Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (17)

17

Фьодор Кукин беше умен човек — много по-умен, отколкото си мислеха всички. Не само че беше излязъл по-умен от професор Малъри, но и беше изпреварил Реджи и нейния отряд в Прованс. Наказанието за този провал беше сурово. Реджи вторачено гледаше труповете на Уит и Доминик. Главата на Уит липсваше; Доминик вече нямаше лице.

Реджи беше принудена да падне на колене на пода в мразовитата стая, където я обградиха Кукин и хората му. Този път наистина нямаше къде да избяга. Тя вдигна поглед към издълженото му жестоко лице, докато той я галеше по брадичката. Щеше да го нападне, ако ръцете и краката й не бяха вързани. Тя се съсредоточи върху труповете на убитите си партньори, така че да не усеща докосването на чудовището.

Кукин се засмя — самодоволен, дълбок смях, който сякаш ехтеше в продължение на няколко минути.

„Наистина ли мислеше, че ще бъде толкова лесно? — попита я той. — След толкова много години, през които съм се пазил именно от подобен капан, наистина ли мислеше, че някой като теб ще успее да ме хване? Ти си аматьорка, изпратена да изпълни задача за професионалист.“

Докосването му се превърна в рязка плесница, която събори Реджи назад, така че удари главата си в циментовия под. Той веднага я дръпна за косата. Лицето му почти докосваше нейното, когато каза:

„Кажи ми името си. Кажи ми истинското си име.“

„Защо?“ — простена тя.

„Защото обичам да знам тези неща.“

„Няма.“

Той я удари по устата с пистолета си, като разклати два зъба и счупи трети. Тя усети вкуса на собствената си кръв и преглътна натрошения зъб.

„Не.“

Той отново я удари в стомаха и тя се преви на две. Той настъпи дясната й ръка, като й счупи два пръста. След това отново стовари крак, този път върху лявото й коляно.

„Веднага!“

„Реджи“ — простена тя, докато кръвта се стичаше по лицето й.

„Реджи коя?“

„Реджи Кемпиън.“

„Е, Реджи Кемпиън, сега ще разбереш.“

„Какво ще разбера?“

„Как се чувства човек, докато умира в красивия Прованс.“

Той направи знак на един от хората си и той се доближи с една туба. Миг по-късно Реджи усети вкуса на бензина, който се излизаше върху главата й, запушваше й носа, пареше в очите й.

Искаше да бъде смела. Но се чу как крещи:

„Не, моля те! Недей!“

Беше като малко дете. Жалка и слаба.

Кукин се усмихна, извади кибритена клечка от джоба си, драсна я в тока на обувката си и я вдигна пред очите на Реджи.

„Не!“ — извика тя.

„Наистина очаквах, че ще се окажеш по-достоен противник, Реджи.“ — каза Кукин.

„Не, моля те, не ме убивай!“

„Този път чудовището ще победи, Реджи Кемпиън“ — заяви той.

После пусна кибритената клечка на главата й и тя избухна в пламъци.

С писък, заглушен единствено от завивките върху главата й, Реджи изхвърча от леглото и падна на пода, като се извиваше и усукваше, за да се пребори с въображаемите пламъци. После се опомни, спря и лежа неподвижно в продължение на няколко минути. Успя да пропълзи до банята, за да повърне в тоалетната, после се просна по гръб на хладните плочки.

Остана там, като дишаше тежко и чакаше пристъпите на гадене да преминат. Най-сетне с мъка се изправи на крака, отде с олюляване до прозореца и погледна навън, към полята на Хароусфийлд. С приближаването на мисията предпочитате да прекарва все по-малко време в имението и все повече — в апартамента си. Сексуално енергичната двойка на горния етаж обаче все още не беше задоволена, така че беше дошла да спи тук.

И въпреки това, докато потегляше от Лондон, беше усетила и пробождането на завистта. Кога за последно правих секс? Доста е жалко, че дори не мога да си спомня.

Дъждът беше отминал, но въздухът си оставаше хладен. Реджи отвори прозореца и погледна навън, като дишаше дълбоко, за да отмие гадните последици от кошмара.

Сънувам кошмари за този тип още преди да съм го видяла на живо. Това не е добре, Реджи. Това не е никак добре.

А най-лошото беше моментът с труповете на Уит и Доминик. Страховете й не биваше да се превръщат в причина те двамата да умрат. Трябваше да подреди нещата в главата си.

Тя облече дънки, маратонки и износен суичър с надпис „Оксфорд“ и се измъкна от имението през задната врата към кухнята. Не беше сигурна дали Уит се е прибрал вкъщи, или е останал да спи тук. Във всеки случай не искаше нито той, нито някой друг да я вижда в това състояние. Трябваха й само няколко минути, за да стигне до старото гробище, а след това само няколко секунди, дори в тъмното, за да открие надгробния камък на Лора Р. Кемпиън. Тя застана пред него с ръце в джобовете.

По някакъв напълно ирационален начин, тъй като нямаше никакви останали живи роднини, Реджи беше започнала да мисли за тази мъртва жена като за някаква опора, към която се обръщаше в моменти на стрес и несигурност. И все пак осъзнаваше, че е истинска лудост да се опитва да избяга от страховете си, като идва в някакво гробище посред нощ и се взира в гроба на жена, която бе починала преди повече от двеста години и доколкото знаеше, нямаше никаква връзка с нея.

— Какво пък, сигурно съм малко луда — каза си тихо тя. — Като се има предвид с какво се занимавам.

От друга страна, беше съвсем нормално да се страхува от човек като Фьодор Кукин, който беше изгарял живи деца, без да му мигне окото. Беше убивал хиляди хора наведнъж по най-ужасни начини. Щеше да бъде ненормално да не се страхува от него.

От другата страна на гробището имаше малък рушащ се параклис. Каменните му стени бяха потъмнели от старост, покривът беше пропаднал на места, а дебелите дървени врати с арки бяха прогнили и проядени.

Реджи влезе вътре и пристъпи към олтара. Понякога идваше тук, за да се отдалечи от изискванията на „кариерата“ си и да послуша птичките, които бяха свили гнезда в старите греди. Прозорците нямаха стъклописи, а само оловни стъкла, които се бяха изпочупили или разпаднали. През отворите в параклиса нахлуваха шумовете от гората наоколо.

Очевидно, за разлика от Фьодор Кукин тя отдавна се беше отказала от идеята за по-висша сила, която ръководи всичко. Беше го направила по една проста причина. Един всезнаещ, всемогъщ, добронамерен бог никога не би позволил на чудовищата да бродят по земята и да убиват когото си поискат. За нея самото им съществуване изключваше вероятността да има бог. Разбира се, този аргумент беше спорен и мнозина го бяха подлагали на съмнение. Реджи търпеливо ги изслушваше, а след това просто отказваше да се съгласи със заключенията им.

Оставаха два дни, за да завършат подготовката, а след това тя трябваше да замине за Прованс. А междувременно двамата с професора трябваше да решат какъв ще е финалът на мисията. Дали Фьодор Кукин ще живее, или ще умре, зависеше от това да вземат правилното решение.

Най-сетне, когато осъзна какъв е залогът, Реджи застана на колене пред олтара въпреки всичките си лични съмнения, сплете пръсти пред лицето си и започна да се моли — да се моли доброто отново да победи злото.

Ако не друго, това поне нямаше да й навреди.