Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (79)

79

Минаха два дни. Шоу беше изследвал всеки сантиметър от Хароусфийлд, беше наблюдавал как екипът преследва следващата си цел и беше разговарял дълго и подробно с професор Малъри, Лиза, Реджи, Уит и Доминик. Дори беше слязъл в подземното стрелбище заедно с Реджи, където видя как тя улучва мишената в повече от деветдесет процента от всички случаи дори когато между нея и очертания силует имаше плътна димна завеса.

— Впечатлен съм — отбеляза той, когато отново излязоха на чист въздух. — Как го правиш?

— Запомням къде е мишената.

— Е, в истинския живот мишените почти никога не са неподвижни.

Докато се прибираха в къщата, двамата минаха покрай гробището. Шоу спря пред гроба на Лора Р. Кемпиън.

— Роднина ли ти е? — попита той.

Реджи му беше казала фамилията си.

— Съмнявам се.

— Често ли идваш тук?

— Вероятно по-често, отколкото трябва — призна тя.

Реджи седна на старата скамейка. Шоу застана до нея.

— Значи идваш и гледаш гроба на една жена, с която може би имаш роднинска връзка, а може би не? Така ли се грижиш за душевното си здраве?

— Не се заяждай. Всеки си има странности.

— Добре, ами тези, за които знаеш, че са ти роднини?

— Какво искаш да ти кажа? — попита доста остро тя.

— Живи ли са?

— Не. А как са твоите деца? Оправи ли се онзи проблем със сина ти в Щатите?

— Първият ми спомен е за една дебела стара монахиня в сиропиталището. И никога не съм бил женен. Нямам деца.

— Истината ли ми казваш този път?

— Да.

— А онзи гроб до Франкфурт? На Ана?

Шоу кимна към гробището.

— Поне я познавах.

Реджи също се обърна натам.

— Както ти казах, всеки си има странности. Но бих искала да разбера повече за нея.

— За коя? За жената от моя гроб или за тази?

— И за двете.

Шоу извърна поглед, като проследи как една птица се носи по вятъра.

— И какво е станало с твоето семейство?

— Умряха — отговори тя рязко. После добави по-меко: — Просто умряха. — Погледна го и добави: — Хората умират, нали знаеш? Във всяка секунда от всеки ден. — Изражението й се промени и тя смени темата: — Е, какво научи за нас досега?

— Имате късмет, че сте живи.

Реджи се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би сте добри в операциите на място, макар че съм виждал единствено провала в Горд. Но тук нямате охранителен периметър и почти никаква вътрешна сигурност, а повечето от хората, с които се запознах, няма да издържат и най-обикновено изпитание. Уит например е на ръба на нервна криза, много е нестабилен. А безстрашният ви лидер професор Малъри ми прилича на детския писател Клайв Луис, но със склонност към убийства.

— Мисля, че всъщност предпочита книгите на Толкин.

— Това не променя крайния резултат. Пързаляте се по много тънък лед.

Реджи се изправи.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Досега се справяхме чудесно. Докато не се появи ти.

— Ако не се бях появил, всички щяхте да сте мъртви — напомни й той.

— Добре. Какво искаш, да падна на колене и да прославям твоето превъзходство? Нямаме големи бюджети, собствени самолети и прочие глупости, но въпреки това си вършим работата.

— В повечето случаи — уточни той.

Беше ред на Реджи да извърне поглед, а лицето й почервеня. Когато отново се обърна към него, ти каза:

— Ще продължаваш ли да ме обиждаш, след като си набрал инерция?

— Не те обиждам. Критикувам те. Ти ме попита какво мисля и аз ти казах. Ако не искаше да чуеш мнението ми, не биваше да ме питаш.

— Голяма работа си, честно — каза разгорещено тя.

— Има ли някакъв проблем, който не виждам? Защото отношението ти е малко враждебно.

— Няма никакви проблеми. Както сам каза, това е просто работа. Само затова си тук. Заради тъпата работа. Нали така? „Временно сътрудничество“, така се изрази, според мен с ударение на „временно“.

— Казах ти още, че не се отнасям несериозно към това, което се случи между нас.

— Наистина, точно това ми каза.

— И наистина го мислех.

— Да, сигурно.

— Дойдох, за да ти помогна. Това не означава ли нещо?

— Но също и за да заловиш Кукин и да се успокоиш, че не трябва да се оглеждаш цял живот. Не се преструвай, че го правиш само от алтруизъм.

— Честно казано, аз и бездруго трябва да се оглеждам. А и той всъщност не е най-опасният боклук, с когато е трябвало да се справям.

— И винаги ли си успявал?

Шоу неволно хвърли поглед към гроба.

— Невинаги.

Измина минута в мълчание и изражението на Реджи най-сетне омекна.

— Виж, сигурно прекалих. Аз също съм объркана и ако трябва да съм честна, цялата проклета история ме извади от релси. — Тя се огледа. — Всъщност нямам друго освен Хароусфийлд и това, което правим тук, Шоу. Сигурно ти се струва доста жалко, но при мен е така. А ако го загубя, не съм сигурна какво ще ми остане.

— Значи ще трябва да се постараем в никакъв случай да не го загубиш.

— Е, съвсем скоро ще разбера какво ще излезе, нали така?

— Мисля, че и двамата ще го разберем.