към всички конзоли, но реши да не го прави. Авасарала не искаше от него да й показва къде да я види. Искаше той да й каже. Не беше свикнала да натиска сама копчетата. В нейните представи тя го превъзхождаше по ранг. Холдън се зачуди как ли всъщност стои въпросът със старшинството в такива случаи. Колко нелегални капитани на крадени кораби са нужни, за да се равняват на една изпаднала в немилост политичка от ООН? Някой съд можеше да си блъска главите над това в продължение на десетилетия.

Все пак не беше справедлив към Авасарала. Тя не го правеше, защото искаше той да изпълнява заповедите й. Просто се намираше в ситуация, за която изобщо не бе подготвена, беше най-малко полезният човек в стаята и се опитваше да установи някакъв контрол. Стремеше се да преоформи пространството около себе си така, че да съответства на представата й за самата нея.

Или може би просто искаше да чуе нечий глас.

— Осемнайсет часа — каза Холдън. — Повечето кораби, които не са част от флотата ни, ще пристигнат там преди нас. А останалите няма да се появят, преди всичко да е свършило, така че можем да не ги броим.

— Осемнайсет часа — повтори Авасарала. В гласа й имаше нещо като благоговение. — Космосът е невероятно голямо място. Все същата стара история.

Беше отгатнал правилно. Тя наистина искаше просто да си поговори с някого, така че нека говори.

— Каква история?

— Империя. Всяка империя расте, докато обхване по-голяма територия, отколкото може да контролира. Започнали сме с борба кой да седи на най-хубавите клони на едно дърво. После сме слезли на земята и сме започнали да се бием за няколко квадратни километра дървета. После някой открил язденето на кон и се образували империи, обхващащи стотици и хиляди квадратни километри. Корабите дали възможност експанзията да продължи през океаните. Ъпстейновият двигател ни даде външните планети…

Гласът й заглъхна и тя затрака по комуникационния пулт. Не каза на кого праща съобщения и Холдън не попита. Когато свърши, заговори отново:

— Историята обаче винаги е една и съща. Независимо колко добра е технологията ти, по някое време ще завладееш повече територия, отколкото можеш да задържиш.

— Говорите за външните планети?

— Не конкретно — каза тя и гласът й стана тих и замислен. — Говоря за цялата шибана идея за империя. Британците не са успели да задържат Индия и Северна Америка, защото от къде на къде хората ще слушат крал, който се намира на шест хиляди километра от тях?

Холдън си играеше с въздушната дюза на пулта си и я насочи към лицето си. Хладният въздух миришеше леко на озон и масло.

— Логистиката винаги е проблем.

— Няма майтап. Да предприемеш опасно пътуване на шест хиляди километра през Атлантическия океан, за да се биеш с колонистите, дава на врага ти страхотно домакинско предимство.

— Е — подхвърли Холдън, — поне ние земляните го разбрахме, преди да започнем война с Марс. Той е още по-далеч. И понякога Слънцето е между нас.

— Някои хора никога не ни простиха, че не стъпихме на шията на Марс, когато имахме тази възможност — отбеляза Авасарала. — Аз работя за някои от тях. Шибани идиоти.

— Мислех, че поуката от историята е, че тези хора винаги губят накрая.

— Тези хора — подчерта тя, като се надигна от креслото и тръгна бавно към стълбата — не са истинският проблем. На Венера може би се намира авангардът на първата империя, която е в състояние да задържи толкова територия, колкото завладее. И тази шибана протомолекула ни разобличи какви дребнави селски тарикати сме. Каним се да проиграем Слънчевата система, защото сме си мислели, че можем да построим летища от бамбук и да призовем товара с шамански обреди.

— Поспете малко — посъветва я Холдън, докато асансьорът пристигаше. — Ще побеждаваме империите една по една.

— Може би — сви рамене Авасарала и се скри от погледа му, а люкът на палубата се затръшна след нея.

* * *

— Защо никой не стреля? — попита Пракс. Беше се качил в командния център по петите на Наоми като изгубено дете. Сега седеше в едно от многото неизползвани противоускорителни кресла и се взираше в главния екран със смесица от страх и очарование.

Големият тактически дисплей показваше скупчване на червени и зелени точки, които обозначаваха трийсетината големи кораба, паркирани в орбита около Йо. „Роси“ бе оцветил земните кораби в зелено, а марсианските в червено. Това караше иначе толкова сложната ситуация да изглежда заблуждаващо проста. Холдън знаеше, че ако някой започне да стреля, ще е голям проблем да отличиш приятелите от враговете.

Засега корабите се носеха мирно над Йо, само загатваха за огромната заплаха, която представляват. Напомняха на Холдън за крокодилите, които бе видял в зоологическата градина като дете. Огромни, с бронирана кожа и пълни със зъби, но носещи се по водната повърхност като статуи. Дори очите им не мигаха. Хвърлеха ли им храна обаче, изхвръкваха от водата с плашеща скорост.

„В момента просто чакаме във водата да капне малко кръв.“

— Защо никой не стреля? — повтори Пракс.

— Хей, докторе — обади се Еймъс. Беше се изтегнал в едно от креслата до Пракс и излъчваше лениво спокойствие, каквото на Холдън му се искаше самият той да изпитва. — Помниш ли как на Ганимед бяхме изправени срещу онези момчета с оръжията и никой не стреляше, докато ти не реши да щракнеш ударника на пистолета си?

Пракс пребледня. Холдън предположи, че си е спомнил за кървавите резултати от онази битка.

— Да — потвърди ботаникът. — Помня.

— Сега имаме нещо подобно — рече Еймъс. — Само че още никой не е щракнал ударника.

Пракс кимна.

— Ясно.

Ако в крайна сметка някой взривеше спокойствието, Холдън знаеше, че първият им проблем ще е да разберат кой по кого стреля.

— Авасарала, имате ли вече някаква информация за политическата ситуация? На този екран има адски много зелени точки. Колко от тях са на наша страна?

Старата дама сви рамене и продължи да слуша разговорите между корабите.

— Наоми? — попита Холдън. — Някакви идеи?

— Засега флотата на Нгуен се цели само в марсиански кораби — отвърна тя, като маркира съдовете на главния тактически екран, така че всички да ги виждат. — Марсианските кораби пък се целят в тях. Корабите на Садър не се целят в никого и той дори не е отворил амбразурите. Предполагам, че още се надява на мирно решение.

— Моля те, прати комплиментите ми на разузнавателния офицер на кораба на Садър — заръча Холдън. — И го помоли да ни даде някакви нови опознавателни данни „свой/чужд“, за да не се превърне това в най-голямата шибана каша в Слънчевата система.

— Имаш го — откликна Наоми и осъществи връзката.

— Еймъс, виж дали всички са запечатали добре скафандрите си — продължи Холдън. — Провери първо тук, преди да слезеш долу. Надявам се да не започне стрелба, но обикновено това, на което се надявам, е съвсем различно от онова, което става.

— Разбрано — кимна Еймъс, стана от креслото си и затрополи по палубата с магнитните си ботуши, проверявайки шлемовете на всички.

— Проба, проба, проба — заговори Холдън по общия радиоканал. Един по един хората на борда потвърдиха, че го чуват. Това бе кажи-речи всичко, което можеше да направи, докато някой с по-голяма заплата от неговата не реши накъде ще тръгнат нещата.

— Чакайте — обади се Авасарала и натисна един бутон на конзолата си. По радиоприемниците в скафандрите им зазвуча външен канал.

— … изстреляме незабавно срещу цели на Марс. Имаме батарея от ракети, носещи смъртоносно биологично оръжие, които са в бойна готовност. Даваме ви един час да напуснете орбитата на Йо или ще ги изстреляме незабавно срещу цели на Марс. Имаме…

Авасарала изключи канала.

— Изглежда и трета страна се е включила в груповата чекия — вметна Еймъс.

— Не — каза Авасарала. — Това е Нгуен. Превъзхождаме го, затова е наредил на приятелчетата на Мао на повърхността да ни заплашат, за да ни накарат да отстъпим. Ще… Ох, мамка му.

Чукна пак по пулта и по радиото заговори нов глас. Беше женски, с културен марсиански акцент.

— Йо, тук е адмирал Мохан от Марсианския конгресно-републикански флот. Ако изстреляте нещо по-голямо от бутилка, ще направим цялата ви шибана луна на стъкло. Чувате ли ме?

Еймъс се наведе към Пракс.

— Ето, виждаш ли, в момента всички те щракат ударниците си.

Пракс кимна.

— Ясно.

— Това много скоро ще излезе от всякакъв контрол — прецени Холдън, заслушан в едва сдържаната ярост в гласа на марсианския адмирал.

— Говори адмирал Нгуен от кораба на ООН „Агата Кинг“ — обади се нов глас. — Адмирал Садър се намира тук незаконно, по искане на цивилно длъжностно лице без никаква военна власт. Затова заповядвам на всички кораби под негово командване веднага да отстъпят. Освен това заповядвам капитанът на флагмана на Садър да арестува адмирала за измяна и…

— О, я млъквай — тросна се Садър по същия канал. — Тук съм като част от законна мисия за разследване на неуместен разход на средства и материали на ООН за секретен биооръжеен проект на Йо. Проект, за който адмирал Нгуен е лично отговорен в нарушение на директивите на ООН…

Авасарала прекъсна връзката.

— Леле, това не е хубаво — каза Алекс.

Авасарала отвори лицевото стъкло на шлема си и въздъхна дълбоко. Бръкна в чантата си и извади един шамфъстък. Счупи го и замислено изяде ядката, след което пусна черупката в близкия улей за отпадъци. Една малка люспица заплува в микрогравитацията.

— Не, всъщност би трябвало да е наред — изтъкна тя. — Всичко това е чупене на стойки. Докато си мерят пишките, никой няма да стреля.

— Но ние не можем просто да седим тук и да чакаме — изохка Пракс, клатейки глава. Еймъс плуваше пред него и проверяваше шлема му. Пракс го отблъсна и се опита да стане. Отдели се от противоускорителното кресло, но не се сети да включи магнитните си ботуши. — Ако Мей е там долу, трябва да слезем. Те казват, че ще превърнат луната в стъкло. Трябва да слезем, преди да са го направили.

В гласа на ботаника се промъкваше истерична нотка. Напрежението му се отразяваше. Отразяваше се на всички им, но Пракс бе този, при който щеше да проличи най-рано и най-силно. Холдън стрелна с очи Еймъс, но едрият мъж просто изглеждаше изненадан, че е бил избутан от доста по-дребничкия учен.

— Те говорят за унищожаване на базата. Трябва да слезем там долу! — продължи Пракс и паниката си проби път през гласа му.

— Нищо няма да правим — рече Холдън. — Не и докато не получим по-добра представа как ще се развият нещата.

— Изминахме целия този път, за да не правим нищо, така ли? — попита Пракс.

— Докторе, не искаме да сме тези, които ще действат първи — каза Еймъс и сложи ръка на рамото му, за да го натисне към палубата. Без да се обръща, дребничкият ботаник се отърси с рязко движение и се отблъсна от креслото си към Авасарала.

— Включете ме към канала. Дайте да поговоря с тях — помоли той и посегна към комуникационния пулт. — Не мога…

Холдън се метна от креслото си към ботаника. Улучи го във въздуха и двамата отлетяха през стаята, за да се блъснат в стената. Дебелият омекотяващ слой пое удара, но Холдън усети как въздухът излетя от гърдите на Пракс, когато хълбокът му се заби в корема на по-дребния мъж.

— Ъх — изохка Пракс и се зарея във въздуха, свит в зародишна поза.

Холдън включи с ритник магнитите на ботушите си и се издърпа към пода. Сграбчи Пракс и го тласна през стаята към Еймъс.

— Свали го в каютата му и го натъпчи до козирката с успокоителни. После слез в машинното и се приготви за битка.

Еймъс кимна и хвана реещия се Пракс.

— Добре — каза и след няколко секунди двамата изчезнаха през люка.

Холдън се огледа. Видя шокираните физиономии на Авасарала и Наоми, но не им обърна внимание. Копнежът на Пракс дъщеря му да има предимство над всичко останало едва не бе изложил отново всички им на опасност. И макар че Холдън разбираше чувствата на мъжа, точно в момента си имаше предостатъчно други грижи. Не искаше да се чуди как да му попречи да погуби всички на борда всеки път, когато изникне името на Мей. Това го изнерви и му се прищя да се сопне на някого.

— Къде, по дяволите, е Боби? — извика, без да се обръща към никого конкретно. Не я беше виждал, откакто влязоха в орбита около Йо.

— Видях я току-що в работилницата — отвърна Еймъс по радиото. — Чистеше пушката ми. Мисля, че се е заела да подготви всички оръжия и брони.

— Това е… — започна Холдън, готов да се развика за нещо. — Това всъщност е доста полезно. Кажи й да си облече скафандъра и да си включи радиото. Тук нещата може да се сговнят много бързо.

Отдели няколко секунди да подиша дълбоко и да се успокои, а после се върна на пулта си.

— Добре ли си? — попита Наоми по частния им канал.

— Не — каза той, след като натисна с брадичка бутона, така че само тя да чуе отговора му. — Не, всъщност съм уплашен до смърт.

— Мислех, че вече сме оставили това зад гърба си.

— Оставили сме зад гърба си страха?

— Не — каза тя и усмивката личеше ясно в гласа й. — Самообвиненията. Аз също съм уплашена.

— Обичам те — каза Холдън и изпита същата електрическа тръпка както винаги, когато й го казваше: наполовина страх, наполовина фукня.

— Може би трябва да държиш под око пулта си — подхвърли тя и по тона й личеше, че го дразни. Никога не му казваше, че го обича, след като той го е казал пръв. Твърдеше, че думите губели силата си, ако хората ги изричат прекалено често. Той разбираше довода й, но се бе надявал този път тя да наруши правилото. Имаше нужда да го чуе.

Авасарала се бе прегърбила над комуникационния пулт като някакъв древен мистик, надзърташ в дълбините на мътно кристално кълбо. Скафандърът й висеше като на плашило. Холдън се замисли дали да не й нареди да закопчае шлема си, но после сви рамене. Беше достатъчно възрастна да преценява сама рисковете и ползите от яденето по време на битка.

От време на време тя бръкваше в чантата си и вадеше нов фъстък. Във въздуха около нея се образуваше растящ облак от мънички люспици. Холдън се дразнеше, докато гледаше как тя замърсява кораба му, но никой боен кораб не бе толкова деликатен, че малко хвърчащ във въздуха боклук да повреди нещо. Дребните частици щяха или да бъдат засмукани от системата за рециклиране на въздуха и уловени от филтрите, или като включеха тягата, щяха да паднат на пода, откъдето по-късно да ги пометат. Холдън се зачуди дали на Авасарала някога й се е налагало да чисти нещо.

Докато я гледаше, старицата килна глава настрани и се заслуша с внезапен интерес в нещо, която само тя чуваше. Ръката й се стрелна напред, бърза като птица, и чукна по екрана. По корабното радио се разнесе нов глас, този път придружен от тихото съскане, което се получава, когато сигналът пътува милиони километри през космоса.

— … екретар Естебан Соренто-Гилис. Преди известно време обявих сформирането на комисия, която да разследва възможните злоупотреби с ресурси на ООН за незаконна разработка на биологично оръжие. Разследването все още се води и засега комисията не е готова да повдигне обвинения, но в интерес на обществената безопасност и за да се осигури по-пълно и всестранно разследване, някои служители на ООН на ключови позиции трябва да бъдат отзовани на Земята за даване на показания. Първо, адмирал Аугусто Нгуен от Флота на Обединените нации. Второ…

Авасарала чукна по пулта, за да спре предаването, и зяпна срещу конзолата за няколко секунди.

— Въх, да си го начукам.

Из целия кораб завиха аларми.