Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (50)

50

Професор Малъри седеше зад бюрото в кабинета си в Хароусфийлд, като се опитваше да запали лулата си, докато притискаше телефона към бузата си с лявата ръка.

— Да, Уит — каза той. — Разбирам ситуацията съвсем ясно, може би по-добре от теб.

Той замълча, докато очевидно ядосаният ирландец от другата страна на линията свърши с тирадата си.

— Взех решението, което смятах за най-правилно — отговори Малъри.

Той най-сетне успя да разпали лулата си и в продължение на няколко мига жадно всмуква от дима. После размаха ръка, за да загаси клечката кибрит, и я хвърли на бюрото, където тя продължи да тлее.

— Не разбирам как това те е лишило от нужните хора, но ако имаш нужда от подкрепление, мога да изпратя още утре. Да, да, аз също мога да смятам. Имаш четирима мъже за отвън и вие тримата вътре. Смяташ ли, че това не е достатъчно?

Той замълча и се заслуша.

— Да, говорих с Реджина и не, тя не знае за това. Какъв е смисълът? Уточнихте ли последните подробности? Разбирам. А прожекционното оборудване?

Той изслуша отсрещната страна.

— Да, предполагам, че това ще свърши добра работа. Добре. Да, само ме информирай.

Малъри затвори телефона и се зае с лулата си. После вдигна поглед и видя Лиза, която стоеше на прага.

— Проблеми ли има? — попита тя.

Малъри се прокашля.

— Не е нещо, с което да не можем да се справим. Уит е малко разстроен, но ще го преживее.

Лиза се намръщи.

— Не сме ли твърде близо до деня X, за да позволяваме на някого да бъде разстроен за каквото и да е?

— Всичко ще бъде наред, Лиза. Не се тревожи.

— Искаш да кажеш, че ти самият не се тревожиш?

— Винаги се тревожа, докато хората ми не се приберат живи и здрави. Но в момента всичко е под техен контрол, а планът е добър. На Реджина й хрумна хубаво допълнение, което според мен ще се получи чудесно.

— Планът ти все пак има един недостатък — изтъкна Лиза.

— Никой план не е съвършен. Особено когато е съставен в движение.

— Да, но те дори не подозират за тази евентуална опасност. Знаеш, че не бях съгласна с теб.

— Ако не го бяхме направили по този начин, изобщо нямаше да имаме възможност да ударим Кукин.

— Да, но точно това може да се окаже разликата, която ще определи дали „твоите хора“ ще се върнат живи и здрави или не.

— Напълно осъзнавам рисковете, които поемаме — каза с известно негодувание Малъри.

— Може би да, но те не ги осъзнават изцяло.

— Във всяка наша задача има елемент на риск.

— Понякога се питам…

— Какво?

— Ние си стоим тук, в това уютно имение в английската провинция, и чертаем планове, а после изпращаме тях да ги изпълняват.

— Те също участват в създаването на плановете.

— Лека нощ, професоре.

Тя остави Малъри гневно да пуши лулата си. След малко той я чукна в бюрото, за да изтръска тютюна, прибра я в джоба на сакото си и се облегна в стария стол с кожена тапицерия, потънал в мрачни мисли.

 

 

Уит седеше и гледаше телефона. Понякога просто не разбираше какво прави Малъри. Не, това не беше точно казано. Всъщност почти никога не разбираше какво прави Малъри. Професорът му беше дал допълнителна задача точно в най-натоварения момент от мисията и това изобщо не се харесваше на ирландеца. Не се беше включил в екипа, за да изпълнява ролята на бавачка на Бил Йънг. Той прибра телефона в джоба си и прекоси коридора.

— Дай ми ключа, Найлс — каза той на мъжа, който пазеше на вратата.

Найлс Дженсън почука и извика:

— Назад!

После извади пистолета си и го насочи към вратата, докато Уит отключи. Вратата се отвори и Уит застана на прага.

Шоу стоеше до отсрещната стена.

— Готови ли сте вече да ме пуснете?

— Седни — нареди му Уит.

Шоу погледна пистолета, насочен към него, бавно се приближи до стола и седна. Уит пристъпи няколко сантиметра напред.

— Знаеш ли, струваш ми се познат — каза му Шоу.

— Аз изглеждам доста обикновено.

— Е, какво мога да направя за теб?

— Можеш да ми кажеш какво наистина правиш във Франция.

— На почивка съм. А ти?

Уит се подпря на стената.

— Значи си лобист от Вашингтон, който може да прескача стени и да обезоръжава хора? Наистина ли си мислиш, че ти вярваме?

Шоу не отговори в продължение на няколко секунди, докато обмисляше думите му. После каза:

— Пенсиониран лобист. Освен това трябваше вече да пътувам за Щатите, за да бъда със сина си. Вие очевидно сте имали друг план.

— Изглеждаш твърде млад, за да си пенсиониран.

— Направих пари и реших да изляза от играта. Смятате ли, че е престъпление? Това ли е причината да ме ударите по главата и да ме държите затворен тук?

— Както вече ти казах, стой си спокойно и всичко ще бъде наред.

— А какво ще стане с Джейни Колинс?

— С кого?

Шоу скръсти ръце на гърдите си и се загледа в мъжа срещу себе си.

— Какво планирате?

— Не знам за какво говориш.

— Вие работите заедно, нали?

Уит бавно поклати глава.

— Пак ти казвам, не знам за какво говориш.

— Естествено, че знаеш. Аз казах на Джейни, че съм пенсиониран лобист. После прескочих стената на нейната вила и я обезоръжих. Никой друг не знаеше за това.

— Такива неща се разбират лесно.

— Не е вярно. А и защо сте проявили интерес?

— Значи няма да ми кажеш защо си тук?

— Първо ти ми кажи.

— Добре тогава. Можеш да изгниеш в тази килия, щом настояваш.

Уит се обърна, за да излезе. Шоу се поколеба, после каза:

— Внимавайте с Уолър. Той не е този, който си мислите.

Уит бавно се обърна към него.

— А ти какво знаеш за това, по дяволите?

— Очевидно повече от вас. Между другото току-що си спомних къде съм те виждал. На каяка. Следеше ни. Вие преследвате Уолър, нали?

— Човече, не знам какво си пушил.

— Той е опасен тип.

— Сериозно?

Шоу знаеше, че трябва да си държи езика зад зъбите, но притеснението му за Джейни надделя над професионалния му инстинкт.

— Уолър се занимава с трафик на проститутки. Отвлича момичета от Азия и Африка и ги продава като бели робини на Запад.

Това разкритие предизвика едва забележим интерес по лицето на Уит, така че той добави:

— Освен това се опитваше да продаде уран на ислямски фундаменталисти, но сделката се провали и той явно ги изби до един.

— Терористи? — възкликна Уит.

— Сигурно са се опитали да го прецакат и той си е отмъстил. Гаден тип е той. И е хвърлил око на Джейни. Всъщност съм наясно, че това не е истинското й име. Каквото и да сте намислили, по-добре да имате предвид, че Уолър вече подозира някаква част от плана ви. И внимавайте Джейни да не изчезне още преди старта на мисията.

— И защо ми казваш всичко това?

— Мисля, че знаеш защо. Ако той хване Джейни, всичко ще свърши.

Уит затръшва вратата зад гърба си и я заключи. Шоу чу как двамата мъже разговарят помежду си. После стъпките им се отдалечиха.

Той седна на стола в килията си. Първоначалните му догадки бяха правилни, но в същото време го бяха подвели. Джейни Колинс не беше онази, за която се представяше. Но не беше тук, за да попречи на мисията на Шоу; явно изобщо не подозираше за нея. Шоу беше събудил подозренията им, но те не знаеха защо е тук. Значи двете страни работеха с една и съща цел. Сега въпросите, които оставаха без отговор, бяха съвсем ясни. Защо преследваха Уолър? И как планираха да стигнат до него?

Шоу огледа четирите стени на килията си. Сега повече от всякога трябваше да се измъкне от тук. Изпитваше неприятното подозрение, че какъвто и да е техният план, няма да се окаже достатъчно добър. И имаше голяма вероятност Уолър да ги избие до един.