Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (15)

15

Минаваше полунощ, когато Реджи слезе на пръсти в библиотеката в Хароусфийлд. Дъждът барабанеше по прозорците, а надолу по комина нахлуваше студен вятър и захранваше с кислород угасващия огън в камината. Тя затвори вратата след себе си, седна на дългата маса и отвори една папка. След това се зае да проучва смъртоносната кариера на Фьодор Кукин на светлината на една-единствена настолна лампа — може би за стотен път. Зверствата му не се бяха променили, разбира се, но се бяха загнездили още по-дълбоко в съзнанието й. Можеше да рецитира статистическите данни по памет; беше запомнила лицата на жертвите му, които заемаха страница след страница. Образите на масовите гробове, открити дълго след като извършителят беше избягал от мястото на бруталните си жестокости, сякаш бяха прогорени върху ретината й.

Реджи взе една зърниста черно-бяла снимка — всички снимки бяха такива, все едно насилствената смърт никога не можеше да бъде цветна — и се загледа в лицето на нея. Полковник Хубер имаше своя Давид Розенберг и своята фрау Кох — снимки, които Реджи беше подбрала сред безброй други, за да му ги покаже в момента на смъртта му. Е, Фьодор Кукин също имаше доказателства за безумната жестокост, от която сякаш бяха обладани всички тези изверги.

На снимката, която гледаше в момента, се виждаше мъж с непроизносима фамилия. Не беше нито особено богат, нито с някакви особени връзки. Беше живял почти на хиляда километра от столицата Киев. Беше обикновен земеделец с голямо семейство и трябваше да работи по цял ден, за да го издържа. Престъплението му срещу държавата се заключаваше в това, че беше отказал да издаде приятелите си на КГБ и в частност на Фьодор Кукин. Наказанието му беше да бъде залят с бензин и запален пред очите на съпругата и децата си. Беше изгорял до кости, докато те бяха принудени да го гледат и да слушат писъците му.

Тя взе следващия документ. Оригиналът беше на украински, но беше преведен на отделен лист. Беше заповедта, с която обреченият земеделец беше осъден на смърт чрез изгаряне. Подписът на Фьодор Кукин беше с едър четлив почерк в дъното на страницата, сякаш не беше искал да остави никакво съмнение кой е причинителят на ужасното убийство.

Накрая тя предпазливо взе друга стара фотография. Тази беше на самия Фьодор Кукин. Реджи я държеше за ръба, сякаш се страхуваше да докосне самото лице. Той беше с униформа, с разкопчана яка. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата — бутилка. Очевидно беше позирал за снимката. По онова време косата му беше тъмна и пригладена назад, като откриваше челото. Лицето му не се беше променило особено с времето. Но това, което привличаше вниманието, бяха очите му. Реджи се почувства така, все едно беше притеглена по тъмна пътека към най-дълбоката им същност и потъваше в сенки, от които нямаше излизане. Тя се опомни и бавно остави снимката, като я покри с куп листове.

През следващите трийсет минути прегледа десетки други снимки на убити хора, които до една носеха кървавите отпечатъци на Кукин. Документите изглеждаха механично попълнени, все едно бяха заповеди за поръчка на оборудване или храна. Но в действителност бяха писмени заповеди за убийството на други човешки същества, попълнени по старомодния начин, в три екземпляра с индиго. Смърт чрез разстрел. Смърт чрез изгаряне. Смърт чрез обгазяване. Смърт чрез намушкване. Смърт чрез обесване. Всичко беше изрядно и подредено. Слава богу, че беше използвал индиго, помисли си Реджи. Ако не бяха тези копия, щеше да бъде почти невъзможно да се проследят и накажат хората като Кукин.

— Следучилищни занимания, скъпа?

Гласът я стресна и Реджи се озърна.

На прага стоеше професор Малъри, облечен в стар, износен кариран халат, с книга в ръка.

— Не ви чух да влизате — каза тя.

Беше видимо притеснена от факта, че старецът е успял да се приближи, без да го усети.

— Е, аз стъпвам леко въпреки теглото си и ревматизма, а и ти явно беше потънала в заниманията си.

Той пристъпи към нея и любопитно погледна към документите и снимките на масата.

— Не можах да заспя — призна си тя. — Често се случва.

Той се отпусна в един фотьойл до камината.

— Знам.

— А вие защо не спите? И вие ли страдате от безсъние?

— Не от безсъние, Реджина. — Лицето му се изкриви в болезнена гримаса, докато се наместваше върху напуканата кожена тапицерия. — Опасявам се, че е увеличена простата. Ако имах избор, с радост щях да предпочета безсънието.

— Съжалявам.

Той погледна към папката в ръцете й.

— Е, как ти се струва? Измисли ли нещо умно?

— Това е човек без никаква съвест. Подписал е хиляди смъртни присъди, както се подписва сметка в ресторанта.

— Е, съгласен съм с теб, но ние вече знаехме за това.

Той се изправи, сложи още един малък пън в огъня, отпусна се в креслото и отвори книгата си.

— Какво четете? — попита го Реджи.

— В бурна нощ като тази? Агата Кристи, разбира се. Все така ми е любопитно дали „малките сиви клетки“ на Еркюл Поаро отново ще се справят със задачата. Това често вдъхновява и моя мозък, колкото и да е незначителен в сравнение с този на дребничкия белгийски детектив.

Реджи се изправи и застана пред камината. Преди да слезе в библиотеката, беше облякла джинси и дебела тениска, но краката й бяха боси и вече замръзваше.

— Всъщност открих нещо ново, професоре.

Той вдигна поглед от книгата си, докато бурята запращаше дъжда към старото оловно стъкло на прозореца с такава сила, че все едно го пръскаше с маркуч. Яростният вятър изпищя в комина, Реджи се отдръпва от звука и седна на една табуретка до професора.

— Какво? — попита той.

— Кукин е религиозен човек.

Малъри затвори книгата си и кимна. След това извади лулата си от джоба и започна да я пълни с тютюн.

— Ако нямате нищо против, професоре, от миризмата на вашия тютюн наистина ми става лошо.

Той я погледна изненадано.

— Защо не ми каза по-рано?

— Сигурно не съм искала да ви обидя. — Тя се засмя насилено. — Въпреки че след всичко, което съм направила, това изглежда малко странно.

Изражението му остана сериозно.

— Кое е странното? Това, че си способна на огромно съчувствие? Винаги съм смятал, че тази черта от характера ти е основният мотив да се заемеш с нашата работа.

Реджи побърза да продължи.

— Във всеки случай отново прочетох докладите от разузнаването. И в тях пише, че Кукин ходи на църква всяка неделя и дава големи суми за религиозна благотворителност.

Малъри прибра лулата си в джоба.

— Така е. Срещал съм и други като нето. Търсят изкупление и утеха, а може би просто се опитват да се откупят. Разбира се, истинска лудост е такива хора да вярват, че някакъв добър „Бог“ ще се занимава с такива като тях след смъртта им.

— Имате предвид с масови убийци?

Малъри веднага разбра истинския смисъл на думите й.

— Ти нямаш нищо общо с хора като Фьодор Кукин, Реджина.

— Странно, но в някои дни наистина ми е трудно да намеря разликата.

Малъри се изправи толкова бързо, че книгата му падна на пода. Той отиде до масата, взе една снимка и я пъхна в ръцете на Реджи.

На нея се виждаха останките от изгорения земеделец.

— Това е разликата, Реджина. Точно това.

Той я хвана за ръката и я погледна право в очите.

— А сега ми кажи за църквата.