Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (49)

48.
Авасарала

— Засичам бързи обекти — докладва Наоми през воя на алармите. — Флагманът на ООН стреля.

Авасарала затвори шлема си, видя на лицевия дисплей потвърждението за запечатване и затрака по комуникационния пулт. Умът й хвърчеше по-бързо от ръцете й. Еринрайт бе сключил сделка и сега Нгуен го знаеше. Адмиралът щеше да опере пешкира и го приемаше зле.

На конзолата светна сигнал за пристигащо съобщение с висок приоритет. Тя го натисна и на всички терминали в командния център се появи лицето на Садър.

— Тук е адмирал Садър. От този момент поемам командването на…

— Добре — отбеляза Наоми. — В момента имам нужда от истинския си екран. Трябва да свърша малко работа.

— Извинявай — каза Авасарала, и продължи да трака по конзолата. — Грешен бутон.

— … тази военна част. Адмирал Нгуен е освободен от поста си. Всякакви враждебни действия ще бъдат…

Авасарала прехвърли картината на своя екран, но при това неволно смени предаването. Лицето на Нгуен беше почти мораво и той се пъчеше в униформата си.

— … незаконно и безпрецедентно задържане. Адмирал Садър трябва да бъде отведен в ареста, докато…

На пулта светнаха пет искания за връзка, до всяко от които пишеше име и кратък опознавателен код. Авасарала не им обърна внимание, а включи излъчване на живо. Когато бутонът светна, тя погледна право в камерата.

— Говори помощник заместник-секретар Крисджен Авасарала, представителка на земното правителство. Законното командване на тази военна част е дадено на адмирал Садър. Всеки, който отхвърля или пренебрегва заповедите му, ще понесе наказателна отговорност. Повтарям, адмирал Садър е законно упълномощеният командир на…

Наоми изсумтя тихичко. Авасарала спря излъчването и се обърна.

— Мда — вметна Холдън. — Това беше лошо.

— Кое? — попита Авасарала. — Кое беше лошо?

— Един от земните кораби току-що бе улучен от три торпеда.

— Това много ли е?

— Отбранителните системи не ги спират — обясни Наоми. — Тези торпеда на ООН имат опознавателни кодове, които ги бележат като приятели, така че минават безпрепятствено. Земните кораби обикновено не очакват други земни кораби да стрелят по тях.

— Три са много — изтъкна Холдън, докато закопчаваше коланите на противоускорителното кресло. Тя не го видя да докосва никакви контролни уреди, но сигурно го бе направил, защото, щом заговори, гласът му отекна както през кораба, така и по говорителите в шлема й. — Започна се. Всички имате двайсет секунди да си намерите безопасно място и да се закопчаете.

— Разбрано — отвърна Боби от където и да се намираше.

— Докторът е вързан и щастлив — докладва Еймъс. — Сега тъкмо отивам към машинното.

— Ще се включим ли в битката? — попита Алекс.

— Там навън има около трийсет и пет кораба, които са далеч по-големи от нас. Какво ще кажеш просто да се постараем да не ни надупчат?

— Тъй вярно — отвърна Алекс от пилотската кабина. Не беше останал и помен от демокрация или гласуване. Това бе хубаво. Поне Холдън държеше нещата в ръце, когато трябваше да има един-единствен командир.

— Приближават се два бързи обекта — съобщи Наоми. — Някой все още си мисли, че ние сме лошите.

— Авасарала е виновна — подхвърли Боби.

Преди Авасарала да има време се засмее, гравитацията се измести настрани. Двигателите на „Росинант“ се бяха включили. Креслото й се завъртя и заскърца. Предпазният гел я стисна и я пусна.

— Алекс?

— Прехванах ги — докладва Алекс. — Не бих възразил срещу един истински стрелец, сър.

— Ще имаме ли време да я качим тук горе?

— Не — отвърна Алекс. — Още три се приближават.

— Мога да поема контрола върху оръдията оттук, сър — обади се Боби. — Не е същото, но поне на вас няма да ви се налага да го правите.

— Наоми, прехвърли оръдията на сержанта.

— Оръжейният контрол е прехвърлен. Твои са, Боби.

— Поемам контрола — отвърна Боби.

На екрана на Авасарала мигаха цял куп входящи съобщения. Тя започна да ги преглежда. „Кенеди“ обявяваше пълномощията на Садър за незаконни. Първият офицер на „Тритон“ докладваше, че капитанът е отстранен от командването и искаше заповеди от Садър. Марсианският разрушител „Яни Кеос“ се опитваше да се свърже с Авасарала, за да си изясни по кои земни кораби може да стреля.

Тя изкара на екрана тактическия дисплей. Червени и зелени кръгчета обозначаваха струпването от кораби; тънки сребърни линии показваха стрелбата на отбранителните оръдия или пътя на торпедата.

— Ние червени ли сме, или зелени? — попита Авасарала. — Кой какъв е на това шибано нещо?

— Марс е червен, Земята е зелена — поясни Наоми.

— А кои от земните са на наша страна?

— Върви разбери — каза Холдън и в същия миг една от зелените точки внезапно изчезна. — Алекс?

— „Дариус“ изключи предпазните системи на отбранителните си оръдия и сега сипе огън по всичко в обхвата си, както по приятели, така и по врагове. И… мамка му.

Креслото на Авасарала се раздвижи пак. Сякаш се надигна под нея и притисна гърба й в омекотяващия гел, докато й стана трудно да вдига ръцете си. На тактическия екран облакът от кораби — приятели, врагове и неопределени — се измести леко и две златисти точки се уголемиха, а изписаното до тях разстояние бързо намаляваше.

— Госпожо помощник каквото сте там — подкани Холдън, — сега можете да отговорите на някои от тези искания за връзка.

Авасарала имаше чувството, че някой стиска червата й отдолу. В гърлото й се надигаше вкус на сол и стомашни киселини. Започваше да се поти по начин, който бе свързан по-скоро с гаденето, отколкото с температурата. Насили се да протегне ръце към комуникационния пулт, точно когато двете златисти точки изчезнаха.

— Благодаря ти, Боби — каза Алекс. — Потеглям нагоре. Ще се опитам да поставя марсианците между нас и битката.

Авасарала започна да търси връзка с корабите. В разгара на битката това бе единственото, което можеше да прави: да говори. Същото, което бе правила винаги. Всъщност, то даже й действаше успокоително. „Грийнвил“ приемаше командването на Садър. „Танака“ не отговаряше. „Дайсън“ прие връзката, но се чуваше само как разни хора си крещят. Беше истинска лудница.

Дойде съобщение от Садър и тя го прие. То включваше нов код за системата „свой/чужд“ и тя ръчно задейства актуализирането. На тактическия дисплей повечето зелени точки станаха бели.

— Благодаря — каза Холдън. Авасарала преглътна своето „моля“. Медикаментите против гадене, изглежда, действаха на всички други. Хич, ама хич не й се искаше да повърне в шлема си. Една от шестте останали зелени точки угасна, а друга изведнъж побеля.

— Уха, право отзад — възкликна Алекс. — Това беше гадно.

На конзолата на Авасарала пак се появи кодът на Садър и тя натисна бутона за приемане точно когато „Роси“ се раздвижи отново.

— … незабавна капитулация на флагмана „Кинг“ и адмирал Аугусто Нгуен — казваше Садър. В ниската гравитация буйната му бяла коса се бе разперила около главата му като опашка на паун. Усмивката му бе остра като нож. — Всеки съд, който още отказва да ме признае за законен главнокомандващ, ще бъде лишен от амнистия. Разполагате с трийсет секунди.

На тактическия дисплей повечето сребърни и златни нишки бяха изчезнали. Корабите сменяха позициите си, като всеки от тях се движеше по собствени сложни вектори. Докато Авасарала гледаше, всички останали зелени точки побеляха. Всички освен една.

— Не бъди инат, Нгуен — промълви тя. — Играта свърши.

В продължение на няколко дълги секунди в командния център цареше тишина. Напрежението бе почти непоносимо. Наруши я гласът на Наоми.

— Засичам още бързи обекти. О, засичам още много бързи обекти.

— Къде? — попита рязко Холдън.

— От повърхността.

Авасарала не направи нищо, но тактическият й дисплей промени мащаба, докато купът от кораби — червени, бели и единственият непокорен зелен — не се смали до една четвърт от предишната си големина и в долния край на екрана не се появи широката дъга на лунната повърхност. От нея се издигаха в плътен сноп стотици тънки жълти линии.

— Дайте ми бройка — нареди Холдън. — Имам нужда от бройка.

— Двеста и деветнайсет. Не. Чакай. Двеста и трийсет.

— Какво е това, по дяволите? Торпеда ли? — попита Алекс.

— Не — отвърна Боби. — Чудовища. Те изстреляха чудовищата.

Авасарала отвори канал за излъчване. Косата й сигурно изглеждаше по-зле и от тази на Садър, но тя отдавна вече не бе суетна. Стигаше й, че може да говори без страх, че ще повърне.

— Тук е Авасарала — поде тя. — Обектите, чието изстрелване виждате в момента, са нови оръжия на протомолекулна основа, които се използват за неоторизиран първи удар срещу Марс. Трябва да свалим тия шибаняци, и то веднага. Стреляйте, всички.

— Постъпи искане от флагмана на Садър да им предоставим дистанционен контрол над оръдията ни за координирана стрелба — съобщи Наоми. — Да го направя ли?

— Как ли пък не! — възрази Алекс.

— Не, но следи исканията — каза Холдън. — Няма да дам на един военен компютър контрол над кораба си, но все пак трябва да участваме в разрешаването на тази ситуация.

— „Кинг“ потегля с висока тяга — докладва Алекс. — Мисля, че се опитва да офейка.

На дисплея линиите, изстреляни от Йо, се разтваряха като цвете. Някои се отклоняваха под неочаквани ъгли, други се виеха по спирала, а трети криволичеха по чудати зигзагообразни траектории. Всяка от тях представляваше гибелта на една планета, а данните за ускорението им показваха 10, 15, 20 g. Никой човек не можеше да издържи на натоварване от 20 g. Само че онова там не бяха хора.

От корабите излетяха трепкащи златни точици, които се устремиха да посрещнат нишките от Йо. На дисплея изглеждаше, че всичко се развива с бавно, лениво темпо, но данните опровергаваха това. Плазмените торпеда се носеха с максимална скорост, но пак им трябваха дълги секунди, за да стигнат до главната група. Авасарала видя как първото от тях избухна и снопът от протомолекулни чудовища се раздели на дузина потоци. Избягваща маневра.

— Някои от тези идват към нас, капитане — съобщи Алекс. — Не мисля, че са създадени да пробиват корпуса на кораб, но съм адски сигурен, че така или иначе ще го направят.

— Хайде да отидем там и да направим каквото можем. Не бива да позволяваме на никое от тези… Хей, къде се дянаха?

На тактическия дисплей линиите на атакуващите чудовища гаснеха една по една.

— Спират тягата — обясни Наоми. — И радиомаяците им се изключват. Сигурно имат корпуси, които поглъщат радарните сигнали.

— Имаме ли данни за траекториите им? Можем ли да предскажем къде ще се озоват?

На тактическия дисплей затрепкаха стотици светулки. Ракетите с чудовищата ту се появяваха, ту изчезваха, когато тягата им се включваше за кратко, тласкайки ги в наглед полуслучайни посоки, но облакът им неизменно се разширяваше.

— Ах, това ще е истинска гадост — промърмори Алекс. — Боби?

— Прехванала съм няколко мишени. Доближете ни в обсега на отбранителните оръдия.

— Дръжте се, деца — предупреди Алекс. — Ще се повозим.

„Роси“ подскочи рязко и Авасарала отново бе притисната към креслото си. Треперенето, което усещаше, изглежда, се дължеше на собствените й мускули, после на стрелящите ОО, а след това пак на мускулите й. На дисплея обединените сили на Земята и Марс се разгърнаха, преследвайки почти невидимите врагове. Гравитацията постоянно се менеше и креслото й се въртеше ту насам, ту натам без предупреждение. Тя се опита да затвори очи, но стана по-лошо.

— Хмм.

— Какво, Наоми? — попита Холдън. — Какво „хмм“?

— „Кинг“ прави нещо странно. Засичам висока активност на маневрените двигатели и… О!

— Какво „о“? Съществителни. Трябват ми съществителни.

— Получил е пробив — каза Наоми. — Едно от чудовищата го е пробило.

— Казах ти, че могат да го правят — обади се Алекс. — Хич не ми се ще сега да съм на онзи кораб. И все пак, не би могло да се случи на по-мил човек.

— Неговите хора не са отговорни за действията му — изтъкна Боби. — Може дори да не знаят, че Садър командва. Трябва да им помогнем.

— Не можем — отвърна Холдън. — Те ще стрелят по нас.

— Бихте ли млъкнали, мътните ви взели? — изруга Авасарала. — И стига сте мърдали проклетия кораб насам-натам. Просто си харесайте някаква посока и се укротете за две минутки.

Никой не отговори на искането й за връзка в продължение на пет минути. После десет. Когато се включи сигналът за бедствие на „Кинг“, още нямаше отговор. Почти веднага след това дойде откритото предаване.

— Тук е адмирал Нгуен от бойния кораб на ООН „Агата Кинг“. Предлагам да се предам на корабите на ООН, при условие че ще бъдем евакуирани незабавно. Повтарям: предлагам да се предам на всеки военен съд на ООН, при условие че ще бъдем евакуирани незабавно.

Садър отговори на същата честота.

— Тук е „Окимбо“. Какво е положението ви?

— Възможно е да има биологична опасност — докладва Нгуен. Гласът му беше толкова стегнат и писклив, все едно някой го душеше. На тактическия дисплей няколко бели точки вече се движеха към зелената.

— Дръжте се, „Кинг“ — каза Садър. — Идваме.

— Как ли пък не — промърмори Авасарала, а после изруга под нос, докато включваше на общо излъчване. — Как ли пък не! Тук е Авасарала. Поставям „Агата Кинг“ под пълна карантина. Никой съд не бива да се скачва с него, нито да приема прехвърляне на материали или личен състав. Който го направи, също ще бъде поставен под карантина.

Две от белите точки свиха настрани. Други три продължиха. Тя отвори пак канала.

— Само аз ли помня Ерос? Какво си мислите, че върлува на „Кинг“, да ви го начукам? Не се приближавайте.

И последните бели точки смениха посоката. Когато Нгуен отговори на искането й за връзка, тя бе забравила, че то още е включено. Адмиралът изглеждаше ужасно. Авасарала предполагаше, че и тя самата не изглежда по-добре. Зачуди се колко ли войни бяха свършили по този начин. Двама изтощени, замаяни противници, които се взират един в друг, докато светът около тях гори.

— Какво още искаш от мен? — озъби се Нгуен. — Предадох се. Загубих. Не бива хората ми да умрат заради твоята злоба.

— Не е злоба — възрази Авасарала. — Просто не можем да го направим. Протомолекулата ще се измъкне на свобода. Програмите ви за контрол не действат. Заразна е.

— Не е доказано — настоя той, но тонът му издаде всичко.

— Вече се случва, нали? — попита тя. — Включи вътрешните камери. Дай да видим.

— Няма да го направя.

Тя издиша. Беше се случило.

— Толкова съжалявам — прошепна Авасарала. — О, толкова съжалявам.

Веждите на Нгуен се повдигнаха на милиметър. Устните му се стиснаха в безкръвна линия. Стори й се, че в очите му има сълзи, но може да бе просто смущение в сигнала.

— Трябва да включите радиомаяците на ракетите — каза Авасарала. Когато той не отговори, добави: — Не можем да използваме протомолекулата като оръжие. Не разбираме какво представлява. Не можем да я контролираме. Вие току-що издадохте смъртна присъда на Марс. Не мога да ви спася, наистина не мога. Но включете тези радиомаяци и ни позволете да спасим тях.

Мигът увисна във въздуха. Авасарала усещаше вниманието на Холдън и Наоми, насочено към нея, като топлина, излъчваща се от радиатор. Нгуен поклати глава, а устните му мърдаха, докато водеше задълбочен разговор със себе си.

— Нгуен — повика го тя. — Какво става? На твоя кораб. Колко зле са нещата?

— Измъкнете ме оттук и ще включа радиомаяците — каза той. — Ако трябва, хвърлете ме в затвора до края на живота ми, не ми пука. Но ме измъкнете от този кораб.

Авасарала опита да се приведе напред, но само креслото й се раздвижи. Тя потърси думи, които биха накарали Нгуен да се опомни, да осъзнае, че е грешил, че е бил лош и сега ще умре по ужасен начин от собственото си оръжие, но има шанс да поправи стореното. Гледаше този ядосан, дребен, късоглед, уплашен човечец и се опитваше да намери начин да пробуди у него обикновено човешко благоприличие.

Не успя.

— Не мога да го направя — заяви тя.

— Тогава стига си ми губила времето — сопна се той и прекъсна връзката.

Тя се отпусна в креслото и покри очите си с длан.

— Получавам доста странни данни от онзи боен кораб — обади се Алекс. — Наоми? Виждаш ли това?

— Извинявай. Дай ми една секунда.

— Какво има, Алекс? — попита Холдън.

— Активността на реактора спада. Има рязък скок на радиационното ниво в целия кораб. Сякаш продухват с реактора вентилационната система.

— Това не ми звучи здравословно — подхвърли Еймъс.

Командният център отново притихна. Авасарала посегна да отвори канал към Садър, но се спря. Не знаеше какво да му каже. По корабния канал се разнесе глас, завален и лигав. Отначало тя не позна Пракс, а после той трябваше да повтори два пъти думите си, докато го разбере.

— Инкубационна камера — ломотеше Пракс. — Протомолекулата превръща кораба в инкубационна камера. Като на Ерос.

— Знае ли как да го прави? — попита Боби.

— Явно да — каза Наоми.

— Май ще трябва да го разтопим на шлака — предложи Боби. — Имаме ли достатъчно огнева мощ за това?

Авасарала отвори пак очи. Опита се да почувства нещо друго, освен безбрежна мъка. Трябваше да има някаква надежда. Дори Пандора бе я получила.

Холдън изрече на глас мислите й.

— Дори да можем, това няма да спаси Марс.

— Може пък да сме ги унищожили всичките? — предположи Алекс. — Искам да кажа, вярно, че бяха адски много, но може би… може би сме ги унищожили?

— Трудно е да се каже, след като се носеха по инерция — отвърна Боби. — Ако сме изпуснали дори само едно и то стигне до Марс…

Всичко й се изплъзваше. Толкова малко й бе оставало да го спре, а ето че сега седеше тук и гледаше как всичко й се изплъзва. Стомахът й бе стегнат на възел. Но още не се бяха провалили. Не още. Трябваше, трябваше да има някакъв начин. Нещо, което би могло да се направи.

Тя препрати последния си разговор с Нгуен до Садър. Може би на него щеше да му хрумне някаква идея. Тайно оръжие, което ще изскочи отнякъде и ще изтръгне кодовете. Може би голямото братство, на военните щеше да успее да призове някакви остатъци от човечност у Нгуен.

Десет минути по-късно от „Кинг“ се отдели спасителна капсула. Садър не си направи труда да се свърже с нея, преди да я взриви. В командния център настроението бе погребално.

— Добре — каза Холдън. — Всичко по реда си. Трябва да слезем в базата. Ако Мей е там, ще я измъкнем.

— Аз ще се заема с това — предложи Еймъс. — И ще трябва да вземем доктора. Той за нищо на света не би го оставил на друг.

— И аз си мислех същото — съгласи се Холдън. — Така че подгответе се да свалите „Роси“ на повърхността.

— Ние ли? — попита Наоми.

— Аз ще отида със скутера до онзи боен кораб — каза Холдън. — Кодовете за включване на радиомаяците би трябвало да са в командния информационен център.

— Ти? — ахна Авасарала.

— Само двама души се спасиха от Ерос — каза Холдън и сви рамене. — И аз съм единственият, който остана.