Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (68)

68

Реджи не се осмели да потърси обичайното си убежище в подземното стрелбище най-вече защото все още не вярваше раздразненият й стомах да понесе острите миризми при стрелба с огнестрелно оръжие в затворено помещение. От друга страна, не искаше и да остава в определено хладната атмосфера, която цареше в Хароусфийлд, така че в крайна сметка излезе да се разходи. Естествено, стъпките й я отведоха в гробището, а от там и пред плочата на Лора Р. Кемпиън. Беше ходила на гробовете на майка си и брат си само веднъж преди много години, а никога не беше стъпвала на гроба на баща си. Но ето че пак беше тук — застанала за стотен път на мястото, където беше намерила последен покой една почти сигурно напълно непозната жена.

Полудяваш ли, Редж? Така ли се чувства човек, когато си губи ума? Това ли е станало с… баща ми?

Отдавна се беше убедила, че баща й беше загубил разсъдъка си, защото не намираше друго обяснение за действията му. Но дълбоко в себе си тя подозираше, че това може би не е вярно. И тази мисъл я ужасяваше.

— Дали просто полудяваш? — запита се тя на глас. — Или се раждаш зъл? Или убиваш други хора, защото историята ти предоставя възможност?

— И на трите въпроса отговорът е „да“ — изрече един глас.

Реджи се завъртя толкова бързо, че едва не падна — гласът й беше познат, но в същото време се чудеше как е възможно да го чува тук.

Шоу стоеше в края на тисовата горичка, която заобикаляше гробището.

— Как… — започна тя, но Шоу сложи пръст на устните си, преди да се приближи.

— И аз се радвам да те видя отново — каза той.

— Как дойде тук, по дяволите?

— Нали си спомняш телефона, който ти върнах? В него имаше джипиес.

— Невъзможно. — Когато изпълняваме задача, винаги изключваме джипиес чиповете в телефоните си точно за да предотвратим прехващане.

— Знам. Затова се наложи да му сложа нов чип, докато пътувахме с кораба насам.

Реджи простена и се хвана за главата.

— Не мога да повярвам, че съм била толкова невероятно глупава.

— Не си глупава. Всъщност си доста добра. Но аз също съм добър в професията си.

Реджи притеснено се огледа.

— Ами ако те видят тук?

— Какво? Ще ме убият ли?

— Ние не правим така — отговори строго тя.

— Наистина ли?

Шоу бръкна в джоба на якето си и извади спринцовката, която беше отнел от Найлс Джонсън в къщата, в която го бяха задържали като пленник.

Реджи премести поглед към лицето му.

— Какво ще правиш с тази спринцовка?

— Канеха се да ме убият с нея, Реджи.

— Това е невъзможно. На никого не сме заповядвали…

— Преди да зашеметя онзи човек, той ми каза, че заповедта не е дошла от вас — прекъсна я Шоу и погледна към имението. — Може би е от някой в голямата къща, покрай която минах на идване.

— Шоу, това просто не е възможно.

— Значи постоянно си носите такива спринцовки, така ли?

— Отровата беше за Кукин. Но ние вече бяхме взели една такава спринцовка.

— Тогава защо има втора?

— За всеки случай, предполагам — отговори несигурно тя. — Ако нещо стане е първата.

— Или ако се намеси някой друг. Някой като мен.

— Това е абсурдно. Той наистина ли ти каза, че някой му е наредил да те убие?

— Нямам навик да си измислям такива неща.

Реджи бавно отстъпи и се отпусна на една изтъркана каменна пейка в края на малкото гробище. Шоу седна до нея, като вдигна яката си, защото въздухът отново беше хладен, а небето беше покрито с облаци, сякаш времето си отмъщаваше на Англия за необичайната жега и слънце отпреди няколко дни.

— Планът беше да те пуснем, след като свършим с Кукин.

— Плановете се променят, когато го поиска точният човек. Кой е човекът тук, който разполага с такова влияние?

Реджи неволно хвърли поглед към имението.

— Значи съм бил прав. Наистина е там. Има ли си име?

— Защо? Искаш да влезеш и да го арестуваш?

— Значи е мъж, така ли? Проблемът е, че всъщност не разполагам с властта да арестувам когото и да било.

— Тогава какво? Ще го убиеш? Ако се заемеш с него, ще трябва да убиеш още много хора.

— Включително и теб?

— Да — потвърди тя без никакво колебание.

— Добре, значи не разполагам с много възможности за действие — каза той, после и подаде запечатаната спринцовка. — Само внимавайте човекът, в когото забиете иглата, наистина да си го заслужава. Няма да имате втори шанс.

Реджи стисна спринцовката и вдигна очи към Шоу.

— Защо дойде тук?

— Може би съм искал да видя конкуренцията с очите си. Мястото си го бива. Моят офис или е на дванайсет хиляди метра височина, или на нивото на земята, където се случват особено вълнуващи неща.

— Само това ли е?

— Е, има и още нещо. Исках да се уверя, че си спряла да повръщаш. Чувствам се отговорен, нали разбираш. А май не проявих достатъчно съчувствие.

Реджи вяло се усмихна.

— Честно казано, все още съм малко замаяна, но постепенно се оправям.

Тя внимателно прибра спринцовката в джоба си.

— Шефът ти знае ли, че си тук?

— С него невинаги сме на една вълна — отговори Шоу.

Тя отново хвърли поглед към старото имение.

— Всъщност напълно те разбирам. Колко време ще останеш в Англия?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще се съгласиш да вечеряме заедно. Ако кажеш „да“, ще остана поне още един ден. Ако ли не, веднага заминавам.

Реджи сведе поглед.

— Не можеш ли да се измъкнеш от работа? — попита Шоу.

— Всъщност дадоха ни малко свободно време. Но какво ще стане, ако някой те види? Уит или…

— Никой няма да ме види. Ще изляза по същия начин, по който влязох. Всъщност, общо взето, си изкарвам прехраната, като се придвижвам незабелязано. Но за да бъдем съвсем сигурни, нека се срещнем направо в Лондон около осем часа вечерта… — Той назова една пресечка близо до Трафалгар Скуеър. — След това ще изберем къде ще вечеряме.

— Може ли да си помисля малко?

— Решавай веднага. Иначе заминавам още тази вечер. И не вярвам някога да се върна, Реджи.

— Не ми даваш много време за размисъл.

— Така е.

— Добре, съгласна съм. Но за какво ще си говорим на вечеря?

— О, не се съмнявам, че ще намерим някакви общи теми. А ако имаме късмет, може дори да се окаже забавно.

Той погледна над рамото й към гробището.

— Трябва да се развеселиш малко. Изглеждаш доста оклюмала.

— Сигурно ти се струва странно, че постоянно гледам гробове.

— Не.

— Така ли?

— Аз също го правя.