Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (12)

12

Евън Уолър се облегна на стола зад бюрото си и за пети път прегледа отчета за приходите и разходите. Обичаше числата; пъргавият му ум лесно се справяше дори с най-сложните параметри, които се криеха зад тях, и извличаше точни заключения. Той взе решение, изправи се, наля си един пръст уиски „Макалън“ и го изпи на един дъх. После остави чашата, взе пистолета и се обърна към мъжа, завързан на стола срещу него.

— Какво да правя с теб, Анвар? Кажи ми.

Гласът му беше плътен и оцветен с нюанси, които издаваха източноевропейския му произход. Говореше като баща, разочарован от пакостите на детето си.

Анвар беше нисък, пълен и отпуснат мъж, свлечен на стола с вързани ръце и крака. Лицето му беше кръгло, а кожата му при обичайни обстоятелства щеше да бъде светлокафява, но сега по скулите, челото и долната му челюст синееха следи от удари. От лявата страна на лицето му до разкъсаната ноздра минаваше следа от нож. Кръвта от раната се беше съсирила и почерняла. Тъмната му коса изглеждаше лъскава от потта на страха.

— Моля ви, мистър Уолър. Моля ви. Никога повече няма да се повтори, заклевам се.

— Да, но как мога да ти се доверя отново? Кажи ми. Искам да намеря начин. Ценя услугите ти, но наистина трябва да съм сигурен, че мога да ти вярвам.

— Тя беше. Тя ме накара.

— Коя? Разкажи ми.

От устата на Анвар се проточи кръв, която прокапа на панталона му, преди той да отговори.

— Жена ми. Тази кучка харчи пари, като че ли извират. Вие ми плащате добре, но на нея никога не й стигат. Никога!

Уолър седна срещу пленника, остави пистолета и го изгледа с любопитство.

— Значи Жизел те е накарала? Да откраднеш от мен, за да покриеш нейните разходи?

Той плесна с ръце. Звукът прозвуча като изстрел и Анвар неволно се сви.

— От самото начало се съмнявах в нея, Анвар. Помниш ли, казах ти още тогава?

— Помня, всичко помня. Бяхте прав, както винаги. Ако не беше тя, никога нямаше да направя тази ужасна глупост. Толкова гадно се почувствах! Стана ми гадно, защото вие винаги сте били толкова добър към мен. Като баща. По-добър от баща.

— Но ти си мъж. И си мюсюлманин. Би трябвало да можеш да контролираш жена си. Така повелява вашата култура. Вашата вяра.

— Да, но тя е бразилка — възкликна Анвар, все едно това обясняваше всичко. — Дявол в женска кожа! Разпътна и зла! Никой не може да я контролира. Опитах се, но тя ме наби. Мен! Собствения си мъж! Нали виждате следите?

Уолър кимна.

— Е, тя наистина е доста по-едра от теб. Но ти все пак си мъж, а аз мразя мъже, които проявяват слабост.

— Освен това ми изневерява с други мъже. И жени!

— Отвратително — каза разсеяно Уолър. — Знаеш ли къде е в момента?

Анвар поклати глава.

— Не съм я виждал от цяла седмица.

Уолър се облегна и разпери ръце.

— Ако я намерим, какво предлагаш да направим?

Анвар се изплю на циментовия под.

— Да я убиете, това предлагам!

— Значи по същество предлагаш нейния живот в замяна на своя?

— Заклевам се, мистър Уолър, никога не би ми хрумнало да ви измамя. За всичко е виновна тази кучка. Тя ме накара. Направо ме побърка. Трябва да ми повярвате. Трябва!

— Вярвам ти, Анвар, вярвам ти.

Уолър се изправи, приближи се до него, вдигна юмрук и го стовари в лицето на Анвар, което вече беше подуто от удари. Дребният мъж се свлече настрани, задържан на стола само от въжетата, с които беше вързан. Уолър сграбчи мазната му коса надигна главата му.

— Вече си получи подобаващото наказание. Ти си ценен за мен. Много ценен. Не мога да си позволя да те загубя. Но това е единственият път, когато ще ти простя, нали разбираш?

От устата на Анвар се стичаше кръв, когато отговори:

— Разбирам. Кълна се, че разбирам. Благодаря ви. Не заслужавам тази милост.

Той се разхлипа.

— Мъжете не плачат, Анвар, престани веднага!

Анвар преглътна последния си хлип и вдигна очи. Дясното беше подуто, а лявото — почти затворено.

Уолър се усмихна.

— Виж, ще ти разкрия нещо. Сигурен съм, че ще ти хареса. Открихме жена ти. Жизел е при нас.

— При вас? — попита изумен Анвар.

— И съм напълно съгласен с теб. Тя наистина е дявол в женска кожа. Жена, създадена от Господ, за да побърква мъжете. Искаш ли да я видиш и да й кажеш какво мислиш за нея, преди да я убием?

— Много ще се радвам — измърмори Анвар, но не звучеше особено въодушевен.

— Или може би искаш тази чест да се падне на теб? Един куршум в главата на злата жена? Може би ще ти бъде полезно. Ще преживееш катарзис. Ще изградиш характер.

Анвар се сви.

— Аз съм счетоводител. Нямам кураж за това.

— Добре, добре. Просто исках да ти предложа.

Уолър се обърна към един от хората си.

— Паскал, доведи жената, за да се изправи срещу мъжа си, когото е опозорила.

Паскал — дребен, спретнат мъж на трийсет и няколко години — излезе от една странична врата. Няколко секунди по-късно вратата се отвори отново и Анвар видя главата на жена си да наднича иззад касата. При обичайни обстоятелства кожата й беше още по-тъмна, отколкото на съпруга й. Сега обаче изглеждаше смъртно бледа, а очите й бяха разширени от ужас.

— Проклета кучка! Дявол такъв! Виж какво направи! Ти си… ти си…

Анвар остана с отворена уста, когато вратата се отвори по-широко и Паскал влезе в стаята, като държеше отрязаната глава за тъмната й коса. Паскал не се усмихна, когато видя ужасеното лице на съпруга й. Просто стисна главата по-здраво и я вдигна, както му беше наредил по-рано работодателят му.

— Госполи. Господи. Не, не, не може да бъде.

Анвар погледна първо към Уолър, а после отново към главата на жена си.

— Не може да бъде!

— Може, Анвар. Може. А ти сега можеш да се върнеш на работа и да бъдеш щастлив.

Анвар отново се разхлипа, но след няколко секунди се овладя, вдигна очи и въздъхна тежко, но с облекчение.

— Благодаря ви, мистър Уолър. Аллах да ви благослови.

— Нямам нужда от благословията на твоя Аллах, Анвар — каза Уолър, вдигна пистолета си и го насочи към главата на мъжа.

Погледът му се фокусира първо върху мерника, а после върху крайната цел.

Анвар подскочи.

— Но вие казахте, че…

— Излъгах.

Куршумът се заби в главата на нещастника. Уолър се прицели за втори път и стреля отново, като вкара втория куршум точно отляво до първата входна рана. След това остави пистолета на масата и спокойно си наля още един пръст уиски. Бавно отпи, прекоси стаята и се обърна при вратата, за да погледне двама от другите си подчинени. Тонът му беше укорителен.

— Този път не забравяйте, че човек, който тежи сто килограма, трябва да бъде потопен с двойно по-голяма тежест, за да остане под водата.

— Разбрано, мистър Уолър — отговори нервно един от мъжете.

— И разтопете проклетия пистолет.

— Веднага, сър.

— И, Паскал? Искам да се отървеш от това — добави той, като посочи женската глава. — Благодаря ти.

Уолър излезе и се качи в черен брониран Хамър, който потегли в момента, в който си сложи предпазния колан. Пред него се движеше още един хамър, а отзад — кадилак ескалейд.

Уолър беше открил, че „довереният“ му счетоводител е натрупал солидна сума, отклонявайки средства от масивните му парични потоци. Кражбата беше дребна — по-малко от десета от процента — и не беше причинила финансова вреда на Уолър, но действията на счетоводителя бяха непростими. Не можеше да ги остави безнаказани, защото това щеше да бъде проява на слабост. В работата на Уолър конкурентите и подчинените му винаги бяха нащрек за такива признаци. И ако откриеха пукнатина в бронята му, шансът да напусне този свят нарастваше с хиляда процента. Уолър беше усвоил този урок много добре, защото самият той беше влязъл в бизнеса точно по същия начин преди много години. Наставникът му беше оставил без последствия едно дребно провинение — и три месеца по-късно беше станал храна за вълците в северозападната част на САЩ, а Уолър беше заел неговото място. През следващите две десетилетия всяко предателство биваше наказвано. Не изпитваше желание да бъде изяден от вълци. Предпочиташе той-да е хищникът.

Уолър се обърна към мъжа, който седеше до него. Алън Райс беше на трийсет и девет и беше завършил престижен университет в Англия, но беше изоставил академичната си кариера, за да помага на Уолър да управлява империята си. Някои хора просто бяха привличани от тъмната страна, защото единствено там можеха да живеят така, както искат.

Райс беше слаб, а косата му беше преждевременно побеляла. Макар че чертите му бяха деликатни, имаше твърд характер, а умът му беше остър като бръснач. Хора като него рядко се задоволяваха да бъдат нечия дясна ръка. Но Райс беше помогнал на Уолър да утрои бизнеса си за кратко време, така че той му беше възложил допълнителни отговорности, които съответстваха на таланта му. Уолър беше единствената незаменима фигура в своя бизнес, но вече беше наближил моментът, в който нямаше да може да го управлява без Райс.

Уолър стисна ръката си, облечена в ръкавица. Райс забеляза движението му и попита:

— Силен откат от пистолета?

— Не. Просто си мислех кога за последно съм убивал.

— Албърт Клемънтс — каза делово Райс. — Представителят ти в Австралия.

— Точно така. Винаги се чудя. Плащам им изключително добре, но явно никога не им е достатъчно.

— Когато имаш хиляди, искаш да имаш стотици хиляди. Когато имаш милиони, искаш десетки милиони.

— Сигурно си мислят, че съм глупак, щом се опитват да ме изиграят.

— Не. Просто си мислят, че са по-умни от теб.

— Ти мислиш ли, че си по-умен от мен, Алън?

Райс погледна назад към сградата, която бяха напуснали.

— По-умен съм от мъжа, когото уби току-що — най-малкото поради факта, че нямам желание да убиеш и мен. А точно това ще се случи, ако се опитам да те измамя.

Уолър кимна, но не изглеждаше убеден.

Райс се прокашля и смени темата:

— Чувал съм, че в Прованс е много красиво по това време на годината.

— Почти няма време, когато в Прованс да не е красиво.

— Често ли си бил там?

— Майка ми беше французойка от един малък град, който се казва Русийон. Прочут е като едно от най-големите находища на охра в света. Много известни художници като Ван Гог са ходили там, за да се сдобиват с бои за палитрата си. И за разлика от много други населени места в Прованс, къщите не са от бял или сив камък, а са в ярки цветове — червено, оранжево, кафяво и жълто. Ако бях художник, щях да се заселя в Русийон и да го рисувам, като използвам само естествените му цветове. С майка ми бяхме много щастливи там.

— А после ходил ли си?

— Не и в Русийон.

— Защо не?

— Баща ми умря там, когато бях на дванайсет.

— Как?

— Падна по стълбите и си счупи врата.

— Случайно ли?

— Така решиха всички.

Райс го погледна стреснато.

— Не беше ли случайно?

— Нищо не е случайно.

— Значи майка ти…

Уолър хвана тясното рамо на Райс с голямата си ръка и го стисна.

— Не съм казал нищо за майка ми, нали? Тя беше добра и мила жена. Дори не би си помислила за такова нещо с чистата си душа.

— Да, несъмнено. Сега разбирам.

Очите на Уолър сякаш потънаха по-навътре.

— Наистина ли разбираш, Алън?

Той отдръпна ръката си и извади една бележка от джоба си.

— Разбрах, че в съседната вила ще живее някаква млада американка.

— Току-що го научихме. Но се съмнявам, че тя ще представлява заплаха.

— Не, не, Алън. Все още няма как да знаем какво ще представлява, нали? Самата й близост е достатъчно основание, за да повдигне някои въпроси, не мислиш ли?

— Така е, прав си. Ще я проуча основно. Значи ще отидеш до Русийон, така ли? Далеч ли е?

— В Прованс всичко е близо.

— Значи ще отидеш?

— Може би.

— Внимавай да не ти се случи нещо и на теб.

— Не се тревожи за мен, моля те. Баща ми беше лекомислен и слаб. Синът му не е.