Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (37)

37

Уолър сложи отстрани на врата на Абдул Маджид лепенка, свързана с дълъг тънък кабел. После свърза кабела с малък монитор на батерии и го включи.

— Какво е това? — попита нервно Абдул.

— Не се тревожи. Само ти измерва пулса. Тук не разполагам с достатъчно силно електричество, за да изтръгна истината от теб с него, приятелю. Но има и други начини.

Уолър залепи превръзка на ръката на мъжа и свърза проводника от нея със същото устройство, с което щеше да отчита пулса му.

— А това, разбира се, ще измерва кръвното ти налягане.

— Защо го правиш?

— За да мога да спирам болката, преди да те убия, разбира се.

Абдул Маджид се стегна и тихо започна да нарежда нещо.

— Значи твоят бог е велик, така ли, Абдул? — преведе си Уолър. — Сега ще видим колко е велик в твоя случай.

Абдул Маджид не отговори, а продължи да се моли. Уолър провери жизнените му показатели на екрана на устройството.

— Пулсът ти вече е деветдесет и осем в минута и кръвното ти налягане е високо, а аз дори не съм започнал. Трябва да дишаш по-бавно. Успокой нервите си, приятелю.

— Няма да ме пречупиш! — каза яростно пленникът.

Уолър извади скоч от куфара си и няколко пъти залепи с него челото, брадичката и раменете на мъжа към масата. Така Абдул Маджид не беше в състояние да помръдне главата или горната част на тялото си дори на сантиметър разстояние от дървената й повърхност.

— Знаеш ли защо правя това? — попита го Уолър. — За да ти попреча да изпаднеш в безсъзнание, когато болката стане твърде силна. Виждал съм мъже, които чупят собствените си черепи, за да я избегнат. Веднъж допуснах тази грешка, но няма да я повторя. Мъченията са безсмислени, ако пленникът не усеща болката.

Уолър извади още няколко неща от куфара, прибра едното в джоба си и се върна до масата.

— Казват, че агонията от преминаването на един-единствен камък през бъбреците е дори по-голяма от болката при раждане. Имал съм камъни в бъбреците. Болката наистина е ужасна.

Той си сложи латексови ръкавици, сведе поглед към слабините на Абдул и вдигна в ръка тънка стъклена тръбичка, дълга двайсет сантиметра.

— Това ще изпълни ролята на камък в бъбреците. Поеми си дълбоко въздух и се отпусни.

Вместо това дишането на мъжа се ускори, а бузите му се издуха, все едно стягаше цялото си тяло, преди върху него да се стовари смъртоносният удар.

— Няма да ме пречупиш! — изкрещя той няколко пъти поред.

Уолър методично наби стъклената тръбичка в пениса му, като използва гумено чукче, за да я вкара-докрай. Абдул пищеше от болка с всеки милиметър, с който тя влизаше все по-навътре.

— Всъщност това не е кой знае колко по-различно от катетър — каза Уолър. — Сега обаче започва болезнената част.

Той извади клещите от джоба си и го погледна.

— Просто Трябва да ми кажеш имената им.

— Върви по дяволите! — изкрещя Абдул.

— Естествено, колко оригинално от твоя страна.

Уолър нагласи клещите, протегна ръка и ги стисна, като натроши стъклената тръбичка в тялото на мъжа.

Този път писъкът беше много по-силен. Хората на Уолър, които чакаха отвън до вратата, се спогледаха и притеснено се отдръпнаха по-далеч от шума. Единствено Паскал остана на поста си, бдителен както винаги.

— Кървиш на едно място, което няма да ти хареса, Абдул — съобщи Уолър, като се наведе да разгледа резултата от работата си.

Отговорът беше поредица от крясъци на родния език на мъжа.

— Да, да, майка ми и баща ми вече са съвсем мъртви, благодаря ти — отговори му Уолър.

По изопнатото лице на Абдул потекоха сълзи, а мускулите на челюстите му се издуха и започнаха да потреперват. Парализираният му врат беше изпънат в агония, така че се виждаха всяка вена и артерия. Болката беше толкова силна, че ако Уолър не го беше залепил така здраво за масата, наистина щеше да разбие черепа си в дървото.

Уолър продължи спокойно:

— Научих пущу и малко дари по време на катастрофалното нахлуване на съветската армия в твоята страна. — Той погледна монитора. — Пулсът ти е сто трийсет и девет в минута. Всъщност, когато тичам, и аз мога да вдигна пулса си над сто и четирийсет, а съм на шейсет и три години. Ти си млад човек, така че това е нищо. Кръвното ти обаче е доста високо. Това е малко опасно. Е, ще видим.

Той стисна клещите на друго място и тазът на мъжа подскочи, доколкото му позволяваха въжетата, докато ревеше от болка.

— Пулс сто петдесет и седем. Добре, мисля, че вече внимаваш. Говорехме за имената.

Абдул задъхано произнесе:

— Ако ти ги кажа, просто ще ме убиеш.

— Това е прогрес. Хубаво. Вече сме по-близо до преговорите. Какво искаш да направя, ако ми ги кажеш? Не мога да те пусна. Ако те пусна, току-виж отидеш при тих и предупредиш хората, които ме предадоха. А това не е приемлив вариант.

— Значи ще умра?

— Не съм го казал.

Уолър отново премести клещите и ги стисна, като смачка една особено чувствителна част от анатомията на мюсюлманина.

Писъците на Абдул отново изпълниха всеки ъгъл на малкото помещение. Крещеше как ще убие Уолър, ще го обезглави, ще го изкорми, ще се върне от смъртта и ще го преследва като призрак, ще изколи всички хора, които някога е обичал.

— Разбирам гнева ти, приятелю, но така няма да стигнем доникъде. Доста силно кървиш, Абдул, но няма да умреш от загуба на кръв, така че е излишно да се тревожим.

Уолър се върна при куфарчето си и извади малък скалпел. После го вдигна, така че мюсюлманинът да го види.

— Хирургически нож; много деликатен и ефективен. Мога да направя два малки разреза тук и тук… — Той посочи с острието към две точки на врата на Абдул. — И за няколко минути ще умреш от загуба на кръв. Но аз не искам това, така че ще направя нещо друго.

Миг по-късно дясното око на Абдул беше разрязано. Мюсюлманинът се загърчи в агония, а писъците му отекнаха от стените.

Уолър погледна монитора.

— Пулс сто деветдесет и пет. Няма да издържиш дълго така. А и кръвното ти налягане — да, то също ме притеснява. Ако не се успокоиш, със сигурност ще получиш удар. Наистина се тревожа за здравето ти.

Той се приведе към хлипащия и наполовина ослепен човек.

— Искаш ли сега да използвам лишаване от сън, или да ти пусна силна музика? — предложи той и се наведе още по-близо. — Какво казваш? Умоляваш ме? За какво ме молиш, приятелю? Да те убия? Не, не. Аз не съм жесток човек. Аз съм честен човек. Аз не убивам. Аз работя на парче.

Скалпелът нанесе нов удар и част от лявото ухо на пленника падна на мръсния под.

Уолър провери данните на монитора.

— Пулсът ти е над двеста удара в минута, а и кръвното ти налягане никак не е добре. Казвам ти да се успокоиш, но ти не слушаш. Прекалено си упорит. Ще те оставя да си починеш малко. А после ще започне истинският разпит. Ако си мислеше, че това е болка, Абдул, смятам, че ще останеш разочарован. Това беше само подготовката.

Уолър извади от куфарчето си един инструмент, който приличаше на голямо ренде за сирене, но острите му ръбове бяха по-дълги, изглеждаха смъртоносни и бяха монтирани по такъв начин, че да могат да се завъртат под различен ъгъл.

— Знам, че виждаш това, което държа, но може би не разбираш какво е. Затова ще те попитам нещо. Кой е най-големият орган на човешкото тяло? — Уолър се престори, че чака отговор. — Не знаеш ли? Ще ти кажа, Това е кожата. Да, кожата е най-големият орган на човешкото тяло. Много хора не го осъзнават. Но един възрастен човек има почти два квадратни метра кожа, която тежи до четири килограма. Да, четири килограма. С инструмента, който държа, мога да одера цялата кожа от тялото ти за по-малко от един час. Това не е празна хвалба. Правил съм го и друг път. Нужни са стабилна ръка и ефикасна техника.

Най-сетне, като хлипаше и стенеше от болка, Абдул успя да прошепне:

— Ще ти кажа това, каквото искаш.

Уолър се усмихна.

— Каква ирония. Защото първо аз ще ти кажа нещо. Всъщност вече знам кой е заповядал да ме убият. И те вече са мъртви. Оставих те за последно.

— Тогава защо ми причини това? — изкрещя пленникът.

— Защото имах възможност да го направя. Освен това е добре да се упражнявам. В противен случай ще загубя уменията си. Ти ми каза, че няма да те пречупя. Но аз успях.

Тонът на Уолър стана по-остър.

— Ако някой те удари, приятелю, ти също трябва да го удариш, иначе ще те помислят за слаб. А аз сигурно имам недостатъци, но в никакъв случай не съм слаб.

— Тогава ме убий! — изрева обезобразеният мъж. — Довърши ме!

Без да бърза, Уолър свали превръзката и лепенката, свързани с медицинския монитор, и ги прибра в куфарчето заедно с клещите.

— Не си достатъчно важен, за да си губя повече времето с теб. Предай много поздрави на Аллах. И му кажи, че се чудя защо не е дошъл да ти помогне. Може би той също е имал по-важна работа, точно като мен.

Той отново вдигна скалпела.

— Това, което ще направя сега, е акт на милосърдие, Абдул. Съвсем скоро ще разбереш защо.

Той замахна и съсече и здравото око на мюсюлманина, като по този начин го ослепи напълно.

— Щеше да бъде върхът на жестокостта да те оставя да видиш това, което ще последва.

Ужасените писъци на мъжа го последваха до вратата. Хората на Уолър се стегнаха, когато го видяха да излиза от къщата.

— Свърших — каза той.

Паскал и още един мъж бързо се приближиха до джипа, който беше пристигнал току-що. Двамата отвориха задната врата и издърпаха навън две животни. Бяха едри питбули, завързани за метални прътове. Муцуните им бяха здраво стегнати с кожени намордници. Мъжете стиснаха прътовете и с големи затруднения избутаха мятащите се зверове до вратата на къщата. После освободиха телените примки в края на прътовете, свалиха намордниците на кучетата и ги блъснаха вътре, като затръшнаха вратата след тях.

Докато Уолър леко се качваше в колата си, ръмженето на атакуващите кучета и писъците на Абдул Маджид заглушиха шума от двигателя. Уолър си сложи слушалките и избра една весела песен от своя айпод, а мислите му отново се върнаха към красивата млада жена, с която беше вечерял по-рано. Нямаше търпение да я види отново.

Съвсем скоро.