Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (7)

7

Дългата среща беше свършила и вече се здрачаваше, но Реджи имаше още работа. Тя се измъкна от запустялата къща и спря за момент, за да огледа околността в угасващата светлина. Откакто щабът на организацията на Майло Малъри се беше настанил тук, Реджи беше прочела доста за историята на имението. Някога на мястото на настоящата постройка бе имало замък. Земите наоколо били владение на богат феодал, който властвал над хората си с оръжие и готовност във всеки миг да строши нечий череп с бойната си брадва.

По-късно замъкът се срутил, а на негово място било издигнато имението. С разпадането на феодалната система господарите заменили оръжията със заплахи от затвор за длъжници, ако фермерите, арендатори на техните земи, не плащали дължимото. Имението останало притежание на една и съща фамилия в продължение на много поколения, като в крайна сметка го наследили далечни братовчеди на първоначалните собственици, чиито доходи не били достатъчни, за да го поддържат. По време на двете световни войни Хароусфийлд — Реджи така и не беше установила със сигурност откъде идваше името — било болница за ранени войници. След това пустеело в продължение на десетилетия, докато правителството най-сетне не се почувствало длъжно да се погрижи за някаква минимална поддръжка. Малъри го беше открил и си беше послужил с измама, за да получи правото да го използва. За външния свят имението беше просто място за неформални срещи на ексцентрични университетски преподаватели, чиито занимания бяха колкото езотерични, толкова и безобидни.

Макар че беше късна пролет, духаше пронизващ вятър. Реджи вдигна ципа на протритото си кожено яке, което преди беше носил по-големият й брат. Макар че беше само на дванайсет години, когато напусна този свят, той беше доста висок и якето му я обгръщаше като пашкул. Смъртта му я беше разтърсила. Все още се чувстваше емоционално нестабилна — като пропукано стъкло, което може да се пръсне на парчета при следващия удар.

След като повървя около половин километър, тя бутна вратата на една постройка, която преди бе служила като оранжерия. Миризмата на торф и изгнили растения проникна в ноздрите й, макар че тук от десетилетия не беше влизал градинар. Реджи заобиколи парчета натрошено стъкло и дъски, които бяха паднали от покрива. Сенките във всички посоки ставаха все по-дълги. Вятърът се промъкваше между пукнатините в прозорците и стените, разлюляваше паяжините и свистеше сред разпадащите се останки от един отдавна загинал градинарски рай.

Реджи стигна до двойната врата, разположена под ъгъл в единия край на постройката. Отключи тежкия катинар с ключа, който си носеше, отвори вратите и дръпна шнура на крушката, която висеше от тавана. След миг тунелът се освети от мътно сияние. Вътре се носеше силна миризма на мокра земя, от която за момент й прилоша. Тя стъпи на гола пръст и продължи надолу по тунела, който се спускаше под ъгъл от двайсет градуса в продължение на петнайсетина крачки. Не знаеше нито кой, нито защо го е изкопал, но в момента вършеше добра работа.

Стигна до дъното, където няколко матрака бяха изправени на тясната си страна и подредени един пред друг. До голата стена имаше малка масичка. На масичката имаше купчина листове и малък вентилатор на батерии. Реджи взе най-горния лист и го закачи с щипка на кордата, опъната между двете странични стени на тунела. До листовете имаше няколко чифта антифони и предпазни очила. Тя окачи антифони на врата си и си сложи очила.

На листа беше отпечатан тъмен силует на човек с очертани около него черни концентрични кръгове. Реджи отстъпи десет крачки назад, обърна се, извади пистолета си от кобура на колана, провери пълнителя, закри ушите си с антифоните, зае предпочитаната си поза за стрелба, прицели се и изпразни целия пълнител. Острата миризма на барут опари ноздрите й. От ударната вълна измежду старите дъски на тавана се посипаха парченца пръст. Тя се разкашля, размаха ръка, за да разпръсне дима и праха, и отиде до мишената, за да провери какво е улучила, като по пътя включи вентилатора. Перката лениво се завъртя, но й трябваше доста време, за да проясни въздуха. Условията за тренировъчна стрелба определено не бяха първокласни.

Седем от единайсетте изстрела бяха попаднали там, където искаше — в тялото. Ако целта беше истински човек, всички щяха да засегнат жизненоважни органи. Два от останалите бяха попаднали в главата — отново там, където се беше прицелила. Един от изстрелите беше на милиметър извън целта. Последният беше пропуснал на неприемливо разстояние.

Тя смени листа, презареди пистолета си и стреля отново. Десет от единайсет. Отново. Единайсет от единайсет. Отново. Девет от единайсет. Въпреки усилията на вентилатора тунелът беше изпълнен с гъст дим.

— По дяволите! — изруга Реджи, докато кашляше и размахваше ръце.

Нищо чудно да не беше улучила последните няколко пъти просто защото не можеше да диша или дори да вижда проклетата мишена. Реджи тежко закрачи обратно по тунела, като си мислеше, че е крайно време да си направят истинско стрелбище — но освен това разбираше, че тунелът е единственото място, откъдето изстрелите нямаше да достигнат до чужди уши, които на свой ред да отнесат въпроса до местните полицейски власти. От изкуфелите академици не се очакваше да се занимават с огнестрелни оръжия.

Когато стигна до оранжерията, Реджи с изненада откри Уит, който я чакаше там.

— Предположих, че си долу — каза той. — Е, във форма ли си?

— Още съм зле — отговори унило Реджи, затвори вратата и я заключи.

Уит се подпря на остъкления шкаф, в който преди бяха съхранявали покълналите семена. Беше станало още по-хладно и дъхът му излизаше на кълба.

— Е, не се спичай толкова. Ти не използваш често пистолет. Падаш си по ножовете и възглавниците. Аз съм момчето с магнума.

Думите му я накараха да се намръщи.

— Понякога си голям кретен, Уит.

— Не мисли, че омаловажавам постиженията ти. Но наистина не съм виждал по-напрегнат човек от теб.

— Явно не излизаш достатъчно. Всъщност съм доста спокойна в сравнение с повечето хора.

— Е, как ти се стори този Фьодор Кукин?

— Съвсем скоро ще го видим с очите си в Прованс.

— Не ми харесва, че имаме толкова малко време за планиране.

Тя сви рамене.

— Професорът каза, че змията не излиза много често на открито. Това може да е единствената ни възможност.

— Прикритието ти трябва да бъде идеално. Този тип има ресурси да проверява много надълбоко.

— Досега не съм имала оплаквания от нашите хора — отговори Реджи.

Усещаше, че Уит иска да каже още нещо.

— Искам да участвам пряко в операцията — изрече той на един дъх, после млъкна, може би за да провери каква ще е нейната реакция. — Дали ще можеш да говориш с професора?

Реджи прибра пистолета си в кобура и избърса ръцете си с парцал, който намери на една работна маса.

— Планът все още е в предварителна фаза. Има време за това.

— Знаеш как работи умът на Малъри. Ти винаги си първият му избор за върха на острието.

— Ти също си водил доста мисии, Уит — отговори твърдо тя.

— Да, преди да дойдеш. Не ме разбирай погрешно. Не те обвинявам в нищо. Ти си страхотна наистина. И тъй като най-често мишените ни са стари мъже, има логика мисията да се води от млада дама, така че да свалят гарда по-лесно. Но аз също съм добър. И въпросът е там, че не съм започнал тази работа, за да нося чантите през цялото време. Искам и аз да участвам в екшъна.

Реджи помисли няколко секунди.

— Ще говоря с професора — каза накрая тя. — Все пак Кукин не е деветдесетгодишен нацист, който да се полъже по едно хубавичко лице и малко голо бедро.

Уит се ухили и пристъпи по-близо до нея, като я оглеждаше от горе до долу.

— Не се подценявай, Редж. Това работи за повечето мъже. Както стари, така и млади.

Тя се усмихна и го перна леко по бузата.

— Благодаря за предложението, но сега се дръпни.

После го заобиколи, преди той да пристъпи още по-близо, и се отдалечи към къщата.

По пътя спря само на още едно място: в гробището на имението. Беше отдалечено от къщата и обградено с жив плет от здрав английски тис в близост до малка брезова горичка. Надгробните камъни бяха потъмнели от времето и тук сякаш беше още по-студено, все едно труповете под земята протягаха нагоре своите ледени пръсти.

Реджи застана пред един гроб и се вгледа в стария надпис на камъка, както правеше винаги.

„Лора Р. Кемпиън, родена 1779, починала 1804. Ангел, върнат на Небето.“

Нямаше представа дали наистина има връзка с тази Лора Р. Кемпиън и дали второто име на жената е било Реджина. Беше починала само на двайсет и пет, но по онова време това надали бе толкова необичайно. Вероятно беше починала по време на раждане, както много жени в онази епоха. Една сутрин Реджина случайно беше попаднала на надгробния камък, докато се разхождаше в имението, и веднага се беше заела да провери дали наоколо не бяха погребани и други хора с нейната фамилия. Нямаше такива, макар че някои от останалите фамилни имена се повтаряха на различни места в гробището. Беше направила проучване за Лора Р. Кемпиън в интернет и в библиотеката, но не беше открила нищо. Имаше поет на име Томас Кемпиън, роден в началото на XVI век, и едно от най-известните му стихотворения беше посветено на жена на име Лора, но това според Реджи нямаше никаква връзка.

Докато вървеше обратно към имението, тя се замисли за семейството си — или поне за онова подобие на семейство, което беше имала. Доколкото знаеше, вече нямаше никакви роднини. Семейната й история беше доста объркана. Точно затова в гърдите й зееше дупка, през която нищо не можеше да премине. Беше мъртва зона. Всеки път когато се опитваше да определи какво я кара да обикаля целия свят, за да преследва злото, мъртвата зона я отблъскваше, като не й позволяваше да открие истината и спокойно да си поеме дъх.

След като прибра нещата си от къщата, Реджи потегли обратно към Лондон. Щяха да последват още много срещи в Хароусфийлд. Докладите от разузнаването щяха да бъдат разгледани в най-големи подробности. В крайна сметка щеше да се оформи план и той щеше да бъде разработен до степен, в която да се отстранят всички възможни грешки. А след това, когато всички приготовления бяха завършени, тя щеше да замине за Прованс и да се опита да убие поредното чудовище. И тази проста последователност от действия беше единствената утеха, на която Реджина Кемпиън можеше да се надява.