Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Caliban’s War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Войната на Калибан

Книга втора от поредицата „Експанзията“

 

Американска, първо издание

 

James S. A. Corey

Caliban’s War

Copyright © 2012 by Daniel Abraham and Ty Franck

 

Превод: Иван Иванов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Петкова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

ISBN: 978-954-655-408-6

История

  1. — Добавяне

4.
Боби

Съзнанието й се върна сред гневно бръмчене и болка. Боби премигна веднъж в опит да избистри главата си и да види къде се намира. Зрението й бе вбесяващо мътно. Бръмченето се оказа алармата на скафандъра й. Цветни светлинки проблясваха пред лицето й, докато дисплеят пращаше данни, които тя не можеше да разчете. Беше в процес на рестартиране и алармите се включваха една след друга. Тя се опита да раздвижи ръце и откри, че макар и немощна, не е парализирана или обездвижена. Противоударният гел в скафандъра й се бе върнал в течно състояние.

Нещо се размърда в прозорчето от бледа светлина, което представляваше лицевото стъкло на шлема й. Глава, която ту се показваше, ту изчезваше. После се чу щракване, когато някой включи кабел към външния порт на скафандъра. Значи беше човек от корпуса, който сваляше данните за нараняванията й.

По вътрешните говорители се разнесе глас, мъжки и млад.

— Прибрахме те, сержи. При нас си. Всичко ще е наред. Всичко ще е точно. Само се дръж.

Още преди да довърши думата „дръж“, Боби отново загуби съзнание.

* * *

Събуди се, докато се друсаше върху носилка по дълъг бял тунел. Вече не бе в скафандъра си. Страхуваше се, че санитарите не са губили време да я вадят от него по нормалния начин, а просто са задействали аварийната система, която разкъсваше всички шевове и сглобки. Това бе бърз начин да извадят ранен войник от четиристотинкилограмов екзоскелет, но при него скафандърът биваше унищожен. Боби усети, че я жегва съжаление за загубата на верния й стар боен другар.

Миг по-късно си спомни, че целият й взвод бе разкъсан пред очите й, и тъгата по загубения скафандър й се стори жалка и срамна.

Едно силно раздрусване на носилката прониза като мълния гърба й и я запрати обратно в мрака.

* * *

— Сержант Дрейпър — изрече някакъв глас.

Боби се опита да отвори очи и откри, че това не й е по силите. Всеки клепач тежеше по хиляда кила и самият опит я изтощи. Затова тя се помъчи да отговори на гласа и бе изненадана й малко засрамена от пиянското ломотене, което излезе от устата й.

— В съзнание е, но само едва-едва — каза гласът. Беше дълбок, добродушен мъжки глас. Изглеждаше пълен с топлота и загриженост. Боби се надяваше той да продължи да говори, докато заспи отново.

Втори глас, женски и остър, се намеси:

— Оставете я да си почива. Сега е опасно да се опитвате да я разбудите.

Добродушният глас отвърна:

— Не ме интересува, дори това да я убие, докторе. Трябва да говоря с този войник, и то веднага. Така че дайте й каквото е необходимо.

Боби се усмихна вътрешно, без да проумява смисъла на думите. Долавяше само любезния, топъл тон на гласа. Хубаво беше такъв човек да се грижи за теб. Тя започна да се унася пак в сън, приветствайки чернотата като добър приятел.

* * *

Бял огън прониза гръбнака й и тя се изправи рязко в леглото, по-будна отвсякога. Беше все едно си на „сокче“ — химичния коктейл, който даваха на моряците, за да ги държат в съзнание и нащрек по време на маневри при висока гравитация. Боби отвори очи, а после ги стисна отново, когато ярката бяла светлина в стаята едва не ги изгори.

— Угасете лампите — изфъфли тя. Думите излизаха от сухото й гърло като шепот.

Червената светлина, процеждаща се през клепачите й, отслабна, но когато се опита да отвори очи, пак се оказа прекалено светло. Някой хвана ръката й и сложи в нея чаша.

— Можеш ли да държиш това? — попита благият глас.

Боби не отговори; просто поднесе чашата към устата си и изпи водата на две жадни глътки.

— Още — каза и този път гласът й приличаше повече на нейния.

Чу звука от издърпване на стол, а после отдалечаващи се стъпки по плочките на пода. От краткия си поглед към стаята бе разбрала, че се намира в болница. Чуваше електрическото жужене на медицински уреди, а във въздуха се бореха за надмощие миризмите на антисептици и урина. Смути се, щом осъзна, че миризмата на урина идва от нея. За миг се чу шуртене на чешма, а после стъпките се приближиха. Чашата отново бе сложена в ръката й. Този път тя изпи водата бавно, като я задържаше за малко в устата си, преди да преглътне. Беше хладна и с възхитителен вкус.

Когато свърши, гласът попита:

— Още?

Тя поклати глава.

— Може би по-късно — каза. А секунда след това попита: — Сляпа ли съм?

— Не. Биха ти комбинация от лекарства за съсредоточаване и мощни амфетамини. Което означава, че зениците ти са силно разширени. Съжалявам, не ми дойде наум да намаля осветлението, преди да се събудиш.

Гласът все още бе пълен с благост и топлота. На Боби й се искаше да види лицето зад този глас, затова рискува да открехне едното си око. Светлината не я жегна както преди, но пак беше неприятна. Собственикът на благия глас се оказа много висок и слаб мъж в униформа на флотското разузнаване. Лицето му бе тясно, с изпъната кожа, сякаш черепът му напираше да излезе навън. Той я дари с плашеща усмивка, която не бе нищо повече от леко извиване на ъгълчетата на устата му.

— Сержант-оръжейник Роберта У. Дрейпър, 2-ри пехотински експедиционен корпус — каза мъжът и гласът му бе в такова противоречие с външността, та Боби имаше чувството, че гледа филм, дублиран на чужд език.

След няколко секунди той още не бе продължил, така че Боби потвърди:

— Да, сър — погледна към пагоните му и добави: — Господин капитан.

Вече можеше да отвори и двете си очи, без да изпитва болка, но някакъв странен гъдел пълзеше по крайниците й и ги караше едновременно да се схващат и да треперят. Тя потисна желанието да се размърда.

— Сержант Дрейпър, аз съм капитан Торсън и съм дошъл да ви разпитам. Загубихме целия ви взвод. От два дни на Ганимед се води ожесточена битка между силите на Обединените нации и Марсианската конгресна република. Което по последни данни е довело до инфраструктурни щети за над пет милиарда марсиански долара и смъртта на близо три хиляди военни и цивилни.

Той млъкна пак, взирайки се в нея с присвити очи, които блестяха като на змия. Тъй като не знаеше какъв точно отговор очаква мъжът, Боби каза просто:

— Да, сър.

— Сержант Дрейпър, защо взводът ви е открил огън по военния аванпост на ООН при купол четиринайсет и го е унищожил?

Въпросът бе толкова нелеп, че мозъкът на Боби загуби няколко секунди, докато се мъчеше да го осмисли.

— Кой ви заповяда да откриете огън и защо?

Разбира се, той не би могъл да пита защо хората й са започнали битката. Нима не знаеше за чудовището?

— Не знаете ли за чудовището?

Капитан Торсън не помръдна, но ъгълчетата на устата му се извиха неодобрително надолу и челото му се сбърчи.

— Чудовище? — повтори той, без гласът му да загуби и капка от топлотата си.

— Сър, някакво чудовище… мутант… нещо нападна аванпоста на ООН. Войниците на ООН тичаха към нас, за да се спасят от него. Ние не сме стреляли по тях. Това… това същество, каквото и да беше, ги изби всичките, а после и нас. — Гадеше й се и тя млъкна, за да преглътне лимонения вкус в устата си. — Искам да кажа, с изключение на мен.

Няколко секунди Торсън се мръщеше, а после бръкна в джоба си и извади малък цифров рекордер. Изключи го и го остави на табла до леглото на Боби.

— Сержант, ще ти дам втори шанс. Досега досието ти е безупречно. Ти си отличен пехотинец. Един от най-добрите. Искаш ли да започнеш отначало?

Той вдигна рекордера и сложи пръст на бутона за изтриване, като я изгледа многозначително.

— Мислите, че лъжа ли? — възмути се тя. Сърбежът в крайниците й се превърна в силно желание да посегне и да счупи лакътя на самодоволния копелдак. — Всички ние стреляхме по него. Камерите в оръжията на целия взвод трябва да са заснели как онази твар избива войниците на ООН, а после напада и нас. Сър.

Торсън поклати тясната си глава и присви очи, докато те почти не изчезнаха.

— Не сме получили картина от взвода по време на цялата битка, нито каквито и да било други данни…

— Те ни заглушаваха — прекъсна го Боби. — Аз също загубих радиовръзка, щом се приближих до чудовището.

Торсън продължи, като че ли тя изобщо не беше се обаждала.

— Освен това загубихме всичкото оборудване, когато едно орбитално огледало падна върху купола. Ти се намираше извън зоната на сблъсъка, но ударната вълна те отхвърли на близо четвърт километър. Трябваше ни известно време да те намерим.

„Загубихме всичкото оборудване.“ Ама че безчувствен начин на изразяване. Всички от взвода на Боби превърнати в шрапнели и пара, когато от орбита върху тях се е стоварило неколкотонно огледало. Някакъв монитор започна да издава тихо, тревожно писукане, но никой друг не му обърна внимание, така че и тя направи същото.

— Моят скафандър, сър. Аз също стрелях по него. Моят видеозапис ще е още там.

— Да — кимна Торсън. — Прегледахме видеоданните на скафандъра ти. Няма нищо, освен статичен шум.

„Това прилича на лош филм на ужасите“, помисли си тя. Героинята вижда чудовището, но никой не иска да й повярва. Представи си второто действие, в което е позорно предадена на военен съд, и е спасена едва в трето действие, когато чудовището се появява отново и избива всички, които не са вярвали…

— Чакайте — каза тя. — Каква декомпресия използвахте? Моят скафандър е по-стар модел. Използва видеокомпресия версия 5.1. Кажете го на техниците и ги накарайте да опитат пак.

Торсън се взира в нея в продължение на няколко секунди, а после извади ръчния си терминал и се обади на някого.

— Донесете бойния скафандър на сержант Дрейпър в стаята й. Пратете с него техник с видеооборудване.

Прибра терминала и се усмихна пак по своя плашещ начин.

— Сержант, признавам, че съм извънредно любопитен какво искаш да видя. Ако това е някаква хитрина, спечелила си само още няколко минутки.

Боби не отговори, но реакцията й към отношението на Торсън най-после бе преминала от уплаха през гняв до раздразнение. Тя се надигна в тясното болнично легло, обърна се настрани и отметна одеялото. Поради ръста и близкото й физическо присъствие обикновено или плашеше мъжете, или ги възбуждаше. И в двата случая ги караше да се чувстват неловко. Тя се приведе леко към Торсън и бе възнаградена, когато той избута стола си със също толкова назад.

Изписаното на лицето му отвращение показа, че моментално е разбрал какво е направила. Той извърна очи от усмивката й.

Вратата на стаята се отвори и двама флотски техници вкараха скафандъра на Боби върху закачалка на колелца. Беше непокътнат. Не го бяха разбили, докато са я вадили. Тя усети буца в гърлото си и преглътна. Нямаше да покаже дори за миг слабост пред този клоун Торсън.

Клоунът посочи към по-старшия от двамата техници.

— Ти. Как се казваш?

Младежът козирува отсечено и отвърна:

— Старшина-техник Сингх, сър.

— Старшина Сингх, сержант Дрейпър твърди, че скафандърът й има различна видеокомпресия от новите модели и затова не сте могли да разчетете видеоданните. Така ли е?

Сингх се плесна по челото.

— Тюх, да му се не види — възкликна той. — Не ми дойде на ума… Това е старият скафандър „Марк III Голиат“. Когато започнаха да правят „Марк IV“, пренаписаха изцяло фърмуера. Напълно различна система за съхранение на видеото. Леле, чувствам се толкова тъп…

— Добре — прекъсна го Торсън. — Направи каквото е нужно, за да демонстрираш видеото, записано в този скафандър. Колкото по-скоро го направиш, толкова по-малко време ще имам да мисля за забавянето, предизвикано от твоята некомпетентност.

Сингх, за негова чест, не отговори. Незабавно включи скафандъра към един монитор и се залови за работа. Боби огледа бронята си. По нея имаше доста драскотини и вдлъбнатини, но иначе изглеждаше невредима. Тя изпита силно желание да я облече и после да каже на Торсън къде да си завре отношението.

Нови тръпки пробягаха по ръцете и краката й. Нещо в шията й затупка бясно като сърцето на дребно животинче. Тя посегна и го докосна. Беше пулсът й. Понечи да каже нещо, но в същия миг техникът възкликна доволно и плесна ръката на помощника си.

— Готово, сър — каза Сингх и пусна записа.

Боби се опита да гледа, но картината се размазваше пред очите й. Посегна към Торсън, за да привлече вниманието му, но някак си не улучи и се люшна напред.

„Пак се започва“, помисли си тя и след един кратък миг на свободно падане чернотата се върна.

* * *

— Дявол да го вземе — изрече острият глас. — Съвсем ясно ви казах, че това ще се случи. Тази жена е получила вътрешни травми и лошо сътресение. Не можете просто да я натъпчете до козирката със стимуланти и да я разпитвате. Това е безотговорно. Нещо повече, това е истинско престъпление!

Боби отвори очи. Отново беше в леглото си. Торсън седеше на един стол до нея. Отсреща стоеше набита руса жена в лекарска престилка, със зачервено от бяс лице. Щом видя, че Боби е будна, тя се приближи и хвана ръката й.

— Сержант Дрейпър, не се опитвайте да се движите. Паднахте и утежнихте някои от травмите си. Стабилизирахме ви, но сега трябва да почивате.

Докато изричаше това, лекарката вдигна очи към Торсън, а изражението й поставяше възклицателни знаци след всяко изречение. Боби кимна и движението я накара да почувства главата си като купа с вода, разнасяна при променлива гравитация. Фактът, че не болеше, вероятно означаваше, че са я натъпкали с всяко налично обезболяващо.

— Помощта на сержант Дрейпър беше съдбоносна — каза Торсън без нито следа от извинение в прекрасния си глас. — Тя може би току-що ни спаси от широкомащабна война със Земята. Да рискуваш живота си, за да не трябва другите да го правят — общо взето в това се състои работата на Роберта.

— Не ме наричайте Роберта — измънка Боби.

— Сержи — обърна се към нея Торсън. — Съжалявам за случилото се с взвода ти. Но най-много съжалявам, че не ти повярвах. Благодаря ти, че реагира професионално. Така избегнахме сериозна грешка.

— Тъкмо си мислех, че си гадняр — рече Боби.

— Това ми е работата, войнико. — Торсън се изправи. — Почини си. Ще те натоварим на кораба веднага, щом си достатъчно добре, за да пътуваш.

— На кораба ли? Пращате ме обратно на Марс?

Торсън не отговори. Кимна на лекарката и излезе. Жената натисна бутона на една от машините до леглото на Боби и нещо хладно потече по вените на ръката й. Светлините угаснаха.

* * *

„Желе. Защо в болниците винаги сервират желе?“

Боби разсеяно побутваше с вилицата шаващата зелена купчинка в чинията си. Най-после се чувстваше достатъчно добре, за да яде като хората, и меките, прозрачни храни, които й носеха тук, ставаха все по-непоносими. Дори високопротеиновата, високовъглехидратна помия, която раздаваха на повечето флотски кораби, й изглеждаше по-привлекателна в момента. Или пък дебела гъбена пържола, залята със сос, с гарнитура от кускус…

Вратата на стаята се отвори и влезе лекарката й, за която Боби вече знаеше, че се казва Триша Пишон, но настояваше всички да й викат доктор Триш. С нея бяха капитан Торсън и някакъв нов мъж, когото не познаваше. Торсън я дари със зловещата си усмивка, но тя вече бе научила, че просто лицето му се движи по този начин. Изглежда, му липсваха необходимите мускули, за да се усмихва нормално. Непознатият носеше униформа на флотски капелан с неясна религиозна принадлежност.

Доктор Триш заговори първа.

— Добри новини, Боби. Ще те изпишем утре. Как се чувстваш?

— Добре. Гладна — оплака се Боби и бодна пак желето си.

— В такъв случай ще се погрижим да ти набавим някаква истинска храна — каза доктор Триш, а после се усмихна и излезе от стаята.

Торсън посочи към капелана.

— Това е капитан Мартенс. Той ще пътува с нас. Оставям ви насаме, за да се запознаете.

И излезе, преди Боби да е успяла да му отговори. Мартенс се тръшна на стола до леглото й. Протегна ръка и тя я стисна.

— Здравей, сержант — каза той. — Аз…

— Когато във формуляр 2790 посочих за своя религия „никаква“, бях напълно сериозна — прекъсна го Боби.

Мартенс се усмихна, явно без да се обиди от прекъсването или от атеизма й.

— Не съм тук в ролята си на духовник, сержант. А съм и психотерапевт по преодоляване на мъката и тъй като ти си станала свидетел на смъртта на всички от своята част и сама едва не си била убита, капитан Торсън и твоята лекарка смятат, че може да имаш нужда от мен.

Боби се канеше да отвърне нещо презрително, но буцата в гърдите й я спря. Тя скри неловкостта си, като отпи дълга глътка вода, а после каза:

— Добре съм. Благодаря, че се отбихте.

Мартенс се облегна в стола си, а усмивката му дори не трепна.

— Ако наистина беше добре след всичко, което си преживяла, това би било знак, че нещо не е наред. А скоро ще бъдеш хвърлена в ситуация с голямо емоционално и умствено напрежение. Щом стигнем Земята, няма да можеш да си позволиш лукса да получаваш емоционална криза или посттравматичен стрес. Чака ни много рабо…

— Земята? — Боби се вкопчи в тази дума. — Я чакай малко. Защо отивам на Земята?