Джеймс С. А. Кори
Войната на Калибан (34)

33.
Пракс

Еймъс се бе привел напред в стола си. Самата физическа маса на мъжа караше стаята да изглежда по-малка, а мирисът на алкохол и стар дим лъхаше от него като топлина от огън. Изражението му обаче не би могло да е по-нежно.

— Не знам какво да правя — оплака се Пракс. — Просто не знам какво да правя. Аз съм виновен за всичко. Никола беше просто… тя беше толкова объркана и толкова ядосана. Всеки ден се будех и поглеждах към нея, и виждах, че се чувства като в капан. И знаех, че Мей ще трябва да расте с това. Да се опитва да накара майка си да я обича, докато Ники искаше единствено да се намира някъде другаде. Затова помислих, че така ще е по-добре. Когато тя почна да говори за заминаване, аз бях готов, разбираш ли? И когато Мей… когато трябваше да кажа на Мей, че…

Пракс хвана главата си с ръце и се залюля бавно напред-назад.

— Да не повърнеш пак, докторе?

— Не. Добре съм. Ако й бях по-добър баща, тя още щеше да е тук.

— За бившата жена ли говорим, или за детето?

— Никола не ме интересува. Говоря за Мей. Ако бях отишъл при нея веднага, след като получихме предупреждението. Ако не бях изчакал в купола. И за какво? Заради растения? Те и без това сега са мъртви. Взех едно, но загубих и него. Не можах да спася дори едно. Но бих могъл да стигна там навреме. Да я намеря. Ако бях…

— Знаеш, че тя е изчезнала, преди лайното да удари вентилатора, нали?

Пракс поклати глава. Не смяташе да позволи на реалността да му прости.

— И сега това. Имах шанс. Измъкнах се. Имах малко пари. И бях глупав. Това беше последният й шанс, а аз действах глупаво.

— Е, това е нещо ново за теб, докторе.

— Тя трябваше да има по-добър баща. Заслужаваше по-добър баща. Беше толкова добро… тя беше толкова добро момиченце.

Еймъс за първи път го докосна. Голямата му ръка обхвана рамото на Пракс от ключицата до лопатката и изви гръбнака му, докато го изправи. Очите на механика бяха силно кървясали, бялото бе нашарено с червени жилки като мрамор. Дъхът му бе горещ и стипчив — класически пример за моряк, слязъл да гуляе на сушата. Гласът му обаче бе трезв и стабилен.

— Тя си има чудесен баща, докторе. На теб ти пука, а това е повече, отколкото може да се каже за много от хората.

Пракс преглътна. Беше уморен. Беше се уморил да е силен, обнадежден, решителен и да се готви за най-лошото. Не искаше повече да е себе си. Не искаше да е никой. Ръката на Еймъс бе като захващаща скоба на кораб, която му пречеше да отлети в мрака. Той искаше единствено да го пуснат.

— Няма я — промълви Пракс. Това му се струваше добро извинение. Обяснение. — Те ми я взеха и не знам кои са, и не мога да си я върна, и не разбирам.

— Не е свършило още.

Пракс кимна, не защото наистина бе утешен, а защото знаеше, че в този момент трябва да се държи, сякаш е.

— Никога няма да я намеря.

— Грешиш.

Вратата издаде мелодичен сигнал и се плъзна настрани. Влезе Холдън. Пракс отначало не разбра какво точно е различното в него, но нямаше съмнение, че нещо се бе случило… беше се променило. Лицето му си беше същото; както и дрехите му. Пракс изпита обезпокоителното чувство, че присъства на лекция по метаморфоза.

— Здравейте — поздрави Холдън. — Всичко наред ли е?

— Има някои спънки — рече Еймъс. Пракс видя собственото си объркване отразено и върху неговото лице. И двамата долавяха промяната, но нито един от тях не разбираше каква е. — Капитане, да не си чукал или нещо такова?

— Не — отрече Холдън.

— Искам да кажа, браво на теб, ако си — поясни Еймъс. — Просто не си представях така…

— Не съм чукал — каза колебливо Холдън. Усмивката, която се появи след това, бе почти лъчезарна. — Уволниха ме.

— Само теб или всички ни?

— Всички ни.

— Хм — изсумтя Еймъс. Застина неподвижно за момент, после сви рамене. — Ами, хубаво.

— Трябва да говоря с Наоми, но тя не ми вдига. Мислиш ли, че би могъл да откриеш къде е?

Еймъс сви устни, като че ли бе захапал стар лимон.

— Няма да се карам с нея — успокои го Холдън. — Просто не се разделихме по правилния начин. И грешката е моя, така че трябва да я поправя.

— Знам, че виси в онзи бар, за който ни каза Сам миналия път. „Блауе бломе“. Но ако се държиш като идиот, не съм ти казал аз.

— Няма проблем — обеща Холдън. — Благодаря.

Капитанът се обърна да излезе и спря на вратата. Все още изглеждаше полузамаян.

— Какви спънки? — попита. — Каза, че имало някакви спънки.

— Докторът се опитваше да наеме някаква частна охранителна фирма от Луната, за да издири детето. Не се получи и той го приема тежко.

Холдън се намръщи. Пракс усети как от врата му нагоре плъзва топлина. Изчервяваше се.

— Мислех, че ние ще намерим детето — рече Холдън. Звучеше искрено объркан.

— Докторът не беше наясно с това.

— О — въздъхна Холдън. Обърна се към Пракс. — Ние ще намерим детето ти. Няма нужда да наемаш други.

— Не мога да ви платя — каза Пракс. — Всичките ми сметки бяха в системата на Ганимед и дори още да съществуват, нямам достъп до тях. Имам само каквото ми дават хората. Вероятно мога да събера около хиляда долара на ООН. Стигат ли?

— Не — поклати глава Холдън. — С толкова не можем да си купим дори въздух за една седмица, а за вода да не говорим. Ще трябва ние да се погрижим за това.

Капитанът наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо, което само той чуваше.

— Вече говорих с бившата си жена — обясни Пракс. — И с родителите си. Не се сещам за никой друг.

— Какво ще кажеш за всички? — попита Холдън.

* * *

— Аз съм Джеймс Холдън — заговори капитанът от големия екран в пилотската кабина на „Росинант“ — и съм тук, за да ви помоля за помощ. Преди четири месеца, часове преди първата атака на Ганимед, едно момиченце с опасна за живота генетична болест е било отвлечено от забавачката си. В последвалия хаос…

Алекс спря записа. Пракс се опита да се надигне в креслото на помощник-пилота, но то се размърда под него и той пак се отпусна.

— Не знам — каза Алекс от пилотското място. — Зеленият фон го кара да изглежда малко блед, не мислиш ли?

Пракс присви леко очи, позамисли се, после кимна.

— Това не е неговият цвят — отбеляза. — Може би, ако беше по-тъмен…

— Ще опитам — отвърна пилотът и зачука с пръсти по екрана. — Обикновено Наоми се занимава с тези работи. Комуникационните пакети не са първата ми любов. Но ще се справим. Какво ще кажеш за това?

— По-добре е — прецени Пракс.

— Аз съм Джеймс Холдън и съм тук, за да ви помоля за помощ. Преди четири месеца…

Ролята на Холдън в малкото представление му бе отнела по-малко от минута — беше записал обръщението си на ръчния терминал на Еймъс. След това механикът и Пракс бяха прекарали цял час, мъчейки се да нагласят останалото. Алекс предложи да използват по-доброто оборудване на „Росинант“. След като го направиха, сглобяването на информацията стана лесно. Пракс взе за основа записите, които бе направил за Никола и родителите си. Алекс му помогна да запише останалото — обяснение за заболяването на Мей; кадрите от охранителните камери със Стрикланд и загадъчната жена, които я отвеждаха от забавачката; данните от тайната лаборатория, допълнени с образи на протомолекулните влакна; снимки на Мей как си играе в парка и кратко видео от втория й рожден ден, когато бе размазала глазурата на тортата по челото си.

Пракс се чувстваше странно да се гледа как говори. Беше виждал предостатъчно записи на самия себе си, но мъжът на екрана бе по-слаб, отколкото очакваше. По-стар. Гласът му бе по-писклив от този, който чуваше в собствените си уши, и не толкова колеблив. Този Праксидики Менг, който скоро щеше да бъде излъчен към цялото човечество, беше друг човек, но достатъчно близък до него. И ако това помогнеше за откриването на Мей, той нямаше нищо против. Ако това я върнеше, бе готов да е всякакъв.

Алекс плъзгаше пръсти по контролните уреди, пренареждаше посланието и свързваше образите на Мей с речта на Холдън. Бяха открили сметка в един базиран в Пояса кредитен съюз, който предлагаше набор от опции за краткосрочни независими сдружения с нестопанска цел, така че всякакви дарения можеха да бъдат приемани автоматично. Пракс гледаше, обзет от отчаяното желание да изкоментира нещо или да вземе нещата в свои ръце. Но нямаше какво повече да стори.

— Така — проточи Алекс. — Не мога да го разкрася повече от това.

— Ами добре — рече Пракс. — Какво ще правим с него сега?

Алекс го погледна. Изглеждаше уморен, но в него личеше и някакво въодушевление.

— Натисни бутона за изпращане.

— Няма ли да анализираме…

— Какви ти анализи, докторе? Това не е правителствен проект. По дяволите, това дори не е бизнес. Ние сме просто маймуни, които хвърчат нанякъде и гледат да не си опърлят задниците на струята от двигателя.

— О — възкликна Пракс. — Наистина ли?

— Като се задържиш достатъчно време около капитана, ще му свикнеш. Но може би искаш да изчакаме един ден. Да го обмислиш.

Пракс се надигна на лакът.

— Какво да обмислям?

— Дали да го пращаме. Ако подейства така, както си мислим, ще привлечеш голямо внимание. Може да е такова, каквото се надяваме; може и да е обаче и различно. Казвам ти само, че няма път назад.

Пракс се замисли върху думите му за няколко секунди. Екраните сияеха.

— Става дума за Мей — каза той.

— Добре тогава — кимна Алекс и прехвърли контрола на комуникациите към пулта на помощник-пилота. — Искаш ли да го направиш ти?

— Къде отива? Искам да кажа, къде го пращаме?

— Обикновено излъчване — обясни Алекс. — Вероятно ще бъде прехванато от някои местни мрежи в Пояса. Но тъй като е от капитана, хората ще го гледат и ще започнат да си го препращат. И…

— И?

— Не включихме нашия стопаджия, но сложихме картина на влакната по онзи стъклен куб. На практика обявяваме, че протомолекулата още е някъде там. Това ще усили сигнала.

— И смятате, че това ще помогне, така ли?

— Когато за първи път направихме такова нещо, то разпали война — изтъкна Алекс. — „Помогне“ може би е прекалено силна дума. Но определено ще раздвижи нещата.

Пракс сви рамене и натисна бутона за изпращане.

— Торпедата излетяха — изкиска се Алекс.

* * *

Пракс спа на станцията, под серенадата на бучащите рециклатори на въздух. Еймъс отново се бе запилял нанякъде, бе оставил бележка да не го чака. Пракс сигурно си въобразяваше, но гравитацията му се струваше по-различна. При диаметър като този на Тихо, кориолисовият ефект не би трябвало да му създава забележими неудобства, особено пък както лежеше неподвижно в мрака на стаята си. И все пак не можеше да се отпусне съвсем. Не можеше да забрави, че се върти и центробежната сила го притиска към тънкия матрак, докато тялото му се опитва да отлети в пустотата. През повечето време на „Росинант“ успяваше да залъже ума си, че има под себе си вдъхващата увереност маса на една луна. Реши, че това е следствие не толкова от начина, по който се генерираше ускорението, колкото от това, какво означаваше.

Докато се унасяше бавно и съзнанието му се разпадаше като метеор, навлязъл в атмосферата, той усети да го изпълва огромна благодарност. Част от нея бе насочена към Холдън, а друга част — към Еймъс. Към целия екипаж на „Росинант“. В полусън, той се озова отново на Ганимед. Беше гладен, бродеше из ледените коридори, обзет от увереност, че някъде наблизо някое от неговите соеви стръкчета е било заразено с протомолекулата и го преследва, решено да му отмъсти. С налудничавата логика на сънищата се намираше също и на Тихо и си търсеше работа, но всички, на които даваше автобиографията си, клатеха глави и казваха, че му липсва някаква научна степен или документ, за които той не беше чувал или не разбираше какво представляват. Единственото, което правеше ситуацията поносима, бе дълбоката и абсолютна убеденост, че нищо от това не е истина. Че спи и когато се събуди, ще се намира някъде на сигурно място.

Това, което най-сетне го събуди, бе силният аромат на телешко. Клепачите му бяха залепнали, като че ли бе плакал насън и сълзите бяха оставили кристалчета сол при изпаряването си. Откъм душа се чуваше шуртене и плискане. Пракс навлече комбинезона си и за пореден път се зачуди защо на гърба му пише „Тахи“.

Закуската го чакаше на масата: пържола с яйца, тортили и черно кафе. Истинска храна, която бе струвала на някого малко състояние. Имаше две чинии, така че Пракс взе едната и започна да яде. Това вероятно струваше една десета от парите, които бе получил от Никола, но вкусът му бе превъзходен. Еймъс се измъкна от душкабината с кърпа, увита около кръста. Голям бял белег минаваше по дясната страна на корема му, издърпваше пъпа му малко встрани, а върху сърцето му имаше татуировка на млада жена с вълниста коса и бадемовидни очи, изработена с почти фотографска точност. На Пракс му се стори, че под татуираното лице има някаква дума, но не искаше да се взира.

— Здрасти, докторе — каза Еймъс. — Изглеждаш по-добре.

— Починах си малко — отвърна Пракс. Еймъс влезе в своята стая и затвори вратата зад себе си. Пракс заговори пак, повишавайки глас: — Исках да ти благодаря. Снощи се чувствах потиснат. И независимо дали ти и другите можете да ми помогнете да открия Мей или не…

— Че защо да не можем да я открием? — попита Еймъс с приглушен от вратата глас. — Да не почваш да губиш вяра в мен, а, докторе?

— Не — отрече Пракс. — Съвсем не. Имах предвид, че това, което предлагате ти и капитанът, е… е много…

Еймъс се появи отново, ухилен. Комбинезонът му покриваше белезите и татуировките, като че ли никога не бяха съществували.

— Разбрах какво имаш предвид. Просто те бъзиках. Харесва ли ти пържолата? Кара човек да се чуди къде ги държат кравите на това нещо, а?

— О, не, това е отгледано в хранителен разтвор. Личи си по начина, по който растат мускулните влакна. Виждаш ли как са разположени слоевете тук? Много по-лесно е да отрежеш хубава, нашарена със сланина мръвка, отколкото ако е от животно.

— Без майтап? — ахна Еймъс и седна срещу него. — Не знаех.

— Освен това микрогравитацията прави рибата по-хранителна — добави Пракс с уста, пълна с яйце. — Увеличава производството на мазнини. Никой не знае защо, но има две-три много интересни изследвания по въпроса. Мислят, че може да се дължи не толкова на слабата гравитация, колкото на постоянното движение на водата, което се използва с цел рибите да не спрат да плуват, да изхабят кислорода в определен участък и да се задушат.

Еймъс си откъсна парче тортиля и го топна в жълтъка.

— Така изглежда разговорът на маса в твоето семейство, нали?

Пракс премигна.

— Общо взето, да. Защо? За какво говориш?

Еймъс се изкиска. Изглеждаше в много добро настроение. Имаше някаква отпуснатост в раменете му и нещо в положението на челюстта му се бе променило. Пракс си спомни снощния разговор с капитана.

— Чукал си, нали?

— О, да, мамка му — ухили са Еймъс. — Но това не е най-хубавото.

— Не е ли?

— О, много си е хубаво, но на света няма нищо по-хубаво от това да си намериш работа в деня, след като са те изритали отнякъде.

Пракс се почувства объркан. Механикът извади ръчния терминал от джоба си, чукна два пъти по него и го плъзна по масата. На екрана се виждаше червеният кант на криптирано съобщение и името на кредитния съюз, с който се бе свързал Алекс снощи. Щом видя сумата, Пракс се ококори.

— Това… това да не е?…

— Това е достатъчно да финансира полетите на „Роси“ за цял месец, а го събрахме само за седем часа — посочи Еймъс. — Ти току-що си нае екип, докторе.

— Не знам… наистина ли?

— И не само това. Виж съобщенията, които получаваш. Навремето капитанът хвърли страхотна бомба, но твоето хлапе… Всичко, което сполетя Ганимед, току-що се сдоби със свое лице, и това е тя.

Пракс извади собствения си терминал. В пощенската кутия, която бяха посочили в посланието, имаше над петстотин видеосъобщения и хиляди обикновени писма. Той започна да ги прехвърля. Мъже и жени, които не познаваше — някои от тях просълзени, — му предлагаха молитвите си, гнева си и подкрепата си. Един поясен с буйна сиво-черна коса ломотеше на такъв ужасен жаргон, че Пракс едва успяваше да разбере нещо. Доколкото можеше да определи, човекът предлагаше да убие някого за него.

Половин час по-късно яйцата му бяха изстинали. Една жена от Церера му казваше, че е загубила дъщеря си при развод и че му праща парите си за тютюн за дъвчене за следващия месец. Група хранителни инженери от Луната бяха събрали пари помежду си и му пращаха сума, колкото би била една месечна заплата на Пракс, ако още работеше като ботаник. Един стар марсианец с шоколадова кожа и коса с цвета на пудра захар се взираше сериозно в камерата на половин Слънчева система оттам и му казваше, че е с него.

Когато започна следващото съобщение, то приличаше на всички предишни. Мъжът на екрана беше още по-стар — на осемдесет, може би на деветдесет, — с рядка бяла коса, полепнала по черепа, и набраздено от бръчки лице. Нещо в изражението му привлече вниманието на Пракс. Колебание.

— Доктор Менг — каза мъжът. Имаше мек акцент, който напомняше на Пракс за записи на собствения му дядо. — Много съжалявам да чуя за всичко, което сте изстрадали вие и вашето семейство. Което изстрадвате. — Той облиза устни. — Онзи запис от охранителна камера в посланието ви… Струва ми се, че познавам мъжа на него. Само че името му не е Стрикланд…