Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (20)

20

На следващия ден Шоу с интерес проследи как тайнствената млада дама пазарува в Горд. Мъже от всякакви възрасти също я проследиха, докато минаваше покрай тях със сламената си шапка и роклята до коленете, която коварният бриз понякога подхващаше и повдигаше. В такива случаи мъжете я гледаха още по-съсредоточено. Докато се преструваше, че разглежда витрините по улицата, Шоу забеляза как я доближиха различни мъже, които говореха френски, италиански, гръцки и английски — поне толкова преброи. Мъжете й предлагаха да й помогнат с пазаруването, да й превеждат или да й окажат съдействие при събличането на дрехите й, например в своята стая. Тя вежливо отклони всички предложения. Всъщност нямаше нужда от помощ. Говореше френски свободно и беше наясно с цените. И умееше да се пазари. Шоу я проследи как преговаря за една блуза, една декоративна синьо-жълта чиния, една бутилка вино и десетина тиквички, докато не получи приемлива оферта.

По-късно вечерта той седеше в едно бистро на открито в Горд и размишляваше какво да си поръча за вечеря, когато тя го изненада, като се приближи до масата му.

— Parlez-vous français?

— Oui, je parle français — отговори той. — Mais mon anglais est meilleur.

Тя топло се усмихна.

— Моят английски също е много по-добър от френския ми. Имате ли нещо против да седна при вас? Последните няколко пъти се храних сама и в началото беше забавно, но бързо ми доскуча.

Той и направи знак да седне.

— Заповядайте.

Жената си свали шапката и я сложи на стола до себе си, преди да вземе менюто.

— Какво е хубаво тук? — попита тя и вдигна на главата си слънчевите очила „Мауи Джим“, въпреки че залязващото слънце блестеше точно насреща й.

— Пилешкото с маслини и каперси. Но пък никога няма да сбъркате, ако си поръчате добрата стара пържола с пържени картофи и салата.

— Да си вземем ли вино?

— Според мен е задължително. Все пак сме в Прованс.

Двамата дадоха поръчките си на сервитьора, който веднага им донесе избраната бутилка червено и две чаши. След това им наля и ги остави сами.

— Сигурно ви се струвам прекалено отворена — каза му тя. — Заговорих ви, без да се познаваме.

— Подобно понятие като че ли вече не съществува нито по отношение на мъжете, нито по отношение на жените.

— Най-напред нека да се представя. Казвам се Джейн Колинс. Но приятелите ме наричат Джейни.

Тя протегна ръка. Шоу развеселено я стисна.

— Аз съм Бил.

— Американец ли си?

Той кимна.

— А ти?

— Така пише на паспорта ми.

— Аз съм от Вашингтон — каза той.

— И с какво се занимаваш във великата ни столица?

— Гледам да не се занимавам с нищо. Бях лобист, но продадох кантората си и реших да разгледам света отвъд Капитолия.

— Имаш ли семейство?

— Чакай да се направя на гордия татко.

Шоу извади портфейла си и й подаде снимката на момиче и момче, с която го беше снабдил Франк.

— Майкъл и Али. Те са в Щатите.

Тя му върна снимката.

— Красиви деца. Значи жена ти не е с теб.

— Разведени сме — отговори той и прибра снимката в джоба на ризата си. — Снимката всъщност е малко стара. И двете ни деца вече са тийнейджъри.

— Явно сте започнали млади. Не ми изглеждаш толкова възрастен.

— Ще ти налея още вино. Харесва ми ефектът, който оказва върху зрението ти. А ти? Каква е твоята история?

— Не е много интересна. Баща ми направи огромни пари. Двамата с мама починаха твърде рано, а аз бях единственото им дете.

— Съжалявам. Предполагам, че парите не са достатъчна компенсация за загубата.

— И аз така предполагах и се оказах права. Бях малка, когато починаха, но въпреки това все още ми липсват.

— Напълно те разбирам.

— Но животът продължава — каза тя и погледът й за момент се зарея в далечината, преди отново да се върне на него и тя да се усмихне неуверено. — Сега съм богата, обичам да пътувам и да опознавам различни места. Тук е толкова красиво. От колко време си в града?

— От няколко дни.

— А след това?

— Италия, а после и Гърция. Но не бързам. През целия си живот съм се движил по строга програма. Сега предпочитам да оставям всичко да се случва с естествения си ритъм.

— Къде си отседнал?

Шоу с неудобство се размърда на стола си.

— Е, май все пак има понятие като „прекалено отворена“.

Страните й почервеняха.

— Да, май си го заслужих. Но често се случва да задавам прекалено много въпроси и да разказвам прекалено много за себе си.

— Така е. Може би не трябва да разправяш колко си богата. Има твърде много недостойни хора, които биха се възползвали от тази информация.

Тя го изгледа като попарена.

— Май си прав.

— А как така си сама? Нямаш ли приятели, които да пътуват с теб? Не се съмнявам, че пътуваш с първа класа.

— Приятелите ми трябва да ходят на работа. Това е основният проблем в живота на хората, които не са принудени да работят.

— Според мен повечето хора биха предпочели този проблем — каза мило той.

— Е, може ние двамата да се забавляваме заедно.

— Ти дори не ме познаваш.

— Напротив. Ти си, хм…

— Бил — подсказа той.

Тя игриво го ощипа по ръката.

— Бил, от Вашингтон. Пенсиониран лобист, разведен, с две прекрасни деца в тийнейджърска възраст. Видя ли, че паметта ми не е толкова лоша?

— Добре, Джейн…

— Приятелите ме наричат Джейни.

— Добре, Джейни, просто не бързай толкова с непознатите.

Тя притеснено отговори:

— Вече съм почти на трийсет. Май трябваше да съм си научила урока.

— Някои хора никога не го научават.

— А откъде знаеш френски? — смени темата тя.

— Откъде знаеш, че знам френски? Разменихме само няколко думи и едва ли би ме препоръчала за преводач в ООН. Твоят френски обаче звучеше съвсем автентично. Ти къде го научи?

— Посещавах интензивен курс половин година преди да дойда тук. Няма да повярваш с какви неща можеш да се занимаваш, когато не ходиш на работа.

Шоу вдигна чашата си и я чукна в нейната.

— Нямам търпение да науча повече за това.

Донесоха им храната и разговорът им продължи по време на вечерята. Разделиха си сметката поравно, като и двамата платиха в брой. След това се разходиха по улицата. В този час повечето магазини вече бяха затворени, но имаше приятен топъл вятър и много хора се разхождаха също като тях, а от един бар близо до центъра на градчето се чуваше музика.

Тя вдигна поглед към него.

— Ти колко си висок?

— Към два метра.

— Сигурно си бил най-високият лобист във Вашингтон.

— Не, в тази професия има и бивши баскетболисти от НБА. Има един, който е двеста и петнайсет сантиметра. Горкият човек, трябва да се превива на две, за да минава през вратата и да проси пари.

— Е, аз съм насам — подхвърли тя.

Шоу показа с палец зад гърба си.

— Аз съм натам.

— Сигурно пак ще се видим.

— В това малко градче има голяма вероятност.

Тя се усмихна.

— Следващия път ще бъда много по-сдържана.

Той отвърна на усмивката й.

— А аз няма да бъда толкова критичен.

 

 

Реджи Кемпиън веднага се прибра във вилата си, откъдето се обади по телефона. Тя разказа на професор Малъри за срещата си с Бил и му даде подробно описание.

— Проучете го. Има нещо в него.

— Добре, Реджина. Но може и да няма нищо.

— А може и да има. Винаги се доверявам на инстинктите си. Как се движи Уолър?

— По план.

— Значи ще се наложи да прекъсна мисията, ако този нов фактор предизвика хаос. Сигурен ли сте, че всичко с алибито ми е наред?

— Отдавна. Един от нашите спонсори е собственик на технологична компания, която разработва елитни програми и има достъп до множество важни бази данни. Той ни отвори една задна вратичка, за да си свършим работата. Цялата информация, която си запомнила, се потвърждава на всички места, които могат да бъдат проверени. Имаш акт за раждане в САЩ, номер на социална осигуровка, банкови сметки, образователно досие, дипломи и семейна история. Между другото харесва ли ти страницата ти във Facebook?

— Чудесна е. Имам готини приятели. Освен това, професоре, трябва да отбележа, че всъщност разбирате доста повече от компютри, отколкото казвате.

— Стар съм вече за такива работи. Просто изпълнявам каквото ми кажат.

— Щом твърдите.

— Не се напрягай толкова.

— Това е единственият начин, по който мога да живея.

 

 

На по-малко от един километър от там Шоу седеше на леглото си и снемаше пръстови отпечатъци от специалното покритие на снимката на измислените си деца, която беше дал на „Джейни“. Той сканира отпечатъците с джобен компютър, изпрати ги по електронната поща на Франк и му се обади.

— Звучи като доста готина мацка — отбеляза Франк, след като Шоу завърши доклада си.

— Не обичам „готини мацки“, когато се появяват по време на мисия — особено ако са отседнали в съседната вила на тази, в която е моята цел. Освен това и тя е разпитвала за вилата на Уолър.

— От това, което ми разказа, изглежда доста вятърничава.

— Не можем да сме сигурни. Може би се преструва.

— Нали ти казах, че предварителното проучване не показа нищо за нея. Да не ставаш параноик?

— Не, Франк. Аз отдавна съм параноик.